Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (16)

Глава шестнадесета

Полковникът се събуди преди разсъмване и се увери, че никой не спи до него.

Вятърът все още духаше силно и той отиде до отворения прозорец, за да разбере какво е времето. На изток отвъд Канале Гранде все още беше тъмно, но се виждаше, че водата бе много бурна. Днес ще има дяволски прилив, мислеше той, вероятно ще наводни площада. Винаги е забавно. Но не и за гълъбите.

Отиде в банята, като взе със себе си „Херълд Трибюн“ с Ред Смит и чаша „Валполичела“. Ще бъда дяволски доволен, ако Gran Maestro намери онези големи fiascos, мислеше той. Това вино винаги дава ужасна утайка.

Седеше с вестника и си мислеше какво може да се случи през деня.

Първо телефонният разговор. Но това едва ли ще стане скоро, защото тя ще спи до късно. Младите спят до късно, мислеше той, особено красивите. Тя сигурно няма да се обади рано, а магазините ги отварят в девет, дори малко по-късно.

По-дяволите, мислеше той. Тези проклети камъни са при мене. Как може човек да направи такова нещо?

Знаеш как, каза си той, четейки рекламите на последната страница. Ти самият си рискувал неведнъж. Не е нито налудничаво, нито смахнато. Тя просто е искала да рискува. Добре че попадна на мен, мислеше той.

Това е единственият случай, в който не трябва да съжалява, че попадна на мен. По дяволите, аз съм си аз. За добро или за лошо. Добре ли би се чувствувал да седиш в кенефа с камъните в джоба, както си правил почти всяка сутрин през твоя проклет живот?

Той не се обръщаше към никого, освен може би към потомството.

Колко сутрини си стоял в строя с другите? Това е най-неприятно от всичко. И бръсненето. Или изчезваш, за да си сам и да помислиш, а може би за да не мислиш изобщо, намираш някакво добро убежище, а там заварваш двама пехотинци или някое заспало момче.

В армията човек може да се усамотява не повече, отколкото в професионален… Никога не съм бил в професионален… но си представям, че и там е същото. Бих могъл да се науча да управлявам някой, мислеше той.

Ще направя всички мои главни… персони посланици, а тези, които не се проявяват кой знае колко добре, биха могли да командуват корпуси или в мирно време — военни окръзи. Не бъди циничен, момче, каза си той. Още е ранна утрин и ти не си си свършил работата.

А какво ще правиш с жените им, попита се той. Ще им купя нови шапки или ще ги разстрелям. Не е ли все едно?

Погледна се в огледалото, вградено в отворената наполовина врата. Отражението беше под лек ъгъл. Лошо попадение, каза си той. Когато са стреляли по мене, не са изпреварили достатъчно целта. Ти несъмнено си едно съсипано старо копеле.

Сега трябва да се избръснеш и да погледаш лицето си. А после да се подстрижеш, което не е трудно в този град. Ти си полковник от пехотата, момче. Не можеш да се разхождаш с външност, напомняща Жана д’Арк или Генерал (повишен в чин със запазване на заплатата) Джордж Армстронг Къстър. Красивият кавалерист. Мисля, че не е лошо да изглеждаш като него и да имаш любеща жена и стърготини вместо мозък. Но навярно му се е струвало, че е сбъркал професията си, когато са ги разбили на онзи хълм, Литъл Биг Хорн, затваряли кръга край тях в прахта и пелина, смачкан от копитата, и той не запомнил нищо друго, освен познатия прекрасен мирис на черния барут и войниците си, които стреляли един в друг или се застрелвали, защото се страхували от индианките.

Трупът беше обезобразен до неузнаваемост, както са писали тогава в този вестник. На онзи хълм да разбереш, че си направил една голяма и непоправима грешка, с всичките й такъми! Бедният кавалерист, мислеше той. Краят на всичките му мечти. Едно от най-големите предимства на пехотинеца е, че няма други мечти освен лоши.

Е, каза си той, вече свършихме тук, а съвсем скоро ще се развидели и ще мога да видя портрета. Да бъда проклет, ако й го върна. Ще го задържа.

Господи, каза си той, чудя се как ли изглежда тя сега в съня си. Зная как — прекрасна е. Спи, сякаш не е заспивала изобщо. Като че ли само си почива. Дано си почине. Дано си почине добре. Господи, колко я обичам и дано никога не й причиня зло.