Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (9)

Девета глава

Нед караше нагоре по лъкатушещия път към връх Кит така внимателно и уверено, че бе истинско удоволствие да го наблюдаваш. Независимо че бе нарекла корвета си „просто една кола“, никога досега не бе давала ключовете на друг. Харесваше й как различно реагираше колата в неговите ръце — по наклоните той изтръгваше от нея много повече, отколкото Емили би успяла. Дани често я задяваше, че кара прекалено предпазливо, и я съветваше да си вземе по-малко мощна кола. Да, той определено щеше да одобри начина, по който Нед кара корвет. За съжаление обаче нямаше да одобри факта, че кара нейния корвет.

В скута й лежеше томчето на Браунинг. Емили прокара пръст по ръба на книгата и погледна към него, за да се наслади за миг на този мъж-загадка, на това очарователно съчетание от мускулатура и интелект, което все повече се превръщаше за нея в идея фикс — всеки пъти, когато го погледнеше, сърцето й се разтуптяваше. За да отвлече вниманието си, Емили изви глава и се загледа през прозореца. Под тях се простираше долината и след всеки нов завой нагоре гледката ставаше все по-просторна. На хоризонта неравно се очертаваше веригата на планината, зеленикавокафявите багри, смекчени от разстоянието, напомниха на Емили за очите на Нед и отново върнаха мислите й към него.

— Денят е чудесен за пикник, нали? — наруши мълчанието той.

— Да. Май не правя това достатъчно често — отвърна младата жена, все още загледана в пейзажа, макар мислите й да бяха при него.

— Какво не правиш?

Тя долови леката му усмивка. Дали не бе усетил еротичните й помисли?

— Ами просто всичко това — заувърта тя. — Да прекарам един ден с човек, който не работи като преподавател, да изляза на пикник, да оставя някой друг да кара тази ужасна кола…

— Колата е едно удоволствие — възрази той. — Радвам се, че мога да я покарам.

— А аз се радвам, че мога да се наслаждавам на вълнуващата гледка — отбеляза тя, като имаше предвид не само пейзажа, а и мъжа до себе си. — Когато се изкачвам в планината, някак се отърсвам от дребните проблеми и те остават там долу, в долината.

— Е, значи можеш да разбереш защо обичам да съм там горе на стоманата, независимо от опасността. Погледът отгоре разкрива нещата такива, каквито са в действителност.

— Не бях се замисляла за това. — Спомни си ужаса, който я скова тогава, преди да обядват, когато зърна Нед на последния етаж на строежа. — И все пак предпочитам сегашното изкачване пред катеренето по откритите греди на последния етаж. Не мога да разбера как се качваш там всеки ден.

— Въпрос на практика. — Нед намали скоростта, защото настигнаха някакъв седан с регистрация от друг щат. — То е както при шофирането или при всяка друга непозната дейност. Вземи например тоя беден човечец пред нас — явно никога не е пътувал по такова шосе и кара така, както аз ходех, когато за пръв път се качих на стоманата. — Яви се права отсечка без насрещно движение, Нед форсира и изпревари възрастната двойка в седана. Агресивното му шофиране неочаквано смути Емили — обикновено не се впечатляваше особено от подобни прояви на мъжкарство, може би просто защото не бе изпитвала такива чувства към друг мъж до себе си.

— А беше ли те страх в началото, като стана монтажник? — попита тя, когато вече бяха на безопасно разстояние от другата кола.

— Естествено, дявол да го вземе.

— На колко години беше, когато започна?

— На седемнайсет. Татко ме уреди на работа през ваканцията между първи и втори курс. А после, когато загина, вече знаех, че големите заплати са в строителството. Пък си имах и приятелства там и още от първия ден, щом завърших, ме взеха в монтажната бригада. — Той сви рамене. — Е, това е историята на моя живот…

— Значи баща ти е бил монтажник?

— Цял живот.

— Нед… — Тя се поколеба има ли право да зададе въпроса, но най-накрая попита: — А какво му се случи?

— Падна от десетия етаж.

— Боже мой!

— От глупава гордост, поне аз така си мисля. Зрението му отслабна, но отказваше да сложи очила. Мисля, че просто неправилно е преценил къде е ръбът на гредата.

Емили се сети, че и нейният й баща е същият горделивец и не иска да признае никаква своя слабост.

— Толкова е нелепо — тихо каза тя.

— Така е. Пък и мама го преживя много тежко — не можа да се помири, че го е изгубила заради едни глупави очила и си въобразява, че всичко е станало поради нечия немарливост. Кърт също. Както и да е, разбирам, че едно такова обяснение им е нужно. Но след девет години горе на стоманата ми е пределно ясно колко решаващо е зрението и съм се зарекъл, ако ми се наложи, непременно да сложа очила.

— Да не смяташ да оставаш в този занаят чак до пенсия?! — Емили не можеше и да си го представи. Веднъж баща й каза, че тази игра е за младежи и че само глупаците остават в нея след първа младост.

— Не съм много сигурен какво ще правя.

— Можеш да се насочиш към мениджмънт, а някой ден да откриеш и собствена фирма.

— И това може. — Той вдигна ръка от волана и се почеса по тила. — Но знаеш ли какво всъщност ми се ще да направя? — Помълча малко и добави: — Колкото и смахнато да звучи.

— Казвай де.

— Ще ми се да напиша преживяванията си в книга. Или пък в няколко книги. Вече съм натрупал купища записки. — Той я погледна. — Никога и с никого не съм споделял това, а ето че го обявявам пред човек, който може да ме сметне за побъркан — ти все пак имаш представа какво значи да публикуваш нещо, докато аз нямам.

— Вярно е, че имам някаква представа — рече Емили, трогната от доверието му, — но пък едва ли бих нарекла писането лудост.

— Засега обаче е така. — Той се облегна и ръцете му на волана се обтегнаха. — При това колкото по-дълго работя, толкова повече материал ще събера.

— Но и толкова повече ще рискуваш живота си.

— В живота има прекалено много потенциални опасности — поклати глава той. — Човек може да загине и на някой планински път, ако не кара внимателно или не е достатъчно опитен шофьор.

— Така си е — съгласи се Емили, възхитена от това как чудесно шофира по планинския път. — Но все пак тази метална черупка ми дава някакво чувство за безопасност, докато там, на скелето, ти си напълно беззащитен.

— Мога да те науча да ходиш по греда. Започва се от първия етаж, после се качваш на втория, на третия… И постепенно преставаш да се страхуваш.

— Съмнявам се — потръпна Емили.

— Може би не биваше да ти казвам за баща си.

— Напротив, радвам се, че ми разказа.

— Едно трябва да разбереш — онова, което се случи с него, ме кара да съм още по-внимателен. Пък и момчетата, с които работя, приличат повече на добродушни бабички, отколкото на зли дяволи, вярвай ми. Но само да споменеш пред някой от тях, че съм казал това, да знаеш, ще го отрека.

В паметта й изплува онази сцена в бара, когато Нед се съгласи да запише оплакванията на всички, и тя малко колебливо отбеляза:

— Напоследък ми се струват нещо неспокойни. Имам предвид, за фирмата, за която работите.

Той откъсна очи от пътя и проницателно я изгледа.

— Все си мислех, че ще заговориш за това.

— Просто нямаше как. А има ли нещо опасно, Нед?

— Донякъде — въздъхна той. — И тъкмо това ме безпокои. Макар че хич не ми се ще да ти го казвам, след като толкова време те убеждавах, че там, горе, е напълно безопасно.

Емили направо изтръпна. „Не, не ми го казвай! Мислех си, че искам да го чуя, но всъщност не искам!“

— Жалко — продължи Нед. — Някога фирмата на Джонсън беше една от най-престижните фирми за метални конструкции, а сега взеха да се разчуват някои неща. Не бях работил за него две-три години, но вече не е същото. Не знам в сина му ли е проблемът, но са станали страшно немарливи към хората си.

За късмет на Емили, завоите на пътя отвлякоха вниманието на Нед — никак не й се щеше да забележи поразения й поглед. Все пак събра сили да продължи разговора.

— Говорил ли си с някого за това?

— Ами да, опитах се да поговоря с Дани, но той не ме обича много-много. Последните две-три седмици направо се чудя какво да правя. Не мога непрекъснато да се дърпам с него, имам нужда от тази работа. Ако се задържа на нея, ще взема достатъчно пари, за да платя на Кърт да завърши образованието си. Едва след това ще мога да си позволя да бъда по-независим.

— Но нали се съгласи да записваш всичките оплаквания!

— Така е, и ако Дани Синчето разбере, ще изхвърча за нула време. Но момчетата се тревожат и ако ще докладваме случая, трябва точно да опишем всичко.

— Значи все пак може и да рискуваш работата си, така ли?

— Ако ми се наложи… — отвърна Нед след кратко мълчание.

Емили преглътна и отново се загледа през прозореца. Първата мисъл бе да поговори с Дани, за да разбере какво точно става. Но пък Дани вече знаеше за връзката й с Нед. Сигурно щеше да реши, че е повлияна от новото си романтично увлечение, и ако вземеше да го уволни, Нед изобщо нямаше да й благодари за намесата.

— Стига сме си разваляли чудесния ден с подобни разговори — малко по-ведро се обади Нед. — Почти стигнахме. Какво ще кажеш — да обядваме ли, или първо да се разходим до обсерваторията?

Емили обожаваше обсерваторията на връх Кит, но днес никак не й се разхождаше дотам и се надяваше и Нед не иска.

— Ходила съм в обсерваторията, но ми се ще пак да отида.

— Да ти се ще и да искаш са две различни неща, така че кажи какво искаш.

Не биваше да ме пита, помисли си тя и по тялото й се разля топлина.

— Първо да обядваме.

— Както кажеш. — Той почти веднага откри закътано местенце за пикник, спря в отбивката и паркира под такъв ъгъл, че ниско полегналата кола да ги закрива откъм шосето и да им гарантира усамотение.

Той измъкна хладилната чанта от багажника, а Емили взе томчето на Браунинг и одеялото — стара щампована кувертюра на сини цветя, която много обичаше като дете и си я присвои, когато се изнасяше от дома на майка си. Вече поизносена, за да краси някое легло, тя й се стори идеална за пикници.

— Колко свеж е въздухът! — подхвърли тя.

— Даа… — Нед постави хладилната чанта на каменната маса и вдъхна дълбоко. — Обичам планината.

— Ами! Просто обичаш всичко, което е високо — подразни го тя, спомнила си забележката на Бейли за монтажниците.

Нед се разсмя, обърна се и я измери с поглед от глава до пети.

— Можеш да си сигурна. Особено ако то има сини очи и… Как беше… Гарвановочерни коси, които се спускат по раменете ти като абаносова коприна.

— Боже мой, как само го каза! — Страните й пламнаха.

— Прекалено сантиментално, нали? И аз съм тръгнал да ставам писател!

— Не, изобщо не е сантиментално — възпротиви се тя, сведе глава, за да прикрие изчервеното си лице и остави одеялото и книгата на каменната пейка. — Просто екстравагантно. Караш ме да се чувствам неловко.

— Сигурно знаеш колко си красива — промълви той.

Тя се взря в лицето му, което изведнъж стана сериозно.

— В преподавателската практика това, че съм хубава, само ми пречи, и май свикнах да не мисля за него. — Но днес си го помисли, призна си тя. Остави косата си пусната, защото ти се щеше Нед да те гледа точно така, нали?

— Емили, не смятам, че „хубава“ е точната дума. Сутринта, като те видях на вратата с тия пуснати коси и секси фланелката, не ми дойде наум думата „хубава“. — И неуверено въздъхна. — Прекалено силно ми влияеш, госпожице прекрасна. Но може би знаеш и това, нали?

— Е — преглътна тя, — и аз не съм неуязвима пред теб.

Той бавно се усмихна и дъхът й секна.

— Мисля си, че нас с теб ни очакват прекрасни мигове, Емили Джонсън.

— И аз си мисля така — каза тя, напълно завладяна от изпиващия му поглед.

Той остави мълчанието да се проточи и живото въображение да й обрисува миговете, които ги очакват, и най-сетне тихо предложи:

— Да видим сега какво си ни сготвила.

— Добре — прочисти гърло тя и с изострено усещане за присъствието му извади от хладилника кутиите с пърженото пиле и картофената салата. — На масата ли ще ядем или на одеялото?

— На масата. Одеялото е за по-късно, и не желая да го оплескаме с храна. Това разваля настроението.

— О… — При този намек пулсът на Емили се учести. Този мъж знаеше как да организира пикници! — Е, значи сме готови. — И му подаде картонена чиния, салфетка, вилица и кутия газирана вода.

Той предпочете да седне насреща й и това й се стори много по-вълнуващо, отколкото ако бе седнал до нея. Ласката в погледа му бе по-силна от телесната и направо я караше да тръпне.

— Много е вкусно — похвали я той, довършвайки парче пилешко. — Посрами моите сандвичи с „Болоня“.

— Не ми се случва често да готвя. Забавно ми беше да си намеря повод за това. — Тя дъвчеше механично, без да усеща вкуса на храната, и се учудваше на апетита му.

И сякаш почувствал изпитателния й поглед, той попита с усмивка:

— Какво има?

— Нищо. Просто… Просто се радвам на апетита ти.

— Щом като си се старала да приготвиш всичко това, за нищо на света няма да го оставя да отиде на вятъра. — И отново й се усмихна: — Независимо какви други мисли ми минават.

— О… — отново промълви Емили и пак се изчерви. Объркана от чувствителната си реакция към него, тя затърси тема, с която да прикрие чувствата си. Вдигна вилицата, зачовърка из картофената салата и накрая каза: — Снощи в бара научих нещо много хубаво.

— Какво?

— Моника май си е намерила съквартирантка, която да наглежда вечер децата. Днес сутринта трябваше да преговарят.

— Наистина ли?! Страхотно! И кой измисли това решение?

— Ами… аз.

В очите му се появи чувство, което й се прииска да затвори в шишенце, като парфюм, с който да се пръска по малко, за да се чувства като в приказка.

— Страхотна си, знаеш ли?

— Изглеждаше напълно логично — сви рамене тя, но в себе си бе ужасно доволна, че той одобрява помощта й.

— На теб може да ти е изглеждало логично, но се обзалагам, че е трябвало да убеждаваш Моника. Тя държеше да запази мястото на Джейк, чувал съм я да го казва. А какво ще стане, ако той вземе да се върне?

— Предложих й жената да се премести при мен, докато си намери нова квартира.

— Емили, ти направо ме изумяваш — кимна той.

— Благодаря. Твоята похвала е нещо много за мен.

— Не ми е ясно защо, но наистина я имаш.

— Не ти е ясно ли?! — отмести чинията си тя. — Аз ти се възхищавам, Нед, възхищавам се на всичко, което правиш — на това, че издържаш Кърт в колежа и че помагаш на майка си, на смелостта ти в работата и на това, че се самообразоваш, на мечтата ти да напишеш книга… Ти си просто удивителен!

В сиво-зелените му очи проблесна изненада, която бързо отстъпи на притеснение.

— Не ме поставяй на пиедестал — аз съм най-обикновен човек.

— Но не и за мен! Честно казано, изпитвам истинско страхопочитание пред теб.

— Боже мой, я стига! — Той стана, изхвърли картонените чинии в близкото кошче и каза: — Май е време за малко Браунинг. Има нещо, което искам да ти прочета.

Тя с любопитство се изправи и взе одеялото от пейката. От устата на Нед предложението да четат Браунинг прозвуча поучително, а не прелъстително. Двамата изтърсиха одеялото и го постлаха на килима от борови игли.

Нед взе книгата и събу обувките си.

— Мама ми е казвала да не стъпвам с обувки по одеялото. — После се изтегна сред сините му цветя.

— И на мен мама ми го е казвала така — поде шегата Емили, свали сандалите си и пристъпи боса на завивката с объркващото усещане, че се мушва до него в леглото. Той прелистваше стихосбирката, легнал по корем. Намести се до него, също се обърна по корем и се подпря на дланите си.

— Ето го — рече той, като намери страницата, която търсеше. — Посветено е на Елизабет Барет.

Нед започна да чете. Емили се претърколи по гръб и се заслуша в стиховете, които друг мъж бе написал за жената, която обича. Словата на Браунинг й зазвучаха така, сякаш Нед ги пресъздаваше за нея. Над нея боровете тихо шумоляха, клоните им хвърляха шарена сянка и под жаркото слънце килимът от борови иглички лъхаше на смола. Изви глава и започна да изучава високото интелигентно чело на Нед, волевия му нос, устните, които с такава лекота и познаване изричаха думите…

Каква ирония, помисли си тя — нито един от многоуките мъже, които познаваше, не бе й чел стихове. Заслушана, тя бавно вникваше в посланието, което Нед й отправяше. Стихотворението описваше двамата влюбени от една страна през погледа на света, а от друга — така, както всеки изглежда в очите на другия. И макар и недействителна, собствената им представа един за друг бе още по-ценна, защото я споделяха.

Слънцето и нежно изричаните думи я стоплиха и тя се отпусна в нега. Ако това беше урок, искаше й се Нед да я научи на всичко, което знае. Затвори очи и се остави да я унесе приятният му глас.

Когато спря, тя отвори очи. Отместил книгата, Нед се взираше в нея, сякаш очакваше да види дали го е разбрала. Усетила това, тя бавно вдигна ръка, погали го по бузата и потръпна от докосването.

Той улови ръката й и притисна устни върху учестения пулс на китката й. Докосването на устните му й припомни отдавна неизпитвано удоволствие и този спомен премина по тялото й, като бавно пробуди познатия страстен копнеж дълбоко в нея.

Той вдигна глава.

— Всички около мен очакват да съм силен, да поемам всички отговорности… Няма човек, пред когото да мога да се отпусна. И се надявах, че може би, само може би, този човек би могла да си ти. — Високите борове над главата му сякаш нашепваха току-що прочетените стихове.

Тя прокара пръсти през разрошената му коса и видя как ласката й смекчава израза на лицето му.

— Нека бъда за теб един обикновен човек. Не някакъв герой, пред който да се прекланяш, а просто мъж, какъвто е бил Браунинг за своята Елизабет.

В отговор тя обхвана лицето му с ръце и го привлече към полуотворените си устни. Той пъхна ръка под главата й и вкуси дара, който тя му поднесе. Ризата му приятно възбуждащо се опираше в голия й корем. Докосна с целувка ъгълчетата на устата й, леко захапа долната устна и дишането й се учести. Най-сетне тя сключи пръсти зад тила му, изви гръбнак и се притисна към тялото му с порив, на който той не можеше да устои.

С дълбока въздишка плъзна език в устата й, притисна я към одеялото и тя ликуващо прие тежестта на гърдите му и властната му целувка. Той премести ръка на кръста й и се извъртя по гръб, като я привлече върху себе си сред шумоленето на боровите иглички. Двамата лежаха с преплетени тела, поглъщаха топлината на телата си и ароматът на сладостното желание се примеси с уханието на горския килим.

Ръката му се плъзна към закопчалката на сутиена, после замря и той леко се отдръпна от нея. Дишайки тежко, тя го изгледа в упор и прошепна:

— Да.

— Не се бой — отвърна той, сподавено, докато се справяше със закопчалката. — Макар и да сме закрити откъм пътя, няма да… Ако ще се любим, няма да е тук.

— Знам. — Сърцето й биеше лудо. Той пъхна ръка под разкопчания сутиен, обхвана едната й гръд, докосна зърното със загрубелите си пръсти и тя простена.

— Трябваше да те докосна — промълви той. — Понякога изпитвам усещането… че не си истинска.

— Истинска съм. — От гръдта надолу към бедрата й премина вълна от удоволствие и тя се задъха.

— Толкова си женствена… — Сведе глава, леко повдигна сутиена, за да целуне подалата се гръд и прошепна с устни, допрени до кожата й: — Можеш да подлудиш мъжа от желание.

— Жените… също могат да се подлудяват — прокара пръсти през косата му тя. — Моля те, поцелувай ме малко.

Той вдигна глава с очи, в които тлееше огън, смъкна едната презрамка и сутиенът се смъкна встрани. Задиша развълнувано, нежно я положи по гръб и мълчаливо я заоглежда.

— Докато съм жив, няма да забравя как изглеждаш, излегната така под слънцето, с коси, разпилени край раменете. Горкото слънце, дето никога досега не те е виждало така. — Прокара пръст по ластика на бикините й, приведе се и я целуна по шията, като притисна език в трапчинката, а дланта му нежно галеше връхчето на едната й гръд, и когато то набъбна от копнеж по устните му, и когато те го обхванаха с влажната си топлина, Емили обгърна раменете му, изопна гръбнак и се притисна към него. Той подложи ръка под кръста й и нежното му всмукване я замая от страст.

— Нед… — простена тя и го сграбчи за ризата.

Той вдигна глава, погледна я с изгарящи очи, докосна устни до нейните и прошепна:

— Без думи…

Тя се вплете в него и се потопи в целувката му. Забрави всичко друго, освен устните и ласкавите му ръце. И сякаш целият живот се събра в усещането на тези ласки.

След това бавно, с кратки целувки, сякаш за да отложи неизбежната раздяла на устните им, той се отдръпна и промърмори:

— Не бива повече да оставаме тук — започвам да губя представа къде съм.

— И аз — въздъхна тя.

— Мога да ти кажа, но всичко това може да ме накара да прехвърля границите, а тук не е нито мястото, нито времето. — Събра косите й назад, погледна я в очите и тихо предложи: — Да те взема ли от работа довечера?

Учестеният пулс забуча в ушите й.

— В един часа посред нощ?! Няма ли вече да си заспал?

— Не и при мисълта за теб. — Намести сутиена й с топлите си пръсти и се усмихна, когато тя леко се задъха. — Но ако искаш да се прибереш да се наспиш, кажи си.

— Вече знаеш отговора.

— Надявам се.

— Какво пред… — Тя стеснително замълча, после продължи: — Не би ли предпочел да идем у вас? Предупреждавам те, че моят дом е доста…

— Баровски ли?

Тя кимна.

— Така си и мислех. — Помогна й да седне. — Роднините ти май доста те поглезват, а?

— Сигурно — отвърна тя, разбирайки какво иска да загатне — сутринта му беше намекнала, че още не са така близки, за да трябва да казва на родителите си за него, а сегашният им разговор предполагаше, че много скоро ще бъдат вече твърде близки. — Ще им кажа. Нед, обещавам ти.

— Чудесно. Мразя измамата.

Тя се усмихна и погледна встрани. Мрази измамата, значи? А какво ли ще помисли, ако разбере, че жената, която така сладко бе целувал допреди няколко минути, е дъщерята на Дан Джонсън? Чувстваше се виновна, задето не му е казала, но признаването на истината изискваше повече смелост, отколкото имаше в момента.

Не биваше да забравя, че макар и силна, връзката им още е прясна и може да не издържи напрежението от едно такова признание. Може би по-късно, когато Нед се влюби наистина дълбоко, ще може да рискува да му обясни защо не е била напълно откровена с него още от самото начало. И тогава той може би ще й прости…

Нед със смях прекъсна размислите й.

— Е, щом като ти видя моя апартамент, значи и аз мога да надзърна в чертозите ти. Бях решил да те взема след работа, но най-добре ще е като тръгнем, да карам след теб. Стига, разбира се, да не те е срам от такива стари, разбити понтиаци във вашата част на града.

— Заяждаш ли се? — изпитателно го изгледа тя.

— Не, само се пошегувах — поглади я по бузата той. — Не ми обръщай внимание. Но не забравяй това стихотворение — аз не съм съвършен и от време на време може да изтърсвам по някоя глупост, докато свикна с факта, че си толкова богата. Ще се старая, вярно, но горделивостта е упорит недостатък. — После се намръщи. — Понякога приличам на баща си повече, отколкото си мисля.

— Тази твоя горделивост май е единственият ти недостатък — рече тя и с радост забеляза как светнаха очите му.

— Пак ли започваш? Предупреждавам те, че ако продължаваш да ме издигаш на твоя пиедестал, някой ден може да се срина и да счупя нещо.

— Какво например?

Той дълго я гледа, прокара показалец по устните й и отвърна:

— Например две много изключителни, много нежни сърца.