Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (10)

Десета глава

Вечерта в бара, застанала насред коридора с тенекиения си пепелник в ръка, за да изпуши последна цигара преди работа, Моника посрещна Емили с щастлива усмивка и тържествено обяви:

— Имам си съквартирантка!

— О, Моника, това е фантастично! — облегна се на стената Емили. — Имаме още пет минутки, докато Бейли ни юрне. Хайде, разправяй!

— Казва се Кари Симънс. Почакай, утре ще я видиш. Нали все пак ще дойдеш?

— Непременно. Към два часа става ли?

— Става — кимна Моника. — Кари свършва работа в три, така че първо ще се запознаеш с момчетата, а после и с нея. Страхотна сладурана е, но няма никакъв късмет. — Моника завъртя очи. — А пък аз си мислех, че имам големи проблеми! Съдът решил децата да останат при бившия й съпруг, понеже имал по-добре платена работа и я убедил, негодникът му, че с него ще бъдат по-добре. — Моника гневно тръсна цигарата си. — Тоя тип трябва да е отвратително добиче!

Емили жадно поглъщаше думите й — отчайващото положение на Кари изглежда бе накарало Моника да прозре опасността, застрашаваща самата нея.

— Значи, от днес Кари е при децата, така ли?

— Добре й е с тях, като не може да бъде със своите. Днес беше почивният й ден, така че се погрижи да се пренесе веднага. Горкичката, нямаше кой знае колко багаж. Досега е живяла в „Игрека“. Сервитьорка е, но за щастие работи през деня, иначе нищо нямаше да стане.

— А ти предупреди ли я, че Джейк може да се върне?

Моника отбягна погледа на Емили.

— Ами… не съвсем.

— В какъв смисъл?

— Казах й, че Джейк се е запилял нанякъде и не го знам къде е, но не съм споменавала, че може и да се върне. — И отправи умолителен поглед. — Ем, не исках да я стряскам. Тя е направо идеална, пък и наистина нямаше къде да живее.

— Да, но трябва да й кажеш. Знаеш, че Джейк си има ключ и по всяко време може да нахълта. И горката Кари направо ще полудее от страх.

— Да, права си… — замисли се Моника, после лицето й светна. — А не можем ли да й го кажем заедно утре, като ми дойдеш на гости? Тъкмо ще се запознае с човека, при когото ще се премести, ако нещо стане, а?

— Хубаво.

— Благодаря ти, Ем — прегърна я Моника. — Така ще е най-добре.

— Надявам се. Надявам се и да ме хареса.

— Шегуваш ли се? — разсмя се Моника. — Ако не те хареса, направо ще я изхвърля, колкото и да е идеална. Щом не може да различи прекрасното, толкова по-зле за нея.

— Благодаря, ако мислиш така.

— Сериозно. А ти беше ли днес на пикник с Книжния плъх? Как мина?

— Ами… чудесно. — Емили се зарадва, че осветлението в коридора е слабо. Нямаше думи да опише какъв ден бяха изкарали с Нед, как силният му характер и нежните му ласки за броени часове промениха целия й живот.

— Така ли? — с любопитство я изгледа Моника. — Ахаа…

— Моника, той е разкошен човек.

— Няма защо да ми го казваш, но се радвам, че мислиш така. И какво, ще се видите ли довечера пак?

— Ами, всъщност ще дойде да ме вземе след работа и ще отидем някъде да пийнем по кафе или по нещо друго. — И обгърна рамене, за да прикрие трепетната възбуда, която я обзе. Само преди два часа, като оставяше Нед до стълбището на блока му, той обеща, че ще я държи в прегръдките си чак до зори.

— Е, мила, щом искаш, губи си времето да пиеш кафе — смигна й Моника. — Но ако мъж като Книжния плъх се заглеждаше по мен, бих измислила нещо по-вълнуващо от това да се тъпча с кофеин.

— И аз може би ще измисля — ухили се Емили.

— Давай, малката! — Моника сви в „О“ палеца и показалеца си, после сви вежди: — Нали не ви отнемам времето с Нед, като те каня утре на гости? Бихме могли да го направим и друг ден.

— Не говори глупости — прекъсна я Емили. — Направо умирам да се запозная с тия твои момчета, а сега вече съм любопитна да видя и Кари.

— Да, но нали неделята ти е единственият почивен ден — не искам да ти преча, ако ти се очертава нещо по-романтично.

— Не, Моника, така, както е тръгнало, на нас с Нед нищо не може да ни попречи.

— Искрено се надявам да е така. Вие можете да бъдете страхотна двойка. А сега да влизаме, инак довечера никоя от нас няма да е тук, за да посрещне Книжния плъх.

— Права си — съгласи се Емили и тръгна с червенокосата си приятелка към кухнята. Така уверено бе обявила пред Моника, че нищо не може да попречи на връзката й с Нед! И колкото и да е странно, въпреки всичко тя наистина чувстваше нещата така, макар досега да не бе го изричала. Вярно, че Нед ще бъде поразен, щом разбере коя е, но това й се струваше някак незначително в сравнение със силата на чувствата им. Никога досега не бе вярвала в предопределението, нито в това, че на света за нея може да съществува един-единствен човек, но колкото повече опознаваше Нед Тъкър, толкова повече вярваше, че именно съдбата ги е срещнала.

 

 

Нед влезе в бара и Емили усети как помещението сякаш светна. Той й се усмихна и тръгна към билярдната да погледа играчите. Емили сервира напитките, които носеше, и също отиде натам. Той стоеше, облегнат на стената, с ръце в джобовете.

— Ще желае ли господинът едно питие?

Носеше бледозелена риза с къси ръкави и бежов панталон. Трябваше му само вратовръзка, за да заприлича на бизнесмен, и тя се запита дали не се е издокарал така, защото отиват в нейния квартал.

— Не, господинът няма да иска питие — мило я погледна той. — Господинът си мисли за други неща и не желае да си замъглява съзнанието с алкохол.

— Разбирам — наслаждаваше се тя на напрегнатия му поглед. — Тежка вечер беше.

— Ще ми разкажеш — заоглежда помещението той. — Но както виждам, клиентите вече не са чак толкова много и май няма да имаш проблеми да зарежеш тая компания и да тръгваме.

— Ще се опитам. Моника знае, че ще се видим след работа, и ако я помоля, може да поеме последните ми поръчки.

— Ами помоли я.

Емили го погледна в очите и сърцето й заби в очакване.

— Добре. Между другото, тя вече си има съквартирантка — казва се Кари и от тази вечер е при момчетата.

Нед повдигна вежди с учудване и одобрение.

— Наистина? Емили, това е прекрасно! Можем да се гордеем с нея. — После млъкна и погледна някъде зад нея: — Бейли май те дебне, а?

— Отивам. Щом няма да поръчваш, нямам никакво извинение да стоя тук и да си приказваме.

— Искаш ли да поръчам една бира? Няма да я пия.

— Не ставай глупав — усмихна се тя и пристъпи назад. — Приключвам най-късно до двадесетина минути, после се преобличам и…

— Не се притеснявай с това.

— Но тия дрехи направо вонят на тютюн — сниши глас тя.

— Госпожице прекрасна, дори да миришеха на формалин, пак не би ми пукало. Не губи време с такива глупости. А сега върви, за да не те уволнят заради мен.

Тя се отдалечи с едва скрита усмивка, която накара Нед да затаи дъх. Наблюдаваше я как се спира пред едно от сепаретата да попита имат ли последни поръчки, преди барът да приключи, чу как се засмя на шегата на един от мъжете и стомахът му се сви от ревност.

Знаеше как повечето мъже се държат със сервитьорките тук — Бейли точно затова ги подбираше сравнително хубави и ги караше да носят шорти и високи токчета. Но беше убеден, че Емили е поне една класа над всички останали жени, работили някога тук — нищо чудно, че я взеха, макар и без никакъв опит.

Благодарен беше на Бейли за това, че Емили влезе в живота му, но сега се налагаше да стои и да гледа отстрани как мъжете я заглеждат неприлично или й подхвърлят двусмислени реплики, без да може да каже дума. Не се и съмняваше, че Емили, каквато си е непретенциозна, ще понесе всичко това. Той бе човекът, на когото никак не му се нравеха някои от типовете в този бар.

— Ей, приятелче, една игра? — попита един от мъжете, натри върха на щеката със синия тебешир и кимна към досегашния си противник. — Джери вече си тръгва.

— Не, благодаря. Днес само ще гледам.

— Да нямаш среща с оная сервитьорка? Тя май е голяма работа — захили се мъжът.

Нед почувства как чертите му се изопват. Човекът говореше съвсем приятелски, но той се наежи от небрежното му отношение и от намека, че основното качество на Емили е физиката й. Не че самият той през последните няколко часа не си мечтаеше за тялото й — просто някак не можеше да понесе идеята да го прави и някой друг.

Не отговори на мъжа от страх да не стигне до бой. Излезе от билярдната, прекоси салона и се обърна към бармана, който беше на смяна.

— Хенри, дай един „Севън ъп“.

— Веднага. — Хенри пусна ледче в една чаша, напълни я от машината зад плота, подаде му я и подметна: — Ей, Книжен плъх, нещо много си се изтупал тая вечер. Да не излизаш с Емили?

— Ами да. И смятам другия път да си лепна табела, та да спестя на околните труда да ме разпитват.

— Не исках да си пъхам носа, Книжен плъх.

— Извинявай. Не ми обръщай внимание.

— Нищо де, разбирам те. Ти не си като останалите, такъв си един потаен…

— Трудничко е да излизаш с най-красивата сервитьорка, стъпвала някога в „Пиво и питиета“ — отвърна Нед и отпи една глътка.

— Тъй де, хубавица си е наш’та Емили.

— Тия тука всичките са й хвърлили око — добави Нед и посочи назад към салона. — Но и хабер си нямат за истинските й качества — за интелигентността, за добротата й… Тя има вътрешни качества, които тия маймуни изобщо не забелязват.

Хенри го изгледа иззад бара.

— Извинявай, че ти го казвам, но ти май си хлътнал?

Нед се загледа в чашата, повъртя я върху лъскавата повърхност на бара, после вдигна очи.

— Можеш ли да ме упрекнеш? Тя е наистина изключителна жена.

— Никого не упреквам. Аз съм барман, работата ми е да изслушвам хората, а не да ги упреквам.

— И добре го правиш — засмя се Нед. — Благодаря ти.

— Слушай, ти ми харесваш. Много хора съм виждал да идват тук и не обичам много-много да приказвам, но си имам мое мнение. Ти може и да имаш късмет, дето си хванал окото на Емили, но и тя случи с тебе.

— Знам го. Надявам се само да иска да изчака, докато бъда в състояние да й предложа нещо.

— Защо пък не? Закъде да бърза?

— С жена като Емили този въпрос никак не е лесен — отвърна Нед, запазвайки тайната й.

— На твое място нямаше да се притеснявам за това. А ето я и нея — гледа те, като че ли ще те погълне с поглед.

Нед завъртя стола си и видя Емили да се приближава с чантата през рамо и плика с дрехите си в ръка — бе изпълнила молбата му да не губи време с преобличане. Погледна я в сините очи и сърцето му затуптя.

— Здрасти — тихо каза той. — Наред ли е всичко?

— Да. Моника ще приключи и моя район.

— Тогава да вървим.

Малко по-късно, зад волана на понтиака, той следваше нейния фургон на северозапад. Искаше му се да са заедно в една кола, но нямаше да е практично. Практично… Започваше да намразва тази дума. Тя нямаше нищо общо с бурните чувства, които изпитваше към Емили. Все пак, не биваше да си губи ума. След година Кърт завършваше и нищо не биваше да попречи на това, дори и връзката му с Емили. Проблемите в работата му създаваха достатъчно грижи и без тези в личния му живот. Но може би Емили не беше проблем? Може би тя щеше да е едно чисто удоволствие? Помисли за нощта, която ще прекара в прегръдките й, и повярва в тази възможност.

Комплексът, в който тя живееше, бе точно такъв, какъвто си го представяше — червени испански керемиди, балкони с гледка към града и към планината, сводести прозорци с дървени капаци, тенис кортове — изобщо, баровски рай. Като се зарече да не се заяжда от чист снобизъм, той паркира до фургона, през две коли от корвета, измъкна се и попита:

— Добре ли е тука?

— Да, да — подвикна тя над очукания покрив на стария фургон. — Лятно време паркингът е почти празен.

— А, прелетни птици, значи? Мислех си, че тук живеят само баровци, но виждам, че и вие си имате от зимните „туристи“.

— Имаме си. А също и „ДДБД“-та — допълни тя и заобиколи колата, преметнала плика с дрехите си през рамо.

— ДДБД-та ли?!

— Двоен доход, без деца. Живеят тук, докато къщите им се строят.

Нед я погледна и поклати глава.

— А знаят ли тукашните ти съседи, че вечер сервираш в един бар, претъпкан с ужасни строители-кавгаджии?

— Не — тихо се засмя тя. — Не съм толкова близка с никой от съседите.

— А какво ще кажеш по въпроса със строителите? — прихвана я той през кръста. — Близка ли си с някой от тях?

Емили се сгуши в него и той се удиви как точно пасват извивките на телата им, докато вървят.

— Старая се по въпроса.

— И май ще успееш. — Желанието се надигна у него, горещо и напористо.

Апартаментът й беше на партера, не от най-скъпите. Някои от наемателите сигурно здравата трябваше да развързват кесиите за балконските си изгледи.

— Ето тук — каза тя, превъртя ключа и отвори широко вратата.

Нед хареса обстановката вътре. Диванът и двойното кресло бяха покрити с мъхеста материя в слонова кост, която много отиваше на бледосивите масички, а ярките морскосини и прасковени възглавнички и китеници издаваха влиянието на Югозапада. Такъв дизайн бе виждал в скъпите мебелни магазини и имаше само смътна представа колко й е струвал… на нея или на родителите й.

— Много е хубаво — извърна се към нея той.

— Просто имам късмет, Нед — и сините очи притеснено се вдигнаха, за да видят каква ще е реакцията му.

— Аз също, като те срещнах по някакво безумно стечение на обстоятелствата. — Той пое торбата и плика от ръцете й, остави ги на дивана и обхвана с ръце нежното й лице. Гладката й кожа го подлудяваше при всеки допир, искаше му се да притисне устни до всеки сантиметър от тази коприна… И много скоро щеше да го направи.

— Не беше никакво безумно стечение на обстоятелствата, Нед. — Тя обви ръце около врата му и той затвори очи, за да се наслади по-пълно на настойчивата ласка на пръстите й под яката на ризата му. — Нали твоята щедрост изпрати Кърт в колежа? Нали твоята самоотверженост го подтикна да ми разкаже за теб? Всичко стана само защото ти си един прекрасен човек.

Той погледна сините като сапфири очи, обградени от тъмни мигли и фино очертани вежди. Може би никога нямаше да може да си позволи сапфири, но щом можеше да поглежда в очите на Емили, това изобщо не го интересуваше.

— Какво ли толкова съм сторил, за да заслужа всичко това? За да заслужа теб?

Устните й, розови и влажни, тръпнеха в очакване. Той се отдръпна назад, защото знаеше, че ако сега им се отдаде, може да й се нахвърли още тук, насред стилно подредената й дневна.

— Нямаш ли и други стаи?

— Кухнята ли искаш да разгледаш? — В очите й проблясваха искрите на същата завладяваща страст, която бушуваше и в него.

— Не.

— Тогава банята?

— Не.

Дръзката й усмивка постепенно се стопи и лицето й стана сериозно.

— Ти беше първият мъж, на когото позволих да кара колата ми, сега ще си и първият, когото ще поканя в спалнята си. Смятам, че трябваше да го знаеш.

Сърцето му се разтуптя:

— Емили, може би трябва да поговорим. Ако съм първият мъж, с когото ще се любиш…

— Не съм казала това — нежно възрази тя. — Имаше в живота ми един мъж, един от преподавателите ми в Станфорд, но откакто се върнах в Тъксън, не съм… Просто не срещнах никого, когото да ми се иска да поканя. Поне досега. — Вдигна поглед към него и преглътна: — Струваше ми се важно да знаеш това. Може би няма кой знае какво значение, но…

— Напротив, има — прекъсна я Нед и в погледа му прочете колко много означава то за него — той направо ликуваше, че самата тя цени себе си също толкова високо, колкото я цени и той.

— Е, искаш ли вече да видиш спалнята? — подкани го тя със свенлива усмивка.

— Да.

— Да ти я покажа тогава. — Улови го за ръка и го поведе през дневната към отсрещната врата.

Той видя твърде малко подробности — съзнанието му вече бучеше от желанието да я има. Вниманието му се прикова в леглото, което за момента бе най-съществено за него — покрито с морскосиня кувертюра и цял куп зелени и прасковени възглавнички.

— Разказах ти за моето обичайно въздържание — поведе го тя натам и отвори едно от чекмеджетата на нощното шкафче, — понеже тази спалня е съоръжена с предпазни средства, но едва от тази седмица.

Той хвърли поглед към кутийката с кондоми и се усмихна при мисълта за другите, грижливо пъхнати в джоба на панталона му. Дръпна я за носа:

— От тази седмица значи, а? И откога по-точно?

— След сандвичите с „Болоня“ — поруменя тя. — Преди да отида в библиотеката, влязох в една аптека.

— Аха. — Хареса му идеята, че още оттогава е предвиждала това, което се случваше. Емили се изчерви още повече и свенливият й поглед накара кръвта му да закипи и настойчиво да запулсира в слабините му. — Моля те, пусни си косите.

— Надявам се да не помислиш, че съм била прекалено дръзка — рече тя, отдръпна се назад и посегна към фуркетите. — Че съм отишла твърде далеч в предположенията си.

— Отишла си точно толкова далеч, колкото трябва. — Наблюдаваше с копнеж как разтърсва глава и косите й се разпиляват и накрая прошепна: — Толкова са красиви…

— Чудесно е усещането, когато свалям тия фуркети. — Нед видя, че е нервна и говори, за да се отпусне. — А другото нещо, от което с най-голямо удоволствие се отървавам, са тия обувки — продължи тя, седна на леглото и посегна към каишките им.

— Чакай, нека аз. — Коленичи пред нея, взе стъпалото й и започна да разкопчава фината тока. — Сигурно ги ненавиждаш тия чудесии, но Бейли е прав — с тях наистина си много секси.

— Може и да е така, но понякога ми се схващат краката от тях.

— Тук ли? — започна той да масажира прасеца й през чорапогащника.

— Ммм… — Тя затвори очи, изпъна се назад и се подпря на ръце. — Да, точно там.

— Легни назад и остави на мен тези схващания. — Свали и другата обувка и си пожела тя никога вече да не ги обуе, после нежно разтри мускулите на прасците. Тези докосвания обаче му бяха достатъчни и тялото започна да му го напомня. Накрая плъзна ръце нагоре по бедрата й и се наведе да целуне голото местенце под възела на блузата.

Започна да го развързва, тя рязко пое дъх, после той бавно продължи нагоре, намести се до нея на леглото, започна да разкопчава блузата и доближи устни до топлата кожа, която постепенно отгръщаше. Най-сетне блузата се разтвори и разкри пищните й гърди под сутиена от сатен и дантели. Разкопча го, пое с устни едно от набъбналите зърна и тя се задъха.

Езикът му закръжи около зърното и тялото й се заизвива на дъга под неговото, а пръстите се вкопчиха в косата му. Господи, усещането беше божествено! Едната й гръд пълнеше устата му, другата — шепата му, и когато се наслади на едното й зърно, тя се извъртя и му предложи и другото.

Емили несръчно разкопча ризата му, после той й помогна да я разгърне, за да може най-после да усеща ласките й. Тя прокара ръце по гърдите му и той се разтрепери — тази нощ не искаше от нея чак толкова много — тялото му направо крещеше от желание.

Откъсна устни от гърдите й и се вгледа в премрежените й очи. Нямаше представа колко опит има с мъжете, така че я подкани:

— Докосни ме… — И тя вече го докосваше, но му се искаше още и още…

В очите й проблесна син пламък:

— Събуй си обувките и легни по гръб.

Той изхлузи обувките, изтегна крака на леглото, главата му потъна във възглавницата и тя му се усмихна. Косите й се спускаха като бляскава завеса от двете страни на лицето й. Коленичи на леглото до него, освободи се от блузата и сутиена, но водопадът от коси отчасти закриваше гърдите й.

— Приличаш на лейди Годайва — промълви той и отметна тъмните кичури встрани, за да поглади с палци все още мокрите й зърна. — Казвал ли съм ти колко си красива?

— Казвал си ми — въздъхна тя, пое ръката му и я поднесе към устните си. — А сега е мой ред да ти го кажа.

— Но мъжете не са красиви… — Тя прокара език по пръстите на ръката, и тялото му се напрегна от желание.

— Това го казваш ти. — Засмука малкия му пръст и проследи реакцията по лицето му.

Той направо не можа да повярва какво влияние му оказа това просто действие. А когато тя закръжи с език около пръста, цялото му тяло затрепери. Устните й, леко вдлъбнати около очертанията на пръста му, направо го влудяваха.

Задиша хрипливо и забеляза прикритата й усмивка. Тя бавно се пресегна към ципа на панталона му и той простена, а когато ръката й се плъзна под ластика на слипа, за да го погали, помисли си, че направо ще полудее.

Емили отдръпна ръката си и с любов го съблече, като го обсипваше с целувки и тихо мълвеше нежности, докато той най-сетне затвори очи и отправи молитва да успее да се сдържи. После се сети, че сам я помоли за това и стисна зъби от изпросеното мъчение. Целувките й ставаха все по-уверени, докато накрая се реши и на най-интимната и той силно изстена, сграбчи косите й в шепа и безсилен пред настъплението на сладките й устни, задъхано каза:

— Емили… Аз… повече… не мога… — И през мъглата на желанието дочу отговора й:

— Значи е време.

Като дишаше тежко, той с мъка се възпря, взе от нощното шкафче едно от целофанените пакетчета, после я обърна по гръб и жадно се впи в устните, дарили му такова удоволствие. Нетърпеливо задърпа останалите по нея дрехи, чу как се скъса някакво копче…

Най-сетне шортите и чорапогащникът бяха свалени, тя се обърна към него и му предложи топлото убежище на тялото си и освобождаване от онази напираща страст, чието пулсиране вече не можеше да овладее. За миг му се мерна мисълта, че не бива да бърза, че тя може още да не е готова да го приеме, да не може да се наслади изцяло на първото им сливане…

Но вече не можеше да чака — не помнеше да е желал друга жена така силно. Раздвижи се между бедрата й, загледан в пламналото й лице. Очите й трескаво блестяха, ръцете й придърпваха хълбоците му. Впил поглед в очите й, той се плъзна във влажната гънка и нежно навлезе в нея докрай.

Събра малкото си останала въздържаност, за да не свърши веднага — толкова подкана имаше в нежното гостоприемство, с което тя го посрещна. Обви ръце около него, той затвори очи, борейки се за още няколко мига, само още няколко, после отново я погледна и прошепна:

— Спокойно…

Устните й се разтвориха, дъхът й излизаше на накъсани пориви. Притисна се към него и каза:

— Само ме люби. Люби ме, Нед…

Той започна да се движи бавно и ритмично, но тя не пожела да го остави така — като по чудо бе възбудена, колкото и той, и с всяко движение потръпваше все по-силно и по-силно. Той се отдаде на споделеното безумие на ритъма, на споделения екстаз на стоновете. Първият й спазъм отприщи и неговите и двамата потънаха във водовъртежа, който създадоха, като всеки задъхано мълвеше името на другия.

По-късно, когато лежаха един до друг с пълното съзнание, че тази нощ ще се любят отново и отново, той улови ръката й и я погледна в очите с усмивката на човек, с години търсил и най-после намерил съкровище, което не е вярвал, че съществува. Помилва извивката на рамото й и каза:

— Мисля, че трябва колкото се може по-скоро да кажеш на родителите си за мен.

— Вече не бих могла да не им кажа — отвърна тя.

— Искаш ли да дойда с теб?

По лицето й премина мрачна сянка:

— Не, не още. — После пак се усмихна, отпъждайки сянката: — Но и това ще стане скоро, обещавам ти.