Бевърли Бартън
Мълвата (13)

Дванадесета глава

Лидия крачеше из кабинета в очакване на Рути Камерън. Бе й позвънила преди двадесетина минути, за да я уведоми, че иска да я посети. Нямаше представа защо.

Бе си тръгнала от фермата преди два дни. За това време Рути я бе търсила два пъти, а Моли — пет. Опита се да обясни на доведената си дъщеря, че се е преместила временно. В крайна сметка й предложи баща й да я доведе за няколко дни в града. Ваканцията бе започнала. Моли се бе обадила отново, за да съобщи, че татко й обещал да си помисли.

Лидия съзнаваше, че рискува, като напуска фермата, поставяйки на Уейд ултиматум. Съпругът й беше горд човек. Но ако той не я обичаше и не й вярваше, тогава бракът им наистина бе обречен и бе добре да знае това преди… Преди да се бе влюбила още по-силно в него… Преди да бе станало невъзможно да се оттегли от живота на Моли и на Рути…

Елоиз и Глен се бяха зарадвали на нейното завръщане. Глен й обеща подкрепата си, независимо какво решение щеше да вземе.

Като чу звънеца, Лидия подскочи. Отвори. Рути, усмихната, стоеше на прага. Тя я обви в мечешката си прегръдка и избърса сълзите от очите на снаха си.

— Бих искала да ме откараш до едно място — каза тя.

— Нямам намерение да се връщам във фермата, докато Уейд не дойде да ме вземе.

— Искам да ме откараш до Котън Роу. Уейд ще дойде по-късно. — Рути се огледа и продължи: — Би могла да наредиш и нашата къща така хубаво.

— Уейд ще идва ли?

— Той не знае, че отиваме там.

— Няма да стане, Рути. Не можеш да го накараш насила да ме обича и да ми вярва.

— О, глупости! Та той те обича. Само го е страх да си признае. И двамата ми сина са големи инати.

— Как е Брит?

— Оживя. Но бих искала да престане да крои планове как щял да убие Таня. Естествено, ще му мине, като намери някоя жена, която да изцери болката му.

— Чу ли се нещо за Таня?

— Нищо, но аз и не искам нищо да знам. Вероятно се срамува, че е избягала с пастора. Все разправяше, че бил много красив и умен. Освен това не е женен. Истинско предизвикателство. Хайде, Лидия, взимай си чантата и ключовете от колата и да вървим!

Лидия вече знаеше, че да се спори с Рути е безполезно и след десет минути бяха на път към стария батаж.

— Когато бях момиче, батажът все още работеше. — Рути слезе от колата и се огледа наоколо.

Лидия си припомни, че преди стотина години това място е било центърът на живота в Ривъртън, тогава когато и производството на памук е процъфтявало.

— Знам, че би желала да се възстановят постройките — каза Лидия, — но се съмнявам, че някой би инвестирал в това.

— Глен Харауей направи всичко възможно, за да ме убеди да продам земята, дори ме заплаши.

— Заплашвал те е? Глен?

— Той не е човекът, за когото се представя пред теб. Прилича на баща си. Старият Харауей беше корумпиран политик. Когато умря, бе станал съдия. Ако човек имаше пари, можеше далеч да отиде преди двадесетина години в Ривъртън.

— Какво искаш да кажеш?

— Опитвам се да ти обясня, че Глен не се интересува какви средства използва, за да постигне целта си. Иска тази земя. Иска и теб.

— Не мога да повярвам, че…

— Сигурна съм, че Глен е загадъчният ти събеседник. Който и да е той, никога не е пожелавал да ти стори нещо лошо, искаше само да те уплаши.

— И Уейд ли мисли като теб? И той ли смята, че Глен ме е тревожил с обажданията? — Лидия не искаше да повярва.

— Да. Това е една от причините, поради които той настояваше да стоиш далеч от Харауей.

— Рути, не усещаш ли някаква миризма? — Лидия подуши подозрително въздуха. — Сякаш нещо гори.

— О, боже! Батажът гори! Виж!

Старата постройка бе обвита в облаци дим. От там тичешком се измъкна жилав дребен мъж и спря като закован пред двете жени.

— Кой е този? — Рути заплашително пристъпи към мъжа.

— Рути, почакай! Може да е злосторник!

С рязко движение непознатият измъкна пистолет от кобура, който висеше на колана му.

— Хей, вие! Не мърдайте от местата си!

Лидия сграбчи ръката на възрастната жена. Сърцето й биеше до пръсване.

— Така! Хайде, да вървим!

— Къде искате да ни водите? — настояваше да узнае Рути.

— Тръгвайте към батажа! — Непознатият се промъкна зад тях и опря дулото на пистолета в гърба на Лидия. — Хайде, по-живо или ще стрелям!

— Прави каквото казва, Рути!

Когато стигнаха горящата сграда, мъжът отвори вратата и й нареди:

— Влизайте вътре!

— Не можете да искате това! — Лидия бе отчаяна. — Това значи да ни убиете.

— Вие и двете ме видяхте. Не мога да ви оставя да съобщите в полицията. Така няма да си получа остатъка от парите от господин Хара… — Той блъсна Рути. — Хайде!

— Чуйте, може и да са ви платили, за да запалите тази постройка, но вие не сте убиец! Пуснете ни да си отидем и аз ще ви намеря най-добрия адвокат. Човекът, който трябва да бъде обвинен, е този, който ви е наел — каза Лидия.

— Съжалявам, госпожо! Не искам да ви убия, нито вас, нито старата дама. Но животът ми не би струвал и пукната пара, ако…

— Глен Харауей никога не би убил сам — извика Рути отвътре и са закашля. — Винаги наема някого, за да му свърши мръсната работа.

— Млъквай! — Непознатият затръшна вратата.

Рути, застанала на колене, докосна Лидия и я побутна.

— Да се опитаме да заобиколим и да се измъкнем от задната врата, преди да сме се задушили.

Лидия послушно я последва.

— Глен е наел този мъж, за да подпали батажа?

— Сега не е времето да говорим. Трябва да се измъкнем. След това ще обесим този Харауей на най-високото дърво в Ривъртън.

 

 

Уейд забеляза дима отдалеч и веднага разбра, че старият батаж се бе подпалил. Паркира камиона си пред сградата, скочи и се запъти към колата на Лидия. С крайчеца на окото си мерна някакъв мъж. Сиянието на залеза се отразяваше в някакъв метален предмет, който непознатият държеше в ръка.

Какво, по дяволите, правеше той? Защо колата на Лидия бе тук и къде бе самата тя? Действайки инстинктивно, Уейд изтича обратно до камиона и измъкна пушката, която криеше под една от седалките. Обърна се към мъжа. Без да продума насочи оръжието си и стреля. Куршумът се заби пред краката на злосторника. Той застина и погледна Уейд.

— Къде са майка ми и жена ми?

— Не знам за какво говорите!

— Няма да питам втори път! — Уейд отново вдигна пушката и стреля.

— Мили боже! Човече, не исках да го правя, повярвай ми! А те разбраха, че аз съм подпалил постройката. Възрастната жена дори знаеше кой ме е наел.

Уейд отново вдигна оръжието.

— Затворих ги вътре.

Уейд затича натам, хванал пушката с лявата си ръка. С дясната, свита в юмрук, удари мъжа в лицето. Той се олюля и падна. С треперещи ръце отвори вратата и се втурна вътре. Димът го задуши.

— Лидия! Мамо!

— Това е Уейд! — извика Рути.

— Къде сте? Отворих вратата. Можете ли да дойдете дотук? — Гъстият пушек обвиваше всичко и му пречеше да вижда.

След миг забеляза майка си и Лидия да вървят към него. Хвърли се към тях и вдигна Лидия на ръце.

— Изведи я оттук! Този дим няма да се хареса на внука ми.

Тичешком Уейд се отправи навън, остави Лидия и се върна за майка си. Видя я да излиза и се усмихна радостно. Взе отново пушката и тръгна към техния нападател.

— Бързо заведи Лидия в болницата — нареди Рути. — И прати полицията за мен и за този негодник.

Лидия се вкопчи в ръката на Уейд, сякаш ако я пуснеше, щеше да умре.

— О, Уейд, така се уплаших. Ако… Ако нещо се случи с бебето, ще убия Глен.

— Не е нужно, скъпа. Аз ще се погрижа за това! — Уейд погали лицето й. Струваше му се неземно красива. — О, боже! Ами ако ти бе станало нещо?!

— Нищо ми няма. Ти ни спаси. — Тя протегна ръка и усети, че бузите му са мокри от сълзи. — Уейд?

— Обичам те, Лидия! Обичам те! — целуна я нежно той.

 

 

— Брит ще дойде да ме заведе с Моли у дома — каза Рути и помаха за сбогом от коридора пред болничната стая.

— Брит, работата във фермата не бива да прекъсва. Едно семейство сме и трябва да си помагаме. — Уейд седеше на леглото до жена си, прегърнал я през раменете с една ръка.

— Обичам те, Лидия! — Моли изтича към нея и я целуна.

— И аз те обичам, скъпа.

— Хайде да си вървим и да ги оставим насаме. — Рути подкани сина си и внучката си.

— Благодаря на бога, че ти и детето сте добре — каза Уейд.

— Не разбирам защо трябва да пренощувам тук и…

— Лекарят каза, че трябва да те наблюдават през нощта, за всеки случай, така че ще останем да спим тук.

— Няма да ти е много удобно да спиш на пода.

— Луда си, ако мислиш, че ще те изпусна и за миг от ръцете си. — Уейд се наведе и я целуна.

Целувката бе дълга и опияняваща.

— Обичам те, Лидия, вярвам ти. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб и да те направя най-щастливата жена на света.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Нямах представа какъв човек е Глен. Бедната Елоиз!

— Не ми се искаше да говорим за Харауей. Полицията го е задържала. Вие с мама няма от какво да се притеснявате, че трябва да свидетелствате срещу него в съда. Ландърс казал на брат ми, че Глен си признал всичко. Мислел, че ако изгори батажът, ще убеди мама да продаде земята. — Уейд притисна Лидия, сякаш искаше да я увери, че при него винаги ще бъде закриляна.

— Глен трябва да е амбициозен като Тайлър, за да рискува всичко в името на кариерата си.

— Изглежда, че той не за пръв път използва други хора, за да постигне целите си. Нашият подпалвач признал, че Харауей му платил за телефонните разговори, с които заплашвал една жена.

— Никога не съм подозирала Глен! — Лидия с мъка подтисна вика на изненада и прехапа устни в опита си да спре напиращите в очите й сълзи.

— Никога не си го познавала.

— Така е. Трябва да призная, че по едно време подозирах Брит. Винаги се държи така, сякаш ме мрази.

— Той не те мрази. Дори те обича, но сърцето му е изпълнено с болка и гняв. Сега, след като Таня си отиде, положението се влоши още повече.

— Е, не можем да отречем, че отново сме на дневен ред. Отново сме в центъра на вниманието на целия град. Ти. Аз. Пожарът. Брит, Таня и пасторът. О, Уейд, ще заживеем ли някога нормално? Искам да се приберем във фермата, да бъда твоя съпруга и майка на Моли.

— Не знаете колко силно ви желая, госпожо Камерън! — Уейд галеше гърба й и се усмихваше. — Двете нощи без теб бяха същински ад.

Лидия плъзна ръка към ципа на панталоните му и бавно го свали.

— Любил ли си се някога в болнично легло?

— Ако ни пипнат, аз ще поема отговорността и така ще осигуря тема за разговор на клюкарите. — Уейд се смееше високо.

— Струва си. — Лидия го погали и го целуна предизвикателно. — Освен това, вече привикнах да бъда в центъра на вниманието и да се носи мълва около мен.