Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (13)

Глава тринадесета

Излязоха през страничния изход на imbarcadero и вятърът ги блъсна. Светлината от хотела блестеше върху черната гондола и правеше водата зелена. Красива е като хубав кон или като падащ снаряд, помисли полковникът. Защо досега не съм забелязвал гондолите? Каква ръка или око е създало тази смугла симетрия?

— Къде да отидем? — попита момичето.

Беше застанала на пристана до черната гондола, светлината от изхода и прозореца на хотела падаше върху косата й, вятърът я отвяваше назад и тя приличаше на фигура върху носа на кораб. И на много други неща, помисли си полковникът.

— Хайде да се повозим из парка — каза полковникът. — Или из Боа със свален покрив. Нека да ни закара до Арменонвий.

— Ще идем ли до Париж?

— Разбира се. Кажи му да ни разходи за един час там, където придвижването става по-лесно. Не искам да го мъчим на този вятър.

— Нивото на водата доста се е вдигнало от вятъра. Той не би могъл да мине под мостовете, за да ни закара до някои от нашите места. Да му кажа ли къде да отидем?

— Разбира се, дъще. Качи кофичката с лед на борда — каза полковникът на младшия келнер, който беше излязъл навън с тях.

— Gran Maestro поръча да ви предам, че тази бутилка вино е подарък от него.

— Благодари му както подобава и му кажи, че не биваше да прави това.

— Най-напред е по-добре да излезе срещу вятъра — обясни момичето. — А после знам как трябва да се движи.

— Gran Maestro изпрати това — каза младшият келнер.

Беше сгънато старо войнишко одеяло. Рената говореше на гондолиера, а косата й се развяваше. Гондолиерът беше в дебел син моряшки пуловер, без шапка.

— Предай му нашите благодарности — отговори полковникът.

После пъхна банкнота в ръката на младшия келнер, но той му я върна.

— Вече се разписахте на сметката. Нито вие, нито аз, нито Gran Maestro гладуваме.

— A moglie и bambini^[1]?

— Вече нямам. Вашите средни бомбардировачи разрушиха къщата ни в Тревизо.

— Извинявай.

— Не трябва — каза младшият келнер. — И вие сте били пехотинец като мене.

— Разреши ми да ти се извиня!

— Е, добре — отвърна младшият келнер. — А и какво значение има това, по дяволите? Бъдете щастлив, господин полковник, и вие, госпожо.

Спуснаха се в гондолата и както винаги, почувствуваха в тъмнината и уединението вълшебството на лекото полюшване и внезапното отместване, което човек неволно прави, за да запази равновесие. Когато гондолиерът започна да гребе, накланяйки леко гондолата на една страна, за да може по-лесно да я управлява, те отново положиха усилия да запазят равновесие.

— А сега — каза момичето — ние сме в нашия дом и аз те обичам. Моля те, целуни ме и вложи всичката си любов.

Полковникът я притисна към себе си, главата й беше отметната назад, и я целува дълго, докато от целувката не остана нищо, освен отчаяние.

— Обичам те.

— Каквото и да означава това — прекъсна го тя.

— Обичам те и зная какво означава то. Портретът е прелестен. Но не съществува дума, с която да се изрази каква си ти.

— Дива — каза тя. — Небрежна. Или неспретната?

— Не.

— Неспретната беше една от първите думи, които научих от моята гувернантка. Означава, че не решиш достатъчно косата си. Небрежна се казва, когато не я четкаш по сто пъти всяка вечер.

— Аз ще прокарам ръката си през нея и ще я направя още по-неспретната.

— Ранената си ръка?

— Да.

— Не сме седнали както трябва, за да направиш това. Да си разменим местата.

— Добре. Това е разумна заповед, изказана на прост език и лесна за разбиране.

Разместването беше забавно, защото се опитваха да не накланят гондолата, но все пак им се налагаше да пазят равновесие.

— Хайде — каза тя. — Но с другата ръка ме притисни силно.

— Ти знаеш ли точно какво искаш?

— Да, знам. Нескромно ли е? И тази дума научих от моята гувернантка.

— Не — отговори той. — Хубаво е. Издърпай нагоре одеялото. Усещаш ли вятъра?

— Идва от високите планини.

— Да. А зад тях отнякъде другаде.

Полковникът чуваше плясъка на вълните и усещаше резките пориви на вятъра и грубата интимност на одеялото, после почувствува момичето — прохладно-топло и прелестно, с вдигнати гърди, до които леко се докосваше лявата му ръка. Прокара осакатената си ръка по косата й веднъж и още веднъж, и още веднъж, а после я целуна и този път беше по-лошо и от отчаяние.

— Моля те — каза тя изпод одеялото. — Нека сега аз да те целуна.

— Не — отговори той. — Пак аз.

Вятърът беше много студен и шибаше лицата им, но под одеялото нямаше вятър, нямаше нищо, само неговата осакатена ръка търсеше острова в огромната река с високи стръмни брегове.

— Това е — каза тя.

Той я целуна, търсеше острова, намери го и го загуби, а после го намери завинаги. За добро или за лошо, помисли той, и за вечни времена.

— Мила моя — каза той. — Моя многообичана. Моля те.

— Не. Искам само да ме притиснеш силно и да ме галиш.

Полковникът не каза нищо, защото участвуваше или беше в непосредствена близост до единственото тайнство, в което вярваше, с изключение на случайната смелост на мъжа.

— Моля те, стой спокойно — каза момичето. — А после можеш да се движиш колкото искаш.

Скрит под одеялото от вятъра, полковникът действуваше, знаейки, че това е единственото нещо, което мъжът прави за жената и го помни, освен делата за татковината или родината — зависи кой как тълкува това понятие.

— Моля те, мили — каза момичето. — Едва ли бих издържала.

— Не мисли за нищо. Не мисли изобщо за нищо.

— Не мисля.

— Не мисли.

— О, моля те, да не говорим.

— Хубаво ли е?

— Ти знаеш.

— Сигурна ли си?

— О, моля те, не говори. Моля те.

Да, мислеше той, моля и отново моля.

И двамата замълчаха, а когато огромната птица, прелетяла покрай затворения прозорец на гондолата, се загуби в далечината, никой не каза нищо. Той държеше леко главата й със здравата си ръка, а с другата я галеше.

— Моля те, постави я където трябва — каза тя. — Ръката си.

— Трябва ли?

— Не. Само ме притискай силно и се опитай да ме обичаш истински.

— Аз те обичам истински.

Точно тогава гондолата доста рязко сви наляво. Полковникът почувствува вятъра върху дясната си буза и каза със студените си очи, съзирайки очертанията на двореца:

— Сега си на завет, дъще.

— Но е прекалено скоро. Не знаеш ли какво чувствува жената?

— Не. Само това, което ти ми казваш.

— Благодаря ти, че каза „ти“. Наистина ли не знаеш?

— Не. Никога не съм питал.

— Тогава отгатни. И, моля те, чакай, докато преминем под втория мост.

— Пийни чаша от това — каза полковникът, пресегна се точно и умело за кофичката с шампанското и леда и отпуши бутилката, която Gran Maestro предварително беше отворил и й беше сложил тапа от обикновена бутилка. — За теб това е полезно, дъще. А и за несгодите, които всеки от нас има, за скърбите и нерешителността.

— Аз нямам никакви — каза тя, като говореше граматически правилно, както я беше учила гувернантката й. — Аз съм просто жена или момиче, или каквото и да било, постъпващо така, както не трябва. Хайде пак, моля те, сега отново съм на завет.

— Къде е сега островът, в коя река?

— Ти правиш откритието. Аз съм само една непозната страна.

— Не чак толкова непозната.

— Моля те, не бъди груб. И, моля те, нападай нежно и със същия устрем, както преди.

— Това не е устрем, а нещо друго.

— Каквото и да е то, каквото и да е то, докато все още съм на завет.

— Добре. Добре, щом искаш или се съгласяваш, за да не ме обидиш.

— Да, моля те.

Тя говори като нежна котка, макар че нещастните котки не могат да говорят, мислеше полковникът, но след това спря да мисли, и то за дълго.

Сега гондолата беше в един от страничните канали. Когато излезе от Канале Гранде, вятърът така я залюля, че гондолиерът трябваше да се премести, за да я уравновеси. Полковникът и момичето също се бяха преместили под одеялото, а вятърът нахлуваше диво под краищата му.

Мълчаха дълго време. Полковникът забеляза как гондолата се промъкна само на няколко инча под моста, който отминаха.

— Как си, дъще?

— Много добре.

— Обичаш ли ме?

— Моля те, не задавай глупави въпроси.

— Нивото на водата е много високо и ние едва минахме под моста.

— Мисля, че знам накъде отиваме. Тук съм се родила.

— Аз съм грешил в моя роден град — каза полковникът. — Това, че си се родил някъде, съвсем не означава всичко.

— Означава много — отговори момичето. — И ти знаеш. Моля те, притисни ме много силно, за да се почувствуваме за малко част един от друг.

— Да опитаме.

— Не може ли за малко да те заместя?

— Ужасно е сложно. Но да опитаме.

— Сега аз съм на твоето място. И току-що превзех Париж.

— Господи, дъще, ти имаш страшно много проблеми. Следващото нещо е да се направи преглед на Двайсет и осма дивизия.

— Не ме интересува.

— А мене ме интересува.

— Не беше ли добра?

— Напротив. Имаше също така и славни командири. Но бяха от националната гвардия и нямаха късмет. Това се нарича Т.С. дивизия^[2]. Ще получиш Т.С. карта от армейския свещеник.

— Нищо не разбирам от тези неща.

— Не си струва да се обясняват.

— Ще ми разкажеш ли някои истини за Париж? Толкова много го обичам и като си помисля, че си го превзел тогава, сякаш се возя в тази гондола с маршал Ней.

— Той не струва. Особено след като води всичките ариергардни боеве, отстъпвайки от онзи голям руски град. Биеше се по десет-дванайсет, дори петнайсет пъти на ден. Ако не и повече. След това не можеше да разпознава хората. Моля те, не се качвай на никакви гондоли с него.

— За мене той винаги е бил един от великите герои.

— Аха. И за мене. До Катр-Бра. Или може би не беше Катр-Бра. Започвам да ръждясвам. Да го наречем Ватерло.

— Лошо ли се прояви там?

— Ужасно — каза й полковникът. — Забрави го. Той води прекалено много ариергардни боеве при отстъплението от Москва.

— Но го смятаха за най-храбрия от храбрите.

— Това не е достатъчно. Трябва винаги да бъдеш и най-умният от умните. А се нуждаеш и от редовно снабдяване.

— Моля те, разкажи ми за Париж. Знам, че не трябва повече да се любим.

— А аз не знам. Кой казва това?

— Аз, защото те обичам.

— Добре. Ти го каза, защото ме обичаш. Да бъде, както искаш. Макар че бих пратил по дяволите това твое желание.

— Мислиш ли, че бихме могли да се любим още веднъж, без това да ти навреди?

— Да ми навреди? — попита полковникът. — Кога, по дяволите, нещо ми е навреждало?