Рут Ланган
Замъкът на варварина (11)

Единадесета глава

Тъй силна бе решимостта на Мередит да спаси живота на Брайс, че се насили да не обръща внимание на миризмата на пушек, която плъзна нагоре по стълбището и взе да прониква в стаите.

Тя добави още един пън в огъня и сложи голям чайник с вода да се стопли. Когато водата кипна, вече бе свалила дрехите на Брайс и бе прегледала раните му.

От двора долу чуваше как свикват хората и подготвят конете за път. Гласът на Гарет, който раздаваше команди, я караше да скърца със зъби. Постара се да остане глуха за всички шумове. Сега съществуваха само тази стая и този мъж. Закле се пред себе си да не помръдва от него, додето не бъде сигурна, че той ще оживее.

А как щеше да се справи с пожара, който грозеше замъка? Един поглед към мъжа на пода й бе достатъчен да се увери, че не би могла да го завлече на безопасно място. Щеше да остане и да се моли бушуващите пламъци да не стигнат дотук.

Взря се в окървавеното му изранено тяло и потрепери. Щом исполин като Брайс бе посечен, можеше ли изобщо някой да се спаси?

През главата й за кратко мина мисълта за хората, загинали в жестоката битка долу и за мнозината други, които лежаха ранени. Ами жените и децата? Може би хората на Гарет ги бяха подложили на мъчения и гавра? Или просто ги бяха оставили, след като не бяха открили жената, която им бе нужна? Помоли се шепнешком за тяхната безопасност, после се зае с непосредствената си задача.

Нямаше време да се колебае дали да причини с намесата си допълнителна болка на Брайс. Трябваше да го стори, ако искаше да го спаси.

Мередит раздра парче плат и го натопи във врящата вода. После с леки движения попи кръвта, бликаща от рамото му. Макар раната да бе дълбока, не изглеждаше опасна за живота и тя въздъхна с облекчение. Когато почисти рамото, превърза го с чист плат, за да спре кървенето и се зае със следващата рана.

От една голяма рана встрани над хълбока обилно бликаше кръв. При грубото измъкване на меча плътта зееше грозно.

Като работеше бързо, Мередит почисти мястото и го бинтова, след като покри раната със сгъната в няколко ката кърпа. Важно бе да се поддържа чиста, но засега от първостепенно значение бе да се спре кръвта.

Другите рани не бяха толкова сериозни: меч и кинжал бяха проболи дланта на Брайс, ръката и двата крака. Целият представляваше една кървава маса. И все пак смъртоносни рани нямаше. Защо тогава бе почти на умиране? Защо бе толкова блед и пулсът му тъй слаб? От загубата на кръв или някоя от раните заплашваше да го отнесе в гроба.

Отдолу чу силни викове и разпозна гласовете на слугите на Брайс, които се бореха с огъня, застрашаващ Кинлох Хаус. Лютив черен дим бе плъпнал наоколо, а върху пламъците се изливаха кофи с вода.

Додето Мередит бършеше тялото на Брайс, ръцете й изведнъж застинаха. Тя забеляза тъмното петно, което бавно се разстилаше върху постланата кожа отдолу. Един миг тя се взира ужасена в него. После с усилие обърна тежкия мъж на една страна и откри малък смъртоносен нож, забит между лопатките му.

— Милостиви боже!

Припомни си своите последни думи към него преди началото на битката и потрепери. „Не се обръщай с гръб към нападателите си. Иначе може да се озовеш с нож на Макалпин, забит между раменете.“

Тя се вгледа в окървавената дръжка. Слаба бе утехата, че не нож на Макалпин го бе ранил толкова сериозно. Разпозна безпогрешно знака на клана Макензи.

Острието едва ли бе проболо сърцето, иначе той щеше вече да е мъртъв. Но раната бе смъртоносна.

Никакво колебание нямаше в жеста й, когато посегна към ножа. Трябваше да го измъкне, ако искаше да спаси Брайс, и бързо да се погрижи за раната. С две ръце бързо издърпа ножа.

В този миг вратата на дневната рязко се отвори и тя вдигна глава. Вътре нахлу пушек и надвисна като мъгла над река. Сред димната завеса на прага изникна Ангъс Гордън, целият в кръв от рана в главата, увиснал тежко на рамото на Джейми Макдоналд. И двамата бяха покрити със сажди от пожара, с който се бяха борили. Ръцете им бяха разранени до кръв от тежките кофи с вода, а дрехите им — опърлени. От тях се носеше мирис на изгоряло.

И двамата се взряха в нея, както седеше с кървавия нож в ръка.

Макар да бе очевидно изнемощял от загубата на кръв, Ангъс вдигна меч и се изправи над нея с потъмнели от гняв, обвиняващи очи.

— Какво, нима и на мъртвия си отмъщавате?

Преди тя да успее да отговори, той изкрещя:

— Дръпнете се от тялото на Брайс, милейди, или ще бъда принуден да ви убия тутакси.

С бликнали по страните му сълзи, Джейми се нахвърли върху нея и я събори на пода. Мръсните му пръсти се сключиха около врата й. Младежкото му лице бе изкривено от ярост.

— Значи му забихте нож в гърба, за да се уверите, че е мъртъв ли?

— Джейми, чуй ме…

Макар да беше съвсем млад, момъкът бе по-едър от Мередит и изненадващо силен.

— Дръпни се от нея, Джейми. — Ангъс, залитайки, прекоси стаята и постави ръка върху рамото на момчето. — Ти не би могъл да убиеш никого, най-малко една жена. Аз ще се погрижа за това.

— Но вие… Вие не разбирате. — Когато Ангъс откъсна Джейми от нея, Мередит притисна ръка към насиненото си гърло и задиша дълбоко и задавено. — Брайс не е мъртъв. Аз почиствах раните му и така открих ножа.

— О, нима! И решихте да го забиете още по-дълбоко, вместо да го хвърлите.

Ангъс се надвеси над нея с меч, насочен към сърцето й. Джейми погледна неподвижното тяло на Брайс, поколеба се, после отново се обърна към Мередит. Гневното му изражение бе изместено от напрегнато недоумение.

— Възможно ли е тя да казва истината?!

— Всичко би казала, за да спаси живота си — отряза Ангъс.

— Може би. Но виж сам, ако не вярваш на мен.

Ангъс издигна меча си, за да нанесе удар, а Джейми падна на колене до Брайс и прокара ръка по чистите превръзки на рамото и над хълбока му. Явно не можеха да бъдат дело на друг, освен на Мередит. Тогава зърна кръвта, която струеше от раната в гърба.

— Тя казва истината — прошепна момчето.

— Какво? — Ангъс отпусна меч и също коленичи до тялото. С един поглед обхвана и чистите превръзки, и чайника с вода. — Не може да бъде! Чух Гарет Макензи да казва на хората си, че Брайс Кембъл е мъртъв.

— Да, той така си помисли. А също и аз — въздъхна Мередит. — Но има пулс. Слаб е, но все пак е знак, че у него още е останал живот.

Ангъс притисна пръсти до врата на Брайс и ги задържа няколко секунди. Сетне отново се обърна към Мередит, коленичила където я бе оставил. В ръце още държеше окървавения нож, който бе извадила от гърба на Брайс.

— Простете ми, милейди — измърмори Ангъс. — Аз помислих…

— Няма значение — прекъсна го Мередит. — Веднага трябва да спрем кръвта, иначе Брайс Кембъл ще бъде мъртъв.

— Кажете ми какво да правя.

Ангъс й помогна да се изправи на крака. Тя му кимна с благодарност.

— Повикай слуги. Научила съм от мама как се приготвят целебни отвари. Трябва да действаме бързо.

— Добре.

— Ти нямаш сили, Ангъс — обади се Джейми. — Аз ще отида.

Момчето, изглежда, изпита облекчение, че може да помогне с нещо. Додето Ангъс, коленичил, се взираше безпомощно в стария си приятел, Джейми изхвърча от стаята.

След минути се върна, последван от няколко почернели от пушек фигури.

Макар да не си бе позволила да мисли за съдбата на другите, Мередит дотолкова се зарадва, като видя, че Кара и госпожа Сноу са живи, та в очите й бликнаха сълзи, но тя побърза да ги прогони.

— Пострадаха ли жените и децата?

— Не, милейди — меко отвърна Кара. Лицето и ръцете й бяха покрити със сажди. — Гарет Макензи побесня, като не ви откри сред нас. Той и хората му изобщо не ни закачиха, защото бързаха да ви търсят в гората. Но какво става с милорд Кембъл? — Младото момиче хвърли поглед към другия край на стаята и замлъкна при вида на неподвижния Брайс.

— Джейми обясни какво се е случило тук. Кажете какво ви е нужно и ще го имате — мрачно изрече госпожа Сноу.

Мередит забеляза обгорелия подгъв на роклята й и покритите с мехури ръце.

— Успяха ли да потушат пожара?

— Да, милейди.

Мередит въздъхна с облекчение, сетне бързо взе да изрежда онова, което й бе нужно: корени, треви, мая. После поръча на Кара да донесе още чисти чаршафи.

— Да го преместим ли на леглото му? — попита Ангъс.

— Боя се, че това ще засили кръвоизлива. Засега ще трябва да спи тук пред огъня. Донеси дюшек и няколко кожи — заръча тя на Джейми.

Госпожа Сноу разпрати слуги да донесат поръчаното от Мередит и се върна. Макар да се мъчеше да не поглежда мъжа, коленичил до Мередит, не можа да устои да не стрелне крадешком измъченото лице на Ангъс.

Този ден бе ад за всички им, но все пак бяха оцелели. Това създаваше помежду им връзка, която трудно би могла да бъде нарушена.

— Мога ли да сторя още нещо, милейди?

Мередит погледна икономката, а сетне Ангъс.

Лицето му бе пребледняло, а очите му — помръкнали от болка.

— Да, можеш да сложиш този човек да си легне и да се погрижиш за раните му.

По лицето на жената се изписа радост, но Ангъс изглеждаше изненадан.

— Моите рани са нищо, милейди. Не мога да се отделя от приятеля си.

— От загриженост за Брайс дори не си усетил, че си ранен — рече му Мередит и приятелски постави ръка на рамото му. — Брайс няма да се разсърди, че си го оставил. Той витае някъде другаде. И ще мине дълго, преди да реши дали да се присъедини към дедите си, или да се върне при нас.

— Ще ме повикаш ли веднага щом се събуди?

Ако изобщо се събуди, тъжно си рече Мередит. Моля те, Господи, дай му сили да се пребори с това премеждие! Сетне отпъди изнурителните мисли и кимна.

— В мига, в който дойде в съзнание, ще ти съобщят.

С помощта на госпожа Сноу Ангъс бавно се надигна. Поколеба се за момент, загледан в жената, привела се над Брайс, жената, която бе негова пленница преди, а сега негова лечителка.

— Простете ми, че се усъмних във вас, милейди.

— Беше напълно оправдан, че си помисли такова нещо, Ангъс — насърчително му се усмихна тя. — Вярвам, че Брайс Кембъл е достоен за твоята обич и привързаност.

— Но да, милейди. Той е заслужил стократно моята лоялност, както и лоялността на другите, сами признали го за свой водач.

Мередит го гледа мълчаливо няколко мига, убедена, че той би рискувал и живота си за мъжа, лежащ в безсъзнание.

— Почини си сега, Ангъс — поръча му тя.

— Ако мога да помогна с нещо, непременно ме известете.

Мередит напипа пулса на Брайс, който, макар слаб и колеблив, все още се усещаше.

— Моли се, Ангъс!

 

Мередит наложи раните с приготвените лапи и постави върху тях нови превръзки. Сетне зави отпуснатото тяло и се вгледа в него.

Той беше толкова неподвижен. Сякаш животът със сетно дихание отлиташе от него. Не бе помръднал, откакто го откри. И макар сигурно да страдаше от силни болки, не беше изпъшкал, нито изстенал.

Щом намереха малко свободно време, слугите идваха в стаята, а също и хората на Брайс, които бяха в състояние да вървят. Оставаха за няколко минути, вгледани в бледото му лице и в жената, която неуморно бдеше над него. По физиономиите им Мередит четеше голямата им обич и загриженост към Брайс. Личеше си по почтителността, с която го гледаха, и по приглушените им гласове, с каквито хората се обръщат към духовните си водачи.

Отвън отдавна се бе смрачило. Стаята се осветяваше само от огъня в камината и от едничка свещ, поставена до леген върху ниска масичка.

Замъкът бе утихнал. Мъртвите бяха преместени в обгорялата складова пристройка, додето им бъдеха изкопани гробове и опечалените се погрижеха за погребение. Ранените бяха настанени върху легла и постели и за тях вече имаше кой да се грижи.

Мередит продължаваше да попива потта, избиваща по челото на Брайс. Бе отпуснала рамене изнемощяла. Очите й се премрежваха от изтощение и тя ги потърка с ръка, борейки се със съня.

Вратата се отвори и тя вдигна глава. В стаята влезе Джейми и коленичи до Мередит. Взорът му жадно се прикова в неподвижното тяло на Брайс.

— Трябваше да си заспал вече…

— Не мога да спя.

Видя страха в очите му. Нежно го прегърна през рамо и го придърпа към себе си.

— Когато Брайс се събуди, ще ти даде толкова задачи, че няма да ти остане време за почивка. Тогава ще копнееш за възможността да поспиш.

— Вярваш ли в това, милейди?

— Трябва да вярвам — прошушна тя. — А също и ти.

Почувства, че младежът трепери. Сетне, неспособен да се въздържа повече, възкликна:

— Толкова се страхувам, милейди. Боя се, че ако заспя, Брайс ще отлети надалеч. И тогава никога няма да успея да му кажа колко много го обичам.

— О, Джейми! — Мередит го прегърна силно. И притиснала устни до слепоочието му, прошепна: — Неговата съдба вече не е в нашите ръце. Направихме всичко, което можахме. Но ти обещавам едно: аз ще остана тук, до него. Ако има нужда от нещо, знай, че ще го получи.

Момчето поклати глава.

— Боя се да го оставя…

— Остани тогава — пророни тя. — Легни и спи до него.

— Тук ли? — смаян попита Джейми. Никога не бе и мечтал да спи край този велик мъж.

Мередит вдигна сгънатите чаршафи, които Кара беше оставила, в случай че господарката й пожелаеше да си почине. Нямаше да има нужда от тях, тъй като нищо на света не би я накарало да се отдели от Брайс тази нощ.

Като нагласи една постеля до тази на Брайс, тя повдигна края на завивката и подкани Джейми с жест да легне.

— Дали Брайс няма да е недоволен?

— Мисля, че би се радвал — увери го Мередит, докато подпъхваше завивката му.

И както често бе правила с по-малките си сестри, наведе се и леко целуна момчето по бузата.

— Дано и двамата с Брайс имате спокоен сън.

Момчето лежеше неподвижно, смутено от нежната й целувка. Докато беше жив, нямаше да забрави добротата й.

Дълго лежа, вслушан в неравномерното дишане на Брайс. Бореше се да остане буден и с волята си да задържи живота на мъжа до себе си, додето най-сетне сънят го надви.