— Да, госпожо Преподавател, елате да ме вземете с червения си корвет. — После поклати глава: — Толкова неща имам да премисля… Ей богу, не мога да повярвам какви ги върша. Кърт направо ще се гордее с мен.

— И аз се гордея с теб.

— Но майсторът ми — едва ли — припряно погледна часовника си той, — ако до пет минути не съм на обекта.

— Тогава побързай — изправи се тя заедно с него. — Майсторът е човек, с когото не бива да си създаваш ядове.

— Откъде знаеш какво е майстор? — изненадано я погледна Нед.

— Ами мислех… — пребледня Емили, — мислех, че е нещо като бригадир.

— Позна — с любопитство продължи да я гледа той.

— Е, най-добре е да тръгваш — каза тя, проклинайки бъбривия си език.

— Хубаво. Слушай, за да успея, ще трябва да тичам. Защо не останеш да си довършиш сандвича, а аз след работа ще мина да си прибера кутията за храна?

— С удоволствие — побърза да се съгласи Емили, успокоена, че изоставиха темата за нейните познания.

— Довиждане, Емили. Забавлявай се там, в библиотеката, прочети някоя книга и за мен. — И без никакво предупреждение се наведе и леко целуна устните й. После грабна от тревата ризата и жълтата каска и хукна към обекта.

Емили го проследи, докато се изгуби от погледа й. Надяваше се да не закъснее и най-вече да не се засече с Дан. Той си мислеше, че знае коя е жената, с която излиза — една университетска преподавателка с червен корвет, че задръжките към образованието и към доходите й са всичко, което трябва да преодолее, но дори не подозираше, че е и дъщеря на шефа му.

Емили се отпусна отново на тревата и разсеяно заскуба стръкчетата наоколо. Съществуваше, разбира се, и една малка възможност, ако му признае всичко, той да преглътне и този последен хап, така, както възприе проучването й в бара… Ала инстинктът й подсказваше, че последната й тайна няма да му се хареса, щом явно не одобрява как Дан Джонсън и синът му ръководят този обект.

Емили се ядосваше на пречките, които възникваха пред тяхното приятелство, от това, че трябва да прикрива част от живота си, но пълната откровеност щеше да сложи край на връзката им, още преди да е започнала, а толкова много искаше тази връзка да започне.

Погледна започнатия си сандвич и си представи как в пет сутринта Нед маже филията с майонеза, как нарязва салама, увива сандвичите и налива млякото в термоса, като не забравя и салфетките, и пликчето с чипса… И колкото и да не беше гладна, изяде всичко до трошичка.

Нед тичаше към строежа. Нахлупи каската на главата си с надеждата хората по улицата да разберат, че закъснява за работа, а не бяга след банков обир — единствените логични причини човек да търчи из Тъксън по пладне в лятната жега.

Все пак, закъснението си струваше, помисли си той, шмугна се под бариерата и скочи в клетката на асансьора. Прав беше Кърт — само глупак може да допусне предразсъдъците му да попречат да се свърже с жена като Емили…

Под фланелка му се стичаше пот, но в скрибуцащия нагоре асансьор навлече и ризата си. Имаше момчета, които проявяваха небрежност, но той беше се нагледал на достатъчно разкъсани ръце и рак на кожата. За някои това бяха бели кахъри в сравнение с пикирането от високите етажи към асфалта, но Нед не искаше да му се случи и това.

Погледна към очертаното от околните здания късче сияйно синьо небе и си спомни очите й, така озадачаващо подчертани от тъмните клепки и черните като нощта коси. Тези коси направо го омайваха. Както и да ги носеше — пуснати, като в петък вечерта, или пък прихванати с фиби и откриващи нежното й лице, както днес. Разбира се, тия великолепни коси бяха за него дар божи, без който, ако се наложи, можеше да преживее.

Асансьорът спря. Нед излезе на площадката и се отправи по стълбата към последния етаж, където Мандо и останалите момчета вече разтоварваха новия пакет греди.

— Я! Нашият любовник наминал да ни види! — захили се Мандо, когато Нед откачи от пирона работния си колан и започна да го затяга. — Нали няма да ви натежи много, сър, ако си направите труда да подхванете тая греда оттам?

Нед надяна работните ръкавици, нарами гредата и попита:

— Търси ли ме майсторът?

— Още никой не те е търсил. Май няма да имаш проблеми.

— Ей, момчета! Я стига сте мелили, ами побързайте с работата! — провикна се Майк.

— А ти, гринго, внимавай да не ти паднат гащите! — веднага му отвърна Мандо.

— Че защо не? При толкова прекрасни жени на света… — Майк безсрамно разклати таз напред-назад и всички се разсмяха.

— Докато ти се забавляваше с прекрасната си келнерка, ние почти разтоварихме желязото — посочи Мандо купчината на дъсчения под. — Майк непрекъснато ни юрка да бързаме, та по-скоро да се махнем от тоя обект, щото хич не му харесвало тука.

— И на мен не ми харесва. — Нед пристъпи и повдигна поредната греда.

— А един от сапаните на тоя товар изглеждаше направо трагично — продължи Мандо. — Майк си мислеше, че всеки момент ще се скъса и желязото ще се пръсне навсякъде, но той взе, че удържа.

Доброто настроение на Нед се изпари и той гневно стисна зъби.

— Някой да го е казал на Дани Синчето?

— Ами да, Петела отиде специално до фургона. Решихме щом майсторът никога нищо не прави, Петела да иде да се оплаче направо на Дани Синчето. Още не се е върнал…

Над рамото на Мандо Нед видя Петела да изниква откъм стълбището и каза:

— Ето го, връща се. Ей, Петел, какво стана?

— К’во, по дяволите, може да стане? — направи гримаса Петела. — Попита ме дали сапанът е издържал. Казах му, че всичко се размина на косъм, а той рече, че това е важното, и да съм се връщал да работя.

— Да го вземат дяволите! — спогледаха се Нед и Мандо. — Ще трябва да се позанимаем с тоя кучи син!

— Дано му падне на главата оня товар, дето няма да издържи! — допълни Петела и отмина към мястото си.

— На неговата или на гадната му мамичка — изръмжа Мандо.

Нед се загледа подир Петела и поклати глава.

— Боже мой, защо на тоя обект няма профсъюз! На Дани Синчето не си струва и да му се изплюе човек, но като няма профсъюз да го държи изкъсо, си мисли, че номерата му ще минат.

— Че е вярно, вярно е — съгласи се Мандо.

— Чудя се дали да не подам писмено оплакване до стария Джонсън.

— Не знам, Нед, не знам. Вече започва да ти излиза име, а тая работа ти трябва — смигна Мандо, — особено откак си тръгнал да ухажваш.

— Даа… Ще си помисля. А сега, приятелче, дай да започваме тая сглобка.

Следа два дни Моника закъсня за работа. Забързана от сепаре на сепаре, за да покрие и своя, и нейния район, Емили дочу как Бейли й чете конско в кухнята, но не успя да влезе да я защити. След малко Моника се появи с ужасно изтормозен вид и пое района си.

Измина близо час, преди поръчките да намалеят, когато Моника отиде да си почине за малко в склада. Емили огледа набързо клиентите си и се шмугна отзад да разбере какво става.

— Права беше, Ем — започна Моника, дръпна от цигарата и продължи нервно да крачи из склада с пепелник в ръка. — Не мога повече да оставям момчетата сами.

— Какво се е случило? — разтревожи се Емили. Макар да познаваше децата на Моника само от телефонните разговори, вече бе привързана към тях.

— Фреди наговорил другите двама да му построят кула от кухненските столове и когато влязох в стаята, тъкмо се канеше да скочи от върха върху креслото. Ами ако не си бях вкъщи?

— Боже милостиви! — Емили седна и се подпря на масичката, където някога завари Моника да прибира сандвичите в чантата си. — Дали ще са послушни тази вечер, или пак ще съчинят нещо подобно?

— Тази вечер определено ще са кротки, ако не искат да им се случи случка. Предупредих ги, че до неделя направят ли още някоя пакост, няма да ни дойдеш на гости.

— Наистина ли? — разсмя се Емили.

— Разбира се. Казах им, че не обичаш да се срещаш с лоши момчета като тях. Добре го измислих, нали? — усмихна се Моника.

— Чудесно, само дето ме поставяш в ролята на човекоядец, който не понася пакостниците.

— Ами! За тях ти си по-скоро нещо като Дядо Коледа.

— Надявам се да оправдая тази представа. Слушай, Моника, от вчера ми се щеше да те попитам — нали няма нищо лошо, ако в неделя им донеса по някакъв малък подарък? — Моника я изгледа подозрително. — По нещо дребно — добави Емили.

— Стига да не е много скъпо. Не съм те канила, за да се охарчваш заради нас.

— Знам, но нали си нямам деца… А пък обожавам играчките — с огромно удоволствие ще изляза да потърся нещо.

— Само да не се оръсиш — настойчиво повтори Моника.

— Няма, няма. И какво ще правиш сега, ще потърсиш ли кой да се грижи вечер за тях?

— Ще направя точно както ми каза. Затова и закъснях — съчиних обявата и я залепих на таблото в общата пералня. Написах: „Самотна майка, която работи вечер, търси за съквартирантка самотна жена, която работи денем, срещу гледане на три момченца“. Как ти звучи?

— Съвършено — отвърна Емили, зарадвана, че Моника е решила да потърси решение на проблема си.

— А ти… Сериозно ли говореше, че можеш да приемеш жената у вас, ако Джейк ненадейно се появи?

— Да, сериозно.

— Значи — облекчено каза Моника, — ако някоя жена отговори на обявата ми, направо ще й разкажа за Джейк — инак, ако си отвори вратата с неговия ключ, може да й изкара акъла. Та ще й кажа, че ако Джейк се върне, мога да й предложа временна квартира, докато си намери друга.

— Добре — съгласи се Емили. Замисли се дали все пак някой ще приеме предложението на Моника, като се има предвид кой дърпа конците в дома й. Но напоследък в Тъксън явно имаше много хора, които тънеха в безпаричие — все някоя жена можеше да се възползва от предлагания безплатен покрив, като в замяна на това наглежда децата. Е, ако пък Джейк се върнеше, Емили просто щеше известно време да си има съквартирантка. Но не можеше да не си помисли, че с новия план на Моника за всички щеше да е много по-добре той никога да не се завърне.

— Предлагам вече да излизаме — угаси цигарата Моника и остави пепелника на масата. — Аборигените оттатък май вече стават неспокойни.

— Тази вечер са някак по-шумни — съгласи се Емили и двете минаха през кухнята към салона. Мъжете се бяха стълпили около сепарето на Зевзека и шумно разговаряха, а насред всички стоеше Нед, облегнат на билярдната си щека, и ги слушаше.

— … и някой от нас вече всеки момент може да се пребие — тъкмо казваше Майк. — Аз викам да докладваме в Управлението за професионална охрана на труда.

— Може, но нали знаеш какво ги чака ония, дето първи бият камбаната? — прекъсна го Зевзека. — Ти самият ще го направиш ли?

— Щях да го направя, ако нямах жена и дете, а те обичат Тъксън и искат да живеят тук — отвърна Майк. — Не мога да си позволя да вляза в черния списък.

— Почти всички имаме семейства и ни трябва редовна заплата — възрази Ал. — Без Мандо и Петела, и, разбира се, Книжния плъх.

— Мен не ме навирайте! — подскочи на стола си Петела. — Оня ден вече достатъчно се проявих! И аз като всички ви имам сметки за плащане, пък обичам и да си похапвам.

Емили слушаше разговора с нарастваща тревога. Тези мъже говореха за фирмата на баща й като за някакво зло чудовище и търсеха рицар, който да отиде и да го убие. В един ужасен момент билярдната щека на Нед й се видя като копие и тя започна да се моли: Господи боже, дано това да не прерасне в битка между Нед и баща ми!

Нед автоматично насочи поглед към нея. Откакто обядваха заедно, малко по малко си измислиха собствена система от почти незабележими знаци — повдигане на веждите, леко намигване, свеждане на главата… Този път обаче той задържа погледа й, сякаш черпеше сили от нея, а изопнатите бръчки около устата му подсказваха колко е разтревожен.

— Момчета, и от Нед не можете да искате това — намеси се Мандо и всички го зяпнаха, включително и Емили — досега не беше чувала някой да се обръща към Нед с малкото му име, най-малко пък Мандо.

— Но той най-добре ги разбира всичките тия неща — вметна Петела. — Нали непрекъснато чете, и то не само класиката си.

— Не ме интересува — изръмжа Мандо. — Той има майка, която зависи от него, и по-малък брат студент. Оставете го на мира.

— Благодаря, братле — усмихна се Нед и се обърна към останалите: — Вижте какво, знам, че много ви е накипяло. И преди сме виждали сапани, а и защитните очила трябва сами да си ги купуваме. Пък и перилата невинаги се поставят навреме… Но всичко това само си го приказваме, а черно на бяло нищо не сме написали.

— Че кога да го напишем? — попита Зевзека. — Когато стоим под някой пакет желязо и го чакаме всеки момент да ни се изсипе на главите ли? Не знам ти как си, но лично аз съм прекалено зает да спасявам собствения си задник и нямам време да си водя бележки по въпроса.

Всички, включително и Нед, се разсмяха.

— Добре, добре, прав си. В обедните почивки или след работа ще ми разкажете всичко, което можете, пък и аз ще нахвърля нещата, които мога да се сетя.

— Ей че секретарка си намерихме! — провикна се Ал. — Я ми кажи, душичке, няма ли да ми седнеш на коляното, докато пишеш… Как му се викаше… Диктовката?

— Може, Ал, може. Как не съм знаел, че го искаш? — отвърна Нед с широка усмивка и цялата група юнашки се изсмя.

Напрежението изчезна, с облекчение отбеляза Емили, но въпросът за охраната на труда на обекта не беше забравен. Лека-полека мъжете от съседните маси се пръснаха по местата си, но всеки на тръгване обеща на Нед да го уведомява за нарушенията, които забележи.

А Нед приемаше оплакванията им и вече си набелязваше как да ги подреди. След двуседмичното наблюдение върху йерархията в бара тя вече знаеше, че хората имат нужда точно от такъв лидер. За тях той беше нещо като герой, докато за Дани и за баща й си беше просто подстрекател…

За пикника в събота Емили приготви пържено пиле и картофена салата. Реши, че още е рано да смайва Нед с разни специалитети. Стигаше му и това, че преодоля шока от лъскавия й корвет.

Нед живееше в източния край на града. Комплексът бе сравнително нов с прясно боядисани в жълто и кафяво сгради, но беше семпъл в сравнение с нейния — нямаше нито тенис кортове, нито фитнес зала, нито вани с тангентор. Е, все пак имаше малък басейн, отбеляза тя, като вдигна слънчевите очила над челото си и изкачи откритата стълба към втория етаж. Значи, от време на време можеше да й предлага да поплуват, без да прави излишни разходи. Кога ли ще може и тя да го покани на гости, без да рискува да наруши крехкото равновесие във взаимоотношенията им?

Тръгна по коридора покрай вратите и затърси с очи номера на апартамента, като се опитваше да спре лудото биене на сърцето си. В края на краищата, много пъти бе излизала на пикник с други мъже, дори бе гостувала и в ергенски квартири; беше на двадесет и пет години и работеше в бар, който всяка вечер бе претъпкан със строители. Глупаво беше да нервничи.

И все пак… С бърза крачка подминаваше двойните прозорци, някои със завеси, други — отворени, и дори не поглеждаше встрани, за да не се озове неочаквано лице в лице с Нед. Някъде в постоянен ритъм тътнеше стереоуредба… Най-после стигна до вратата, пое дълбоко дъх и почука.

Той отвори почти в същия миг с усмивка, в която се четеше радостта да я види.

— Точна си.

— По навик — сви рамене тя.

— А аз обикновено закъснявам.

— Както виждам, вече си готов — каза тя, някак неподготвена да го види по бермуди и фланелка без ръкави, колкото и идеални да бяха за пикник в горещ летен ден.

— Почти — хвърли той поглед към босите си крака. — Влез за малко, докато открия някакви чорапи и обувки.

— Аз си сложих сандали — последва го тя в малката дневна. — Надявам се да не смяташ да правим преходи горе.

— Нищо подобно! — Той я обходи с поглед от голите крака до синята фланелка без ръкави, после се вмъкна в спалнята и през отворената врата тя зърна неоправеното му легло. — Ей сега идвам.

Емили не можа да си обясни защо от краткото му „нищо подобно“ по гърба й плъзнаха такива сладостни тръпки. Заради тона, с който го каза? Или пък заради изражението в очите му? Но само този кратък отговор, само този поглед вече й подсказа, че той има определена идея какво точно ще правят в планината и тази идея няма нищо общо с планинските преходи.

Чу го как отваря и затваря вратите и чекмеджетата на гардероба и се усмихна — типичен ергенски безпорядък! С многото книги, списания и вестници, разхвърляни наоколо, дневната изглеждаше по-скоро като стая на абсолвент, а не на строителен работник. Библиотеката приличаше на стотици други по стаите в общежитията и студентските квартири. На масичката лежеше разтворена книга с меки корици. Емили се доближи и хвърли поглед на заглавието. Очакваше някой приключенски роман, но се оказа томче на Робърт Браунинг. — Много чувствен поет — чу тя гласа на Нед откъм спалнята. — Открих го миналата година.

Емили огледа книгата — по корицата й нямаше нито една прашинка. Искаше й се да погледне на кое стихотворение е отворена, но просто каза:

— И аз обичам Браунинг.

— Можем да го вземем — изпитателно я изгледа той. — Мисля, че ще е в тон с пикника.

— Разбира се, защо не? — Емили взе книгата и погледна стихотворението — беше за двама влюбени, седнали в тревата, точно както те с Нед седяха във вторник. — Да ти отбележа ли страницата?

— Да, да — просто прегъни ъгълчето.

Съвсем против навика си, тя го послуша. Трудно се решаваше да подчертава нещо дори и в собствените си изследователски текстове, макар с времето да свикна. А Нед явно се отнасяше и към книгите, и към тяхното съдържание без този трепет. Емили внимателното докосна страницата, сякаш се боеше да не придобие неговото чувство за прекалена близост с книгата. Спомни си как, като обядваха, той й пожела „да се забавлява“ в библиотеката. На нейно място той щеше именно да се забавлява там. А може би тя, жената с две дипломи, имаше какво да научи от този „необразован“ монтажник?

— Носиш ли одеяло?

— Имам едно в багажника — глупаво се изчерви тя. Одеялото е неразривна част от инвентара на всеки пикник, но това съвсем не означаваше, че хората ще го завършат в прегръдките си. И все пак, не се ли надяваше тя, че днес ще се случи тъкмо това?

— Е, значи сме готови.

— И аз така мисля.

Нед леко я прихвана през кръста и я поведе към вратата. Дъхът й спря и той бързо я погледна.

— Да не би ръцете ми да са студени?

— Не, просто… — Не можа да довърши. Не знаеше какво точно е това „просто“, от което се чувстваше като лампа, която светва веднага щом някой я докосне? По-добре да не казва нищо, отколкото да изтърве нещо необмислено.

— Не е ли смешно? — подхвърли той, докато слизаха. — В началото аз се боях от теб, а сега се питам дали не сме си сменили ролите.

— Може би — продума тя. — Просто не познавам друг човек като теб, който да си изкарва хляба в една толкова груба професия, а вкъщи да чете Браунинг. Това малко ме изкарва от равновесие.

— Странно — усмихна се той. — А за мен това е начинът да поддържам равновесие. Професията ми е свързана с тежък физически труд, но в нея няма достатъчно умствено напрежение. Нали знаеш какво разправят за монтажниците — че трябва да носят четиридесет и пети номер ризи и шапки номер три.

— Да, вярно — разсмя се Емили, и едва не се изтърва, че е чувала този виц от баща си. — А не ти ли е дошло до гуша от тъпи вицове за монтажници?

— Просто ги пускам покрай ушите си. Но няма значение, те не са по-различни от вицовете за склерозирали професори. Хей, това ли е страшната ти кола?

— Аха — смънка Емили и намести скъпите си слънчеви очила.

— И колко глоби са ти тръснали вече с това „зверче“?

— Нито една.

— Аз пък щях да си заслужа поне няколко — рече той и заоглежда колата като познавач.

— Започвам да ти вярвам — отключи вратата Емили. — Нали все се хвърляш в живота с главата напред…

— Винаги, когато мога.

— Тогава искаш ли да караш ти?

— Да.

Хареса й безразличието, с което отговори, и направо я сърбеше езикът да му зададе още няколко въпроса. „А не искаш ли да ме целунеш?“ „Защо не ме прегърнеш със силните си ръце?“ Но просто му подаде ключовете.

— За глобите се пошегувах — каза той, като й отвори дясната врата. — Не бих поел такива рискове с твоята кола.

— Така си и мислех. Но не забравяй, че е просто една кола.

Той я изгледа, после затвори вратата, заобиколи до шофьорското място, седна зад волана и отбеляза:

— Хората, които говорят така, обикновено са в състояние да подменят предмета на разговора. Не искам да правя голям въпрос за разликата в благосъстоянието ни, но май си имам работа с нещо повече от заплатата на начинаещ преподавател.

— Ами да… Родителите ми са доста щедри към мен — отвърна тя.

— Аха! — изгледа я той. — Пък ти как им се отплащаш? Ходиш по срещи с монтажник, вместо с някой мастит учен, а? Убедена ли си, че идеята ти е добра?

— Да не мислиш, че щедростта им дава право да ми определят какво да правя с живота си? — възвърна смелостта си тя.

— А може би все пак трябва да им кажеш какво правиш — косо я погледна той. — Така ще разбереш докъде се простира щедростта им.

— Може би. — Пред неговото предизвикателство смелостта отново я напусна. — Но все още не виждам смисъл да ги дразня.

— Да, да, разбирам — игриво заблестяха очите му.

— Не съм казала, че няма да им кажа — продължи тя, уплашена да не я помисли за безхарактерна.

— Не си, но е така.

— Когато имам основания, ще им кажа. В крайна сметка, ние дори не сме… искам да кажа, не сме…

— Се любили, нали? — меко допълни той.

Емили потъна в дълбочината на сиво-зелените му очи и изведнъж се разтопи от безсилие.

— Не е… задължително.

— Да тръгваме — с усмивка промърмори Нед и запали колата.

Към следващата част или към съдържанието

Вики Люис Томпсън Романтична развръзка (8)

Метаданни

Данни

Романтична развръзка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма глава

Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (8)