Ив Рутланд
Роден с късмет (6)

Шеста глава

Той се обади на другата сутрин тъкмо когато Синди влизаше в кабинета си.

— Съжалявам, че не се видяхме вчера, Синтия. Случи се нещо извънредно.

Той не беше забравил!

— О, няма значение — опита се тя да овладее гласа си.

— Не, не е така. Наистина исках да поговорим. За съжаление днес съм доста зает, но ако имате възможност да дойдете сега, ще отделя няколко минути.

— Аз… Добре, ще дойда. — Тя вече бе решила и бе нетърпелива да започне новата работа. Но сега… Сърцето й заби напрегнато. За всеки човек е нормално подобно вълнение при такава значителна промяна в кариерата, успокои се тя.

Когато дойде в кабинета му, той стана да я посрещне.

— Много мило от твоя страна, че дойде. — Колкото и да беше странно, той също изглеждаше нервен. — Обмисли ли предложението ми?

— Да — отговори Синди и скри разтрепераните си ръце в джобовете.

— Е, и? — Клей се сети за думите, които обичаше да казва в такива моменти: „Няма смисъл да се криеш повече зад храста, приятелю“.

— Офертата ви изглежда твърде съблазнителна и мисля, че бих опитала…

— Прекрасно! — Тя забеляза облекчението, което премина по лицето му, и помисли, че ще последва нещо нетрадиционно, ала той само се усмихна. — Радостен съм, че прие. Би била великолепно попълнение за нашата компания.

— Надявам се да е така — опита се тя да не се главозамайва от ослепителната му усмивка и се замисли върху последните думи. Дали не очакваше нещо повече от служебните взаимоотношения?

След минута държанието му отново стана строго професионално.

— Моля те да седнеш да уговорим подробностите — подаде й той стол и отново се върна на бюрото си. След кратък разговор уточниха всичко и подписаха договор за назначението й.

Когато Синди стана, усети, че не съжалява ни най-малко за старата си работа, а Клей щеше да е просто новият й шеф. Освен че когато имаше работа към Гринуич, може би щеше да намери време да ги посети и да поиграе с децата.

— Между другото, обади ми се, като приключиш с работата си. Ще те откарам до вас.

— Благодаря.

— Обещах на Джони да потренираме бейзбол.

 

 

Филип Кранстън не й създаде проблеми, когато разбра за напускането й. Каза, че тя е била една от най-добрите му служителки и й пожела успех, като обеща, че винаги ще се намери място за нея във фирмата, ако реши да се върне.

През следващите две седмици, когато Синди се подготвяше за напускане, Джейн — приятелката й, изглеждаше по-развълнувана дори от нея. Тя постоянно й напомняше колко опасно би било да се завързват любовни връзки в службата.

— О, Джейн, знаеш, че не съм такава — непрекъснато я успокояваше Синди.

— Да, но Клей Кинкейд си пада по подобни връзки. Прочетох го в списание „Личности“.

— Как изобщо можеш да вярваш на клевети?

— Ами само там мога да прочета нещо за недостижимите особи на преуспелите. А ти всеки ден ще бъдеш до него, ще го гледаш в очите, ще усещаш аромата на одеколона му и няма как да забравиш за милионите му.

— Точно за това ме е наел — да му броя милионите! Но контактите ни ще бъдат само служебни.

— О, я виж какво пише тук! — разгърна тя списанието. — „Споделянето на трудности в работата може да бъде твърде сексуално възбуждащо…“

Възбуждащо ли?! Трябва да внимава. Тя хвърли няколко непотребни листа в кошчето за боклук.

— Това ли е същата жена, която ме съветваше да си сложа малко грим, за да мога да впечатля Клей Кинкейд по време на срещата ни?

— Но тогава беше различно. Ти не работеше за него. Чуй това: „Няма нищо по-лошо от романтична любовна връзка с вашия работодател. Той, в повечето случаи, е влиятелен човек, от когото могат да зависят много неща като вашата работа или професионалната ви кариера. Подобно обвързване наистина би било твърде рисковано…“.

— Благодаря ти, че си толкова загрижена за мен, Джейн, но колко пъти трябва да ти казвам, че изобщо не мисля да се обвързвам с Кинкейд.

— Добре тогава, но да не кажеш после, че не съм те предупредила. Всъщност, Синди, ще помолиш ли Филип Кранстън да възложи счетоводния баланс на компанията „Кинкейд“ на мен?

— Ще направя каквото мога. — Тя затвори празното чекмедже, раздразнена от чувството на ревност и завист, което бе овладяло Джейн. Какво я интересуваха връзките на Клей Кинкейд, след като тя бе толкова разумна. Многобройните й предупреждения бяха напълно излишни. Синди нямаше намерение отношенията й с Клей да прерастват в нещо повече от служебни. Тя не искаше да се обвързва с никого и да причинява страдания на децата…

Децата! Тя прехапа устни. Кинкейд беше идвал три пъти през последните две седмици, за да играе бейзбол с Джони. Два пъти бе работила до късно в службата и не го беше заварила вкъщи, само веднъж го видя и го покани на вечеря. Наистина беше останала учудена от приятелските взаимоотношения на Клей с децата. Веднъж бе посетил един от мачовете на Джони, но си тръгна, преди да е завършил. Естествено е да има свои ангажименти през уикенда, а това я успокояваше. После си помисли, че тя самата се е поувлякла малко. Ако се държеше на разстояние от Клей, децата няма да се привържат към него така, както към Дан. А Дан прекарваше целите уикенди с тях. Но не, нямаше опасност да се случи същото с Клей Кинкейд. Тя щеше да се погрижи за това. Беше сигурна.

Синди очакваше да я разпределят на трийсет и шестия етаж към финансовия отдел, но вместо това й предоставиха отделен луксозно обзаведен кабинет, от който тя остана очарована. Въпреки това се притесняваше, че кабинетът на Кинкейд е само през няколко врати от нейния и вече бе склонна да се съобрази със съветите, публикувани в онова клюкарско списание. В кратката си кариера тя не бе виждала толкова жени да влизат и излизат от кабинета на някой шеф — консултантки, адвокатки, съдружнички, секретарки и други работещи в компанията му. Всичките изглеждаха превъзходно, бяха добре облечени и се стремяха всячески да привлекат вниманието на Кинкейд, а това наистина я дразнеше. Синди си обеща никога да не става част от тази тълпа поклоннички, преследващи Клей Кинкейд. Той обаче твърде често се отбиваше в кабинета й и тя се бореше да обуздае овладелите я чувства и да се съсредоточи изцяло върху работата. Кинкейд се съветваше с нея и Морисън преди някои важни сделки, но повечето пъти не взимаше под внимание техните препоръки. Той просто бе човек на риска. За Синди бе също толкова трудно да поддържа финансовия баланс на компанията, както и да овладява чувствата си.

Том Морисън, старият финансов експерт, беше консервативен като нея, но странно — винаги запазваше спокойствие въпреки рисковете, които Клей поемаше.

— Знам, че понякога се впуска в сделките неподготвен, но той просто притежава нюх за тези неща.

— Никой не е застрахован от провали.

Клей трябваше да отлети за Лондон след два дни и Синди очакваше заминаването му с нетърпение. Обсъждането на служебни проблеми може да не беше точно „сексуално възбуждащо“, но бе доста „изтощително“ и тя имаше нужда да си отдъхне.

След един от поредните служебни спорове той й предложи да я закара вкъщи. Каза й, че е обещал на Джони да потренира с него.

Това вече ставаше сериозен проблем, помисли си тя, докато по лош навик гризеше нокът. Децата още не бяха се привързали към Клей като към Дан, но и това щеше да стане. Тя знаеше, че скоро ще дойде времето, когато щом колата му спре пред къщата, Джейми ще оповести с радостен вик: „Клей е дошъл!“ и Тери ще хукне да го посреща. После ще чуе Клей да напътства Джони: „Само спокойно… И не изпускай топката от поглед“.

Той харесваше децата, а и на тях им беше приятно да са с него.

Тя обаче имаше горчивия опит с Дан и като познаваше добре репутацията на Клей, знаеше, че скоро щеше да се отегчи.

„О, признай си, Синди. Започваш все повече да харесваш компанията му, нали?“ — упрекна се тя наум.

— Мисля, че трябва да внимаваш да не разглезиш Джони — каза тя, докато пътуваха към тях.

— Да го разглезя?

— Много мило от твоя страна, че му помагаш, но знаеш ги децата — отделяш им част от времето си, а те започват да го искат цялото. Знам, че си много зает с това предстоящо пътуване до Лондон… — Тя се почувства неловко. — Джони няма да те разбере, когато не ти остане време да го забавляваш.

Той я погледна строго и отново се съсредоточи върху пътя.

— Променила си тактиката, а?

— Какво имаш предвид?

— Винаги си ме съветвала да опипвам почвата, преди да подпиша някой договор.

— Това е съвсем различно. Бизнесът няма нищо общо с реалния живот.

— Точно така. Защо тогава нашата връзка да остане чисто служебна? Какво ти пречи да ме опознаеш по-добре? — попита я той, като пусна някаква касета.

— Не ставай смешен! Причината не си ти. Знаеш, че съм твърде заета.

— Знам, че имаш икономка, която се грижи за къщата и за децата през седмицата, така че няма причина да не прекараш поне една вечер с мен. Защо винаги ми отказваш?

— Защото трябва да съм вкъщи. Това е мое задължение. Да помагам на Джони в математиката, да водя Джейми на плуване, Тери на танци. Нямах предвид себе си, а децата.

— Добре, децата. Но се дразниш, че тренирам с Джони бейзбол.

— Не… Просто…

— Ти искаш да ти обещая, че ще идвам при децата винаги. Това ли искаш?

— Разбира се, че не очаквам това от теб.

— В живота никога не става това, което искаме. Днес мога да играя с Джони, а утре да съм в Тамбукту или да съм мъртъв като баща им…

— Или просто можеш да си отидеш — изрече тя горчиво, готова да се разплаче.

Ала Клей продължи коравосърдечно:

— Точно така. Наистина мога да си отида, но играта на Джони ще е по-добра и той ще си спомня с радост за мен. — Лицето му стана напрегнато. — Не можеш да ги предпазиш от опасностите в живота, Синди. Нещата се променят. Трябва да се научите да живеете за мига, защото времето безвъзвратно отминава…

Да се наслаждава на момента! Той беше точно такъв човек. Синди знаеше, че не може вечно да предпазва децата от ударите на съдбата, но поне щеше да се опита да ги защитава колкото може. Тя не каза нищо повече, защото знаеше, че Клей няма да я разбере.

Беше доволна, когато той замина за Лондон.

През дните, през които той отсъства, тя с цялата си енергия защитаваше неговите бизнес интереси. Това й беше работата и тя си я вършеше.

Не бяха изминали дори и два часа от неговото пристигане от Лондон, когато с трясък нахлу в кабинета й и гневно я запита с какво право е провалила сделката му с компанията „Лентайн“. Синтия изслуша гневната му тирада, после скочи от стола си и го погледна право в очите.

— Бях останала с впечатлението — процеди тя, — че ми плащате, за да ви съветвам!

— Да, но само за съвет, а не да ми проваляте сделките. Не е във вашата компетенция да се занимавате с това.

— Не съм направила нищо, което да ви навреди.

— Не сте?! А какво ще кажете за „Картър Инкорпорейтид“, които са взели вече преднина заради вас.

— Заради мен? Та вие трябва да сте им благодарен за това!

— Това си е лично ваше мнение.

— Да, но е подкрепено с факти. — Тя седна отново на стола си, опитвайки се да се успокои и заговори внимателно: — Повече от половината магазини от веригата „Лентайн“ са на червено вече от три години. Всичко, което притежават, са трупащите се лихви върху неизплатени кредити и многото недоволни клиенти.

— Точно затова се интересувах от тях. Какво ме засягат недоволните им клиенти. Имах намерение да включа магазините във веригата „Форест“.

— И още две години щяхте да понасяте загубите. И без това само четирийсет процента от магазините „Форест“ са печеливши.

— За бога, Синди, възстановяването им изисква голям период от време!

— Точно така. Време и пари. Затова трябва да се въздържате от покупки на такива обекти. Нека ви покажа — бръкна тя в чекмеджето си и извади папка с документи — цифрите не лъжат, а процентите са…

— По дяволите процентите! Виж какво, когато ми се отвори случай, аз винаги се възползвам от него и не смей да ми пречиш! Ако се вслушам в съвета ти, ще се проваля, усещам го. Така че ще е по-добре да не ми се бъркаш в работата. Разбра ли?

— Това звучи като заплаха, господин Кинкейд! — Тя бе толкова ядосана, че усети как я присвива стомах.

— Не, не е заплаха… — На лицето му се изписа изненада. — Исках просто да ти обясня, че аз управлявам компанията!

— Никога не съм го забравяла! Добре, нека сега аз да ви кажа нещо. Когато някой ме наеме, съвестно си изпълнявам задълженията. И като ваш финансов експерт съм длъжна да се грижа за капиталите ви, да ги увеличавам или най-малкото да ги запазвам, а такива ваши необмислени постъпки водят до значителното им намаляване.

— Просто те е страх да поемаш рискове, нали?

— Моята работа е да ви помагам да управлявате парите си. — Гласът й потрепери. — Ако смятате, че не е така, веднага ще напусна!

— Не можеш да напуснеш, подписала си договор.

В този момент тя усети, че Клей е в по-силна позиция от нейната. Просто не можеше да му се противопостави.

— Въпрос на време. Ако продължавате със същия темп да губите парите си, скоро ще стигнете до банкрут. Така че и да искате, и да не искате, ще се наложи да ме освободите.

— О, не, мила, да напуснеш ще е за мен повече от банкрут — намигна й той и тя усети как лицето й пламна.

Не каза нищо, само го проследи с поглед, докато победоносно излизаше от кабинета й.