Вирджиния Харт
Мили създания (5)

Пета глава

Арли прекара уикенда в усилена подготовка за представянето на новия проект. Трудът си струваше, всичко мина отлично. Посрещнаха я добре, слушаха с интерес, накрая дори ръкопляскаха. После се преместиха в кафенето и Арли се спря да поговори с някои от тях за изключително интересното откритие „магически молив“, чиято траектория се трансформира на монитора, както и за двете малки пухкави котенца, които се нуждаят от дом.

Снимките на Самсън и Делайла, както можеше да се очаква, предизвикаха емоции, но желаещи да ги приютят не се намериха. Всеки изтъкваше някаква пречка — на едни бабата имала алергия, други вече имали куче, но най-често хазяите забранявали. Единствено лелята на заместник-директора на „Феърфакс Хай“ имала котка на петнадесет години, която изчезнала преди няколко дни. Старата госпожица много скърбяла и може би щяла да се съгласи да вземе двете котета.

— Тя твърдо заяви: повече никакви животни, но все пак може и да я разубедите — каза господинът и й даде телефона.

Една от учителките обаче, Милдред Барнс, имаше не по-малък проблем. Тя току-що си бе сменила квартирата и чак като се нанесла, разбрала, че трябва да се раздели с кученцето си. Оставила го в хотела за кучета, но Раги бил толкова нещастен, а и цените били невъобразимо високи. Арли обеща да направи всичко възможно да й помогне, макар много добре да знаеше, че с кучетата е още по-трудно.

 

 

И днес, както обикновено, Бен рисуваше до прозореца и както обикновено, вдигна глава и й се усмихна, дори побърза да се покаже на стълбите.

— Арли? Да не забравиш, в петък ще донесат новите мокети?

— Толкова скоро? — смръщи се тя. — Мислех, че ще стане чак следващата седмица.

— Аз пък мислех, че ще кажеш „Еее, доживяхме“.

— Да… но няма ли да е възможно да се поотложи с ден-два. В петък имам много работа.

— Не е възможно. Твоят мокет не е единственият за сменяне. Освен това не е задължително да си бъдеш вкъщи. Майсторите дори предпочитат много-много да не им се мотаят и да ги притесняват.

Съвсем естествено Бен не одобри нейното отношение и даже изглеждаше ядосан. Обикновено наемателите скачат от радост, когато хазяинът е удържал обещанието си да подмени обзавеждането.

— Сигурно — неохотно се съгласи тя.

Без да каже нищо повече, Бен се прибра и Арли отчаяно тръгна нагоре. Когато най-после се добра до апартамента си и хлопна вратата, с ожесточение запрати обувките си в ъгъла, строполи се на дивана и въздъхна безнадеждно. Значи в петък ще слагат нов мокет. Къде ще скрие Самсън и Делайла през това време?

На Сюзет нямаше смисъл да се обажда. Тя беше дала да се разбере недвусмислено, че не желае да чува повече за никакви котки.

Чакай! Ами Дора? Точно така, Дора Шелби. Може пък нейния мокет да не го сменят сега и щом наистина обича животните, значи може и да се съгласи да й помогне.

Арли скочи. Вратата на Дора Шелби се отвори само колкото през процепа да надникне едно тежко гримирано око. Арли дори не беше сигурна, че то принадлежи именно на възрастната госпожа.

— Здравейте — започна притеснено тя. — Бих искала да поговорим за секунда, ако може.

Госпожа Шелби се обърна назад и измърмори:

— В момента не мога. Ще пропусна състезанието по телевизията.

— Само минутка, моля ви.

— Ей сега, почакайте малко… — И тя въздъхна с досада, преди да вдигне секрета.

Последва топуркане и тътрузене, което нямаше край и най-после тя се появи отново с разрошена синкава коса.

— Може и в антрето, нали? — попита задъхано. — По-хладничко е…

Значи наистина беше вярно! От собствен опит Арли веднага почувства паниката на нелегалния притежател на четириноги квартиранти. Няма начин, госпожа Шелби със сигурност бе от тях.

— Ще ви сменят ли мокета в петък?

— Не, защо? Само от шест месеца е. Това ли ви интересуваше?

— Не — започна със затворнически шепот Арли и се огледа наоколо да се увери, че на стълбището няма никой. — Искам да ви кажа, госпожо Шелби, че знам за Лави-Беа и Пуси-Панси.

Възрастната дама притисна ръце към гърдите си.

— Аз… Не ви разбирам, госпожице. За какво става дума?

— Не се притеснявайте. Аз също имам котки. И се нуждая от вашата помощ.

Изведнъж Дора я сграбчи за ръката и мълчешком я въвлече в апартамента.

— Кой ви каза? Господин Травис знае ли? Боже мили, какво ще правя сега? — завайка се тя и се засуети из кухнята.

— Разбрах от господин Фицпатрик. Но не се плашете, той няма да ви издаде.

Арли отпи предпазливо още една глътка от чая, който Дора й сервира. Беше непоносимо тръпчив. Наложи се да хапне от бисквитките, а те за жалост бяха от най-калоричните. Дора не бе спряла да приказва за несгодите на нелегалното съжителство с животни.

Имала две дъщери, които са прекалено заети и нейните „куклички“ били единствената радост в живота й. А тази квартира била идеалното място за нея — на една крачка от супермаркета, пералнята била под носа й, киното и клуба за хора от третата възраст — на съседната пряка.

— Нямам кола. Не мога да ходя надалече. А пък и всички, които дават квартири под наем, най-напред предупреждават — никакви кучета и котки.

— Вече се убедих в това. Затова идвам при вас. Ще бъде ли възможно да вземете котенцата ми, докато майсторите слагат мокета. Ще ви дам ключ и като свършат, ще ги върнете обратно.

— С удоволствие. С вас можем да си услужваме взаимно. Ето и аз трябва да се справя някак утре сутринта.

— Какво ще става утре сутринта? — със страх попита Арли.

— Утре в единадесет трябва да заведа кукличките на ваксина и дъщеря ми ще дойде към десет и половина да ме вземе с колата. Но тя е такава една нервна, припряна. Обляга се на клаксона и докато не сляза, не го пуска. А господин Травис е винаги на прозореца и слухти. — Дора се намръщи. — Как е възможно, толкова симпатичен млад човек, а да е толкова жесток!

— Той не е жесток — възрази Арли. — Просто не е научен да обича животните.

— Как така не е научен?

— Уверена съм, че той просто няма представа колко се привързват хората към своите малки приятели, какви трудности са готови да изтърпят, за да ги задържат при себе си. Ако някой успее да го убеди в това, той непременно ще разбере, че дори само от благодарност тези наематели ще са и по-коректни и дисциплинирани, и по-добри и услужливи.

— Ама наистина! Човек е толкова щастлив, когато е спокоен за животните си, че за нищо на света няма да създава проблеми, ще си плаща наема и там всичко останало. Може и да си права, мила, за господин Травис.

— Сигурна съм. — Арли остави чашата на масата. В къщи я чакаше камара от книги. — Досега как се справяхте с този проблем?

— Свалям ги една по една в голямата плетена чанта. Но на моите години стъпалата са ужасна пречка, а артритът ми става все по-упорит.

— А дъщеря ви защо не дойде да ви помогне?

— Не иска. Трябвало да търси място за паркиране, а улиците били все еднопосочни… Всъщност, да ти призная, дъщеря ми е против кукличките. — Дора стана и изпрати Арли до вратата. — Утре сутринта свободна ли си?

— Заета съм чак в пет.

— Значи мога да разчитам на теб. Трябва само да отвлечеш по някакъв начин вниманието на господин Травис.

— О, не знам дали ще мога!

— Обаче трябва. Услуга за услуга, нали така?

— Как ще ги качите вкъщи на връщане?

— Уговорила съм се с Каролайн Оутс. Щяла да излиза сутринта, но дотогава вече ще се е прибрала. Ще помоли господин Травис да й поправи кухненските шкафчета.

— И тя ли има котка?

— Да, сиамка. Ще я даде на Ибърт, докато той е при нея. Е? Щом и ти си като нас, ще трябва да си помагаме, нали?

— Добре — въздъхна Арли, — ще се постарая.

 

 

— Сега пък какво има? — чу се отвътре гласът на Бен, когато на другия ден Арли почука на вратата му.

Преди малко мина под прозореца и го видя приведен над статива. Дали наистина беше толкова задълбочен в работата си, или просто не желаеше да разговаря с нея?

Той не отвори и Арли почука отново. Още преди да издърпа ръката си, вратата зейна широко и Бен се показа — навъсен и мрачен, готов да изхвърли натрапника.

— Здравей — изчурулика престорено весело Арли.

Беше си сложила синя фланелка и къси бели панталони, които едва скриваха дългите й стройни крака.

Бен съсредоточено се вгледа в лицето й.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Днес сутринта съм свободна.

— О!

— И реших да намина за урока по баскетбол. Надявам се, че не те прекъсвам.

— Ами… Имам да предавам един проект. Да се видим малко по-късно, да речем, в три.

— Имам открит урок в пет чак на другия край на града — въздъхна тя със съжаление. — Тогава ще го оставим за…

— Не, не. Дай ми пет минути. Човек винаги има нужда от разтоварване.

Явно Арли бе успяла да го спечели по някакъв начин. Снощи побърза да се измъкне, но сега… май се опитваше да флиртува.

Бен се втурна към спалнята да се преоблече, но звънна телефонът и той се върна да го вдигне. Чашата в ръката му се разплиска и по статива покапа кафе.

— По дяволите! — Той грабна една салфетка и започна да попива петната, за да не развалят съвсем рисунката. — Да, господин Голдинг, аз съм, да. Един момент. Секунда, че си излях кафето. По дяволите! — Той се огледа за още салфетки и Арли хукна да потърси. В края на краищата, вината до голяма степен беше нейна. Всъщност, както за всичко напоследък.

Тя притеснено хвърли поглед към часовника на стената. Трябваше да започне операцията по-рано. Дъщерята на Дора щеше да бъде тук след седем минути.

— Да, много добре знам кога е крайният срок — продължаваше Бен и се взираше в статива. — Но имах други ангажименти…

Най-вече с мен, добави на себе си Арли и му подаде салфетка.

Бен тръгна да се преоблича със слушалката на ухото си.

Оставаха две минути.

След малко се появи по бели шорти и фланелка във фосфоресциращо оранжево, изрецитира в телефона какви ли не обещания и най-накрая затвори.

Една минута.

Когато излязоха вън, Арли вече цялата трепереше. Положението висеше на косъм, но все пак успя. Откъм ъгъла се зададе една кола и в момента, в който спря, се чу клаксонът. Бен забави крачка и се ослуша, но Арли вървеше плътно зад него, без да му даде възможност да се обърне. Бен хлътна в бараката с инструментите и на входа се появи Дора с Пуси-Панси в ръце. Клаксонът се чу отново.

— Кой се е разсвирил така? — измърмори отвътре Бен.

— Дъщерята на Дора Шелби — поясни Арли и облегна гръб на вратата, за да не би той да надникне.

— Аз съм готов.

— О, Бен, това бухалка за бейзбол ли е? Мога ли да я разгледам?

— Но това е най-обикновена бухалка!

— Но е твоята бухалка за бейзбол — замечтано произнесе Арли и докосна ръката му.

Веднага съжали, че не измисли някакъв по-достоен начин за печелене на време. Между тях се възцари напрегната тишина. Макар че бе искрена, при нормални обстоятелства никога не би казала такова нещо. Откъде се взе тази смелост у нея?

Бен примигна учудено и вдигна вежди.

— Исках да кажа — замънка Арли, — че вещите сами по себе си може и да не са нищо особено, но това, че са твоя собственост, ги прави особено ценни…

— Струва ми се, че го разбрах още първия път. — Бен обгърна ръка около кръста й и я привлече към себе си. Устните му се впиха в нейните и Арли се отказа от безсмислените си обяснения, забравила за всичко друго. Плъзна пръсти по врата му, както си бе мечтала още от снощи.

— Арли! — шепнеше той, заровил лице в косата й, докато едната му ръка захлопна вратата на бараката. Теснотията и рафтовете с всевъзможни вехтории не го смущаваха.

Арли затвори очи. Трябваше да направи нещо, и то веднага, иначе баскетболът щеше да се отложи за неопределено време.

Отвън се чу как някаква кола потегля. По алеята затракаха токчета. Чу се отварянето на входната врата.

Арли се върна към действителността.

— Отидоха си — рече тихо.

— Е, и?

— Ами на някой може да му потрябва ключа. — Тя погледна към кутията, където стоеше ключът за пералнята. — Някой може да влезе…

— Не вярвам.

— Ами ако са ни видели, ще направим лошо впечатление.

— На кого?

— Ами на наемателите. Те може да… Хазяинът трябва да бъде…

— Искаш да кажеш, че може да последват примера ми.

— Урокът ми по баскетбол! — опита се да протестира Арли, миг преди той отново да докосне устните й.

Бен разбра, че е загубил и тази възможност и въздъхна.

— Ей сега ще ти покажа на какво му се казва баскетбол!

Заплахата се оказа повече от истинска. Бен беше безмилостен. Топката неминуемо се оказваше в ръцете му и после в коша. Все пак Арли успя да направи няколко точки, по-скоро с хитрост, отколкото с умение, защото в гимназията така и не се научи да играе добре — беше симпатична на учителката по физическо и онази й прощаваше редовното кръшкане.

Когато вече слънцето доста напече, Бен се смили и каза, че като за първи ден толкова стига.

— Тъкмо имаш време за един душ и обяд с треньора. Колко му е да пъхнеш няколко сандвича в микровълновата печка, нали?

То идеята беше чудесна, но как щеше да я осъществи? Къде щеше да го покани?

— Довечера съм на работа, забрави ли?

— Патицата с портокали ще я отложим за друг път. Сега само ще забъркаш един омлет. Ще стоплиш някоя консервирана супичка…

Арли скри лице в хавлията, която той предвидливо й подаде.

— Толкова съм гроги, че няма да се справя дори с отварачката.

— Хляб, масло и конфитюр? — опита отново той.

— Значи аз тичам като луда из игрището в тази жега с единствената надежда да сваля някой и друг грам, а ти искаш на секундата да ме сложиш на масата. Виждам аз, че се чудиш как да отложиш работата си пред статива.

— Май си права. Тогава като се върнеш. А? Вече ще си в състояние да изядеш цял слон, а аз ще бъда като изцеден лимон и ща не ща, ще трябва да си дам почивка. Какво ще кажеш? Знам едно малко ресторантче, сигурен съм, че ще ти хареса.

Господи! Естествено, че й се иска да вечерят заедно. Той ще се протяга над масата, ще докосва ръката й, ще се усмихва… После ще си тръгнат заедно, ще повървят, той ще спре и може би ще я целуне, ще я прегърне и ще плъзне ръце по гърба й…

Не, това не трябваше да се случва! Защото като се приберат, ще поиска да я изпрати до вратата. А може и да поиска да влезе. И какво ще измисля тогава?

— Ей, къде си? — Разтърси я за раменете Бен. — Измисляш менюто за вечеря ли?

— Ще трябва да го оставим за някой друг път.

Той продължи да я гледа. Разочарованието му бе по-силно, отколкото си бе представяла. Или може би така й се струваше заради угризенията, които имаше.

— Значи някой друг път — повтори той и се отдалечи.

Арли тъкмо свали маратонките и захвърли фланелката, когато някой почука на вратата. Бен? Едва ли идваше да повтори поканата си! Или може би се надява, че сама е променила решението? Сърцето й лудо заби. Дали би могла отново да помоли Дора за услуга?

— Парола — „Самсън“ — чу се гласът на Сюзет.

Арли навлече мократа си фланелка и отвори.

— Тихо! — предупреди тя.

— Откъде може Травис да знае кой е Самсън? — възкликна Сюзет и с един замах разви хавлиената кърпа, увита около главата й като тюрбан.

Арли едва не подскочи от морковения цвят на косата й, която по рождение беше черна.

— Не би могъл да знае, предполагам. Просто напоследък постоянно съм на нокти.

— Изглеждаш скапана.

— Скапана съм. Играх баскетбол — обясни Арли, като си мислеше коя блуза ще отива повече на сивия костюм, тюркоазенозелената или бялата.

— Какво си правила?

— Казвай какво има, че трябва да тръгвам.

— Питам се дали тактиката ти е правилна.

— Коя тактика?

— Ами помниш ли снощи, когато Травис дойде при Джонатан?

— Да.

Как би могла да го забрави?

— Нали беше бесен?

— Музиката наистина беше нетърпимо силна.

— Не е само това причината. — Сюзет изви очи към огледалото, за да провери дали рижавият оттенък й отива. — Не видя ли лицето му? Мисля, че той ревнува.

— Защо пък ще ревнува?

— Защото не очакваше да ме завари там. Джонатан само ми записваше едни касети, но може би така стана по-добре. Това може да го накара да действа.

— Какви ги говориш? Нищо не разбирам.

Арли още веднъж мислено провери дали не е забравила нещо. Време беше да тръгва.

— И затова приех да ида довечера на джаз-концерт с Джонатан Фицпатрик. А в петък ще ходим на бар.

Сега вече Сюзет успя да прикове вниманието й.

— Не е възможно! — възкликна съвършено искрено Арли.

— Той всъщност не е толкова лош. И има страхотна кола. Но най-важното е, че Травис ще пощурее.

Арли не знаеше какво да каже. В цялата суматоха интересът на Сюзет към Бен съвсем й беше излязъл от ума. Как ли щеше да реагира, ако й разкаже за целувките в бараката? Вероятно ще я обяви за най-голямата предателка.

— Съмнявам се, че тази тактика може да има ефект с Бен — бавно заяви Арли.

— Ти не познаваш мъжете, миличка. Някои не осъзнават, че искат нещо, докато не видят, че и друг го е пожелал.

— Такива игрички могат да се окажат твърде опасни.

— Ти ли ще ми говориш за опасни игрички? Една Ибърт вече ми каза, че всички собственици на домашни животни в сградата разчитат на теб, щяла си да превъзпитаваш Травис!

— Така ли ти каза?

— Да. Всички само за това говорят.

— Браво! — Арли се отпусна на дивана и съвсем забрави, че бърза.

— Според Джонатан това било точно като в онази приказка, дето мишките направили събрание и решили една от тях да закачи звънче на врата на котарака.

— Искаш да кажеш, че и Джонатан е в течение?

— Той няма да те издаде, но ти много внимавай. Ако Травис подуши нещо, ще хвърчи перушина.

— Знам.

— Ти какво, търсиш ли на кого да ги дадеш? Какво стана с лелята на онзи заместник-директор?

— Не успях да се свържа с нея.

— Хм… Може би си забравила, че за тази цел трябва да се вдигне слушалката и да се набере номера. С телепатия също става, но само понякога…

— Знам, знам.

Наистина с толкова хора се срещна през тази седмица. Странно, че не бе успяла да убеди някой. Май и не се опитваше много.

Обява във вестника не беше пуснала, нито бе сложила бележка в супермаркета. Оправдаваше се колко е заета. Но дали това беше истинската причина? Или вече така свикна като се прибере вкъщи да надниква в кашона, че дълбоко в себе си бе решила да ги задържи?

И защо изобщо трябва да се разделя с тях? По дяволите глупавите правила на Бен Травис!

Сюзет се отдалечи от огледалото и раздруса глава.

— Нищо не каза за косата ми.

Арли пропъди образа на Бен от мислите си и я погледна.

— Истината ли желаеш да чуеш?

— Разбира се, че не.

— Ами косата ти е чудесна. Този цвят е създаден специално за теб!