Вирджиния Харт
Мили създания (3)

Трета глава

Когато се качи в апартамента си, Арли завари Сюзет, седнала на пода да храни котенцата с мляко.

— Да не си им го дала направо от хладилника?

Сюзет я изгледа подигравателно.

— Още малко и ще ме накараш да ги повия! — Но протегна ръка и погали едното рошаво телце. — Това черното страшно прилича на моето коте, което имах като малка. Така ми се иска да си го взема.

— Наистина ли?

— Знаеш правилата, Арли!

Оранжевото коте, явно вече сито, възобнови опитите си за проучване на района. То бодро се отправи на експедиция под кревата.

— Ей, къде! — засмя се Арли, вдигна го и зарови лице в коремчето му. — Ама ти си бил голям калпазанин! Ще те кръстя Самсън, а сестричката ти — Делайла.

— Няма за кога да ги кръщаваш. Утре залепваш обява в супермаркета: „Подарявам котенца“. Ще пуснеш обяви и във вестниците и ще се обадиш във всички ветеринарни служби.

Арли тъжно остави Самсън на пода.

— Никак не съм сигурна, че ще мога да се разделя с тях. Чувствам се отговорна за съдбата им, толкова бяха нещастни и безпомощни.

— Говориш, сякаш за първи път виждаш коте.

— Аз никога не съм имала котки вкъщи. Или каквато и да била друга животинка. Баща ми не даваше и да се издума.

— Пък нашата къща винаги е била пълна с какви ли не твари — котки, кучета, костенурки… По едно време имахме дори и маймуна.

— О, сигурно е било чудесно!

— Не бих казала. Бях най-голямата и все аз трябваше да ги храня, да им чистя…

Някога децата в квартала гордо разхождаха кученцата си или разправяха кой какъв папагал има, Арли се чувстваше толкова изолирана. Просто нямаше за какво да разговаря с тях. Те всички се надпреварваха да се хвалят кой какви котенца има, каква дума е научил папагалът му… Може би сега тези две мили създания ще компенсират празнотата от детските й години. Може би… Ако успее да намери някакъв начин да заобиколи забраните на хазяина.

Бен Травис… Защо й се бе сторил толкова симпатичен? Самият факт, че е до нея, я караше да се чувства особено, като харесвана жена. Непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се подлъгва от усмивката му, защото човек, който въвежда подобни правила в дома си, не би могъл да бъде добър.

И все пак в момента съвестта я гризеше.

— Какво става? — Сюзет сякаш бе прочела мислите й. — Справихме се блестящо. Трябва да се радваш.

— Заради този цирк Бен ще ме помисли за пълна глупачка.

— Плащай си наема навреме, не вдигай много шум… Това го интересува. За него ти си просто още един чек всеки месец.

Така ли беше наистина? Кой знае? Но все пак винаги трябваше да има едно наум.

— Концертът започва — ухили се Сюзет и си погледна часовника. Откъм прозорците и през стените нахлуха началните акорди на „Моя любов“. — Джонатан е точен на секундата. Всеки божи ден.

— Защо го пуска толкова силно?

— Сигурно си мисли, че ни доставя удоволствие. Малко ли е — музика без пари — като в асансьор. Трябва да сме му благодарни. Ама Бен ще го вкара в пътя, помни ми думата.

— Мислиш ли? Той всяка вечер ходи да му напомня да намали музиката.

— Хм… Както и да е. На който не му харесва, да си запуши ушите. — Сюзет грациозно се вдигна от пода. Използваше всеки миг — пред мивката, с прахосмукачката или в банята, за да усъвършенства балетните стъпки, които бе овладяла като малка. — Трябва да тръгвам. Косата ми е пълна скръб. Заради теб и твоите четириноги красавци. Не знам дали ще мога…

Прекъснаха я три силни почуквания на вратата. Сините очи на Сюзет се ококориха.

— Очакваш ли някого?

Арли поклати глава. Последваха още три почуквания. Този път по-силни.

— Арли?

— Кой е?

— Бен.

Сюзет ужасено скри лице в шепите си.

— Няма да отваряш. Няма те вкъщи.

— Но как? Аз вече попитах кой е?

— Нищо. Няма да отваряш! Ще види котките. И мен ще види!

Арли обърна глава към вратата и рече:

— Бен, не съм облечена. Тъкмо влизам в банята. Какво има?

— Намъкнете нещо и отворете.

— Разбрал е — изсъска Сюзет. — Сега ще поиска да претърси апартамента ти и като ги види…

— Момент — обади се Арли, като се опитваше да запази спокойствие.

— Дали ще мога да изляза през прозореца? — обезумяло прошепна Сюзет и се защура из стаята.

— Не говори глупости. Това е вторият етаж. Къде е Самсън?

— Под леглото. Сега ще го извадя.

— Арли? Всичко наред ли е? — извика отново Бен.

— Идвам, идвам. — Тя се хвърли към спалнята и грабна кимоното.

— Не мога да го стигна — проплака Сюзет изпод кревата. — Много е навътре. Какво ще правим?

— Нищо. Тихо! — Арли й махна с ръка да се скрие и отвори вратата само колкото да си покаже носа.

Заразена от паниката на Сюзет, Арли очакваше Бен да й навре в лицето едва ли не заповед за обиск. Вместо това на пръста му се люлееше дамската й чанта.

— Забравихте си това — рече той.

Прекрасно. Вече се разбра и колко е разсеяна.

— Благодаря. — Тя протегна ръка и кимоното се разтвори. Отдолу си бе с дрехите. Арли се загърна бързо чак до брадичката.

Развеселен, Бен отклони очи.

— Тъй и тъй съм дошъл, ще погледна прозореца.

— Прозореца ли? Кой прозорец?

— В спалнята. Казахте, че обичате да спите на отворен прозорец, но този не може да се отваря, защото някой го е боядисал и без да дочака да изсъхне, го е затворил. Ето, подготвил съм се. — И той й показа отвертката.

— О, не се притеснявайте. Справих се сама.

— Ами печката? Лампичката за газта нещо не светела.

Сърцето й лудо заби. Защо беше толкова упорит? Наистина ли бе надушил нещо? Не, не беше възможно. Просто любезност. И сигурно много държи всичко да е както трябва.

— Лампичката сама се оправи — излъга най-безсрамно тя.

— Най-добре ще е да проверя. Може да е опасно.

— Не, не. Просто трябваше да почистя печката.

Изведнъж вътре нещо изскърца. Някое коте ли измяука или Сюзет се опитваше да балансира на палци? Последва и някакъв тъп удар.

— Не знаех, че имате гости — каза Бен и проточи врат да надникне в стаята.

— О, това са брошурите ми. За кръжока. Знаех си, че ще паднат. — Искрено се надяваше усмивката й да не изглежда съвсем пресилена. — Нали си спомняте моите материали в кашона? Реших все пак да ги кача горе.

— Аха. — Погледът му беше изпълнен с подозрение.

За да избегне опасността от други разобличителни шумове, Арли направи крачка напред и притвори вратата зад себе си. Бен обаче не помръдна и те почти се докоснаха в тясното антре. Сега вече сто процента ще е сигурен, че се прави на интересна.

Притеснена от това и най-вече от близостта му, Арли, без да иска, заговори точно като Сюзет — развълнувано, едва ли не задъхано:

— Май ще е по-добре да си призная, господин Травис.

— Бен — поправи я той. И неговият глас й се стори по-различен — сериозен и сърдит. — Май наистина ще е най-добре да си признаете.

— Ами, вижте, в събота и неделя аз малко така… зарязвам домакинската работа. Не разтребвам, не мия чинии, мързелувам, нали разбирате. И… не бих искала да си създадете такова лошо мнение за мен. Защото това се случва само в събота и неделя… Много се притеснявам. Освен това, трябва да влизам в банята. Нали ме поканихте на вечеря, нима сте забравили?

— О?

Това беше единственият начин да го отклони от твърдото намерение да поправи де що има повредено из апартамента й.

— Спагети и Джон Уейн, нали така?

— Но вие казахте…

— Размислих. Нали поканата е още в сила?

— Да, но какво ще стане с диетата ви?

— Тази вечер ще забравя за нея, а после ще увелича упражненията.

— И какви упражнения правите?

— Най-вече се разхождам. Когато преям, на другия ден трябва да измина поне пет километра.

— И сестра ми ходи за отслабване. Според нея, ако сто калории се изразходват за километър и половина, значи, за да се свали половин килограм, трябва да се извървят петдесет и шест километра триста двадесет и пет метра.

— Много интересно.

— Отстрани на блока има баскетболно игрище, а в бараката с инструменти държа топките. Някой ден, ако искате, можем да поиграем заедно. Друго си е, когато човек има компания.

Той се впусна да изброява предимствата на баскетбола, а Арли се опита да си изясни защо гласът му й бе толкова приятен и направо я заразяваше с ентусиазма си. Чувстваше се изключително спокойна с него. Или поне би се чувствала така в малко по-друга ситуация, защото в момента трябваше да намери начин да го отпрати колкото се може по-бързо.

— Едва ли ще ви бъда достоен партньор в играта. Не съм много добра.

— Тогава ще ви дам няколко точки преднина. Знаете ли колко помага баскетболът да се разтовари човек. Винаги, когато съм изнервен или отегчен, отивам да направя няколко коша.

— Значи това е топката, чието тупане се чува под прозореца ми?

— Пречи ли ви?

— Не, не. Просто се чудех кой играе. — Арли наведе глава. — Време е да влизам в банята. Благодаря за чантата.

— Моля ви.

Пръстите им се докоснаха и тя изтръпна. Отстъпи назад и тихо попита:

— В колко часа е вечерята?

— Да речем в шест?

— Добре.

— Малко е рано, но трябва да отделим повече време за Джон Уейн.

— Какъв Джон Уейн? — не пропусна да полюбопитства Сюзет, щом Арли се прибра вътре.

— Бен бил взел някаква касета с Джон Уейн и ми предложи да я изгледаме, докато вечеряме.

— Охо! Ти знаеш ли колко усилия съм хвърлила, за да накарам този мъж да ме покани у дома си. — Сюзет присви очи. — Пак се минах. Трябваше аз да отвличам вниманието му, а ти да влачиш този скапан кашон.

— Да не мислиш, че ми беше приятно да се правя на клоун!

Сюзет отиде до вратата, открехна я един сантиметър и надникна. Като се увери, че е чисто, продължи:

— Не е много за вярване. Откакто скъса с господин кариериста, изобщо не си поглеждала мъж. Мисля, че и Кинг Конг да ти беше предложил, щеше да хукнеш след него.

— Не съм поглеждала никой, защото просто не искам. И сега не мисля, че…

— Хм, кой знае…

— Изобщо нямам желание да зарязвам Самсън и Делайла и да зяпам някакви индианци и каубои. Освен това трябва да се подготвя за понеделник.

— Щом си толкова категорична, измисли някакво оправдание и му предложи да те заместя аз. — Сюзет разсеяно заусуква края на блузата си.

— Но така ще стане още по-идиотско.

— Може би си права — призна Сюзет, след като поразмисли.

— А и това няма да бъде истинска вечеря.

— „Розата ухае, както и да я наричаш ти…“

— Какво искаш да кажеш?

— Казал го е Шекспир.

— Знам. Но какво от това?

— Какво ли? Слушай, миличка, аз те вредих за тази квартира. Ако не бях аз, кой знае къде щеше да си сега.

Арли погледна озадачено приятелката си. Очите й излъчваха нещо средно между омраза и ревност.

— Сюзет?

— Какво „Сюзет“? — Тя вдигна показалец във въздуха. — Ако в някой момент от идиотската вечеря установиш, че всъщност се забавляваш, спомни си, че аз първа съм си заплюла Бен!