Джаклин Беърд
Господарят на страстта (2)

Втора глава

Париза се съблече уморено и влезе под душа. Господи, каква нощ! Тя искрено обичаше Мойя, но това момиче бе напълно неспособно да се грижи за себе си. Бяха се запознали в училище, малко след като родителите на Париза загинаха, и Мойя, чиято майка бе починала наскоро, прекарваше повечето ваканции с Париза в Хардкорт.

Не прекъснаха приятелските си връзки, докато Париза следваше, както и по-късно, когато започна да преподава гимнастика в едно частно училище. Всъщност Мойя се бе запознала със Саймън миналата Коледа, когато й бе гостувала и се бе влюбила в него от пръв поглед. Неговият баща току-що беше купил имението в съседство с това на Париза…

Тя излезе от банята, захвърли мократа хавлия на пода и се мушна в леглото, но сънят не идваше.

Щом затвореше очи, пред нея се появяваше образът на Люк ди Маги. Не беше мислила за него години, но сега, когато отново го видя с Тина, не можеше да не си припомни всичко…

 

 

… И на четиринадесет години Париза изглеждаше не по-малко красива, отколкото сега. Беше висока, с платиненоруса коса и напълно развита. Тина бе осемнадесетгодишна и завършваше училище. Една съботна сутрин тя намери много по-малката от нея Париза и я помоли да й направи услуга. Пристигаше нейният приятел, но заедно с него идваше и братовчед й, та би ли се съгласила Париза да прави компания на братовчеда и да отвлича вниманието му?

Тина я инструктира подробно…

— Запомни, че си на осемнадесет, че си ми съученичка и добра приятелка. Мигай на парцали и поглъщай всяка негова дума и ще го накараш да прави каквото си поискаш. Той страшно харесва блондинки с хубави крака. Няма да имаш никакви проблеми. Между другото, нали си капитан на отбора по гребане и имаш ключ от бараката за лодките? — И когато Париза кимна, Тина продължи: — Искам да покажеш на Люк лодките и сякаш случайно да го заключиш вътре.

Но не стана точно така. Само един поглед бе достатъчен на Париза, за да разбере, че тъмнокосият мъж не е от хората, с които човек може да си прави шеги. Отначало всичко вървеше добре. Изобщо не я затрудни намирането на тема за разговор, докато вървяха край реката. Той й каза, че е двадесет и шест годишен, не е женен и си търси приятелка. Накара я да се смее и не беше нужно да се преструва, че го харесва, защото бе вярно… Той бе изключително привлекателен и доста загадъчен. Попита го с какво се занимава и той отговори, че „прави по малко от всичко“.

Когато наближиха бараката с лодките, Тина сбута Париза, за да й напомни плана им. Париза се усмихна на Люк и с потрепване на дългите си мигли го попита би ли желал да види лодките. Смяташе да застане до вратата и да го пусне да мине пръв, но той я хвана за лакътя и й направи път да влезе.

И тогава Тина превъртя ключа, оставяйки и двамата вътре. Люк огледа лодките с любопитство и след това за нейно огромно учудване се обърна към нея и я прегърна. За първи път я целуваше мъж…

— Господи! Та ти си истинска красавица! — прошепна Люк, като леко се отдръпна да я огледа.

Беше си помислила, че ще е ядосан, но за нейно учудване съзря леката му усмивка и го чу да шепне:

— И аз самият не бих могъл да го измисля по-добре…

Тя не разбираше какво става. Усети езика му между зъбите си, а ръцете се спуснаха надолу по тялото й. След това едната му ръка се плъзна към гърдите й и започна да ги милва, вмъквайки се под блузата. Задавяха я хиляди емоции. Вдигна ръце и ги сключи около врата му. Сърцето й заби лудо от страх и вълнение.

Другата му ръка повдигна края на роклята й и когато почувства дългите му пръсти върху голото си бедро, Париза започна да трепери. Той прошепна дрезгаво:

— Нека да легнем, ще ни бъде много по-удобно…

Едва тогава тя осъзна какво прави и започна да се бори. Извика и се опита да го отблъсне, но той я държеше здраво в обятията си. Ядосано й каза какво точно мисли за нея. Тя изпадна в паника, успя да се отскубне, но за свое огромно унижение избухна в плач…

В този момент вратата се отвори и ужасената Париза видя учителката по физическо. Госпожица Шипли ги изгледа подозрително и попита какво става.

Люк ди Маги съвсем спокойно й обясни, че е братовчед на Тина, че Париза е предложила да му покаже лодките и неочаквано вратата се е затворила. Сълзите на Париза обясни с това, че я е страх от тъмнината.

Госпожица Шипли попита:

— Вярно ли е това, момиче? — И понеже Париза кимна в отговор, продължи: — Е, нищо лошо не е станало, а и вие сте чужденец. — Сякаш това бе основателна причина Люк да не знае как да се държи! — Все пак струва ми се, че мъж на вашата възраст трябва да има повече здрав разум и да не се мотае наоколо с едно четиринадесетгодишно дете. Трябваше да помолите братовчедка си, вместо да безпокоите лейди Париза Хардкорт-Белмонт. — Презрението в гласа й бе съвсем явно.

Люк ди Маги възкликна:

— Четиринадесет?!

Хубавото му лице леко побледня, а тъмните очи стрелнаха невярващо високата, добре развита Париза…

 

 

Тя започна да се върти неспокойно в леглото. Дори след десет години все още си спомняше всяка негова дума, ласките на устните и ръцете му… По тялото й премина тръпка на възбуда.

Придърпа завивката до брадичката си, сякаш да се предпази от спомените. Нямаше да мисли за Люк! Все пак не се учудваше, че в крайна сметка е станал мошеник. Бе останал в съзнанието й като безмилостен и жесток човек.

И тогава чу нещо… Тихото, но ясно хлипане на Мойя в съседната стая. Париза осъзна, че няма избор. Трябваше да отиде с Люк ди Маги в Италия… Не можеше да понесе отговорността да види как се руши щастието на Мойя…

 

 

На следващата сутрин, седнала в кухнята с чаша чай в ръце, Париза гледаше зачервените очи и подутото лице на приятелката си.

— Добре, Мойя. Ще го направя. Дай ми телефонния номер на Люк и ще му се обадя.

— Ти си съкровище! Знаех си, че мога да разчитам на теб! — почти я задуши в прегръдките си Мойя.

— Ще ми дадеш ли номера? — измъкна се от обятията й Париза.

— Нямам го, но това е без значение. Саймън ще дойде всеки момент — грейна в усмивка лицето й. — Отиваме за халките. Ще те оставим в Мейфеър и ще говориш с него лично. Ще кажем на Саймън, че отиваш при приятелка. Благодаря ти, Париза, спасяваш ми живота! Нямаше да понеса загубата на Саймън! — добави много сериозно.

Тази идея не се хареса много на Париза, но облекчението на приятелката й бе толкова голямо, че не искаше да й противоречи.

Така към девет и половина сутринта вече стоеше пред входа на доста познатата й сграда. Натисна неуверено копчето на домофона.

— Да? Кой е? — чу се ядосано ръмжене.

— Париза Белмонт, господин ди Маги.

— Париза! — изрева той. — Не мърдай! Не, по-добре се качвай!

Бутна леко вратата и тя се отвори. Влезе в ярко осветен коридор и започна да се изкачва по стълбите към третия етаж. Не бе стигнала и първата площадка, когато се появи Люк.

Изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото — лицето му бе покрито с леко набола тъмна брада, на раменете си бе метнал памучна риза, а коланът на джинсите не бе закопчан. Трудно можеше да мине за прилично облечен… Тя преглътна с усилие и преди да успее да проговори, той я сграбчи за ръката.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш, Париза? Да не си полудяла? Да се спускаш по външната аварийна стълба посред нощ! Можеше да се пребиеш!

— Съвсем добре съм. Какво има, Люк? Да не се изплаши, че вместо за изнудване, ще те арестуват за убийство? — изрече тя подигравателно, решена да му даде да разбере колко ниско е паднал според нея.

За момент той я стисна по-здраво, после я пусна.

— Не, Париза, не се страхувам от нищо и от никого, но те съветвам да внимаваш какво говориш в мое присъствие! Миналата нощ за десет минути съкрати живота ми поне с пет години!

Сините й очи го изгледаха с учудване. За момент можеше да се закълне, че в погледа му се чете истинска загриженост.

— Ако искаш да помогнеш на приятелката си — а ти точно за това си тук, ела с мен — нареди той.

Париза тръгна неохотно след него, като си мислеше, че й се иска да забие нож в широкия му гръб, а в същото време не можеше да не му се възхищава. Бе така погълната от мислите си, че когато той спря, се блъсна в него, избутвайки го в собствения му апартамент.

— Такова бързане! Наистина съм поласкан — обърна се той към нея с широка усмивка. — Или може би се страхуваш да не те видят с мен, известния мошеник?

— Това, че някоя жена се е сгодила за теб дори за два дни, с нищо не издига репутацията й.

— Ето че стигаме до причината за неочакваното ти посещение… Съжаляваш, че си тръгна така прибързано снощи, нали? И си съгласна да приемеш предложението ми… Така ли е?

— Повече или по-малко… — измърмори тя, ядосана, че трябва да признае поражението си.

— Съжалявам, но изпих шампанското сам. Ще трябва да обсъдим нещата на чаша кафе — каза той провлечено и добави: — Ела с мен.

Ако този нахалник още веднъж й повтореше да върви след него, щеше да си отиде! Но сега го последва в модерно обзаведената кухня.

— Седни, докато направя кафето.

— Няма ли да е по-добре, ако първо се дооблечеш? — попита тя студено и седна. Беше достатъчно трудно да говори с него и без да е принудена да гледа полуголото му тяло!

— Извинявай — изрече той насмешливо, — но се събудих доста късно тази сутрин, може би защото почти през цялата нощ не можах да спя, разтревожен за палавата лейди Париза Хардкорт-Белмонт…

Лъжец! С работа като неговата сигурно всяка сутрин ставаше доста късно. Париза обаче нямаше да отговаря на саркастичните му забележки!

— Наричай ме само Париза — промърмори тя през стиснати зъби.

Не биваше да забравя Мойя и сватбата, трябваше да е любезна с него. Два дни не са цял живот. Нещата имаха и добра страна — едно безплатно пътуване до Италия никак не беше лошо! Бог й бе свидетел, че не можеше да си позволи почивка в Италия, а що се отнасяше до приятеля й Дейвид, учител като нея, който освен това се грижеше и за майка си, неговата идея за почивка беше къмпинг с учениците. Намръщи се — съвсем бе забравила за Дейвид.

Подскочи, когато една загоряла ръка сложи пред нея чашата с кафе. Вдигна глава.

— Париза е странно име. Как си се сдобила с него? — попита той, преди да отпие голяма глътка кафе.

— Родителите ми били на археологически разкопки в Персия и там се влюбили в името Париза. Струва ми се, че на персийски означава „красив като ангел“.

— Съвсем подходящо. Ти наистина си красива като ангел, Париза.

Тя почувства как страните й поруменяват и избягна погледа му.

— Изчервяваш се… Невероятно! — протегна той ръка и прокара пръст по бузата й. — Помня те, когато беше на осемнадесет. Не, май беше на четиринадесет, нали? — добави лукаво.

Докосването му я изгаряше. Потръпна и погледна намръщено хубавото му лице. Люк се усмихваше, но черните му очи бяха студени…

— И какво от това? — промърмори тя.

— Може и да ме излъга тогава, но помня, че беше едно изключително страстно създание. Някои неща никога не се променят…

— Не е честно! Братовчедка ти Тина ме накара да го направя! — извика гневно Париза. Нямаше да позволи на един мошеник да я нарича лъжкиня. А що се отнасяше до страстната й природа, не беше вярно. Само в присъствието на Люк с нея ставаше нещо. Защо? Нямаше представа…

— Може да е било и така, но не Тина ме омайваше и не тя ме докосваше уж случайно, а ти, Париза. Затова се учудвам, че все още се изчервяваш. Ако съдя по страстта, с която реагира тогава, в живота ти сигурно е имало много мъже.

— Ти си грубиян!

За нейно учудване Люк се засмя.

— Стига, Париза, само те ядосвам. А ти толкова лесно се палиш…

— Стига сме говорили за миналото — прекъсна го тя. Трябваше да насочи разговора към Мойя.

— Обичам да си спомням миналото — каза Люк. — Особено някои случки… Един двадесет и шест годишен мъж да се остави да го хванат да целува ученичка! Никога през живота си не съм се чувствал по-неудобно. Дълго след това се чудех какво е станало с теб. Учителката сигурно те е наказала.

— Не. Не ме наказа. — Докато допиваше кафето си, Париза откри, че не е толкова неприятно да се връща години назад. Всъщност устните й се извиха в подобие на усмивка. Да, наистина беше доста смешно…

— Е, сигурно е казала нещо. Бях бесен, че едно дете ме е заблудило така. От друга страна, се чувствах виновен, като си представях, че са те наказали.

— Изобщо не ме закачиха — усмихна се Париза. Беше й приятно, че е мислил за случката и е изпитал чувство на вина. — Аз бях най-добрата спортистка на госпожица Шипли и понеже междуучилищният шампионат започваше след седмица, тя не се реши да докладва за мен, защото можеше да не ми позволят да участвам.

— Така и не разбрах, че наистина можеш да гребеш. Реших, че е само примамка.

— Примамка? Та аз участвах в олимпийския отбор, когато бях в университета! — възкликна гордо тя.

Изведнъж той скочи на крака и изхвърча от стаята с думите:

— Трябва да се избръсна!

„Този човек явно не е съвсем добре“, помисли Париза. Изкушението да си тръгне бе почти непреодолимо. Наистина стана и излезе в коридора. И само споменът за плача на Мойя през нощта забави стъпките й. Не! Нямаше да си тръгне! Беше обещала.

Вратата на всекидневната бе гостоприемно отворена. Ослуша се. Чу шуртенето на вода — значи Люк все още не беше свършил. Влезе тихо в стаята, отиде до шкафа и отвори чекмеджето. Сините й очи светнаха победоносно при вида на плика, в който бяха снимките. Взе го внимателно, обърна се и скоро вече беше пред входната врата и натискаше дръжката, като се усмихваше доволно. Бе станало толкова лесно! Не можеше да повярва на късмета си…

— Мисля, че ще ти трябва ето това… — стресна я гласът на Люк.

„По дяволите!“, изруга тихо тя и се обърна бавно. Той се бе облегнал на стената, а в протегнатата си ръка държеше ключ. Тя го погледна и в този момент действията й от последните няколко часа се стовариха върху нея с цялата си тежест. Потръпна от страх. Твърде късно си спомни, че този човек е престъпник, който няма да се спре пред нищо, за да получи онова, което иска.

Париза се изчерви, когато погледът му се плъзна по нея и се спря на плика със снимките.

— Значи все още се опитваш да ги откраднеш и да избягаш — тихо каза той и демонстративно пусна ключа в джоба на джинсите си. — Предполагам, че и колата те чака…

— Предполагай каквото си искаш! — тросна се тя.

Той стисна китката й с една ръка, а с другата измъкна плика от треперещите й пръсти.

— Те са мои. Освен, ако не искаш да ги спечелиш. — Повдигна брадичката й така, че тя бе принудена да го погледне в очите.

Беше ядосана и изплашена, но се опитваше да не го покаже и щеше да успее, ако внезапно не бе осъзнала близостта на тялото му. Помъчи се да се отдръпне, но той я стисна по-здраво и атмосферата се нажежи до болка.

— Отвращаваш ме! Мойя ми разказа за условията ти да й върнеш снимките. Трябва да ти плати с пари или с тялото си. Но не можеш да ме изплашиш, сексуален маниак такъв! — изрече тя на един дъх. Бе повече изплашена, отколкото ядосана.

Той повдигна черните си вежди:

— С тялото си, така ли? — За момент я гледа мълчаливо, после пусна китката, брадичката й и прокара пръсти по устните. — Може и да си струва… Въпреки че повечето жени първо чакат да ги помолят — отбеляза той саркастично.

Тя се изчерви.

— Ти… Ти, самонадеян…

— Стига, Париза! — прекъсна я той. — Няма да търпя повече обиди от теб. Или идваш в Италия с мен, както се разбрахме снощи, или изпращам снимките на вестниците! Решавай! Но мога да те уверя, че що се отнася до секса, няма защо да се страхуваш от мен. Предпочитам жени, които са малко по-дребни, малко по-закръглени и много по-чувствени! — Той се отдръпна и отстъпи назад. — Гладен съм. Ще ми кажеш какво си решила, докато закусваме. Чакай ме тук. Ей сега идвам. — Обърна й гръб, взе плика със снимките и отиде да го прибере. След минута се върна и попита: — Готова ли си?

Докато го наблюдаваше как облича палтото си, тя разбра, че още е ядосан.

— Мислех, че искаш да закусваш — не се сдържа Париза.

— Така е и затова излизаме…

 

 

След половин час Париза седеше срещу него край идеално подредена маса в един от най-добрите хотели в Лондон и гледаше с удивление как Люк поглъща богатата закуска, състояща се от бекон, яйца, салам, гъби, домати и препечени филийки. Тя отпи бавно от може би петата си за тази сутрин чаша кафе и отново си помисли за топлата му усмивка. Странен човек… В един момент беше бесен от яд, а в следващия й се усмихваше, сякаш бяха добри приятели.

— Реши ли вече?

Париза се задави с кафето си.

— Как е възможно да погълнеш толкова храна на закуска? — попита тя, за да смени темата.

— Лесно. Аз съм доста едър мъж, ако си забелязала. И апетитът ми е голям. А сега отговори на въпроса ми — провлече той с ленива усмивка.

— Люк, не мога да повярвам, че така отчаяно се нуждаеш от пари или че ще развалиш годежа на Мойя просто така! Тя е лудо влюбена в Саймън! Двамата ме докараха до апартамента ти тази сутрин, когато отиваха да купуват халките си. Защо не ми дадеш снимките и не забравим цялата история? Само този път! — Гледаше красивото му лице с надеждата да открие някакво разбиране. Вместо това той стисна устни и един мускул на бузата му започна да потрепва.

— Само този път… — провлече Люк с цинична усмивка. — Трябва ли да се чувствам поласкан, че си помислила да ме умилостивиш? А всички останали жени? Нима те не заслужават състрадание?

— Не ме интересуват другите, Люк! Ако се съгласиш, обещавам, че никой няма да узнае нищо за случката — добави тя сериозно.

— Радвам се да го чуя, но няма да стане. От теб искам само да кажеш „да“ или „не“.

Париза го погледна с присвити очи.

— Върви по дяволите! Ще дойда с теб в Италия за два дни! Ще се преструвам, че съм ти годеница, но в сряда искам снимките!

Тя стана. Не биваше да го моли за милост — Лука ди Маги не знаеше какво означава тази дума!

— Добре. Тогава нека да последваме примера на приятелите ти и да отидем за пръстен. — Хвана я здраво за ръка и я поведе навън, като за нейно учудване спря пред голяма черна лимузина с шофьор, паркирана пред хотела.

— Добро утро, господин ди Маги. Радвам се да ви видя отново — поздрави го униформеният шофьор и отвори вратата.

— Добро утро, Джонсън — отговори Люк и побутна заковалата се на място Париза. Тя не можеше да разбере какво става — бяха дошли до хотела с такси.

— При бижутера, Джонсън — нареди Люк и се облегна удобно на кожената седалка.

— Задължително ли е да купуваш пръстен? — възрази тя. — Нямам време. Трябва да се връщам вкъщи и да говоря с моята… — Почти изрече „икономка“, но се спря навреме. — Искам да приготвя багажа си.

Мускулестото му бедро се допираше до нейното и го изгаряше. Това усещане я объркваше. Нарочно ли го правеше? „Не, разбира се, че не“, каза си тя и се загледа през прозореца.

— Разбира се, пръстенът е нещо много съществено. Не се тревожи, ще те закарам. Така ще зная откъде да те взема в понеделник сутринта — отговори той и след малко добави: — За съжаление имам работа днес и утре, така че няма да може да прекараме времето заедно, за да се поупражняваме да се държим като влюбени. — В очите му се появи насмешливо пламъче, но Париза не отговори.

В съзнанието й изникна споменът за Марго Мей, която прегръщаше Люк… Усмихна се иронично. Знаеше каква работа има той в събота и неделя…

Ако й бе трябвало някакво потвърждение за това, получи го в магазина.

— Отново сте при нас, мистър ди Маги. Нещо не е наред с гривната ли?

Париза едва се сдържа да не се изсмее на глас. Налагаше се да отиде в Италия заради Мойя, но очевидно нямаше защо да се страхува от Люк ди Маги.

— Не, гривната е чудесна и съм сигурен, че дамата ще я хареса. Но днес съм дошъл за пръстен за дамата.

— Искам да видя най-хубавия пръстен, който имате — каза Париза надменно.

Бе решила да се държи като вулгарните му любовници и да види как ще му се харесва това.

Мъжът погледна Люк и след като размениха няколко думи на италиански, изчезна. След няколко минути се върна с една табла, върху която имаше най-различни пръстени.

Париза избра най-големия. Беше с бледосин камък, който не можеше да е истински, но тя го сложи на пръста си и той се оказа съвсем по мярка.

— Люк, харесва ми този, скъпи — провлече тя и се усмихна насила.

— Сигурна ли си, Париза? Имаш богат избор. — Тъмните му очи блестяха от гняв.

— Абсолютно, скъпи — поглези се тя, доволна от себе си.

Но след десет минути, когато отново бяха в колата и той седеше мълчалив и намръщен до нея, на Париза й се искаше да не го бе дразнила.

Колата спря. Шофьорът излезе и й отвори вратата. Тя погледна Люк.

— Ще те взема оттук в десет в понеделник. И не забравяй пръстена!

— Разбира се… — промърмори тя.