Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pet Peeves, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вихра Ганчева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- stontontina(2009)
- Корекция и форматиране
- ganinka(2015)
Издание:
Вирджиния Харт. Мили създания
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-110-170-4
История
- —Добавяне
Единадесета глава
— Нося ти нещо — каза Арли и размаха пред лицето на Бен една барета.
Откри я сред дрехите, които щеше да носи в магазина за стари вещи. Ерик я беше сложил веднъж на някакъв карнавал, който претърпя пълен провал, както всички начинания през последните им седмици заедно.
— Мисля, че ще допринесе за творческата атмосфера.
— Мерси, мадмоазел. — Бен й целуна ръка и нахлупи баретата.
Арли наклони глава и впери поглед в него, за да оцени ефекта.
— Сега ти трябва само една роба, в която да опитваш боите.
— Е, нямам. Но пък в което и чекмедже да бръкнеш, ще извадиш ризи — цели палитри.
— Значи ще свършат работа. — Тя подуши въздуха. — Защо не ми мирише на вкусно?
— Ха! Манджата не носи вдъхновение. Всички шедьоври са родени на гладно. Естествено, това се отнася и за модела.
— Обеща ми вечеря!
— Ще си поръчаме пица. Много сирене, много гъби, много шунка.
Арли прихна от френския акцент, с който бе изречено това.
— Май не те тревожи фактът, че пицата е измислена в Италия.
— Искаш да поръчам „Шатобриан“? Тъй кажи…
— Не, не. Пицата е добра идея.
Бен целуна върха на носа й и я заведе до един висок стол, покрит със зелено сукно.
— На дивана ще ми е по-удобно — рече тя, но седна.
— Вече нямаш мнение. Ти си само един предмет.
— Разбирам. Благодаря ти.
— Сега… Най-важното.
Той измъкна гребен, раздели косата й на път и я приглади от двете страни на лицето.
— Не се харесвам така!
— Шшт! Кой тук е художникът?
— Ами то ще си покаже.
— Творецът вижда светлини и сенки, извивки и форми… — Бен отстъпи назад, за да я разгледа и подметна закачливо: — Но нещо не мога да видя тялото ти.
— Няма и да можеш. Защото ще бъда напълно облечена.
— Що за отношение! Какво щеше да прави изкуството, ако Мона Лиза беше такъв инат?
— Тя положително е била. В края на краищата Леонардо я е нарисувал с дрехи.
Арли беше облякла дълга пола, щампована в зелено, лимоненожълто и керемиденокафяво, и тъмнозелена копринена блуза. Той изрази одобрението си, но не се стърпя и замени иглата, изобразяваща подкова, с поочукана брошка, която извади от една кутия до статива.
— Взел съм я от вехтошарския магазин, но ефектът е налице.
— Какъв ефект?
— Такъв, какъвто го искам — съобщи той и затвори първо едното, после другото си око.
— Дали вече да не почваме? — попита Арли, уверена, че в крайна сметка ще види белите си дробове или в най-добрия случай, сърцето. — Давам ти половин час, след това се обаждам за пицата.
— Художникът не работи по часовник.
— Готвачът също. Всъщност и готвачът е творец. Което ме навежда на мисълта, че за утре ще направя картофена салата.
— Майка ти не те ли е научила, че картофената салата расте в пластмасови кутийки и се бере в супермаркета.
— Тази, на която ме е научила майка ми, се приготвя от предишната вечер, за да могат картофите да се накиснат в марината.
— Ей, огладнях!
— И аз. Така че давай да започваме и да свършваме.
Бен обиколи стаята, като поглеждаше към Арли от различен ъгъл.
— И ти ли си любител на вехтошарските магазини? — попита тя, като наведе глава да огледа по-добре брошката. — Аз постоянно купувам от тях разни неща, които в крайна сметка се озовават отново там.
Бен махна с ръка, после шумно въздъхна.
— Ето, наруши ми концентрацията! Ще ми трябва още половин час.
— Повече от десет минути не давам.
— Петнайсет.
Бен най-после зае позиция пред статива и присви очи. Върна се, нагласи зад гърба на Арли една настолна лампа и отиде да включи грамофона — явно беше противник на компактдисковете. След това й заповяда да не мърда и се втренчи в нея в продължение на цяла вечност.
Арли се почувства толкова неловко, все едно, че наистина е гола. Наложи си да прояви търпение, но понеже пастелът продължаваше да си стои в ръката му, тя не издържа и се обади:
— Като рисуваш, не слагаш ли очила?
— Теб те виждам и със затворени очи.
— А листа?
— Не бери грижа за творческия ми процес.
— Времето върви!
— Нищо няма да излезе, ако си такава хубава. Аз едва ли ще мога да устоя.
— На работа, ей! — смъмри го Арли, защото долови искриците в очите му.
— Какво ще кажеш за една малка почивчица?
— Как ще почиваш? Още нищо не си свършил.
— Сътворявам композицията в съзнанието си.
— Това не се брои.
— Като се хващаш с опърничаво момиче… — промърмори той, въздъхна и приближи пастела до листа. — Ето пак!
— Какво?
— Пак шаваш с пръстите на краката. Изнервяш ме.
— Но как разбра? Аз съм с обувки.
— Ето пак! — повтори след известно време. — Съблазняваш ме, така значи?
— Не съм си…
— Този път си мръдна ухото.
— Не е вярно.
— Дръж се прилично, иначе не отговарям за последствията.
„Ноктюрното“ на Шопен отзвуча и докато сложи следващата плоча, настъпи тишина. Музиката, която последва, беше нежна и успокояваща и Арли си представи ливади, обсипани с диви цветя. А може би всеки звук — от Моцарт до Майкъл Джексън, щеше да я накара да се чувства така, след като отново е с Бен.
Дали може да отгатне мислите й?
Този път той не каза нищо, а направо остави пастела и се приближи.
— Какво има? — Арли се опита да си придаде строгост. — Защо не работиш?
— Трябва да те целуна. Само веднъж — за вдъхновение.
Ако цялата тази игра целеше да ги държи на разстояние, тя бе обречена на неуспех. От непоколебимата твърдост, с която Арли се беше заредила, преди да дойде, не бе останало и помен.
— Една малка целувка… Като за начало — рече Бен, предвкусвайки победата.
Той се надвеси над нея и дъхът му парна устните й. След това всичко се завъртя и Арли престана да диша, да вижда и да чува. След време някакъв глас успя да проникне в съзнанието й:
— Арли? Тук ли си? — Беше гласът на Сюзет. — Арли!
— Няма да отваряме — прошепна Бен и плъзна ръка по лицето й.
— Бен? — Сюзет отново почука. — Бен, Арли при теб ли е?
— Май няма да се откаже. — Той се надигна бавно и я стисна за рамото. — Не забравяй докъде бяхме стигнали.
Бен отвори вратата.
— Съжалявам, че те безпокоя — заговори смутено Сюзет, като видя гневния му поглед, — но една жена иска да види Арли.
Арли се смъкна от стола и платът се повлече по пода.
— Не очаквам никого.
Зад Сюзет стоеше Милдред Барнс и със сетни сили се мъчеше да удържи в ръце едно огромно и доста проскубано черно-бяло куче.
— Това е Рагс — представи го със задъхан глас. — Знам, че казахте да го доведа утре призори, но моят хазяин направи такава сцена… През цялото време, докато ме нямало, Рагс виел толкова силно, че той не можел да гледа телевизия.
— Виел? — повтори Бен.
— Ами, лъже!… Просто се чуди какво да измисли, за да го изпъди. Мрази кучета. Познавате тия типове.
— Значи това е кученцето? — натърти Бен.
— Да. Много е миличък. Толкова ми е трудно да се разделя с него! Но нали знаете какви хора има. — Милдред приглади козината на кучето назад, но тя пак падна в очите му. Подаде на Арли каишката и посочи сака с различни консерви и играчки. — Това са нещата му. Не можете да си представите колко трудно ни беше в колата. На мен поне. А, да не забравя, гледайте винаги да имате под ръка бисквити — от най-големите, за да не гризе краката на масите.
— Моля? — възкликна Бен.
— Ами това е. Аз трябва да тръгвам — каза Милдред Барнс и тръгна по стълбите. — Паркирала съм на забранено място. Стискайте палци да му намеря стопанин.
— Ще стискам, уверявам ви.
— Значи това е кученцето Рагси? — повтори Бен, когато Милдред Барнс си замина.
— Е, не е чак толкова голям — услужливо се намеси Сюзет.
— Мисля, че тя не е имала предвид размерите. Нали знаеш, човек може да нарече и Кинг Конг „мъничкото ми“.
— Значи, имаме късмет. — Бен протегна ръка и извика: — Дръпни го, ще опасе папратта.
Арли се опита да изтегли Рагс от саксиите, но без никакъв успех.
— Ама той само души. Иска колкото се може по-бързо да свикне с обстановката.
— О, виж, лапите му са кални — не пропусна да отбележи Сюзет. — По-добре ги измий, защото иначе ще трябва да бършеш не какво да е, а мокета.
Бен се доближи до Арли и протегна ръка.
— Дай на мен, че ще те отнесе.
В гърлото на Рагс се надигна сърдито ръмжене и зъбите му се оголиха.
— Ето, аз ви казах. Кучетата не ме обичат.
— Но той е добро кученце. — Арли се наведе и се вгледа в мястото, където би трябвало да се намират очите му. — Просто още не ни познава. А и гласът ти го уплаши. Нали ти казах, че първите му собственици са го мъчили?
— Сигурна ли си, че мъчителят не е бил самият той?
— Говори му тихо и не прави резки движения. Трябва да му покажеш, че нямаш лоши намерения.
Бен пое въздух.
— Разбери ме, приятел, и на мен не ми е лесно. Като бях съвсем малък един такъв като теб само дето не ми отхапа ръката.
— Повтаряй името му.
— Здрасти, Рагс. Аз съм Бен, а това са Арли и Сюзет. Всички сме твои приятели.
Този път ръмженето беше по-неубедително. После Рагс легна и опря нос в обувката на Бен.
— Но той е чудесен! Преди малко просто ти е казвал добър ден.
— Така ли беше, а Рагс?
Бен клекна пред него и го почеса зад ухото. Безспорно трогнат от проявеното внимание, Рагс скочи и сложи лапи на корема му и те на секундата се отпечатъка върху ризата.
— Не, не, моето момче, недей така — заговори кротко Арли, като подръпваше каишката.
— Гледай ти! — обади се Джонатан от прага на апартамента си. — Имаме си нов наемател? Да не пропуснеш да му прочетеш правилника за вътрешния ред, Травис?
— Хайде, Рагс, качваме се — рече Арли, защото предчувстваше избухването. — Не искаш ли да видиш новия си дом? Ммм… временния.
Бен я последва по стълбите.
— А какво ще кажат котенцата? Той ще ги схруска на две хапки.
— Сигурна съм, че нищо няма да им направи. Милдред каза, че е свикнал с други животни.
— Искаш ли да занеса Самсън и Делайла на гости при Дора, докато Рагс се опомни? — предложи Сюзет.
— Ще го направиш ли наистина?
— Разбира се.
Като влязоха, Делайла спеше, но Самсън яростно се замята в ръцете на Сюзет и настръхна целия. Рагс излая, заотстъпва уплашено назад и се притисна в Бен.
— О, миличкия! Толкова ли те е страх?
— Как смяташ да се оправиш с тази менажерия? — попита Бен, като се мъчеше да се освободи от Рагс, който предано ближеше ръката му.
— Както виждаш, той нищо няма да им направи. — Арли се усмихна насила. — А Сюзет ще ми помага, Дора също. И Каролайн. Когато съм на работа, котенцата ще им ходят на гости, а кучето ще стои в кухнята заедно с играчките си и храната.
— За да не изгризе краката на масата — мрачно довърши Бен.
— Той просто иска да го обичат.
— Хубава шапчица — подхвърли Джонатан и се направи, че разглежда кучето.
Бен смачка баретата в ръка, а Сюзет отиде в другия ъгъл на стаята.
— Голям сладур, а? — ухили се Джонатан.
— Така ли? — ехидно възкликна Сюзет. — Ама лапите му са кални. Няма ли да го причислиш към списъка на мърлячите?
Арли се обърна към Джонатан и попита:
— Ще го подържиш ли малко, докато намеря парцал?
— Ммм, ти го дръж, а аз ще търся парцал.
— Кога ще свърши всичко това, Арли? — попита Бен, щом останаха насаме с кучето. — Винаги ли ще ме поставяш пред свършен факт?
— Но аз ти казах за Рагс.
— За добрия мъничък Рагс? Нищо чудно, че си се опитала да го скриеш.
— Не е вярно.
— А не се ли бяхте уговорили с Милдред Барнс да ти го донесе по тъмно?
— Това стана, преди да дойда при теб.
— Аха.
— Касае се само за няколко дни.
— Рим за колко време е изгорял? Освен това, тя нали ти каза да стискаш палци да му намери собственици?
— Да, но…
— Това означава ли, че дотогава ще живее тук?
— Ще й се обадя, за да й напомня, че приемам Рагс само временно.
— Временно значи не повече от седмица. Надявам се, че ще го имаш предвид.
Явно натъжен от липсата на внимание, Рагс заскимтя и вдигна рошавата си муцуна към Бен. Той го потупа по главата и кучето му отвърна с ентусиазирано махане на опашка.
— Слизам да работя. И без това изгубих страшно много време.
Беше по-скоро уморен, отколкото ядосан.
— Ти не се тревожи.
— Не се тревожа — измърмори той и се обърна. — Проблемът си е изцяло твой.