Кей Торп
Напразни терзания (1)

Първа глава

— Господин Смит в момента е зает — съобщи секретарката. — Желаете ли да седнете да го изчакате, госпожице… — млъкна тя и погледна в бележника си — … Бартън.

Докато сядаше, Триша с нежелание си призна, че името Смит все още й причинява лека болка.

— От „Проуфайлс“ сте, нали? Вие ли ще замествате личната секретарка на господин Смит?

— Да — отвърна Триша. — Разбрах, че внезапно се е разболяла.

— Спешна операция на апендикса, така че ще отсъства от работа поне три или четири седмици. Вашата агенция бе единствената ни надежда, като се има предвид предстоящото ни турне в Европа.

— А защо не преместихте временно някоя от другите секретарки? Такава голяма компания като вашата положително разполага с предостатъчно секретарки.

— Господин Смит очевидно смята, че никоя от тях не е подходяща. Личната му секретарка трябва да е в състояние да се справи с много повече работа от тази, включена в часовете между девет сутринта и пет вечерта, особено, когато пътува. Барбара винаги е казвала, че това е като да си съпруга, без да можеш да се възползваш от предимствата, на които имаш право.

Триша повдигна насмешливо вежди.

— А не се ли ползва господинът от особеното предимство да…

— Съмнявам се, че изпълнителният директор ще си усложнява живота, като се възползва от предимството, за което намеквате — засмя се момичето. — Мъж като него едва ли има проблеми с жените. Единственото, което изисква, е пълното отдаване на работата и…

— … е оставил на втори план личния си живот — каза тихо Триша. — Няма да ми е за първи път да работя с шеф с подобна нагласа.

— Отдавна ли работите за агенцията?

— Вече почти година.

— Добре ли ви плащат?

— Много добре. „Проуфайлс“ предлага добро възнаграждение, за да може да привлича добри специалисти.

— И вие, разбира се, сте една от тях.

Триша не подсказа с нищо, че е забелязала леката й ирония.

— Да, притежавам необходимата квалификация. — Тя погледна ръчния си часовник и го свери с часовника на стената. — Или съм подранила пет минути, или вашият часовник изостава. Какво ще кажете?

— Вашият часовник е точен, този изостава — отговори секретарката, без да проявява особено безпокойство. — Ще повикам електротехника да го свери — но доловила промяната в израза на зелените очи срещу нея, тя поклати глава: — Макар да не е моя работа.

Което дава отговор на всичко, помисли си иронично Триша. Тук определено не се работи като в „Проуфайлс“.

Клиентите, които се обръщаха към „Проуфайлс“ за наемане на служители, изискваха най-доброто и винаги бяха готови да платят. Ето защо им се предоставяше най-доброто.

Причината Триша да получи настоящото предложение, бе откритата симпатия на шефката, която ръководеше централния лондонски клон. Беше професионалистка до мозъка на костите и си знаеше цената. Често бе изтъквала, че сексуалната опасност представляваше професионален риск при секретарската работа. Факт бе, че една секретарка в повечето случаи се назначава на работа заради външния й вид, а не заради способностите й. Тя увери Триша, че на подобен подход от страна на който и да е техен клиент, щеше да се погледне много сериозно.

Като се оставеха настрана всички съмнения и опасения, тази работа обещаваше да бъде истинско предизвикателство. В случай че бъде одобрена, щеше да се наложи да започне незабавно и да се постарае да оправдае доверието още следващата седмица.

Повечето от обичайните приготовления по пътуването бяха, разбира се, вече приключени. Въпросът щеше да се сведе до заменяне името на титулярката с нейното. Доколкото й бяха обяснили, щяха да отсъстват от страната две седмици, през които да посетят Амстердам, Берлин, Цюрих, Милано и Париж. Като изпълнителен директор на компанията господин Смит, по всяка вероятност, предприемаше редовно подобни пътувания.

Вътрешната телефонна уредба звънна и секретарката й кимна.

— Можете да се качите.

Триша излезе от асансьора на седмия етаж. Коридорът бе покрит с дебел зелен килим като прекрасна окосена морава. Тъй като нямаше никой, който да я упъти, тя зачете табелите по махагоновите врати. Накрая стигна до една, на която бе изписано името, което търсеше.

Постави ръка на дръжката и дълго се взира в инициалите „Л.С.“. Нещо я сви в гърдите. Просто още едно съвпадение, помъчи се да се успокои тя. Много мъжки имена започват с буквата „Л“. Споменът за Лий Смит вече бе избледнял в съзнанието й и принадлежеше на миналото. Поне така й се искаше да вярва. Сега тя бе съвършено нова личност, толкова различна от онова склонно към неразумни постъпки двадесет и две годишно момиче, което изхарчи голяма част от своето наследство за едно морско пътуване до Антилските острови. Три хиляди и петстотин лири, само и само да играе ролята на богата наследница в продължение на три седмици. Да не говорим за онова, което изхарчи за тоалети. Нямаше да съжалява за нито едно изхарчено пени, ако Лий не се бе появил и изчезнал като метеор от живота й.

Външната канцелария бе помещението, в което щеше да се настани, ако я вземеха на работа. В момента, столът зад компютъра бе зает от момиче, приблизително на нейната възраст, чиито остри черти се бяха изопнали от напрежение, докато проучваше някакъв документ пред себе си.

— Натиснала съм по погрешка клавиша за изтриване — каза тя с отчаян глас. — Целият ми двучасов труд отиде на вятъра!

Триша мина зад нея и погледна екрана на компютъра, върху който се виждаше директорията.

— Не сте ли маркирали текста?

— Не се сетих — призна момичето. — Замествам Барбара, докато дойде новата секретарка. За първи път работя с тази система. На господин Смит ще му призлее, ако се наложи да започна всичко отначало. След десет минути трябва да съм готова с разпечатката.

— Може би ще успея да ви помогна — предложи й Триша. — Ние използваме същата система.

— Чувствайте се напълно свободна — покани я с готовност момичето. — Едва ли можете да направите нещо по-лошо от онова, което аз вече направих.

Триша седна на освободения стол.

— Как е именуван файлът?

— Седем — отвърна тя. Момичето наблюдаваше изпълнено с надежда, докато Триша пробяга бързо с пръсти по клавиатурата. После ахна с облекчение, когато натисна някакъв клавиш и изчезналият файл се появи отново на екрана. — О, чудесно! Спасихте ми живота! — протегна тя ръка и се представи: — Полин Хау.

— Триша Бартън.

— О, заместничката! Благодаря на Господа! Сега мога да се върна на старата си работа.

Тя се сепна, когато звънна вътрешната телефонна уредба, наведе се бързо и натисна светналия бутон.

— Да, господин…

— Идете да проверите къде е госпожица Бартън! — нареди енергичен мъжки глас. — Минаха десет минути, откакто ми се обадиха отдолу.

— Тя току-що пристигна — отвърна бързо Полин. — Веднага ще я поканя при вас.

Тя се изправи и погледна виновно Триша.

— Извинявам се, че ви забавих.

Триша запази присъствие на духа и превъзмогна желанието си да се обърне и да избяга. Гласът бе различен по тон от последния път, когато го бе чула, но дълбочината и тембърът бяха същите. След миг тя щеше да застане пред мъжа, който преди три години плени сърцето й и го разби. Не можеше да бъде друг, освен Лий Смит.

Как, за бога, да се справи с положението?

Като се изправи лице в лице с него, ето как, беше решителният й отговор. Той не бе наясно за истинските й чувства към него. За него тя си остана един мимолетен флирт по време на пътешествието. Ако той намереше положението за неудържимо, нямаше да има друг изход, освен госпожа Карингтън да му потърси нова секретарка.

Мъжът, който седеше зад ултрамодерното писалище, имаше малко по-тъмна коса от нейната. Гъста и чуплива, тя блестеше на яркото юнско слънце. Триша си спомни и най-малките подробности от строгите му правилни черти. Волевата извивка на челюстта, широката чувствена уста, гладката мургава кожа, високите скули и очите, които можеха да променят обичайният си стоманеносив цвят и да предизвикат изпепеляващ пожар от желания. Сигурно сега е на около тридесет и пет, пресметна тя. Без съмнение бе женен, макар и да не се виждаха никакви снимки върху бюрото му.

— Доста време ви отне, докато намерите пътя дотук — отбеляза той и й посочи стол.

— По-точно докато намеря вашия офис — отвърна тя с учудващо спокойствие. — В сградата обаче пристигнах преди определения за срещата час.

— Това е добре — отвърна с хладен тон. — Имам нужда от човек, на когото да мога да разчитам, че ще се явява точно навреме на определеното място.

Триша едва чуто въздъхна. Той не си я спомняше! Поне засега. Като разчиташе на променения си външен вид и на изтеклото време, тя допусна, че всъщност Лий няма никакво основание да я свърза с онова момиче, с което се запозна на борда на „Капуцин“. По време на плаването му се представи като Ема. Тогава си измисли това име като по-интересно.

— Готова съм да бъда на разположение там, където е необходимо. Стига, разбира се, да одобрите моята кандидатура.

Лий погледна документите.

— Като се вземе предвид времето, с което разполагаме и вашата чудесна квалификация, бих казал, че това заключение е вече направено. Имате прекрасна препоръка от „Проуфайлс“. Тази агенция никога не ни е подвеждала — добави бързо той. — Предполагам, че можете да започнете веднага.

— Дойдох напълно подготвена за това.

— Добре. Полин може да ви покаже работното ви място и да се върне долу. Ще намерите маршрута на пътуването върху бюрото си. Одобрихме го преди два дни и Барбара не успя да организира докрай пътуването. Ако се свържете с клоновете на компанията, те ще се погрижат сами за резервацията на хотелите. — Той погледна листа хартия пред себе си. — Разбирам, че ползвате френски и италиански. Свободно ли ги говорите?

— Достатъчно добре — отвърна тя. — Госпожа Карингтън ми каза, че вие говорите четири чужди езика.

— Да, на задоволително равнище — съгласи се въздържано той. — Между нас казано, ние двамата трябва да сме в състояние да се справим с всяка неочаквана ситуация.

Триша прие тези негови думи за финал на срещата и се изправи. Бе решила да се държи хладно и спокойно, но сивите му очи продължаваха да я изучават.

— Триша е съкратено от Патриша, нали? — запита неочаквано той.

— Не, просто си е Триша — отвърна тя. — Родителите ми са предпочели това име.

— Все още ли живеете с тях?

Тя поклати глава.

— Уви, и двамата вече не са между живите. Живея в Кингстън.

— О, извинете. През следващата седмица бих предпочел да сте на разположение. Ангажирайте си стая в „Савоя“. За сметка на компанията, разбира се.

Триша кимна. Нямаше смисъл да обсъжда нареждането.

— Все пак ще се наложи да отида и да си взема някои неща.

— Разбира се. Можете да ползвате една от служебните коли. Шофирате, нали?

— Да. Благодаря ви. Свободна ли съм?

Той кимна.

Докато пресичаше кабинета, тя усещаше изпитателния му поглед.

Полин бе още в канцеларията и довършваше разпечатката на материала. Тя вдигна глава. Върху лицето й бе изписано съчувствие.

— Не е от най-спокойните, нали? Оставаш ли?

Триша се усмихна.

— Да. И веднага започвам работа.

— Благодаря на бога! Когато видях физиономията ти, малко се озадачих — поклати тя глава. — Не разбирам как Барбара издържа. Той е същински тиранин! — Но неочаквано въздъхна и каза замечтано: — Но е толкова привлекателен! Може да има която си пожелае от служителките — включително и омъжените.

— Допускам, че не го прави — отвърна тактично Триша. — Искам да кажа, че положително не бърка работата с удоволствието.

— Доколкото знам, е точно така. Барбара не обича да споделя с никой тайните си, но тя едва ли е неговият тип.

Триша се престори, че разглежда офиса.

— И какво наричаш негов тип?

— Красиви двадесетгодишни блондинки, ако съдя по дамите, с които са го виждали.

— А госпожа Смит?

— Та той не е женен! — погледна я иронично Полин. — Да не искаш да си опиташ късмета?

Триша се засмя.

— И аз нямам намерение да се омъжвам.

— Та кой говори за брак?

— Аз не желая да се обвързвам под каквато и да било форма. Най-малкото с мъж, за когото работя.

— Взимам си бележка — чу се безплътен глас по вътрешната телефонна уредба. — Ако сте приключили с разговора, може би ще пожелаете, госпожице Полин, да ми донесете материалите, върху които работихте?

Чу се как ключът щракна силно и отчетливо. Полин погледна ужасено Триша.

— Не съм изключила уредбата! О, божичко, какво ще му обяснявам сега?

Триша взе бързо решение.

— Дай ми папката! Сама ще я занеса.

Другото момиче с готовност й я подаде.

— Добре, щом искаш…

Триша остави чантата и ръкавиците си на бюрото, пое дълбоко дъх и почука деликатно на „свещената“ врата, през която преди малко бе излязла. Лий продължаваше да седи така, както го бе оставила. Пишеше бързо нещо върху някакъв лист, който й се стори документът с нейните данни.

— Ако подписвате уволнението ми, едва ли мога да ви се сърдя — каза спокойно тя. — Наруших някои правила за дискретност.

Той се облегна на стола и я погледна. Изразът на лицето му не издаваше нищо.

— Неодобрението ви относно някои вътрешни проблеми едва ли е основание за уволнение — отвърна той. — Единственото ми възражение се отнася до мястото и времето, което избирате, за да го изразите. Ако изпитвате някои съмнения по отношение на моето поведение, докато сме в Европа, бих предпочел да ги чуя направо от вас.

Значи е чул само това, помисли си тя с облекчение.

— Беше шега. Моля да ме извините. Съжалявам. Не биваше да го правя.

— Наистина не биваше. — Последва неловко мълчание. Той я проучваше. Между веждите му се бе появи позната, едва забележима линия. — Не сме ли се срещали някога?

Сърцето й замря, но тя бързо потисна вълнението си и успя някак си да запази спокойствие.

— Не допускам. Съмнявам се, че се движим в едни и същи кръгове.

— Просто си помислих. Струвате ми се някак позната. — Той отново млъкна. — А вие в какви кръгове се движите?

— В местни. Рядко идвам да се забавлявам в града.

— Разбирам, че преди година сте работили за „Грант-Досън“. Какво ви накара да започнете в агенцията?

— Имах нужда от промяна — отвърна кратко тя. — С цялата ми биография ли разполагате?

Той повдигна тъмните си вежди, впечатлен от тона й.

— В такива случаи изисквам биографиите на кандидатите. През следващите няколко седмици ще имате достъп до поверителна информация. Нуждая се от надежден човек, който си разбира от работата. След завършване на колежа за бизнес-секретарки сте работили доста, особено през последните три години. Изглежда странно, че сте избрали временни ангажименти, вместо постоянна работа.

— „Проуфайлс“ предлага добро заплащане, а освен това и актуализация на квалификацията на всеки няколко месеца — отвърна Триша. — Така се добива голяма опитност.

— И към какво се стремите?

— Към висок професионализъм — повдигна тя рамене.

— Но май държите единствено на служебната си кариера, щом бракът не представлява интерес за вас?

Зелените й очи срещнаха неговите, просветващи с неприкрит сарказъм.

— Не всяко момиче се стреми да си намери на всяка цена съпруг, господин Смит. Аз желая да остана независима.

— Може би в момента. Но как ще се чувствате, когато станете на тридесет? Смятате ли, че ще бъдете доволна от перспективата да живеете в самота?

— А вие изглеждате доволен — посочи тя хладно и иронично се усмихна.

— За един мъж е доста по-различно. Вие, феминистките, не можете да го проумеете.

— Аз не съм феминистка — възрази тя. — Поне не в този смисъл, в който вие го разбирате.

— Но вярвате в равните възможности на мъжете и жените?

— Това е съвсем друг въпрос. — Тя разбираше, че той съзнателно я предизвиква и реши да не се поддава. — Съществуват известни области, за които жените не могат да претендират, поради недостиг на физически сили, но ние сме в състояние да се справим с повечето професии.

— Включително и моята?!

— Защо не, ако притежават необходимото образование и опит. Искахте тези материали — каза тя и постави папката на бюрото му. — Сега ще се заема с останалите въпроси. — Тя погледна часовника си. — Да поднеса ли след десет минути кафе?

— Чудесно. — Отново бе започнал да се държи делово. — В дванадесет и половина имам делови обяд. Напомнете ми, ако дотогава не изляза.

Полин я чакаше обзета от безпокойство и любопитство.

— Забави се — каза тя. — Какво се случи?

Триша се усмихна и вдигна рамене.

— Нищо особено. Чул е само последната част от разговора, така че за теб няма никаква опасност. Извиних му се за неподходящата забележка и толкоз.

— Държиш се превъзходно — отвърна кисело Полин. — Аз нямаше да зная какво да му отговоря! Смяташ ли, че можеш да се оправиш сама, докато прескоча за малко до долу?

— Тръгвай — съгласи се Триша. — Ще се оправя.

Тя изчака момичето да излезе и взе телефонния указател. Първо „Савоя“, за да провери дали имат свободен апартамент.

Късметът й се усмихна. Резервира един малък, който току-що се бе освободил.

Тук всичко беше първокласно. Не можеше и да се очаква друго за подобна голяма и мощна компания като „Бринкланд Корпорейшън“. Положително Лий Смит — притежаваше блестящи качества, за да стане изпълнителен директор на тридесет и пет годишна възраст.

Преди три години той не бе й говорил много за себе, както не бе разпитвал кой знае колко и за нейното положение и амбиции. В главите и на двама им тогава се въртяха съвсем други мисли.

Трябва да престана с тези спомени, каза си строго Триша. Ако искаше да се справи с тази работа, а точно това искаше, трябваше да забрави онази авантюра. Момичето, което представляваше преди три години, нямаше нищо общо с уравновесената и опитна делова дама, каквато беше станала впоследствие.

Когато влезе с кафето, Лий продължаваше да проучва папката, която му беше внесла.

— Откъде знаете, че пия кафето без захар и без мляко? — запита неочаквано той, когато тя се обърна и тръгна към вратата.

Триша замръзна за миг на мястото си, като се проклинаше наум за неволния каприз на паметта си.

— Полин ми каза — отвърна тя.

— Не допусках, че може да знае вкусовете ми, като имам предвид, че е тук едва от няколко часа.

— Може Барбара да й е оставила бележка. Толкова ли е важно?

— Просто ми е любопитно — призна той. — Предполагам, че имате по-голяма опитност от Полин в текстообработката. Всичко това трябва да се напише отново.

Триша протегна ръка.

— Ще се заема с него, след като приключа с резервациите, освен ако не го искате веднага?

Той поклати глава.

— Трябва ми за утре сутринта. Целия следобед ще отсъствам. А вие ще имате нужда от време, за да отидете до Кингстън. Успяхте ли да се обадите до „Савоя“?

— Да, уредих въпроса — отвърна тя. — Можеше да се чувствам добре и на някое малко по-евтино място.

Едната му вежда саркастично се повдигна.

— Само малко по-евтино ли?

Тя не се остави да я подведе.

— И аз обичам удобствата не по-малко от всеки друг, но мога и без излишен лукс.

— Ще свикнете, след като се върнем от Европа — отвърна Лий. — За изпълнителския персонал на „Бринкланд“ се полага най-доброто. Включено е и в договора.

Телефонът иззвъня. Триша вдигна машинално слушалката.

— Кабинетът на изпълнителния директор.

— Какво се е случило с Барбара? — запита някакъв мъжки глас.

— Съжалявам, но е в отпуск по болест. Кой се обажда, моля?

— Джеймс Брайънт. Лий там ли е?

— Един момент. — Тя закри слушалката с ръка и погледна мъжа зад бюрото. — Джеймс Брайънт е на телефона.

В сивите очи припламна насмешка.

— Завидна експедитивност! Да, ще говоря с него.

— Свързвам ви, господине — каза тя, подаде му слушалката и излезе.

— Как вървят работите? — чу гласа на Лий, докато затваряше вратата на кабинета. Почти веднага след това той се засмя. — Да, тя притежава всичко това. От „Проуфайлс“ ми я предложиха, ако проявяваш интерес и ти да си намериш такава.

Полин се бе върнала и оправяше разхвърляните върху бюрото листа. Тя зърна папката в ръцете на Триша и я позна.

— Всичко съм объркала, нали?

— Не се тревожи — утеши я Триша. — Трудно можеш да заместиш веднага когото и да било.

— Но ти се справяш — посочи момичето.

— Свикнала съм. Не е било редно да ти възлагат веднага всичко това. Аз ще се оправя.

— В такъв случай се връщам в моя отдел — рече Полин. — На втория етаж има добър ресторант, да знаеш.

— Благодаря, но вероятно ще си направя сандвич.

— Да. И Барбара рядко отиваше да обядва. На тридесет и седем години е и май ще си остане стара мома. Целият й живот се изчерпва с работата. Никак не е хубаво.

И аз мисля така, каза си наум Триша.

Е, тя имаше още време.