Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (14)

Глава четиринадесета

— Моля те, не бъди лош — каза тя, покривайки и двамата с одеялото. — Моля те, пийни чаша от това с мене. Знаеш, че някои неща са ти вредили.

— Точно така — отговори полковникът. — Хайде да не си спомняме.

— Много добре. Научих тази дума или тези две думи от теб. Край на разговора.

— Защо обичаш тази ръка? — попита полковникът, като я сложи където трябва.

— Моля те, не се преструвай на глупав и моля те, нека не мислим за нищо, за нищо, за нищо.

— Аз съм глупав. Но утре няма да мисля за каквото и да е, за каквото и да е, за нищо, нито пък за брата на това нищо.

— Моля те, бъди добър и мил.

— Ще бъда. И ще ти кажа една военна тайна. Строго поверително или, както казват англичаните, съвършено секретно. Обичам те.

— Това е хубаво. И ти го каза хубаво.

— Аз съм хубав — отговори полковникът, като погледна моста, който приближаваше, и видя, че ще има място да минат. — Това е първото нещо, което хората забелязват у мене.

— Винаги бъркам думите — каза момичето. — Моля те, обичай ме независимо от това. Бих искала аз да съм тази, която да те обича.

— Ти ме обичаш.

— Да, обичам те — отговори тя. — От цялото си сърце.

Сега се движеха по посока на вятъра. И двамата бяха уморени.

— Мислиш ли…

— Не мисля.

— Добре тогава, опитай се да мислиш.

— Ще се опитам.

— Пийни чаша от това.

— С удоволствие, защото е много хубаво.

Наистина беше хубаво. В кофичката все още имаше лед, който запазваше виното студено и бистро.

— Може ли да остана в „Грити“?

— Не.

— Защо?

— Не трябва. Заради тях, а и заради тебе. Мене дяволите ме взели.

— Тогава, предполагам, трябва да си ида вкъщи.

— Да, логично предположение.

— Това е един ужасен начин да се каже нещо тъжно. Не може ли поне да се преструваме, че играем?

— Не. Ще те изпратя и утре ще се срещнем, където и когато кажеш.

— Може ли да се обадя в „Грити“?

— Разбира се. Сигурно ще бъда буден. Ще ми позвъниш ли, когато се събудиш?

— Да. Но защо винаги се събуждаш толкова рано?

— Професионален навик.

— О, как бих искала да не ти е такава професията и да живееш дълго.

— И аз — каза полковникът. — Ще напусна армията.

— Добре — отговори тя, сънена и спокойна. — Тогава ще отидем в Рим и ще ти поръчаме дрехи.

— И ще живеем щастливо.

— Моля те, не говори така. Моля те, моля те, недей. Знаеш, че съм взела решение да не плача.

— В момента плачеш. Какво, по дяволите, ще промени това решение?

— Моля те, изпрати ме до нас.

— Точно това се канех първо да направя.

— Първо бъди поне веднъж мил.

— Ще бъда.

След като полковникът плати на гондолиера, който се правеше, че не знае нищо, а всъщност знаеше всичко — набит, почтителен, заслужаващ доверие, — те слязоха на Пиацета и преминаха през огромния, студен, открит за вятъра площад, твърд и стар под краката им. Вървяха, притиснати силно един до друг в мъката и щастието си.

— На това място германецът стреляше по гълъбите — каза момичето.

— Навярно сме го убили — отговори полковникът. — Или сме убили брат му. А може и да сме го обесили. Не зная. Не съм в криминалния отдел.

— Все още ли ме обичаш на тези изтъркани от водата, студени, стари камъни?

— Да. Бих искал да постеля едно походно одеяло тук и да ти докажа.

— Би постъпил по-варварски и от онзи, който стреляше по гълъбите.

— Аз съм варварин.

— Невинаги.

— Благодаря ти, че каза „невинаги“.

— Тук трябва да завием.

— Мисля, че знам. Кога ще съборят този проклет кинотеатър и ще построят истинска катедрала? Ето какво иска Джаксън от пети взвод.

— Когато някой отново пренесе от Александрия свети Марко, скрит под товар от свинско месо.

— Това е било едно момче от Торчело.

— Ти си момче от Торчело.

— Да. Аз съм момче от Басо Пиаве и от Грапа, дошло тук направо от Пертика. Аз съм също така и момче от Пасубио, ако знаеш какво означава това. Дори само да живееш там беше по-лошо, отколкото да воюващ, където и да било другаде. Във взвода си разделяха гонококите, донесени в кибритена кутийка от Скио. Разделяха си ги, за да могат да избягат някак си, защото там беше непоносимо.

— Но ти си останал.

— Разбира се. Аз винаги съм последният, който напуска празненството, фиестата имам предвид, а не политическата партия^[1]. Никой не обича такъв гост.

— Да вървим ли?

— Мислех, че си решила.

— Да. Но когато спомена това за нежелания гост, се отказах.

— Не се отказвай.

— Мога да държа на това, което съм решила.

— Знам. Можеш да държиш на всяко проклето нещо. Но, дъще, понякога недей да го правиш. То е за глупците. Понякога е нужно бързо да превключваш.

— Ще превключа, ако искаш.

— Не. Смятам, че решението беше разумно.

— Но няма ли прекалено много време до сутринта?

— Зависи от това, дали човек има късмет или не.

— Аз сигурно ще спя добре.

— Да, на твоята възраст, ако не можеш да спиш, трябва да те обесят.

— Ох, моля те.

— Извинявай. Исках да кажа, да те застрелят.

— Близо сме до нас и ти би могъл да бъдеш мил, ако искаше.

— Толкова съм мил, че чак да ти призлее. Не е за мене тази работа.

Дворецът вече се издигаше пред тях. Не оставаше нищо друго, освен да позвънят или да отключат.

В този дворец съм се загубвал, помисли си полковникът, един-единствен път през живота си.

— Моля те, целуни ме мило за лека нощ.

Полковникът я целуна и я обичаше до болка.

Тя отключи вратата с ключа, който беше в чантата й. После си отиде, а полковникът остана сам с изтъркания тротоар, с вятъра, който все още духаше от север, и със сенките, падащи откъм стаята, където запалиха лампа.

Тръгна си пеш.

Само туристите и влюбените наемат гондоли, мислеше той. Изключение се прави, когато трябва да се прекоси Каналът на места, където няма мостове. Трябва да отида в „Хари“ навярно или на някое друго проклето място. Но смятам да се прибера у дома.