Вирджиния Харт
Мили създания (6)

Шеста глава

В петък винаги имаше много работа. Но този петък беше истинска лудница. Наближаваше лятната ваканция и в училищата се провеждаха последните родителски срещи. За Арли това означаваше кръстосване из целия град.

Когато най-после спря на паркинга пред блока, беше вече осем. Бен явно току-що бе приключил поредния диспут с любимия си наемател, защото стоеше пред затворената врата на Джонатан като буреносен облак.

Арли мина забързано покрай него и той й кимна разсеяно. По средата на стълбите обаче усети, че той се качва след нея.

— Как мина онази вечер?

— Много добре. — Тя забави ход, защото разбра, че гледа краката й и трябва да му даде време да ги оцени.

Наистина представянето на новите форми на обучение беше минало добре, а освен това Арли почти бе успяла да убеди един от лекторите колко хубаво би било, ако си вземе две малки палави котенца.

— А какво става с твоя проект? — попита на свой ред тя.

— Вече му се вижда краят.

Стигнаха нейния етаж и Арли очакваше той да спре пред апартамента на Хал Нордоф, който обикновено се оплакваше от силната музика. Но Бен продължи заедно с нея.

— Иска ми се да го видя — каза в отговор на въпросителния й поглед.

— Кого? — попита Арли с разтуптяно сърце.

— Новия ти мокет. Като го слагаха, имах работа и…

Арли сви в шепа ключовете, които току-що бе успяла да напипа в огромната си чанта.

Ами сега? С Дора се бяха разбрали да върне Самсън и Делайла, щом си тръгнат майсторите. Онези палавници сигурно вече препускаха из целия апартамент.

— Ако не можеше да си намериш ключа, ще отключим с моя.

— Не! Моля те! Искам първо да го огледам сама. За да усетя ефекта, нали разбираш? — Коремът й се сви. Този довод счупи всички рекорди. — Освен това — добави немощно, — вътре е пълен хаос.

Той облегна ръка на стената и се втренчи в нея.

— Вече знам, че в събота и неделя го караш през пръсти. Но днес е все още петък.

— Да, но… тази сутрин излязох на бегом. Обличах се в движение и изобщо не гледах какво оставям след себе си.

— Днес вътре са влизали съвършено непознати хора.

— Именно. Непознати. Искам, когато ти ми дойдеш на гости, всичко да бъде както трябва. — Арли се сети, че гласът й звучи по-скоро като хленчене, но всъщност наистина й се ревеше. — Искам всичко да блести. Държа на тези неща.

Бен смръщи вежди, сякаш обмисляше дали да се чувства поласкан, или да се обиди.

— Имаш ли представа колко струва един мокет? Мисля, че все пак имам право да видя как изглежда.

— Разбира се. Ще го видиш.

Арли прехапа устни. Как да се измъкне? Да припадне? Не, той ще я внесе вътре и ще я сложи на дивана. Вече чуваше възмутения глас и виждаше пръста му, сочещ вратата. Може дори да не й даде време да си опакова багажа и направо да я изхвърли с всичките й вещи.

В този миг нещо изщрака в апартамент №4 и на прага се появи Дора, като си говореше сама. О, не! Говореше на Самсън, който се мяташе в ръцете й. Тя вървеше с наведена глава и изобщо не забелязваше Бен.

Арли извика и залитна, после разпери ръце и се вкопчи в него.

— Ох, изкълчих си глезена! Още не мога да свикна с тези обувки. Благодаря — въздъхна с облекчение, но го пусна, чак когато Дора се скри обратно вкъщи.

Бен погледна ниските й обувки, които не изглеждаха нито опасно високи, нито съвсем нови.

— Може би е от умора — счете за нужно да поясни Арли. — Днес нищичко не съм слагала в устата си.

— Значи такава ти е диетата?

— Ами май този път се престарах.

— Този път се престара — повтори многозначително той, но очите му весело блестяха. Ето, Бен си мислеше, че и този, както и всичките останали номера, са единствено с цел да предизвика неговия интерес. Поне трябваше да е благодарен, че не е дала свобода на въображението си, колкото на времето Марта Вашингтон с нейните изпълнения, предназначени не за кой да е, а за бъдещия й съпруг — президента Джордж Вашингтон.

Веднъж да свърши тази история и държанието й спрямо него ще бъде безупречно. И никога, ама никога повече, няма да изрече лъжа. Защото през тези няколко дни изтърси повече лъжи, отколкото през всичките си двадесет и шест години.

В един миг й се стори, че той ще я целуне. Странно, но си помисли, че една целувка ще оправи нещата. Бен обаче не я целуна. Вместо това повдигна брадичката й и очите му я погледнаха строго.

— Каквото било — било, госпожице Гордън. Тук командвам аз. Искаш или не, аз измислям правилата, ако желаеш да останеш, ще ги спазваш.

— Какво означава това? — Арли опита да се отдръпне, но другата му ръка я изпревари.

— Не позволявам на моите наематели да гладуват. Тази вечер ще те нахраня лично.

— Но… Аз не мога. Имам работа.

— Можеш, можеш. Всеки може да си позволиш малка почивка. Една котка умряла от умора, нали знаеш?

Ето пак! Дали Бен говори за котки по-често от нормалното, или тия дни тя е станала прекалено чувствителна на тази тема? Във всеки случай не си спомняше такъв израз. Погледна го съсредоточено и веднага забеляза палавите пламъчета в очите му.

— Мислех, че котката е умряла от любопитство — престраши се най-накрая.

— Според случая.

Арли изведнъж си даде сметка колко много й се излиза с него. Но дали можеше да си го позволи? И дали трябваше?

— Няма да допусна да припадаш от глад и изтощение. Прави каквото щеш в апартамента си, преди да дойда да го видя, но точно след един час ще съм тук. Вземам те и толкоз!

 

 

Нямаше много време, но Арли облегна гръб на вратата, затвори очи и въздъхна дълбоко.

Удоволствието обаче не продължи дълго. Тихо почукване я върна към действителността. Какви ги вършеше Дора? Бен сигурно още беше на стълбите.

— Здрасти, съседке!

Беше Джонатан, издокаран с черна риза и черен панталон.

— Дойдох за онези бучки захар, дето ми обеща. — Той протегна напред празна чаша.

Арли му отвори широко вратата. Това вече беше върхът на всичко. Все още не бе на себе си, имаше на разположение само един час, Дора ей сега щеше да й донесе котетата, а от ужасния парфюм на Джонатан усещаше как всеки момент ще се разкиха. А да не говорим какво щеше да си помисли Бен? Дано поне не е разбрал пред коя врата спира Джонатан.

— Видя ли Бен по стълбите? — попита равнодушно Арли.

— Видях го. Да не би да е идвал на проверка?

— Нещо такова — рече Арли, подразнена от любопитството му, — днес ми смениха мокета и той дойде да го разгледа. — Взе чашата от ръцете му и тръгна към кухнята. — Тази седмица нямах много време да пазарувам, но мисля, че са ми останали няколко бучки.

— Всъщност аз не съм дошъл за захар.

— А за какво тогава? — Арли му тикна обратно чашата в ръцете.

— За един… кратък разговор.

— Някой друг път. Имам ангажимент. А като се замисля, и ти май имаш.

Дали пък Сюзет не е решила, че все пак не си струва да жертва цяла вечер с единствената цел да предизвика ревността на хазяина.

— Ангажиментите се променят. — Едната му вежда се изгуби под косата, а другата се свъси надолу. — Какво ще кажеш? В името на добросъседските отношения…

— Няма да стане.

Разполагаше само с един час. Дори по-малко. Трябва да вземе душ, да си изсуши косата, а на всичкото отгоре да отскочи и до Дора с молба да задържи Самсън и Делайла още няколко часа. Не може да губи нито минута повече.

Без да чака покана, Джонатан се разходи из стаята и се разположи на дивана.

— Ти трябва да си мила с мен, защото съм в течение на твоите нарушения. Седни да обсъдим плановете ти за вечерта.

Арли дори не го чу. В суматохата изобщо не бе обърнала внимание на мокета. Беше точно в онзи тъмнорозов цвят, който си хареса в каталога с мострите на Бен. Беше твърде специфичен и когато някой ден се изнесеше, едва ли щеше да се хареса на следващия наемател.

Милият сладък Бен! Значи затова беше толкова настоятелен. Искал е да види първата й реакция. А тя му отне това малко, съвсем заслужено удоволствие…

Погледът на Арли случайно спря върху Джонатан и тя едва сега осъзна думите му.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да внимавам как се държа с теб, защото иначе ще ме издадеш?

— Е, шегувам се. — Той взе една възглавничка и се втренчи в десена. — На такъв ли ти приличам?

Първото й желание бе да го сграбчи и да го изхвърли през вратата. Но наистина, беше по-разумно да внимава как се държи с него. След като изтърпяваше прищевките на родителите в училище, щеше да се справи и с един застрахователен агент.

— Джонатан, не бих искала да прозвучи невъзпитано, но аз наистина трябва…

— Какво ти става, съседке? — Усмивката му беше твърде нахална. — Страх те е чичо Травис да не ни завари заедно?

— Защо ще ме е страх?

— Знам ли? — Явно се опитваше да се прави на оригинален, но не се получаваше. Той оправи косата си и се огледа. — Мокетът ти си го бива. Но има една незначителна подробност.

— Каква по-точно?

— Днес са сменили мокета и в апартамент №2, но представи си, сложили са един сиво-бежов боклук, както в останалите апартаменти. И при мен беше такъв, преди да демонстрирам своите естетически виждания относно интериора на дома. Мисля, че този факт хвърля известна светлина върху мотивите на господин собственика.

В друг момент Арли би се смяла от сърце на този недвусмислен намек, че представи си, едва ли не се е отдала на хазяина, за да й сложи хубав мокет.

— Лека нощ, Джонатан. И довиждане. Благодаря, че се отби.

— Не е необходимо да ми благодариш — смотолеви той.

— Прав си, няма за какво.

Арли почти го изтика в антрето. Затвори след него и въздъхна дълбоко. Сега пък звънна телефонът.

— Да — почти се сопна в слушалката тя.

— Обажда се Милдред Барнс. — Преди Арли да си спомни откъде й е познато това име, жената добави: — Относно Рагс.

— О, да, кученцето. Намерихте ли на кого да го дадете?

— Не, именно затова ви безпокоя. Онази вечер споменахте, че и вие ще търсите.

— Съжалявам, не съм намерила желаещ.

— Страхувах се, че ще кажете точно това. Бяхте последната ми надежда. Наложи се да го прибера вкъщи и сега го държа заключен в кухнята, а той скимти и вие. Предишните му собственици го изоставили без храна, без вода и той много се страхува да стои сам. И е просто случайност, че хазяинът ми още не е разбрал.

— Знам, но опитайте се да изчакате още мъничко, аз ще продължа да търся.

Арли затвори телефона, изчака няколко секунди и тръгна към апартамента на Дора. Миг, преди да почука, вратата се отвори и двете едва не се сблъскаха. Самсън и Делайла стояха гордо възкачени на рамената й.

— Ще мога ли да ви помоля да ги задържите още малко — попита шепнешком Арли. — Канена съм на вечеря, но ще гледам да се прибера около единадесет и половина. Стига да не е прекалено късно за вас.

— С господин Травис ли ще вечеряш? — Арли кимна и възрастната дама възторжено сплете пръсти. — Чудесно! Забелязах как се гледахте преди малко. Всичко върви по план.

— Госпожо Шелби, не съществува никакъв план…

— Една Ибърт и мъжът й също много се радват, че си се заела да превъзпиташ господин Травис. Значи тази вечер ще е първата среща и първият урок! Гордеем се с теб и ти стискаме палци.

Арли понечи да каже нещо, но Дора изобщо не забеляза.

— Приготвила съм ти едни брошури, да му ги покажеш. За животните… Там всичко пише — колко са нещастни тези, дето трябва да се разделят с любимото същество заради някой бездушен хазяин, също и колко съвестни стават квартирантите, когато имат куче, котка или някое птиченце. Много хубави брошури, много поучителни. Сложила съм ти ги на масата в кухнята.

В кухнята ли? Изобщо не ги беше забелязала. Добре, че я предупреди. Бен ще вземе наистина да ги види.

— Тази вечер няма да е истинска среща — опита се да обясни тя. — Просто така се случи. Когато се появихте, трябваше да измисля нещо.

— Но няма нужда той да го разбира, нали? Ние вярваме в теб, моето момиче. Ти така ще му завъртиш главата, че накрая той сам ще отвори обятията си за някое мило създание.

— Госпожо Шелби!

Ами ако Бен ги заподозре какво му готвят?

— Мисля, че най ще му подхожда едно по-голямо куче. Доберман или може би лабрадор. Да му прави компания за кросовете. — Дора замислено разтърка чело. — Ще видя кой от моите познати може да помогне. Господи!… Бен може да се съгласи да вземе и двете.

— Не е ли малко прибързано?

— Защо? Ти сама каза, че е въпрос на време да ни разкрие… И да ни изхвърли на улицата. — Гласът й секна и тя с мъка спря сълзите си. — Моля те. Толкова разчитаме на теб! Съдбата на моите куклички и на тези малки душички — Самсън и Делайла, е в твои ръце.