Вирджиния Харт
Мили създания (10)

Десета глава

Сюзет се появи изневиделица на стълбите и посочи надолу.

— Мравки!

— Само това липсваше — въздъхна Арли и проследи с поглед стройната върволица, която се точеше изпод вратата на апартамента й и изчезваше в посока към кухнята.

По някакъв начин Самсън се беше справил с кухненското шкафче, където стоеше кесията с кюфтенцата за котки, и сега те се въргаляха по пода за най-голяма радост на дребните кафяви нашественици. Явно след като бе приключил със своята порция, калпазанинът се бе оттеглил с достойнство и сега невъзмутимо спеше, свит в своето ъгълче.

— Не е ли изумително колко са хитри тези мравки — възкликна очарована Сюзет.

— Изумително — изпъшка Арли.

— Имаш късмет, че Бен не ги е засякъл. Или може би вече не ти пука.

— Той сигурно ще брои всяка мравка за отделен наемател — рече Арли, но веднага съжали за думите си, защото не беше права. Бен проявяваше такова разбиране…

Тя стоеше насред кухнята с ръце на кръста и наблюдаваше пиршеството. Сюзет прескочи бойното поле и отвори хладилника. Извади си една кола и яростно отвори кутията.

— Мъже! — изръмжа тя, върна се в хола и се тръшна на дивана с протегнати напред крака.

Арли я погледна учудено. Възклицанието на приятелката й излизаше извън пределите на обичайния тон, с който говореше на любимата си тема, а и походката бе твърде нетипична за една бивша балерина. Арли се вгледа по-внимателно в нея. Нещо се беше случило със Сюзет. Нямаше и следа от грим, косата й беше на фитили, а на всичкото отгоре беше с най-обикновена фланелка и по джинси.

— Да не си болна?

— Болна съм. Джонатан е виновен.

Това си беше в реда на нещата. Любовните авантюри на Сюзет бързо изгряваха и бързо залязваха. А историята с Джонатан бе от най-абсурдните.

— Скарахте ли се?

— Не съвсем. — Сюзет се втренчи в цикламените си нокти. — Как се казваше онзи в началото на деветнадесети век, дето се обличал по шест часа?

— Боу Бръмъл?

Сюзет щракна с пръсти.

— Точно така. Залагам сто долара, че Боу Бръмъл се е преродил в Джонатан.

— Защо? Какво е направил?

— Нищо не е направил. Просто си е Джонатан. Но на мен ми писна.

Арли извади един голям плик и внимателно сложи в него кесията с кюфтенцата. После се захвана да почисти пода, докато слуша разказа на Сюзет за снощи.

— Една колежка празнуваше годишнината от сватбата си и аз взех, че поканих Джонатан. На всички бях проглушила ушите — Джонатан това, Джонатан онова, най-чаровният, най-забавният… Още като го видяха, колежките ми започнаха да си шушукат колко е симпатичен. В началото дори ме гледаха със завист.

— Но после…

— После колегите приготвиха барбекю и тъй като празненството беше на открито, започнаха да си подхвърлят парчета месо и да се поливат със сосове. Но не щеш ли, обаче, малко кетчуп капна на ризата на Джонатан и той, вместо да се смее като останалите, замърмори, че това била любимата му риза, толкова била скъпа… Всички се впуснаха да дават съвети как се перат лекета, но той им каза да млъкнат, защото щяло да стане още по-лошо. Но това не е всичко. Момчетата попрекалиха с пиенето и станаха още по-палави. По едно време започнаха да се бутат един друг в басейна и Джонатан също се оказа сред потърпевшите.

— Блъснали са го във водата?

Сюзет кимна.

— Но вместо да излезе и също да метне някого, той се развика, че италианските му обувки станали на нищо. Карахме се през целия път на връщане. Не познавам друг толкова суетен човек.

„Аз май познавам“ — помисли си Арли, но рече:

— Всеки си има недостатъци.

— Аз му обясних — продължаваше Сюзет, — че не желая да имам работа с хора, които не знаят как да се забавляват.

— И той какво отговори?

— Нарече приятелите ми тъпи мърлячи. Това е все едно да нарече и мен така. — Гласът на Сюзет вече трепереше.

— Като е ядосан човек, какво ли не говори — успокои я Арли, докато се опитваше да осуети опитите на мравките да превземат подстъпите към ръкава й. — Знаеш ли, Сюзет, трябва да изнеса това.

Но Сюзет не слушаше.

— Ти беше абсолютно права и аз му го казах.

— Какво общо имам пък аз? — възкликна с раздразнение Арли. Напоследък твърде често й приписваха чужди грехове.

— Ти каза, че не е толкова важно какво е било детството на човек, а какъв е той всъщност.

— Кога съм го казала? Изобщо не знам за какво говориш.

— Помисли си как би могла да прекараш живота си с човек, който хленчи, щом си намокри обувките, и който е способен с часове да се любува на образа си в огледалото.

„Да прекараш живота си?“ — повтори наум Арли. Нещо й ставаше на Сюзет.

— Е, Травис естествено е другата крайност — продължаваше да нарежда тя. — Искам да кажа, понякога е трудно да се отгатне първоначалният цвят на дрехите му. — Въздишките на Сюзет преминаха в сподавено хълцане. Тя посегна за още една салфетка и проплака в нея: — Мъже!

 

 

За щастие, Бен вече беше приключил с ремонта при пералнята, когато Арли мина оттам с кофата. Докато я изхвърляше обаче, до нея изникна Джонатан, също с кофа в ръка.

— Сюзет вече сигурно ти е разправила всичко. Наистина се държах лошо. Но тя така умее да ме изкара от кожата! Скъса ми нервите и аз избухнах. И сега положително подсмърча горе у вас.

— Ако обичаш, не ме замесвай.

Арли го остави да изхвърли кофата й вместо нея, изчака го да хвърли и своята, но нещо й подсказа, че разбра, че Джонатан е излязъл с единствената цел да говори с нея. Тя тръгна обратно към входа.

— Не мога да го разбера това момиче — настигна я той. — Знаех, че ще иска да направя добро впечатление на приятелите й. И се постарах да успея. Дори колата ми изглеждаше като нова-новеничка. Ако я беше видяла само как се държа с мен! Щеше да си помислиш, че съм нарушил едновременно и десетте божи заповеди.

— Може би е искала да не се вживяваш толкова.

— Да се вживявам, а? Да се тъпча като неандерталец, да се хвърля в басейна с най-хубавото си сако и с чисто новите си обувки? Когато й казах колко струват, тя само дето не ме изпепели с поглед.

— Сигурно е предпочитала да облечеш нещо по-подходящо за нощен пикник.

— Но тя отлично знае, че не съм от тия, дето ще се появят по фланелка и маратонки. А и не ме беше предупредила. Онези може и да са й приятели, но всъщност са си…

— Мърлячи.

— Значи ти го е казала. Но това не се отнася за нея. Тя е всичко друго, само не това.

— Кажи й го.

— Тя е хубава. Не — красива!

— Кажи й го!

— Опитах — отчаяно промърмори той. — Не желае да разговаря с мен.

Арли изведнъж го съжали и вече на стълбите го посъветва отново:

— Опитай още веднъж.

— Но защо аз трябва да се извинявам? — викна след нея Джонатан, сякаш се надяваше Сюзет да го чуе. Но старанието му беше излишно. Сюзет си беше тръгнала и Арли най-после остана сама.

Отпусна глава на дивана, затвори очи и въздъхна. Емоциите през днешния ден бяха твърде изтощителни.

Шумоленето от ъгъла й напомни, че всъщност си има много взискателна компания. Самсън се протягаше сладко и скоро отново щеше да се впусне в приключения.

Самосъжалението нямаше да й помогне. Семейството, което от утре се увеличаваше с още един член, трябва да яде. Арли реши, че ще купи и кюфтенца за кучета, но този път ще ги прибере в пластмасова кутия, недостъпна за котешки лапи.

 

 

Арли оглеждаше внимателно рафтовете в супермаркета и забеляза Бен прекалено късно, за да се върне назад. Той бе вперил поглед в щайга с ягоди, косата му бе паднала напред и му придаваше нехаен момчешки вид. Беше сложил червеникавокафява риза, от която очите му придобиваха цвят на карамел. Ръкавите бяха навити до лактите, а яката — разтворена и Арли потръпна при спомена за обятията му.

И последните остатъци от враждебността й се изпариха в мига, в който го видя.

— Не се отказваш лесно, а? — подхвърли той и усмивката му изчезна толкова бързо, че Арли се усъмни дали изобщо я е имало.

Тя се опита да събере сили за следващата словесна схватка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами тези диплянки в защита правата на животните, дето са се озовали в пощенската ми кутия… Вече ти казах, че можеш да приемеш онова куче.

— Защо мислиш, че съм ги сложила аз?

В отговор той почука с пръст по челото си.

Арли се засмя и реши да смени темата.

— Все исках да те питам как мина екскурзията?

— Екскурзия ли?

— Нали миналата седмица ходи да разглеждаш имота си край езерото.

— А това ли? Ами, според очакванията. Вода, земя… — Той отново се загледа в щайгата ягоди, сякаш търсеше да прочете упътване за приготвянето им и на свой ред смени темата: — Напоследък си доста заета.

— Края на годината е… — Тя се опита да се усмихне. Този прекалено любезен разговор бе не по-малко изнервящ от разобличенията. — А твоите работи как вървят?

— С проекта съм в задънена улица. Трябва да ползвам справочници и какви ли не атласи. Мисля все пак да се хвана на постоянна работа в Центъра по медицина. И без това съм все в библиотеката.

Всичко беше ясно. Той се оттегляше елегантно, затова се опитваше да й обясни защо няма да има повече покани за вечеря…

— Няма да се разсейваш — допълни Арли.

Бен остави ягодите, които държеше и взе други. Тя също се наведе над щайгите и добави:

— Цената не е лоша. Ще взема и аз да купя.

Той се загледа в нея и наклони глава, сякаш бе пред статива.

— Не се престараваш много с косата си. Но тази естествена прическа ти отива. Освен това сигурно е много удобно да ходиш с панталон…

Арли стоеше и не вярваше на ушите си. Какво искаше да й каже пък сега? Тя сви рамене.

— Да, с пола не е толкова удобно.

— Свободни панталони при това, дори не очертават тялото ти. Май не искаш да си помисля, че се издокарваш за мен.

— Съжалявам, че дрехите ми не ти допадат.

— Не съм казал това. Просто си мисля, че не искаш да те забелязвам. Една жена би трябвало да въздейства на мъжете с вида си… Да вземем например Клеопатра. Опасна от пръв поглед. Скарлет О’Хара също — с вталените, прищипнати в кръста рокли и чадърчетата… Кокетност и женственост! С теб обаче не е така.

Какъвто и коментар да измислеше, нямаше да е уместен, затова Арли само наведе глава.

— Извинете — изгледа ги строго една възрастна дама и мина с количката си между тях. — И аз бих желала да си взема ягоди, ако не възразявате.

— Щом сте приключили, можете да отидете по-нататък — рече друга, докато ги заобикаляше. — Някои са дошли тук, за да пазаруват.

— Пречим на движението — каза Бен и се усмихна.

— Май да.

„Той наистина има изключителни очи — помисли си за сетен път Арли. — Да се загубиш просто в тях!“

Бен погледна надолу и невидимата нишка, която ги свързваше се скъса. Арли бързо прехвърли кошницата с покупките зад гърба си, за да прикрие консервата с храна за кучета. После смутено се усмихна. Вече нямаше нужда. Действията й не бяха убягнали от погледа на Бен и той се засмя.

— Ще тръгвам вече. Да мога да порисувам, докато е още светло.

Като се обърна, той се блъсна в едрата дама и събори чантата й. Арли бързо се отдалечи, за да не слуша мърморенето й.

Значи студенината помежду им бе изчезнала и можеха да водят обикновен неангажиращ разговор като хазяин и наемател. Отношенията им отново бяха в точката, в която бяха преди в живота и в апартамента й да се появят двете малки сладки котета. Макар да й беше мъчно, че нещата се развиха така, поне нямаше да изпитва страх от срещите си с него.

Арли въздъхна и си наложи да се върне към проблема, който бе на дневен ред. Досега не е имала куче и без да го познава, трябваше да му избере храна. Огледа колебливо огромния стелаж, претрупан с какви ли не странни кучешки лакомства и деликатеси. До нея една жена нареждаше в количка дузини консерви и Арли поиска съвет от нея.

После реши, че вместо да връща кошницата, след като я разтовари в колата, ще е по-добре да вземе багажа си. Прекоси просторния паркинг, като с мъка успя да закрепи пакетите. Изведнъж спря. Бен стоеше до колата й и явно я чакаше.

— Забравих да те питам нещо — обади се, когато Арли наближи. — Какво стана с уговорката ни?

Той взе от ръцете й по-големия пакет.

— Не си спомням да сме имали някаква уговорка.

— Обеща да ми позираш.

Тя преглътна. Беше толкова отдавна. Почти преди век.

— Хайде, Арли. Направи и ти нещо за разтопяването на ледовете.

— Това ли целиш?

— Ами да. Надявам се да успеем.

Бен взе ключовете от ръката й, отключи и остави покупките на седалката, след което се отдръпна да й направи място.

— Днес следобед мислех, че хич не гориш от желание да ме виждаш.

— Там ти е грешката. Признавам, че бях ядосан или може би огорчен от това, че ми нямаш доверие.

— Да не би и двете?

— След като обмислих всичко, реших, че в края на краищата кучето скача според тоягата.

— Толкова ми беше мъчно, че те лъжа — призна тихо Арли и прехапа устни, за да спре треперенето им.

Бен й намигна дяволито.

— То не се знае от коя трънка ще изскочи… котарака.

— И тогава става „коткострофално“ — усмихна се Арли.

— По-добре късно, отколкото никога — завърши със сентенциите Бен и взе ръката й. — Приятели ли сме?

— Приятели сме!

— А паякът подскочил към теб, а? Ама че бисер!

— О, не ми напомняй.

— Права си. Ще забравим всичко и ще вървим напред.

Арли се замисли за миг. Днешният ден бе невероятно приятен, чак сега го забеляза. Слънцето грееше меко и гальовно, въздухът ухаеше на лято. Небето беше синьо като на картинка, тук-таме изпъстрено с облачета. Нямаше причини утрешният ден да бъде по-различен и както не беше на работа, един обяд в парка на открито би бил разкошен.

— Дължа ти един обяд — подхвърли тя. — Какво ще кажеш да е утре?

— Ти ме каниш?

— Да, каня те.

— А ако се колебая да приема?

— А колебаеш ли се наистина?

— Не. Щом настояваш… Да бъде утре. Искаш ли да донеса нещо? Бутилка вино…

— Няма нужда.

— Значи за утре го решихме, но тази вечер… Обеща да ми позираш.

— Но аз казах някой ден.

Той си погледна часовника.

— Но сега е ден!

— Канех се да чистя. Ще трябва да взема душ.

— Добре, аз ще приготвя нещичко. А, и не си прибирай косата. Така ми харесваш повече. И да си кажа право, предпочитам роклите.

Тя кимаше развеселена.

— Хайде, ще те чакам.

Арли се качи в колата. Бен се наведе и я целуна съвсем леко. Добре, че вече беше седнала.

Изпитваше такова вълнение и нетърпение да бъде отново с него. След всичките тези дни и седмици, през които избягваше компанията му, все се убеждаваше, че е за добро. Сега се опиваше от мисълта, че скоро ще бъдат отново заедно, както преди, дори и още по-хубаво, защото тайните помежду им вече не съществуваха.