Вики Люис Томпсън
Порив (3)

Трета глава

В очите на Дан проблесна топлота.

— Добре.

Ейприл се зачуди доколко той е прозрял стратегията на Айрини. Не може да не се е сетил, че тя се опитва да ги събере, но дали за него имаше значение? Тя бе наясно, че дарението имаше много по-важни цели, отколкото възраждането на връзката им.

За да можеше градът да получи цялото си наследството, налагаше се шестимата да работят задружно и в съгласие. Какво предизвикателство им бе отправила Айрини с това свое намерение! Не само че Ейприл и Дан трябваше да се сработят, но Хенри Гудпасчър и Ем Джи да намерят общ език, което според младата жена щеше да се окаже доста съмнителна задача.

Погледна другите двама мъже, седнали на масата. Джералд Слоун бе приятен човек, който се разбираше с всички, но пък бе доста консервативен, докато Бил Лоудърмилк бе носител на либералните идеи сред младите фермери в областта. Дала си сметка за истинския облик на групата, тя осъзна, че да задържат парите в полза на Бунвил ще се окаже едно малко чудо, но пък Айрини обичаше да твори чудеса.

Също и аз, помисли си Ейприл и погледна Дан. Хайде, време е да се действа.

Сякаш в отговор на неизречените й мисли, Дан отвори бележник и стисна между пръстите си черна химикалка.

— Предлагам първо да направим списък на проектите. Очаквам предложенията ви и приблизителна преценка кое колко би струвало. След това ще гласуваме, за да решим кои да осъществим тази година.

Ейприл се сви. Една хубава скулптура би струвала хиляди долари. Какви ли шансове имаше, след като тези мъже си бяха наумили да използват същите тези хиляди за много по-практични задачи. Реши да изчака, преди да каже предложението си.

Хенри веднага се приведе напред.

— Уличното осветление — каза той. — Престъпността по цял свят бяга от доброто осветление, което, за съжаление, тук в Бунвил, не е на ниво. Това трябва да е първата ни задача.

— Престъпност ли? — Ем Джи се забавляваше. — Каква престъпност, Хенри?

— Миналата седмица на Хейзъл Фицсимънс й откраднаха пая с ябълки от задната веранда и то десет минути след като го е оставила да изстива.

Ем Джи намигна на Ейприл.

— Боже, та това е много сериозна работа. И уличното осветление е щяло да предотврати кражбата, така ли мислиш? Защо ми се струва, че то се монтира по улиците, което няма да се отрази кой знае колко на задната веранда на когото и да е.

— Не е там работата. — Хенри почервеня като рак. — Всъщност, паят бе откраднат следобед. Искам да кажа, че паят от тази седмица ще се превърне в телевизор на следващата или пък в буркана, където си държиш парите, Ем Джи.

— Я стига, Хенри. Кисел си, защото не съм си сложил и последната стотинка в банката ти, за да ми правиш каквито номера си наумиш.

Дан си прочисти гърлото.

— Господа, нека продължим по същество. Колко ще струва уличното осветление, Хенри?

Хенри даде приблизителна цифра и Дан я записа. Бил взе думата след него и подчерта, че както Хенри бе споменал миналата седмица, на административната сграда й трябва нов покрив и пребоядисване. Джералд Слоун докладва, че баскетболното игрище е в трагичен вид, а пък Ем Джи повдигна въпроса за униформите на гимназиалния оркестър. Хенри го прекъсна, за да изтъкне, че миналата събота са му се видели в съвсем приличен вид, а Дан ги спря навреме, преди да са започнали нов спор.

Докато записваше в бележника си, Дан се чудеше дали баба му не му е била сърдита за нещо, за да пожелае той да ръководи кашата, която тя напълно умишлено бе сътворила. Тези хора никога нямаше да успеят да се сработят, ако съдеше по тази първа среща. Разбира се, ако не успееха да намерят общ език, парите щяха да влязат в хазната на щата и работата му приключваше. Погледна към Ейприл и усети, че не може да допусне това да се случи.

Част от проблема се дължеше на мястото на срещата, защото Хенри се чувстваше удобно на своя територия в банката и свободно раздаваше заповеди. Дан разбра, че миналата седмица бе приел предложението на Хенри, защото бе смазан от скръб и не бе помислил, че тук банкерът се чувства в правото си да упражнява и без това значителното си влияние. Следващия път щяха да се разберат на друго място, някое по-неутрално. Това щеше да стане, ако се стигнеше до втора сбирка.

Дан записа още едно предложение от Бил Лоудърмилк, още две от Хенри, като през всичкото време наблюдаваше Ейприл, защото тя не бе казала и дума. Още с влизането й бе забелязал очилата. Отново се опитваше да се скрие зад женския вариант на Кларк Кент.

И в гимназията носеше очила, с големи кръгли стъкла, много подобни на сегашните. Слагаше ги винаги, когато искаше да впечатли някого и да си придаде ученолюбив вид. Щом кацнеха на носа й, изведнъж създаваше впечатление на тиха и кротка, но Дан знаеше какво се крие зад тази измамна външност. Когато очилата ги нямаше, Ейприл се превръщаше в съвършено различна жена.

Усети далечно присвиване, породено от надигащо се желание, щом си спомни нощта, когато тя си изгуби контактната леща, докато се прегръщаха на задната седалка на шевролета му. И двамата бяха силно възбудени и разсъблечени, но той реши да запали лампата над волана, за да потърсят изчезналата проклетия, която освен всичко друго бе и скъпа. След това тя каза, че вече не било същото и го накара да я закара у тях. Тогава му бе признала, че предпочитала да не е намирала лещата. Дан си спомни, че онази нощ тя за малко не загуби нещо друго.

Младият мъж прочисти гърлото си.

— Ами ти, Ейприл? Някакви идеи как да похарчим парите?

Лека руменина плъзна по бузите й. Притеснението й, в съчетание с очилата, които я нагугушваха като бухал, й придаваха младежки вид и тя съвсем не приличаше на двадесет и седем годишна жена.

— Имам една идея. — Придърпа листата пред себе си, огледа ги, след това ги сгъна и ги помести настрани. — Мисля, че ни трябва една скулптура на площада — заяви тя.

Хенри зяпна.

— Защо ми се струва, че и преди съм чувал нещо такова? Май подобни глупости дрънкаше и Мейбъл, били сте го обсъждали в онзи ваш Комитет по облагородяване.

— Да, обсъждахме подобна възможност, но не знаехме как ще успеем да платим. — Ейприл отвърна на тежкия поглед на Хенри. — Айрини Бътлър също бе в комитета ни.

— Добре — намеси се Дан и се наведе към бележника. — Ще включим и скулптурата в списъка. Колко?

— Я чакай малко, бе — възрази Хенри. — То една статуя е хубаво нещо, но какво ще допринесе за града? Ако питате мен, това е начин да осигурим обществена тоалетна на гълъбите. — Той се отпусна назад на стола, доволен от собствения си хумор.

Ейприл забеляза, че Хенри използва думата „статуя“, а не „скулптура“, но не си направи труда да го поправи. Ако си бе въобразил, че става въпрос за някой конник, възседнал кон, така бе по-добре, отколкото ако му станеше ясно какви точно са й намеренията.

— Много добре разбирам, че всички останали предложения са важни — каза Ейприл, — но красотата също е важна. Хората трябва да имат пред погледа си нещо, което да им е приятно, което да ги интригува, което да повдига духа им.

Джералд Слоун я погледна търпеливо.

— Не мислиш ли, че протеклите покриви и дупките по пътищата трябва да останат на първо място, Ейприл? Доста трудничко е да си с висок дух, ако ти тече на главата.

— Не, няма да се оставя да падна в капана ти — отвърна Ейприл. — Ако се заемем първо с практичните задачи, никога няма да ни останат пари за нещо, на което единственото предимство е, че е красиво. Според мен, трябва да се отделят пари и проектът да се осъществи тази година, дори и ако се налага някои от другите неща да почакат.

Ем Джи се опита да я успокои.

— Разбирам ентусиазма ти, Ейприл, но хората тук изживяват доста труден период. Може да не им стане приятно, че се харчат пари за нещо, от което няма видим резултат.

Ейприл изпъна гръб.

— Не съм съгласна. Едно впечатляващо произведение на изкуството на площада е тъкмо това, от което се нуждае Бунвил, при това значително повече от всички други подобрения, и то тъкмо защото времената са трудни. На хората трябва да им се напомни, че животът не бива да се свежда единствено до парични печалби и загуби. Всички ние все още сме мечтатели, нали така?

Поне за теб е сигурно, помисли си Дан. Скъпа госпожо, изобщо не си се променила.

— Кажи ми цифра, Ейприл.

Тя затвори очи и едва след това изрече една значителна сума. Чу как всички на масата си поеха рязко дъх. Всички, включително и Бил, въпреки че преценката й бе доста по-раздута.

— Мисля, че е време да гласуваме — каза Дан. — Не забравяйте, имаме приблизително двеста и петдесет хиляди за харчене. Бих ви посъветвал да се спрете на няколко предложения и да ги запишете, преди да гласуваме. Очевидно е, че няма да успеем да осъществим всичко тази година.

Ейприл въздъхна. Щом Ем Джи нямаше да я подкрепи, шансовете й намаляваха, освен ако Дан… обаче не, тя не очакваше подобно нещо. По мърморенето около масата, докато се готвеха за гласуването, тя предположи, че проектът й за скулптура няма да успее да се пребори за пари тази година, може би дори и в бъдеще. Сигурно всеки път щяха да го пренебрегват заради по-стойностни и значими идеи.

Дан ръководеше гласуването демократично, не можеше да не му го признае, като подреждаше проектите на базата на това колко от присъстващите ги смятаха за важни. Голямата сума пари бе бързо разпределена и останаха само няколко хиляди. Изобщо не бяха достатъчни за скулптура, прецени Ейприл.

— Ами проектът на Ейприл? — попита Ем Джи. — Аз съм го включил в моя списък. Друг някой?

— Аз също — обади се Бил.

Ейприл му се усмихна с благодарност. На всяка цена трябваше да каже на Айда Мей. Бил се оказа истински приятел.

— Аз също, разбира се — каза тя.

— И аз — добави Дан.

Ейприл се опита да прикрие изненадата си, но очевидно не се справи особено успешно.

— Виждам, че Ейприл е изненадана, че някои от нас смятат изкуството за нещо важно — каза Дан с крива усмивка.

— Не е така. — Ейприл наведе глава и се загледа в листа пред себе си. — Както и да е, виждам, че не остават достатъчно пари за скулптурата.

— Тогава трябва да се справиш с по-малко — предложи Ем Джи.

— По-малко ли? — Тя погледна Ем Джи. Той се опитваше да й подскаже, че това е единственият й шанс. Или да се примири с по-малко сега или да остане с нищо, дори в бъдеще. Ейприл реши, че той е преценил ситуацията доста разумно.

— Добре. — Тя извърна очи към Дан. — Нека да гласуваме за тази сума и да я отделим за скулптура.

Дан огледа групата.

— Някакви възражения?

— Да. — Хенри постави ръка на масата. — Всеки един от вас трябва да си даде сметка, че ако гласува да се отделят пари за някаква си статуя, така и няма да има с какво да поправим оградата около гробището. Нещата са съвсем прости. Всеки от нас е погребал там хора, които е обичал и няма да се откажем от една прилична ограда.

Ем Джи издаде приглушен звук. След това прочисти гърлото си.

— Хенри, те няма да избягат.

— Предлагам да гласуваме — каза бързо Дан и прехапа долната си устна.

— Бил?

— Гласувам за скулптурата — каза Бил.

Ейприл не се изненада, че Ем Джи също гласува за предложението й, както и че Хенри и Джералд гласуваха против. Когато и Дан обяви, че е за проекта й и по този начин парите бяха осигурени, тя едва успя да удържи прилива си на възторг. Ако той бе гласувал против, щеше да се получи равен резултат. Ако не смогнеха да преодолеят различията си, тогава днешната им работа щеше да се окаже напразна. Дан бе гласувал напълно практично.

— Е, постигна своето — каза Ем Джи, след като гласуването приключи.

— Предполагам, че единственото, което трябва да направим, е да си намерим добър скулптор — отвърна Ейприл.

— И къде ще го намериш?

— Смятам да пообиколя галериите в Чикаго и да открия някого там.

Хенри се отпусна на стола си и се опита да преглътне първото поражение.

— Чикаго, значи? Там има бая странни работи. Като оня Пикасо, например. Ти виждал ли си го, Джери? — Той се обърна към единствения човек, който го бе подкрепил и също бе против проекта.

— Той е друга работа — отвърна адвокатът. — Какво мислиш да правиш, Ейприл?

— Ами аз…

— Да ви кажа ли какво би ме зарадвало в цялата тази работа — прекъсна я безцеремонно Хенри. — Дан живее в Чикаго. Какво ще кажете ако той придружи Ейприл из галериите, просто за да наглежда избора й?

Младата жена настръхна.

— Да наглежда избора ми ли?

— Идеята е добра — обади се Джери. — Не бива само един член на борда да избира скулптор.

— Така е, Ейприл — подкрепи ги Бил. Чувстваше се все по-неуверен, откакто Хенри бе споменал Пикасо. — Защо Дан да не те придружи? Той има добър вкус.

— За мен ще бъде удоволствие — съгласи се веднага Дан и се направи, че не забелязва предизвикателно вирнатата брадичка на Ейприл. — Съгласни ли сте всички?

Очите на Ем Джи проблеснаха.

— Абсолютно.

Ейприл сви юмруци, за да не издаде разочарованието си.

— Само че аз нямам нужда да…

— Така всички ще бъдем по-спокойни, Ейприл — прекъсна я отново Хенри и приглади мустаците си.

На младата жена й се прииска да оскубе тези мустаци косъм по косъм.

— Щом е така, аз разбира се, съм съгласна — каза тя с любезна усмивка.

— След като така и така ще се сдобием със статуя — продължи Хенри, — ще ви кажа какво ще изглежда както трябва. Нямам нищо против стария Ю Ес Грант в парадна униформа, яхнал коня си, готов да влезе в битка срещу бунтовниците. Ще се гордеем с него.

Ейприл изви очи към тавана, за да сдържи смеха си. Беше предполагала, че Хенри ще й предложи нещо такова. Само не беше сигурна дали ще бъде Грант или Ейбрахам Линкълн.

— Грант е добре — съгласи се Джери. — Или пък Линкълн. Честният Ейб държи реч. Ще изглежда внушителен от бронз. Нали така, Ейприл?

— Ами всъщност, според мен, и с Линкълн и с Грант са попрекалили в цял Илинойс — започна тя предпазливо.

— Поне хората ги знаят кои са — обади се Хенри. — Нали нямаш намерение да сложиш статуя на човек, за когото никой не е чувал.

Тя не можа да се сдържи.

— А кой е казал, че трябва да е мъж?

Присъстващите утихнаха на часа.

— Я чакай малко сега — надигна най-сетне глас Джери. — Не ни е притрябвало нещо от рода на Венера Милоска в центъра на площада. Че там играят деца, а и всичко… — По лицето му плъзна гъста червенина.

Ейприл покри устата си с длан и наведе глава. Мили боже, та тези мъже смятаха, че една скулптура може да изобрази или мъже, извършили благородни дела, или голи жени. Бунвил наистина се нуждаеше от тъкмо такова произведение на изкуството, което нямаше да се вмести в представите им, стига тя да успееше да си постигне своето.

— Сигурен съм, че Ейприл няма подобно нещо наум — защити я Дан, без да е особено убеден в думите си.

Тя го погледна. В погледа му се четеше предупреждение и на нея й се прииска да ги ужаси до дъното на душите им като предложи скулптурата да изобрази голи мъж и жена. Но така само щеше да изложи и малкото постигнато на риск.

— Наистина нямам — потвърди тя и забеляза, че всички се отпуснаха с облекчение.

— Разбира се, че нямаш — каза Хенри. — А и Дан не би одобрил подобни глупости. Той е разумен млад човек и съм сигурен, че можем да му се доверим за този проект. Кога смяташ да заминеш за Чикаго?

Ейприл веднага направи сметка.

— Скоро. Веднага след празника на Вси светии, стига родителите ми да се съгласят да наглеждат фермата за няколко дни. — Макар и късно, тя се сети, че не бива да забравя Дан, защото той също бе част от проекта. — Аз, разбира се ще се съобразя с плановете ти, Дан, така че да е удобно и за теб — добави тя, макар и малко изкуствено. Ами годеницата му, ако имаше такава? Сигурно щеше да му е доста притеснено, докато тя е в Чикаго. Така му се пада.

— Първата седмица на ноември ми е много удобно. — Дан подпря брадичка на ръцете си и я загледа умислено. — Наистина чудесно.

Ейприл не можа да разбере какво означава този поглед. Сякаш той я преценяваше по свой начин, при което кожата й настръхна. Сгоден ли беше, или не? Колкото и грубо да бе, смяташе да го попита. Имаше право да знае, преди да отскочи до Чикаго, където можеше да се натъкне на някоя жена.

Сбирката приключи, когато Дан помоли останалите присъстващи да поемат отговорността по различните проекти. Ейприл се възхити на финия тактичен начин, по който той разпредели задачите на тримата мъже, достатъчно възрастни, за да му бъдат бащи, и на Бил, с когото навремето бе играл футбол. Никога преди не бе забелязвала, че той притежава качества на водач и тя веднага забеляза пръста на Айрини във внимателния начин, по който Дан успя да мотивира присъстващите за съвместната им работа. Сякаш баба му е знаела какво ги чака, когато е решила да му възложи тази задача.

Най-сетне всички оттласнаха столовете назад и събраха бележките си. Мъжете се прехвърлиха от разговора за дарението към мача, проведен предишната вечер в гимназията. Ейприл се приближи до Дан и го докосна по ръката.

— Може ли да те видя за малко, преди да си тръгнеш за Чикаго?

В погледа му се четеше веселост.

— Разбира се. Но аз не тръгвам веднага. Хенри и Мейбъл ме поканиха на обяд.

Ясно, помисли си Ейприл.

— Много мило — каза тя на глас. — Защо тогава не наминеш към фермата, като тръгнеш. Ще ти дам една тиква да си занесеш у вас.

Той се усмихна.

— В моя блок няма много ентусиасти за празника.

— Не исках да кажа… ами, добре. Идеята беше глупава.

— Не, само се пошегувах. С удоволствие ще взема една тиква. Сигурно ще намина към два, става ли?

Тя го погледна в очите.

— Добре. — Дали и той си спомняше онзи празник на Вси светии преди толкова много години, когато двамата с баба си дойдоха във фермата, за да си изберат тиква? Той трябва да е бил на колко, петнадесет, а тя — на тринадесет. Поставиха на двамата задача да изберат и направят най-хубавата тиква за фенер, който Айрини да окачи на верандата. Момчето и момичето, още много млади, се смяха дълго и се шегуваха един с друг през всичкото време, докато изрязваха лице на тиквата.

Но настъпи и моментът, когато смехът им замря и двамата усетиха смътните тръпки от превръщането им в мъж и жена, първите мигове на нетърпеливо очакване. Докато го наблюдаваше сега, Ейприл знаеше, че копнежът й по него определено не бе изчезнал. И сигурно никога нямаше да угасне.

 

 

Ейприл знаеше, че трябва да продаде цялата си реколта, но точно този следобед й се искаше да не идва никой. За съжаление, съботата преди празника на Вси светии, бе най-удобното време за семействата да отскочат в провинцията за най-хубавата тиква, която да превърнат по-късно във фенер, а също и за ябълки, които да опекат, залети с карамел.

Ейприл бе наясно, че ще й се наложи да работи целия следобед, затова свали роклята и се преоблече в дънки и червен памучен пуловер. Нямаше как да остане с контактните лещи, въпреки че много й се искаше да изглежда по-сексапилна, когато Дан дойде. Само че, когато бе с очила, можеше да вижда клиентите по-добре, а цифрите на кантара бяха по-ясни, щом ги свалеше, когато мереше тиквите. Лещите не бяха много удобни, когато й се налагаше да гледа наблизо. Нямаше начин да изглежда както й се искаше. Като че ли имаше значение. Дан бе сгоден.

Когато той пристигна малко след два, пред Ейприл имаше опашка. Тя бе в двора пред къщата, застанала зад дървена маса за пикник и се опитваше да се справи и с кантара, и с връщането на ресто. Имаше толкова много хора, че тя кимна разсеяно на Дан, когато той паркира червената хонда и се приближи към нея.

— Май ти трябва помощник — каза той и огледа опашката пред кантара. — Искаш ли аз да ги претеглям, а ти ще събираш парите.

— Не ставай глупав, Дан. — Ейприл повдигна тиква с размерите на баскетболна топка от едно момиченце и я постави на кантара. — Иди в кухнята и си сипи горещо ябълково вино — предложи му тя и спусна очилата ниско на носа си, за да види по-ясно какви цифри са се изписали. — Подаде тиквата на детето, върна очилата на мястото им и върна рестото до двадесет долара на бащата. — Напливът ще свърши след малко.

— На мен не ми се вярва. Още две коли спират на алеята. Освен това, ако аз се заема с кантара, няма да ти се налага да губиш време с очилата. Дай — без да се колебае, той пое огромна тиква от ръцете й и я постави внимателно, за да я претегли.

— Ама аз не те поканих, за да работиш.

Той й се усмихна.

— За едно градско момче това не е никаква работа. Я сега да видим. Тази е четиринайсет килограма и половина. Сега можеш да замълчиш и да вземеш парите, които любезната госпожа ти подава.

— Добър съвет — намеси се жената и подаде сумата, която Ейприл поиска. — Трябва да сте доволна, че ви помага. Някои от мъжете, които познавам никога няма да си направят труд да предложат помощ, особено, ако следобедът е хубав и могат да отидат за риба.

Ейприл се разсмя.

— Така е. — Веднага се сети за нейния развейпрах Джими, който изчезваше безследно всеки път, когато изникнеше някоя работа. А пък животът във фермата бе непрестанен низ от работа и задачи. И беше все така, докато един ден той не изчезна завинаги. Точка по въпроса.

През следващия час двамата с Дан работиха заедно без минута прекъсване. Тя се чудеше дали на него изобщо му въздействат случайните им докосвания, докато обслужваха върволицата от клиенти. Всеки път, когато това станеше, тя трепваше и сърцето й започваше да бие по-силно през следващите няколко секунди.

Успокой се, предупреждаваше се тя. Той е сгоден. Зачуди се дали не е от онези перверзни жени, които пожелават някого единствено, когато разберат, че някоя друга проявява интерес. Не, не беше така, тя истински желаеше Дан, докато ходеха на училище. Просто той не й бе отвърнал със същото. Ако бе по-различен, сега двамата щяха да се женени.

Омъжена за Дан. Ейприл знаеше, че нещата щяха да се подредят коренно различно от живота й с Джими. През шестте години брак тя бе признала пред себе си, че съпругът й не й въздейства сексуално. Вината не беше негова, освен ако не броеше безотговорността му към всичко и всички. Беше се опитала да откликва с повече страст и желание, но просто не се получи.

Тайничко си казваше, че ако се бе постарала да му бъде по-добра любовница, Джими може би нямаше да я напусне. Затова не го обвиняваше за развода, въпреки че за повечето хора в Бунвил той сам си бе виновен. Тук в града репутацията му бе съсипана, нищо чудно, че се премести в Орегон.

И ето че днес, цялата страст, с която не бе съумяла да дари горкия Джими, се възроди при едно незначително докосване на ръката на Дан или случайно побутване с крак. Нямаше справедливост на този свят.

— Ейприл? Седем килограма и двеста, малката.

Тя се изчерви и се извърна. Колко пъти му се наложи на Дан да повтаря, докато тя рееше поглед някъде в пространството.

— Точно така. Седем и двеста.

Дан наклони глава към нея.

— Къде беше?

Мислех за теб. За секс.

— Бях се замечтала. Извинявай.

— Няма нищо. Недей да вдигаш поглед, но през последните пет минути не е спряла нито една кола. Може пък хората да намалеят за малко. — Той претегли нова тиква. — Девет килограма и половина.

— Радвам се. Наистина се изкарват добри пари, но пък и ми се искаше да поговоря с теб.

— Чудесно. И на мен ми се искаше да поговоря с теб.

Тя го погледна. Дали щеше да й каже за годежа си, за да са наясно в отношенията си? Или пък бе забелязал нещо, ако тя се бе издала неволно и не искаше да й позволи да се засрами. Господи, колко потискаща мисъл.

Ейприл изчака и последния клиент да плати тиквата си, а Дан отиде да донесе два дървени стола от предната веранда и ги постави един срещу друг зад масата за пикник.

Щом седнаха, Ейприл я обзе паника. Сега сигурно ще й каже, а тя не искаше да знае. Махна с ръка към намалялата купчина тикви.

— Исках да ти дам една — каза тя бързо, само и само да отложи с малко признанието му. — Само че най-хубавите може вече да са взети.

— Значи ще си избера някоя с характер, както казваше баба ми.

— Точно така. Никога не харесваше съвършено кръгли тикви, нали? — Ейприл се усмихна на Дан при спомена за жената, която и двамата бяха обичали, и която щеше да им липсва още дълго. Когато Дан отвори уста, за да заговори отново, тя скочи. — Я си избери една, докато аз отида да налея горещото ябълково вино, което ти обещах одеве.

— Донеси нож, лъжица и един вестник. Дойде ми музата да изрежа лице на тиквата.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Не бива да забравям как става, нали?

Ейприл го погледна през рамо.

— Защо да не бива?

— За да мога някой ден да науча децата си.

Думите му й подействаха като юмрук в корема. Нямаше да й е никак леко да приеме истината за годежа му.

— Да, разбира се — измърмори тя, обърна се и забърза към къщата. Сигурно щеше да подари вече готовата тиква на годеницата си, а тя щеше да остане очарована от този весел селски подарък, символ на странните традиции в провинцията. Тъпа работа.

Когато се върна с чашите, пълни с ябълково вино, стиснала вестника под мишница, Дан вече си бе избрал една тясна дълга тиква и я бе оставил на масата, за да нарисува лице.

— Взех ти молива от кутията с парите. Какво ще кажеш?

— Прилича ми на Ем Джи Тъкър.

Ейприл вече се бе порицала в кухнята и се бе заклела пред себе си да се държи приятно, без да показва огорчението си. Нямаше никакво право да се меси в любовния му живот, а за привличането, което изпитваше към него, просто нямаше място.

— Точно така, особено път ако извия малко тел, за да прилича на очила. Винаги ми се е струвало, че е много мил с баба. Ще ми дадеш ли ножа?

Ейприл бръкна в задния джоб на дънките и извади нож, а след това му подаде и лъжица.

— Страхотна тиква.

— Страхотна терапия. — Дан заби ножа в оранжевата кора и изряза кръг. — Не съм изрязвал тиква от… — Той погледна Ейприл и след това се върна към задачата си. — От години — довърши той, махна капачето и започна да изстъргва лъскавите семки и сърцевината.

— Ние изрязвахме всяка година. — Ейприл седна и взе чашата с ябълково вино. — Освен, когато бяхме извън страната.

Известно време единственият звук беше стърженето на лъжицата.

— Не ти ли липсва? — попита най-сетне Дан, без да спира да изстъргва. — Пътуванията имам предвид?

— Всъщност, не.

— Значи да се затвориш в едно малко градче ти харесва?

— О, да. Най-сетне приех, че в душата си съм момиче от малко градче. Някой ден пак ще попътувам, но няма да е толкова продължително. Харесвам и Бунвил, и живота си тук.

Дан продължаваше да стърже, въпреки че вече не бяха останали нито семки, нито сърцевина.

— Не се ли чувстваш самотна?

Ейприл се притесни от този толкова интимен въпрос. Та какво право имаше той да пита?

— Не особено — излъга тя. Одеве й се искаше той да не повдига въпроса за годежа си. Сега вече съжаляваше, че не са приключили. — Слушай, Дан, мислех си за обикалянето по галериите в Чикаго. При създалите се обстоятелства, няма ли да е по-добре да отида сама? Ще ти се обадя, преди да взема окончателно решение, за да изберем скулптура и двамата, но не е нужно да се занимаваш с мен, докато аз проучвам пазара.

Дан спря да стърже и я погледна.

— За какви обстоятелства говориш? Защо си мислиш, че няма да ми е приятно да се занимавам с теб?

— Сигурна съм, че имаш много по-важни ангажименти, отколкото да обикаляш с мен напред-назад. Ходиш на работа, имаш си приятели. Не искам да се натрапвам. — Кажи го, моля те. Не ме принуждавай сама да изкопчвам новината от теб!

В смеха му прозвуча изненада.

— Разбира се, че няма да ми се натрапваш. Какво има, Ейприл?

— Дан, забелязах, че майка ти вече не носи пръстена, затова можеш да бъдеш напълно откровен с мен.

— Че кога ли Дан не е бил откровен?

— Не си прави глупави шеги в такъв момент. Предполагам, че ще се жениш и аз… ами не искам да те притеснявам, докато си в подготовка за сватба. Сега вече ясно ли се изразих?

— Да, ама не.

— Какво?

— Истината е, че пръстенът е у мен, но няма да се женя. Майка ми даде пръстена, за да…

— Защо? — Сърцето на Ейприл започна да бие по-бързо.

Той се усмихна загадъчно.

— Няма значение. Просто ми го даде. Съвсем свободен съм да „обикалям“ с теб, както сама каза. Искаш ли да отседнеш в „Палмър Хаус“? Ще ти издействам отстъпка, защото компанията, за която работя, имат сметка там.

— Аз… аз не знам какво да кажа.

— Това значи е първото.

— Дан, престани, изпитах истински шок, защото си мислех, че си сгоден, а ти ми се правиш на умник.

— Така ли?

Ейприл забеляза по изражението му, че той я преценява, и че се бе издала. Каквото и да кажеше, нямаше да успее да скрие думите, изречени прибързано и неразумно, а по всичко личеше, че той няма намерение да замълчи.

Той остави лъжицата и се приведе напред, сините му очи впити в нея толкова напрегнато, че тя потръпна от желание. Никога преди не го бе желала повече и се страхуваше, че той усеща чувствата й.

Гласът му прозвуча тих и властен.

— Какво искаш от мен, Ейприл?