Вирджиния Харт
Мили създания (2)

Втора глава

— Здравейте — извика весело Арли, като приближи за втори път стълбата.

Бен се стресна, кутията с пирони подскочи в ръцете му и тупна в лехата с маргаритки.

— Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна той през зъби. — Бихте ли ми подали няколко пирона?

С други думи, нямаше да е зле да свърши нещо полезно, след като тъй и тъй щеше да му се пречка.

— Ей сега ще ги събера, господин Травис. Вината е моя.

— Подайте ми само три. Вече свършвам. — Той зачака, но понеже Арли не помръдна, повтори: — Ще ми подадете ли пироните?

— О, да. — Арли се направи, че ги търси между маргаритките и крадешком погледна назад. — Дали можете да ми направите една услуга?

Друг път Бен на секундата би скочил да изпълнява молбата й, но сега заподозря, че е някакъв номер.

— За какво става дума?

— Бих искала да използвам телефона ви.

— А защо тъкмо моя телефон?

Ето, хич нямаше да е лесно…

— Моят е блокирал.

Той я изгледа подозрително.

— Вратата не е заключена, госпожице Гордън. Апартаментът ми е на ваше разположение.

— Предпочитам и вие да сте там.

— Няма никаква опасност. Освободил съм таласъмите за уикенда. А бомбите още не съм ги заредил.

— Но ако нещо липсва после?

Как можа да го каже? Сега пък ще вземе да я изкара клептоманка. Или още по-лошо, ще помисли, че флиртува, и то много тъпо.

Бен впери поглед в разпилените пирони.

— Ако се окаже, че нещо липсва, знам къде да ви намеря. А вашата настинка?

Арли се поколеба.

— Май ще се окаже, че не е настинка…

— А какво?

— Алергия.

— Да не би да имате сенна хрема?

Защо задаваше толкова много въпроси?

— Не. Всъщност — да. Не знам, но нещо такова.

Бен стисна устни и поклати глава.

— Изчакайте няколко минути да приключа с това и ще…

— Не мога да чакам. Спешно е.

Сега вече прекали. Нищо чудно, ако я отпрати към най-близкия уличен телефон.

— Добре — неочаквано се съгласи той и слезе от стълбата.

Арли се опита да овладее треперенето си. В този момент се чу шум от кола. Боже мой, какво прави Сюзет? Бен ще я види. Разбраха се да изчака десет минути. Възможно ли е да са минали вече?

Той дръпна стълбата настрани и я сгъна.

— Побързайте — пришпори го Арли.

— Не мога да оставя всичко така. Тук се навъртят всякакви хлапетии. Кой знае какво може да им хрумне.

— Разбира се. Не искам да ви притеснявам, но една моя приятелка е катастрофирала с мотор и трябва да се обадя в болницата.

Всъщност в това имаше известна доза истина. Преди седмица една ученичка беше катастрофирала с мотора на приятеля си.

„Лъжеш най-безобразно!“ — призна си тя наум. Но Бен просто принуждава хората да лъжат… И котенцата са били изхвърлени заради някой като него.

— Пет минути няма да бъдат фатални. Много добре си спомням как ме изкушаваха стълбите. Какви ли не поразии съм правил като малък.

— Аз също.

— Не се учудвам. Въпреки че изглеждате толкова крехка и беззащитна.

— Крехка и беззащитна?

Арли беше висока метър и седемдесет, но за да запази килограмите си, всеки ден водеше мъчителна битка със страстта си към сладкишите и шоколадите.

— Не съм искал да ви засегна. Само споделям мнението си. — Той кимна към нея. — Идеална кожа с цвят на праскова, нежен овал на лицето, тънки пръсти с розови нокти. Мисля, че така изглеждат крехките и беззащитните.

— Цветът на ноктите ми не е естествен — подхвърли със смях Арли, за да прикрие смущението си след този словесен портрет. За пръв път разговаряше с истински художник. Може би за тях всичко е модел за рисуване.

Той не отвърна на усмивката й.

— Само да затворя очи и си представям как сте изглеждала като малка. Едно момиченце, което виси с главата надолу и се премята по катерушките, без изобщо да забелязва, че рокличката не прикрива дантелените му гащички; което никога не плаче, ако си обели колената, а това се случва доста често, но ако някой го обиди, извръща гордо глава и хуква да се нареве скришом.

— Откъде се сетихте за всичко това?

— Напомняте ми за едно момиче — моята голяма любов в трети клас. Не помня как се казваше, но отлично помня как ми се обръщаше сърцето, когато ми се усмихнеше.

— И какво стана с нея?

— Прие колекцията ми от опаковки за дъвки и взе, че я подари на момчето с басейн в двора. Когато изразих възмущението си, тя ме нарече глупак — щом съм дъвчел толкова много дъвки, сигурно на всеки зъб съм имал кариес.

Арли се разсмя.

— Значи тя разби сърцето ви и вие се отдадохте на изкуството.

— Може и това да е причината. Не съм се замислял.

Пак забеляза как заблестяваха очите му, като се усмихне.

Някъде се чу трясък от врата на кола и тя се вкамени. Сюзет щеше да се появи всеки момент.

— Побързайте, моля ви.

Още от прага на апартамента му усети омайваща миризма на подправки и чесън. На печката къкреше някакъв сос. Бен отиде да го разбърка, а Арли се огледа за телефона, от който уж спешно се нуждаеше.

О, не! Прозорецът на кухнята гледаше точно към входа, където всеки момент щеше да се появи Сюзет с кашона.

— Ммм, как хубаво мирише! — възкликна Арли и избута Бен настрани, намествайки се между него и прозореца. После се пресегна, надигна капака на тенджерата и най-невъзмутимо навря нос вътре. — Довечера спагети, а?

— Желаете ли да останете за вечеря?

Арли чудесно знаеше, че поканата си е изпросена, но все пак й стана приятно и й се прииска да приеме. Колко хубаво би било, ако можеше да остане тук, да си поприказва с Бен някой и друг час, можеше и да компенсира неловкото положение, в което изпадна, а също и да научи повече за него… Отдавна не бе срещала такъв симпатичен мъж.

— Благодаря, но не бих могла — чу се да казва тя.

— Взел съм филма „Търсачите“, с Джон Уейн. Ще гледаме и ще си похапваме спагети.

— Наистина не ми е възможно. Съжалявам.

Арли небрежно се облегна на перваза и изправи рамене. Сюзет се суетеше около колата и както изглежда, не можеше да извади кашона, но най-вероятно се страхуваше да не счупи лакираните си лилави нокти.

— Но защо? Ако не обичате уестърни, ще гледаме нещо друго. Имам интересни филми. Кримки, любов, трилъри… — Той вдигна вежда. — Какво ще кажете за „Проклятието на котките“?

— Моля? — сепна се Арли.

— „Проклятието на котките“. Черно-бял, четиридесетте години. Неясни сенки, странни звуци… Ще ви настръхнат косите. Гарантирам.

Арли пое дълбоко въздух.

— Не, благодаря.

— Не обичате ли филми на ужасите?

— По-скоро ще откажа спагетите. Аз… Опитвам се да сваля килограми.

— Не личи да имате нещо за сваляне. — Той отвори хладилника и извади една бира. — Искате ли?

— Не, благодаря. Аз…

— Опитвате се да свалите килограмите.

Арли не понасяше бира, но щеше да прозвучи прекалено невъзпитано. И без това досега държанието й хич не беше брилянтно. Както стояха един срещу друг, тя отново забеляза колко интересни очи има той — светлокафяви, преливащи от топлина. Лош човек не би могъл да има такива очи.

Може би не трябваше да обръща внимание на думите на Сюзет, а да рискува и да му разкаже всичко. Така ще бъде най-добре. Ще му покаже какви сладури са котенцата, ще се извини за всичките тези маневри и ще се смеят цяла вечер. Ще приеме поканата за вечеря, и макар че не обича уестърни, този пък може да й хареса. Ще си седи на удобния диван с чиния спагети пред себе си и всички проблеми ще бъдат решени.

„Арлин, ела на себе си!“ — нареди си тя. Той беше собственикът, нищо че на пръв поглед изглежда симпатичен.

Отвън се чу нещо като тътрузене на кашон. Арли на секундата изпадна в яростен пристъп на кашлица.

— Зле ли ви е?

— Да… Не… Добре съм. Вие обичате ли каубойски истории?

Той кимна.

— В тях има такава неподправеност и простота, която ме отвлича от ежедневието.

— Мисля, че сте прав — отговори Арли, наострила уши.

— Няма ли да се обадите по телефона?

— Ами… Да, разбира се.

Как можа да забрави?

Тя приближи телефона с разтуптяно сърце. Ако трябваше да се изхранва с лъжи, така и щеше да си умре гладна.

Набра номера точно на време и притисна плътно слушалката.

— Имате ли пациентка на име Вики Крейн? Да? Разбира се, чакам. — Помълча няколко секунди за достоверност и продължи: — Ало? Да, слушам ви? — Линията вече беше прекъснала и тя водеше разговор с оглушителния свободен сигнал: — Кога ще стане това?

— Как е приятелката ви? — попита Бен, когато тя затвори.

— Засега е добре, но резултатите от изследванията ще са готови чак утре.

О! Той най-после беше облякъл риза и стоеше до статива. Сюзет трябваше вече да е влязла във входа, но не се знае дали бе успяла да качи кашона по стълбите.

— Май ще взема да пийна онази бира, дето ми я предложихте — избърбори Арли, като се опитваше да не мисли за киселия вкус, който винаги свързваше с чичо си и задължителните целувки по бузката за „Добре дошъл“ и „Добре заварил“. Изтърпяваше ги, но щом той се появеше в стаята, й идеше да си запуши носа.

— В хладилника е. — Бен я погледна въпросително. — Или предпочитате аз да ви я дам?

— Ами, да. Ако не ви притеснявам…

— Да не би да страдате от кралски синдром — рече той и се отправи към хладилника. — Край вас трябва постоянно да има някой, който да изпълнява прищевките ви.

— Ни най-малко. Просто вие сте домакинът, аз не познавам апартамента.

— Точно така. Ще вземете да се загубите из покоите ми.

— Добър сте — констатира след малко Арли пред картините на стената, като всъщност надничаше крадешком през прозореца.

Сюзет още беше на стълбите пред входа и я видя. Вместо обаче да се придържа към плана за действие, тя скочи и диво размаха ръце, за да обясни, че не може да се справи с кашона.

— В какъв смисъл? — попита Бен.

— Вашите работи ми харесват. Особено тази. — Арли посочи най-близката, без много-много да се вгледа. — Усетът ви за цветове е изключителен.

Той й подаде бирата.

— Вашият също. Това е репродукция на картина на Винсент Ван Гог. Чували ли сте за него?

— О! — Арли се взря по-внимателно и много се смути. — Естествено.

— Не се притеснявайте. Доколкото разбирам, не преподавате история на изкуството.

— Не.

— Всъщност аз не съм кой знае какъв почитател на Ван Гог, но е подарък от сестра ми. Очаквам скоро да ми дойде на гости, та закачих картината на по-видно място.

Арли кимна и направи опит да се измъкне от неловкото положение.

— Това на статива е новата ви работа, нали? Оригинална е.

— Благодаря.

— Имате интересен стил…

Нещо в тона му я усъмни, тя млъкна и се втренчи в рисунката. Многобройни червени и сини линийки се преплитаха като пътна карта. Само че не беше карта.

— Какво изобразява това?

Бен отпи от чашата и хвана Арли за ръката.

— Женска отделителна система.

— Разбирам. Много е… някак… Мислех, че сте художник — най-накрая успя да скалъпи някакво изречение Арли. Застанала до него пред женската отделителна система, тя се чувстваше като на рентген.

Бен сви рамене.

— Всички казват така. Но сестра ми е особено изобретателна в коментарите си.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи…

— „Но, Бен, няма ли някой ден да нарисуваш нещо истинско!“ — произнесе той с една октава по-високо от нормалното. — „Подготви поне една изложба. Покани някоя знаменитост. Да пишат за теб по вестниците… Беше толкова талантлив като малък. Сигурни бяхме, че ще стигнеш далече…“

— Аз само помислих… — опита отново Арли.

— И ето — стигнах — обяви той, вдигнал кутията бира като за тост. — От Чикаго до Сейнт Луис. Рисувам учебници и медицински атласи. И ми харесва. Освен това се печели добре.

— Когато разбрах, че сте художник, си помислих, че рисувате истински картини.

— А то какво — атласи, схеми…

— О, не. Извинете, нямах това предвид.

Бен нервно поклати глава.

— Вие извинявайте. Избухвам, като се сетя за доволната усмивка на моя зет всеки път, когато сестра ми заговори за моята кариера.

— Но аз не исках…

— Няма нищо. Казах ви, всички реагират така. И вероятно са прави. Някой ден може и да нарисувам истинска картина.

Горе някаква врата шумно се отвори и се затвори. Това беше сигналът на Сюзет — вече бе чисто. Арли още веднъж натопи устни в бирата и каза:

— Бих искала да ви благодаря…

— Няма за какво, госпожице Гордън.

Тя хвърли поглед към печката.

— Приятна вечеря, господин Травис.

— Все още ли отказвате да я споделите с мен? Обикновено каня новите наематели, за да се запознаем.

— Наистина ли? — искрено се учуди Арли и си науми веднага да разобличи Сюзет, задето не се е похвалила за толкова важно нещо.

— Не. Започвам от вас.

Той се усмихна и Арли се съсредоточи в един от „розовите“ си нокти.

Време беше да тръгва. Крайно време. Отдалеч неговата усмивка изглеждаше очарователна, но отблизо бе направо опасна. Странно, ту й ставаше горещо, ту настръхваше от студ!

Бен отвори вратата и Арли се промуши под ръката му. Очите му обходиха лицето й и се спряха на устните.

— Косата ви мирише на диви цветя.

— От шампоана трябва да е — поясни тя с невъзмутим вид, но гласът й се извиси до фалцет. — Лека нощ, господин Травис.

— Бен — поправи я той.

— Лека нощ… Бен.

Ако я покани още веднъж, май щеше да се съгласи.

— Лека нощ?

Тя схвана въпроса му чак на вратата на своя апартамент. Облегна се на стената и въздъхна. Беше два часа следобед.

Господи! Искаше й се да направи добро впечатление. По едно време дори се усети как се сили да измисли нещо умно. Но резултатът се оказа толкова жалък… Просто плачевен. Какво щеше да си помисли Бен? Че идва от „Зоната на здрача“ или че нещо не е съвсем наред.