Ив Рутланд
Роден с късмет (10)

Десета глава

Синди не можеше да спре да мисли за онова, което й каза Маги. При Клей идваха толкова много жени, а тя не знаеше дали по работа, или по лични въпроси. Всъщност това не би трябвало да я интересува.

— Някаква госпожица Солтър иска да ви види, госпожице Роджърс — каза секретарката по телефона.

— Покани я да влезе. — Това име бе познато на Синди и тя предположи, че най-вероятно е свързано с компанията „Солтър“.

— Компанията беше на баща ми — започна червенокосата госпожица, — но той почина внезапно. Сега аз трябва да я ръководя и не само това, а и да се сработя с хората, както правеше татко.

— Е, ще трябва да поговорим за това.

— Да, и господин Кинкейд каза същото. Виждате ли, просто не знам какво да правя. Искам да се обърна към господин Кинкейд, но той е твърде зает човек. Каза, че за нашата малка компания, която работи с толкова голяма производителност, трябва да се наемат още хора. Надявам се, че вие ще ми дадете добър съвет, защото понякога се чувствам толкова безпомощна…

— Ще трябва да се видя с господин Кинкейд, за да вземем някакво решение. Благодаря ви, че дойдохте при мен, госпожице Солтър.

Десет минути по-късно Синди влезе при Маги.

— Тази госпожица Солтър от деловите партньори ли е?

— Да. След като изостави фризьорския салон и пое компанията на баща си, със сигурност ще има нужда от помощта на Клей Кинкейд.

— Но тогава ще бъде твърде близо до него и…

— Не се притеснявай, скъпа, тя едва го познава. Дениъл Солтър беше вдовец и като единствена дъщеря, Денис ще трябва да поеме ръководството на компанията след смъртта му. Тя не е глупаво момиче, но е малко безпомощна в създалата се ситуация. В лицето на Клей вижда истински благодетел, готов да помогне на всяка изпаднала в беда жена.

— Не искам повече да слушам за това. Обади ми се, когато дойде Клей, Маги. Моля те.

Два часа по-късно Синди беше в кабинета на Клей, който гледаше разсеяно през прозореца.

— Разбрах, разбира се, не от теб, че преди години си спонсорирал дом за сираци. Така ли е?

— Да, така е. Познавах едно момче, което остана само. А директорът на този дом за сираци наистина силно ме впечатли със загрижеността си за тези нещастни деца.

— Това няма значение. Как е името на дома?

— „Болстън“, но мисля, че вече държавата му отпуска стабилна субсидия.

— И ти също. Откога отделяш пари за него?

— Не знам, може би от петнадесетина години…

— И си хвърлил над един милион долара, а ако се върнем три години назад…

— За какво говориш, Синди?

— За данъците на „Карътърс и Кранстън“, Клей. Поемал си голяма част и от тях в продължение на няколко години. Не мислиш ли, че това е необичайна щедрост в днешно време?

— Така е, но това е услуга за услуга. Знаеш ли, Синди, именно данъците съсипаха живота на баща ми.

— Да, чух, че бил изпаднал в голямо затруднение.

— Ти сигурно си говорила с Том или с Маги и вероятно си разбрала, че след като баща ми получи сърдечен удар, аз поех бизнеса. Тогава бяхме изгубили почти всичко и сигурно щяхме да продадем и сградата, ако не бях взел малък заем от държавата. След като закрепих положението, положих основите на моята компания. Като плащам данъци, всъщност връщам по малко от това, което съм получил навремето…

Синди стоеше пред него и възхитено го слушаше. Започваше искрено да го уважава — този човек бе толкова различен от другите мъже, които познаваше. Нейната специалност бе финанси и счетоводство и тя бе наясно, че всеки бизнесмен искаше да спечели колкото е възможно повече и да го запази, ако може, но Клей…

— Започвам да разбирам позицията ти, но наистина ме изненадва фактът за твоя успех, въпреки неразумния начин, по който работиш. Моля те, седни да поговорим.

— За какво? — попита я той с учудена усмивка.

— За предизвикателствата на живота и за милосърдието, а също и за това как можеш да спечелиш повече, ако се вслушаш в съветите ми.

— Като че ли става въпрос за истински разговор.

— Ами, нещо такова. Ти ме нае, за да ти бъда полезна, но аз знам към какво всъщност се стремиш. Първото нещо, което трябва да направиш, е да ограничиш благотворителните си акции. Те ти отнемат прекалено много пари. А и не е необходимо да спонсорираш толкова институции. Милосърдие да, но в друг аспект. Трябва да разшириш дейността си и да дадеш възможност на безработните да си изкарват честно хляба, а със заплатите си те ще могат да преживяват и да си плащат данъците. По този начин подкрепяш държавата. Това е, което наричам аз милосърдие, а ти го разбирай както искаш, а сега ще трябва да възвърнем част от пръснатите по благотворителни мероприятия пари. Ще продадем параходните линии, а парите ще вложим в нови компании и кадри, които ще преустроят и обновят старите производства, и ще съживят бизнеса.

— Да, разбирам.

— Наистина ли? Съмнявах се дори дали ме слушаш. Искам да продължиш това, което си започнал. Страхувам се обаче да не се провалиш, не само за твое добро, но и за доброто на многото хора, които работят за теб и, разбира се, да бъдеш надежден данъкоплатец…

— Добре, Синди, оценявам препоръките ти. Напълно ти се доверявам. — Той обгърна раменете й, но бързо се отдръпна. — О, съжалявам, Синди, не исках да си помислиш, че…

— Няма нищо — каза тя, останала без дъх. Съжали, че прегръдката бе толкова кратка. Наведе глава, за да не усети Клей какво чувства. — Наистина съм доволна, че работим заедно и ще направя всичко, за да защитя общите ни интереси.

През следващите две седмици се възцариха безупречни служебни отношения. Синди откри, че неговите възгледи напълно й допадат. Той винаги гледаше в бъдещето. Дори преди разрушаването на къщите в района на новия търговски център, Клей бе помислил къде да настани собствениците и дори им даде възможност да се посъветват с архитекта му, относно избора на нови жилища.

Реконструкцията на фабриката в Денвър бе започнала. Инсталираха нови машини, а междувременно работниците произвеждаха контейнери за лекарства и храни като съпътстващо производство, за да покрият загубите. За Синди наистина бе предизвикателство да управлява парите на Клей, нещо, на което той досега бе гледал скептично. Искаше да бъде в крачка с неговите идеи, защото й се струваха невероятно интересни. Изобщо, харесваше неговата компания, но продължаваше да държи отношенията им да останат чисто служебни.

Жените, които се въртят около него, не са моя работа, повтаряше си тя. Опитваше се да потисне мъчителното чувство, което я изгаряше всеки път, щом го видеше да излиза с някоя красива жена, най-често с Лиза Дениълс или Денис Солтър. Трудно й бе да не се противопостави открито на решението на Клей да възложи част от разрушителните работи на компанията „Солтър“.

„Дъщерята на Солтър наистина се бори да вдигне компанията на баща си на крака“ — бе казал Клей с уважение и Синди едва успя да прикрие неприязънта си.

Когато обаче и след това Денис продължи посещенията си в кабинета му, Синди не се сдържа и попита Маги какво още се опитва да направи тя.

— Какво друго иска от Клей? Нали вече подписаха договор!

— Не бъди толкова наивна, скъпа. Да не мислиш, че го търси само за съвети. Общите им интереси са само претекст да го посещава. И да си призная, госпожица Солтър е налучкала правия път. Единственият начин да привлече вниманието на господин Кинкейд е да го моли за съвети.

— Да, разбирам — рече Синди, хапейки устни.

— Тя е заложила доста капани: губеща фирма, наскоро починал баща, а и тя самата изглежда толкова невинна и безпомощна. Всъщност е и доста красива, въпреки прекаления грим. Знаеш ли, мъжете…

— Да, знам. Малко им трябва.

Маги се усмихна, когато Синди излезе.

 

 

Клей удържа на обещанието си, но това му костваше огромни усилия. Толкова бе трудно да седи срещу Синди в залата за конференции и да гледа красивото й лице. Трудно можеше да устои на желанието да я вземе в прегръдките си и да целуне нежните й устни. Бе впечатлен от нейните способности да управлява капиталите му и от печалбите, които значително бяха нараснали от времето, когато той сам ръководеше компанията и не се вслушваше в ничии съвети. А сега често му се случваше да чуе нейното твърдо: „Не можем да си го позволим!“. Тя по навик изправяше рамене и отмяташе глава назад, като го гледаше право в очите. Бе толкова крехка, но тъй непоколебима! И точно това го пленяваше.

Тя обаче диктуваше правилата. Ако настъпеше някаква промяна в отношенията им, той очакваше тя да направи първата крачка. Клей не можеше да си позволи да бъде отблъснат отново.

Загуби доста време, докато успее да се пребори със себе си и да не мисли постоянно за нея. От друга страна той не страдаше от липса на женско внимание. Лиза Дениълс постоянно му се обаждаше с интересни предложения — да поиграят тенис, да отидат на театър или пък да се разходят с яхтата й. Тя напълно бе забравила как Клей я пренебрегна в Денвър и дори бе убедила братовчед си да организира тържество по случай откриването на фабриката след реконструкцията.

Клей все още ходеше да играе бейзбол с Джони, но гледаше да избягва срещи със Синди.

 

 

Синди стоеше до прозореца в стаята на Джони и гледаше как Клей и децата играят на двора. Той хвърляше топки на момчето и той ги отбиваше с бухалка. Бе казал на Джейми и Тери да стоят далеч, но те тичаха да събират топките и ги слагаха в коша пред него. Всички истински се забавляваха и Синди се почувства самотна и изолирана.

Реши да прибере дрехите на децата, които бяха разхвърляни тук-там — сините панталони за училище на Джони, ризата му… Трябваше самият той да си ги прибере в гардероба, но Клей бе дошъл и момчето бе изхвърчало навън.

Дали да покани Клей на вечеря? Та нали няколко пъти вече го бе канила, но той все отказваше. След около час, когато децата се приберат, Клей ще се качи на колата си и ще се върне в града, без дори да поговорят. Дали нарочно я отбягваше? „Какво те кара да мислиш, че въобще се интересува от теб, Синди Роджърс? Може би бърза да се срещне с някоя от многобройните си приятелки“ — каза си нещастно тя.

Нейният живот се ограничаваше единствено в грижите за децата и работата. Трябва да излиза по-често. Би могла някоя вечер да покани Маги да отидат на театър или да се обади на Джейн да обядват заедно.

Когато влезе във всекидневната, видя децата да се боричкат на килима и… дъхът й секна, когато чу Джони да казва:

— Клей е тук. Нали може да остане на вечеря с нас, Синди? Хайде, кажи „да“!

Клей се усмихна и кимна.

— Деца, вървете да се измиете. Искам да поговоря със Синди. Да излезем навън, какво ще кажеш?

Вероятно ставаше дума за служебен проблем, помисли си тя, без да може да потуши бушуващия в сърцето й огън, но го последва.

— Децата — започна той, когато излязоха на алеята, — Джони и Тери имам предвид, се подиграват на Джейми.

— О, господи! Пак ли? — Тя си спомни, че когато Джейми спря да ходи на тренировки по плуване, те му се подиграваха, че е слабак. — Малки зверчета! Толкова пъти съм им казвала…

— Децата казват всичко, което им дойде наум, колкото и да е жестоко.

— Да, прав си. Казах на Джейми да не им обръща внимание.

— Има нещо по-важно в цялата работа. Понякога едно момче има нужда да докаже себе си. Пък и… всяко дете трябва да се научи да плува.

— Но той се ужасява от водата. Джони плува като риба, а Тери е твърде малка… — Тя прехапа устни. — Джейми трябваше да започне като малък, но тогава майка му… Знаеш… Сега не искам да го насилвам.

— Не бива — рече Клей и я погледна с такава топлота и нежност, че Синди се изчерви. — Знам, че просто искаш да му спестиш страховете, но аз имах предвид нещо друго. Какво ще кажеш да го взема с мен в клуба? Там може да се престраши да влезе във водата. Съгласна ли си?

— Наистина ли искаш да направиш това?! — възкликна тя. Клей наистина беше загрижен за децата и никога нямаше да ги изостави, дори ако…

— Разбира се. Защо не? — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, Синди. Ще го взема в неделя след играта на голф. Добре ли ще е около два часа?

Синди се съгласи и той си тръгна, преди да е успяла да му благодари.

 

 

В неделя другите две деца захленчиха, че искат и те да отидат.

— Не! — каза твърдо Клей. — Само Джейми ще дойде с мен. Джони тренира бейзбол, а пък с малката госпожица ще отидем в зоологическата градина.

— Сега ли? — извика Тери.

— Не днес, но скоро. Разбира се, ако Синди разреши. — Той вдигна момиченцето. — Ще бъдем само ти и аз.

— И там ще видя маймунките и ще ми купиш бонбони, нали, Клей?

— Да, ще видим маймуните и ще ядем бонбони. — Той й се усмихна мило и я остави на земята. — Хайде, Джейми!

Джейми гордо седна до Клей в колата и Синди, както Тери и Джони, се почувства нещастна, докато гледаше как ягуарът отпрашва към града.

Тя реши да приготви вечерята, преди двамата да се върнат от клуба.

— Ще приготвим специална вечеря — каза тя на Джони и Тери. — Днес няма да ядем както обикновено пържоли и пържени картофи.

Този път щеше да приготви нещо наистина по-специално. Нещо, с което да изненада Клей. Тя си спомни, че веднъж баща й бе харесал много говеждо със зеле и зарови из готварските книги на Клер, за да намери рецептата. Най-сетне я откри и отиде до най-близкия магазин за хранителни стоки да купи всичко необходимо. След това каза на децата, които бяха развълнувани като нея, да подредят масата, докато тя приготви вечерята.

— В трапезарията. Сложете свещи, цветя и всичко останало. Естествено, Тери, и ти трябва да помагаш. Джони ще ти покаже как да подредиш вилиците и ножовете.

Сложи говеждото да се задушава и се зае да измие и нареже зеленчуците, които трябваше да приготви отделно, след което щеше да гарнира месото с тях върху голям поднос.

Направи всичко, както едно време Клер. Трябваше да поръси месото със смлян чесън и да го пече още двадесет минути, като го полива със сос. Тя внимателно премери продуктите за соса: две супени лъжици вода, две чаени лъжички оцет, четвърт купа царевично брашно, стрит сух синап… Дали имаха синап? Отвори шкафа… О, да имаха. Една чаена лъжичка синап, четвърт лъжица бахар… Добре!

Към пет часа, когато Клей беше казал, че ще се приберат, вечерята беше готова. Салатите бяха на масата, месото изстиваше и тя само чакаше да се върнат, за да извади гарнитурата от фурната и докато Клей си почине, да пийнат по нещо освежително.

Чу колата да приближава по алеята и затаи дъх.

— Синди, вече мога да плувам! Е, почти мога да плувам… — извика Джейми и се втурна във всекидневната.

— Много е упорит — добави Клей и се усмихна. — Мисля, че след още няколко тренировки ще плува като риба.

— Клей ме качи на гърба си и преплувахме целия басейн. Два пъти! И аз въобще не се изплаших.

— Браво, Джейми — прегърна го Синди.

— А пък ние приготвихме вечеря — обади се Джони.

— Елате да видите как хубаво подредихме масата — изтича Тери и задърпа Клей за ръката.

— Предположих, че двамата плувци ще са доста изгладнели, така че приготвих… Приготвихме вечеря.

— Ей сега ще позная какво сте приготвили… — Очите на Клей светнаха, когато усети аромата, идващ откъм кухнята. — Говеждо с… Я гледай, мирише познато! Леля Мерилин го правеше. Има някакъв специален сос с царевично брашно, чесън и още нещо… — запъна се той. Тя кимна усмихнато. — Мислех, че не можеш да готвиш.

— Да, но мога да чета — изрече тя с тон на победител.

— Да, и то много добре, както виждам. Как ми се иска да мога да остана, но, за съжаление, имам неотложен ангажимент. Обещал съм още отпреди месец…

Тя бе толкова разочарована, че не дослуша неговите обяснения и извинения. Не се ядоса дори на репликата на Джони, че да се държиш за гърба на някой не е никакво плуване. Видя, че Тери продължава да дърпа Клей, за да му покаже масата. Някак си успя да се усмихне и промърмори:

— О, няма нищо. Така и така трябваше да приготвя вечеря за децата. — Добре че не бе видял масата.

След малко Клей си тръгна. Синди трябваше да изхвърли по-голяма част от зелето, защото децата не го обичаха много. Наистина ли имаше друга уговорка?

Каква глупачка беше. Разбира се, че има. Но с кого?

Не че имаше значение, една вечеря не беше нещо особено. Беше само жест на благодарност за това, което Клей правеше за Джони и Джейми.