Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Past All Reason, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Дамянов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- stontontina(2009)
- Допълнителна корекция и форматиране
- ganinka(2015)
Издание:
Кей Торп. Напразни терзания
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-110-143-7
История
- —Добавяне
Пета глава
Лий не направи усилие да я задържи, когато тя се дръпна рязко от него. Триша повдигна глава и зърна равнодушния поглед на шофьора в огледалото за обратно виждане. Той вероятно щеше да се държи по същия безразличен начин, дори да се бяха отдали на страстна любов, помисли си тя. Плащаха му да кара колата, а не да съди хората.
— Струва ми се, че най-добре е да се върна у дома — каза бързо тя.
— Страхувам се, че това е изключено — отвърна Лий с тон, в който не прозвуча никакво извинение. — Имам нужда от теб.
— Сигурна съм, че Пол може да ми намери заместничка за останалата част от пътуването.
— Не желая заместничка.
— Има неща, които се налагат сами по себе си.
— Има нещо — отвърна строго той, — което се нарича спазване на дадената дума. Оставиш ли ме в този критичен момент, ще постъпя, както казах, когато първия път ме заплаши, че ще напуснеш. Освен това, ще се погрижа никога вече да не получаваш работа в „Бринкланд“, така че не си въобразявай, че можеш да разчиташ на предложението на Пол.
Триша го погледна безпомощно.
— Наистина ли ще го направиш?
— Наистина! — отвърна решително той.
— И защо?
— Предстои ти да разбереш — отвърна той. — Момичето, което познавах преди три години, е до мен. Ако не друго, ще ми бъде поне интересно да разбера още колко време ще се крие.
— Колкото е необходимо — каза тя и изпита желание да има неговата самоувереност.
Колата спря пред хотела. Триша слезе, щом служителят й отвори вратата, влезе и си взе ключа от стаята. Лий я настигна в асансьора. Стори й се, че изглежда повече язвително доволен, отколкото обезпокоен, от твърдото й решение да го напусне.
— Обвързани сме тясно поне за още три седмици — забеляза той. — По-разумно е да го приемеш. Струва ми се, че можем да разгледаме някои от забележителностите на града, а след това да отидем на вечеря. Да се срещнем след половин час. Какво ще кажеш?
— Смятах тази вечер да напиша доклада на машина — отвърна Триша, когато вратата на асансьора се отвори.
— Можеш да го направиш и след като се върнем. — Гласът му звучеше непреклонно. — Работата не е толкова спешна. По време на тези пътувания самият аз обичам вечер да си почивам.
— С Барбара ли?
— Да. Понякога вечеряхме заедно. — Той й хвърли кос поглед. — А ако си мислиш онова, което аз в момента, по-добре е да го забравиш. Барбара се справя добре с работата си, привлекателна е, но аз нямам навик да спя със секретарките си.
— Само с временната! — клъвна го Триша.
— Ти си първият случай — отвърна внимателно той.
Стигнаха първия етаж. Лий протегна бързо ръка и блокира вратите на асансьора, тъй като почти веднага щяха да се затворят след отварянето, и й кимна да излезе.
Триша отиде до вратата на стаята си и пъхна с удивително спокойствие ключа в ключалката.
— След половин час във фоайето на хотела — обади се Лий зад гърба й, упътен към своята стая.
Когато влезе в стаята си, тя за миг се замисли да откаже поканата, но нещо в нея се противеше. Много по-добре беше да разгледа Амстердам в компанията на Лий, отколкото сама.
Освен това, всичко беше в ръцете на Лий. Нека си мисли, че е склонна да поднови старата им връзка. Щеше да й доставя известно задоволство да го води известно време за носа, преди да му поднесе окончателния си отказ.
Когато тя слезе във фоайето, той вече я чакаше. Носеше същото сако и панталони, с които бе облечен предната вечер. Лий я погледна удивено.
— Целия си гардероб ли носиш със себе си? — запита той.
— Обичам разнообразието — призна Триша и добави сякаш се отбраняваше: — Имаш ли някакви възражения по отношение на облеклото ми?
— Абсолютно никакви — заяви той. — Облечена си много по-добре, отколкото през деня. Самият Пол бе впечатлен и го изтъкна снощи.
— Колко много си приличате вие мъжете — усмихна се предизвикателно тя.
В сивите му очи проблесна съгласие.
— Така е. Да вървим.
Вечеряха в малко и сравнително скромно ресторантче на брега на канала „Воорбургвал“, където посрещнаха Лий като дългоочакван приятел. Собственикът лично ги придружи до маса за двама, поставена до прозореца. От този ъгъл петте моста, съединяващи бреговете на канала на точно определени разстояния, изглеждаха като поставени един над друг. Някакъв мъж, преминаващ по най-близкия мост с велосипед, създаваше впечатление, че е понесъл свода на следващия върху главата си.
— Интересна оптична измама — съгласи се Лий, когато Триша му обърна внимание на това. — В Амстердам има хиляда моста, така че тук не е единственото място, където можеш да видиш това. Тук е раят на фотографите.
— Ако се съди по посрещането, очевидно си посещавал много пъти това място — каза тя. — Идвал ли си някога тук с Герда?
Сивите му очи я погледнаха с явно неодобрение.
— За последен път ти казвам, че нямам нищо общо с Герда.
— Но можеше да имаш, ако не беше омъжена за Пол.
— Ако не беше омъжена за Пол, тогава едва ли бихме се познавали. — Известно време той я наблюдаваше внимателно с вдигнати вежди. — Да не би във всичко това да има малка доза ревност?
Триша едва-едва се усмихна.
— По-скоро завист. Тя е много красива.
— И го съзнава. Предпочитам жените, които приемат своя чар, без постоянно да го натрапват. И ти си красива, но по много по-естествен начин.
Страните на Триша поруменяха от удоволствие. Тя се засмя, за да прикрие моментното си смущение.
— Добрата подготовка е сигурно условие за успех!
— Добър отговор! — усмихна се Лий. — Какво желаеш за вечеря?
Триша погледна набързо менюто, написано на холандски и английски, после рече тихо:
— Избери ми нещо.
— В такъв случай и двамата ще вземем бульон от зеленчуци и бяла риба, сготвена в мляко.
— Звучи много интригуващо.
В този момент Триша не я интересуваше ни най-малко какво ще ядат и пият. Седнала срещу Лий, тя сякаш се връщаше назад във времето.
Двамата вечеряха заедно всяка вечер на борда на „Капуцин“ и откриха, че имат общи вкусове. Въпросът сега беше дали действително желаеше да рискува и да изпита отново същата болка, като се разплати с Лий по неговия начин? Фатално лесно бе да се влюби отново в него и то много по-силно от преди.
Тя вдигна глава. Лий я наблюдаваше с любопитно изражение и тя напрегна всички сили, за да скрие чувствата, които я вълнуваха.
— Утре по това време ще бъдем в Берлин — каза тя някак си неуместно. — Още едно ново място за мен.
— Това е град, който все още събужда силни спомени за миналото. Има си обаче и светли страни. Нощният живот в Берлин е от най-бляскавите в Европа.
Сякаш доловил колебаещото й се настроение, през следващия час той отбягваше каквито и да е лични въпроси. Почти бяха привършили с десерта, когато някаква жена от компания, сядаща току-що на съседната маса, извика на Лий.
— Лий!
— Как си? — запита усмихнато той.
Никакви имена, забеляза Триша, само едно учтиво „Как си?“, но в погледа на жената нямаше никаква грешка.
— Някоя стара приятелка ли? — запита леко Триша.
— Позната — поправи я Лий. — Ако тортата ти е много, просто я остави. Парчетата бяха доста големи.
Триша вече бе решила същото, но не обичаше да й казват какво да прави. Знаеше, че държанието й е смешно, но не я бе грижа за това. Холандката вероятно не бе единствената „позната“ на Лий, която щяха да срещнат по време на тяхното пътуване. Без съмнение, той имаше такива във всеки град.
Опасността да хлътне отново по един мъж, за когото знаеше, че е Дон Жуан по рождение, бе нищожна, реши тя. Нима ще се окаже толкова глупава? Щеше да й достави голямо удоволствие да го държи в заблуждение.
Прибраха се в хотела към единадесет часа вечерта. Докато се изкачваха с асансьора, Триша си репетираше наум оправданието, че е уморена, за да осуети очакваното предложение да продължат вечерта. Беше си подготвила думите, когато Лий пое ключа от ръката й и отключи вратата на стаята, но й го върна, без дори да се замисли.
— Утре трябва да ставаме рано — каза той. — Закуската е в седем и половина. Лека нощ, Триша.
Тя почувства внезапно отпускане при неговото тръгване. Подсъзнателно не бе очаквала всичко да завърши по този начин. С усилие прекрачи в стаята си, затвори вратата и застана за момент да размисли върху осуетеното си намерение. Кой от двамата си играеше с другия, запита се горчиво тя?
След пристигането им на летище Тегел, денят протече почти по същия начин, както първия ден в Амстердам.
Тя лесно се сработи с германските си колеги, въпреки че те се държаха малко официално. Карл Хайнике, главният директор, бе с десетина години по-възрастен от Пол Мюнстър. Той възприе съвсем естествено желанието на Лий сам да се погрижи за вечерните си забавления.
— Мълчаливо съгласие — потвърди Лий по пътя за хотела, когато Триша го запита дали обикновено така решават въпроса. — Може би предпочиташ сами да решим?
— Във всеки случай не очаквам да ме имаш предвид — отказа бързо тя. — Вечер мога да се забавлявам и сама.
Лий повдигна насмешливо вежди.
— Да не би да намекваш нещо?
— Нищо повече от онова, което казах. Не бива да изпитваш никакви угризения по отношение на мен.
— В случая задълженията нямат нищо общо. Двамата с теб излизаме в града. Танци, вечеря, кабаре, всичко, което пожелаеш.
Тя му хвърли кос поглед и се усмихна.
— Всичко ли?
— Всичко разумно. — Той не направи опит да я докосне, но погледът му беше многозначителен. — Сега приличаш повече на момичето, което познавах.
„Не разчитай на това“, помисли си тя.
Целият хотел бе в плюш. Гостите му попадаха веднага в блестящо позлатено фоайе. Както и по-рано, стаите им бяха една до друга.
Към пет часа следобед се чу дългоочакваното почукване на вратата.
— Съжалявам, че се забавих — извини се Лий. — Налагаше се да проведа два телефонни разговора.
Дали не поддържа огъня в родното огнище, учуди се Триша, изпаднала отново в груба откровеност. На глас обаче каза безгрижно:
— И аз току-що се приготвих. Не обичам да те карам да ме чакаш.
— Не познавам друга жена, която да се тревожи за това — отвърна също така безгрижно той. — Не че не заслужаваш да те чакат.
Колкото и шеговито да го беше казал, комплиментът я поласка.
Тръгнаха из града. Бранденбургската врата и Райхстагът, разположени в източния край на парка, изглеждаха съвсем близо. Никаква стена не ги отделяше сега от останалата част на града.
Повечето забележителности на града представляваха мрачни символи от военните години. Триша не съжали ни най-малко, когато Лий предложи да се откажат от разглеждането на забележителностите и да отидат в Тиергартен. Той посочи една желязна пейка на брега на малко езерце, край което преминаваха.
— Искаш ли да си починеш? Високите ти обувки не са особено подходящи за разходки.
И Триша си мислеше същото, макар да не го признаваше.
— Нямам нищо против да се полюбуваме на пейзажа. В края на краищата, едва минава шест.
— Нощта — съгласи се Лий — едва се спуска. Жалко, че магазините са затворени.
— Не допускам, че можеш да бродиш из магазините — засмя се Триша.
— Случвало се е.
— Искаш да кажеш, че те е дърпала някоя жена? Мислех си, че никой не е в състояние да те принуждава да правиш неща, които не желаеш.
— Предполагаш твърде много неща — отвърна сухо той. — И аз съм готов на отстъпки.
— При условие, разбира се, че печалбата си заслужава труда. — Седнала съвсем близо до него, Триша тръпнеше при допира с изпъкналите му мускули. — Какво щеше да правиш тази вечер, ако аз не бях с теб?
— Онова, което всъщност искаш да кажеш — обърна се той към нея, — е с кого щях да се срещна. — Той повдигна рамене. — Познавам двама-трима души, на които би им било доста приятно да се видят с мен.
— Естествено, жени. — Триша не успя да се отърси напълно от заядливия си тон.
— Не е необходимо. — Върху устните му се появи едва доловима усмивка. — Понякога предпочитам да си почивам в мъжка компания. Тази вечер обаче случаят не е такъв, следователно можеш да забравиш онова, което искаше да кажеш.
Триша тъкмо щеше да каже, че той е напълно свободен да си намери подходяща компания, когато пожелае, обаче самата призна, че това не е твърде уместно.
— На мен никога не ми се е случвало — излъга тя. — Убедена съм, че няма ни най-малко да се замислиш, ако пожелаеш да се отървеш от мен.
— Което показва, че не изпитваш особено доверие към мен. — Той плъзна ръка по облегалката на пейката, привлече я към себе си, наведе глава и притисна леко устни към нейните. — Какво трябва да направя, за да ти докажа, че грешиш?
— Престани, Лий — каза тя с пресипнал глас. — Гледат ни хората.
— Дори тук е обичайно двойките да се целуват по пейките из парковете — отвърна той и я пусна. — Изглежда още не си решила какво искаш.
Сърцето й внезапно заби силно и болезнено.
— Какво означава това?
— Означава, че ако възнамеряваш да ме напуснеш, трябва отново да си помисля. Няма да ставам изкупителна жертва на онзи, който те е разочаровал.
Тя леко се подсмихна на иронията му.
— Никога не съм казвала, че съм била разочарована.
— Не е необходимо да го казваш. Цялото ти поведение го доказва. Работила си за Алън Паркър в „Грант-Досън“, нали? Той ли беше?
— Не! Освен като към работодател, към Алън Паркър не съм проявявала ни най-малък интерес.
— Но си напуснала доста внезапно и без особени причини.
Зелените й очи остро го погледнаха.
— Разпитвал си за мен, така ли?
— Не повече от онова, на което съм имал право. Ако не е заради Паркър, защо тогава напусна?
— Вече ти казах, по финансови съображения. Ако съм имала връзка с някого, то положително не е била с женен мъж!
— Преди три години ти не се сети да ме попитана дали съм женен.
— Тогава беше съвсем различно.
— Нищо повече от един обикновен ваканционен романс. Това ли искаш да кажеш?
— Нещо подобно. — Целият им разговор стигна до място, от което не й се искаше да продължава нататък. — Предпочитам да не ми се напомня за минали необмислени постъпки.
— Разкайваш ли се? — В гласа му прозвуча тъжен хумор. — Не бих могъл да кажа същото за себе си. Спомням си как изглеждаше в онези бикини. Имаше превъзходно тяло. Все още го имаш, макар че се мъчиш да го прикриваш. Тогава за първи и последен път се любих в морето!
— Нарочно ли искаш да ме накараш да се почувствам неудобно?
— Искам да намеря момичето, което беше тогава.
— Изпълнен с надеждата всичко да започне от началото?
— Бих бил лъжец, ако го отрека — призна той. — Почувствах същата искра в момента, в който прекрачи преди седмица прага на кабинета ми, макар че не го осъзнах веднага. Права беше да ме заподозреш в мотивите ми, когато те поканих онази вечер на вечеря.
Триша не смееше да го погледне в лицето от страх да не се издаде.
— Значи цялото ти възмущение на следната сутрин е било лицемерие?
— Може и така да се каже. Трябваше да ме придружиш на всяка цена в настоящото пътуване.
— Дори и чрез изнудване?
— Думата е много рязка, макар и уместна. — Нямаше вид на каещ се човек. — Всъщност, нямах никакво намерение да си служа със заплахи.
— Нямаше как да го разбера — подчерта Триша, — ето защо поведението ти продължава да е осъдително. Особено за човек с твоето положение. Сигурна съм, че и баща ти не би одобрил подобно поведение.
— Заплашваш ме, че ще му кажеш ли?
— Не съм го и помисляла — отвърна тя. — Нито пък имам намерение да се връщам към миналото.
— Но нямаш нищо против да ме разиграваш — сви устни той.
Нямаше смисъл да упорства, че не разбира какво иска да каже.
— Временно безумие — потвърди тя.
— Което ни връща отново към въпроса за мотивировката.
— Ти си като куче, захапало кокал — отвърна му рязко тя, изгубила вече спокойствие. — Смятах, че трябваше да ти се посмачка малко фасона. Тази мотивировка стига ли?
— Ако приемем, че ти бях дал възможност да се измъкнеш с нея. Да предположим, че бях решил да направя снощи нещо повече, освен да ти отворя само вратата? Какво щеше да направиш тогава?
Триша направи върховно усилие да отговори със спокоен глас.
— Щях да ти кажа да си вървиш.
— Това едва ли щеше да помогне. Всъщност, можеше да се окаже крайно възбуждащо. — Той млъкна преднамерено. — А може би си разчитала на точно такава реакция.
— Превъплъщаваш се във Фройд — подхвърли саркастично тя. — Може би ще престанеш да ме анализираш и ще започнеш да се занимаваш със себе си.
— Не е необходимо — отвърна й непреклонно той. — И двамата желаем едно и също нещо. Единствената разлика се състои в това, че ти не желаеш да го признаеш.
— Мисли, каквото искаш. — Тя се изправи и не се учуди, че краката й трепереха. — Връщам се в хотела.
— През целия си останал живот ли възнамеряваш да останеш така самостоятелна? — обърна се той към нея. — Или това е някакво временно състояние?
— Да оставим нещата така, както са — отвърна му тя с добре пресметната насмешливост и остана с отворена уста, когато ръката му я хвана за рамото и я завъртя с лице към себе си.
Сивите му очи проблеснаха. Триша направи плах опит да го избегне, като обърна глава встрани, но той просто я хвана за врата със свободната си ръка. Целувката му беше изпепеляваща и събуждаше глад за нова. Тя не беше в състояние да каже нищо.
— Няма да се върнеш в хотела — поне засега! Ще прекараме вечерта така, както я замислихме. Можеш дори да го наречеш част от служебните ти задължения. Ти каза, че ще бъдеш винаги на разположение там, където е необходимо.
— Това не представлява част от служебните ми задължения. И двамата много добре го знаем. Лий…
Той я накара да млъкне, като просто постави пръст на устните й.
— Добре. Каня те. Само на вечеря. Без никакви ангажименти.
Тя се разпъваше на кръст. Е, да става каквото ще! По-късно можеше да съжалява, но сега това нямаше никакво значение. Просто нямаше да мисли за бъдещето.
Лий се отпусна, когато забеляза промененото изражение на лицето й.
— Така е по-добре — каза той. — Да вървим да вземем такси.
Вечерта започна така, както я бе очаквала. Първо пиха коктейли в някакво градско кафене. После отидоха в един ресторант, където се сервираше най-добрата традиционна немска кухня. Имаше и малък дансинг. Пианист свиреше мелодии от тридесетте години.
— Идвал ли си по-рано тук? — обърна се Триша към него. Атмосферата много й допадаше.
— Два-три пъти — потвърди той. — Не твърде често, за да запомнят името ми.
Суховатият му хумор я накара леко да се усмихне.
— Никога не си ми споменавал за майка си. Тя… жива ли е?
— Жива и здрава. Омъжена е за един строителен магнат и живее в Швейцария.
— Съжалявам — отвърна бързо тя. — Не знаех, че родителите ти са разведени.
— От четиринадесет години. — В гласа му нямаше никакво вълнение.
Дали поради тази причина и самият той не желаеше да се жени, запита се Триша. Положително не и от липса на жени, копнеещи да станат госпожа Смит. Ако имаше и най-малък шанс… Тя прекъсна рязко последователността на мислите си, понеже забеляза, че той я наблюдава и понеже се страхуваше да не се издаде. Женитбата положително не влизаше в сметките.
— Ще танцуваме ли? — покани я той, когато пианистът засвири други носталгични мелодии.
Триша кимна и стана от мястото си. Докато отиваха към дансинга, пулсът й се учести. Там вече имаше няколко двойки, затова по необходимост трябваше да се държат плътно един до друг. Лий хвана ръката й и я постави върху гърдите си, после леко и нежно я целуна по слепоочието.
— Също като едно време — прошепна той. — Хубаво ми е с теб, Триша.
В душата й бушуваше истинска буря от чувства. Но най-силното като че се доближаваше до безразсъдство. Не че щеше да му позволи да промени нещата. Лий бе несломим. Тя вече нямаше необходимите душевни сили да се откъсне от него. Каквото и да станеше, щеше поне да има нещо, за което да си спомня.