Бевърли Бартън
Мълвата (7)

Шеста глава

Уейд седеше зад бара. В ръката си държеше стоплена халба бира, която преди час бе леденостудена. Носеше се весела музика, а дансингът бе препълнен с хора, празнуващи настъпването на Нова година. От месеци не бе се отбивал в крайпътната кръчма на Хулигънс, известна в целия щат със звънливата си музика, хубавите питиета, леките жени и не на последно място — с юмручните боеве, които се разгаряха там от време на време. Бе престанал да посещава евтини заведения, още преди да се роди Моли. Но тази нощ самотата го бе обсебила, както никога преди това.

Таня бе помъкнала Брит на среднощна служба в църквата, а Моли бе заспала в прегръдките на баба си преди девет часа. Уейд броди из тихата къща, заслушан в звуците на дъжда, барабанящ леко по металния покрив на задната веранда. Взираше се в тъмнината на нощта, но единственото, което виждаше, бе лицето на Лидия. През последните месеци бе опитвал напразно да пропъди мисълта за нея. Паметта му непрестанно възпроизвеждаше образа й. И всеки път той се възбуждаше неудържимо. Към десет часа вече крачеше нервно, обезумял от желание, копнеещ за нея. Знаеше, че в кръчмата на Хулигънс винаги се навъртат жени. За един час, докато пиеше бирата си, бе отблъснал не една. Първата му се стори твърде стара, другата — много пълна, а третата — прекалено висока. Сега пък едрогърда червенокоса жена му правеше недвусмислени знаци. Не бе по-възрастна от двайсет и пет, с дребна и стегната фигура. Бе облечена в плътно прилепнали джинси, копринена полупрозрачна блуза, която не оставяше почти нищо скрито, и обувки с високи токове.

Не желаеше да си признае, че причината да отблъсне трите жени се криеше в желанието, което изпитваше към Лидия, единствено и само към нея. Господи! Та нали и тя бе жена като всяка друга?! С меки и топли устни, стегнати гърди и дълги крака, готови всеки миг да се увият около някой мъж? Всичко това предлагаше и червенокосата.

Докато вървеше към другия край на залата, Уейд се питаше къде ли бе Лидия сега. Когато спря пред червенокосата, тя му се усмихна.

— Здравейте! — Гласът й бе по детски тих и нежен.

— Да потанцуваме?

— Вече не вярвах, че ще ме поканите.

Уейд обви с ръка раменете й. Тя се притисна към него, докато вървяха към дансинга. Завъртя се и му се усмихна приканващо. Гърдите й се опираха в неговите и той усети болезнено възбудата си.

— Харесваш ми! — Тя се потърка у него.

Движеха се бавно в ритъма на китарите и барабаните. Той бе готов, тя също. За съжаление единствената, за която копнееше, не бе в прегръдките му.

— Би ли ме придружил до къщи? — прошепна червенокосата.

Той я притисна още по-силно към себе си. Господи! Имаше нужда от жена. Но не от тази!

— Поласкан съм, че ми предлагате — каза Уейд, съзнавайки, че би тръгнал с нея, само и само да пропъди Лидия от мислите си. — Но аз ще се възползвам от вас, за да забравя друга жена. Не бихте желали, нали?

— И преди са ме използвали — усмихна се тя.

— Но не и аз. — Уейд спря да танцува и я поведе обратно към бара. — Хей, Снейк, сипи едно питие на дамата за моя сметка! — Той извади портфейла си и я целуна.

Когато си тръгваше, червенокосата го дръпна за ръката и попита:

— Знае ли тя каква късметлийка е?

Уейд се засмя. Без да отговори, грабна коженото си яке, навлече го и тръгна към изхода. Нуждаеше се от чист въздух. Отвори вратата и видя, че лекият дъждец бе преминал в снеговалеж. Като вдигна ципа на якето си, Уейд извади ключовете и хукна към камиона. Скочи в тъмната студена кабина и затвори вратата. Включи двигателя и излезе от паркинга. Знаеше много добре къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Надяваше се, че няма да го изгони.

 

 

Лидия стоеше изправена до леглото си. Бледа светлина заливаше стаята. Беше се прибрала преди тридесетина минути от местния клуб, където бе прекарала в танци вечерта преди Нова година. Самотата се бе спуснала над нея като покривало. Свали синята си шифонена рокля, постави я обратно в плика, в който стоеше опакована, и я окачи в гардероба.

Навън с бавни стъпки започваше зимата. Домът й бе топъл и уютен, но празен — съвършено празен. Не бе имала голямо желание да ходи на танци, но Глен и Елоиз бяха настояли. Присъстващите я затрупаха с любезни въпроси. Всяка жена бе намекнала за връзката й с Уейд Камерън, а всеки мъж я бе поканил на танц. Никога Лидия не бе посрещала края на една година, заобиколена от толкова внимание.

Бе едва един и двадесет и пет. Трябваше да вземе решение. Не можеше да продължава да живее така. Трябваше да напусне Ривъртън, да се върне в Бирмингам и да отвори отново студио за вътрешна архитектура. Такова решение не я задоволяваше. Беше обикнала малкия град. Но ако си тръгнеше, щеше да реши един проблем, който стоеше пред нея. Тази нощ Глен Харауей бе казал съвсем ясно, че след като изтечеше годината на официалния траур, имаше намерение да започнат интимна връзка. Дори бе намекнал, че само уважението към паметта на Тайлър го бе възпряло да й направи предложение да се омъжи за него.

Разбира се, ако напуснеше града, нямаше да се среща повече с Уейд Камерън. Повече от месец тя бе мечтала, но се бе страхувала да го види. Съзнавайки, че няма право да бленува по мъж, съвършено различен от нея, мъж, който сам бе заявил, че не смята да се жени повторно, мъж, чиято съпруга е била любовница на Тайлър, тя все пак не можеше да престане да мисли за него ден и нощ. Бе се държала като глупачка, когато се качи в камиона му. Целият град бе започнал да шушука за вдовицата на кмета и Уейд Камерън. Освен това се подновиха загадъчните обаждания. Първото още същата нощ, когато с Уейд се видяха за последен път. А две седмици по-късно, точно преди Коледа, бе чула отново същия глас да я хвали, че е била послушна. Бе крайно изнервена. „Заблуждаваш сама себе си, казваше си тя. Много добре знаеш какво ти има. Ти си нормална, здрава жена. Имаш нужда от мъж. И желаеш точно Уейд Камерън.“ Пръстите й нервно си играеха с венчалната халка и с годежния пръстен. Без да съзнава какво прави, свали и двете бижута и ги задържа за миг в дланта си. Вече нямаха никакво значение за нея. Бяха само спомен за напразно пропилените години и за мъжа, който я бе предал. Издърпа чекмеджето на нощното шкафче и сложи пръстените в него. Протегна се към края на леглото, взе пеньоара си с цвят на слонова кост, облече го и завърза колана. Закрачи нервно из стаята. Не й се спеше. Копнееше за ласките му. Когато се омъжи за Тайлър, беше девствена. Но сега не бе неопитна. Беше обичала съпруга си и бе направила всичко, за да му достави удоволствие. През първите няколко месеца от женитбата им те се любеха често, но кратко. Тайлър я уверяваше, че го задоволява напълно. Но я бе лъгал. Не бе го задоволявала повече, отколкото той — нея. Рядко й бе доставял удоволствие, а само година, след като пред олтара си бяха дали обет за вярност, той бе потърсил друга жена. Само ако бе намерила кураж по-рано да погледне истината в очите!

Лидия не бе в състояние да проумее защо към Уейд изпитваше първично по своята същност сексуално влечение. Еротични фантазии непрестанно се въртяха в главата й и я подлудяваха. Постави ръка на врата си и я плъзна надолу към гърдите. Когато докосна зърната им, усети реакцията. Господи! Трябваше да престане! Не биваше да допуска Уейд дори в мислите си!

Седна на леглото, отпусна глава и покри лицето си с длани. Сподави хълцанията, които я разтърсиха. И точно в този миг дочу звук от кола. Не, не беше кола, това бе камионът на Уейд! Скочи на крака и избърса сълзите от очите си. Защо идваше по това време? В един и половина на Нова година? Преди да измисли нещо, на вратата се позвъни. Дали да му отвори? Но какво щеше да се случи?

С боси крака, само по копринен пеньоар и бикини, Лидия бавно слезе по стълбите. Спря се в антрето с усещането, че не би могла да се помръдне повече. Той позвъни отново и отново. Очевидно бе твърдо решен да я види. Внезапно звънецът спря и Уейд заудря с юмрук по вратата.

— Лидия, знам, че си вътре. Ела до вратата, дявол да те вземе!

О, небеса! Крещеше така, че щеше да събуди съседите. Глен и Елоиз щяха да разберат за посещението му. Молеше се да не бяха чули камиона, когато паркираше в задния двор. До сутринта целият град щеше да научи, че Лидия е имала среднощен гост. Разбуден от шума, Лео залая и се втурна към антрето. Пухкавото кутре подскачаше около Лидия. Тя го погали по главата и му прошепна:

— Тихо, Лео. Всичко е наред.

Кучето се успокои, но остана до нея. Тя колебливо запали лампата. Едва сдържайки дъх, си пожела Уейд да си отиде и да я остави на мира. Но тази нощ се чувстваше самотна и възбудена. Би сломил съпротивата й съвсем лесно.

Той удари още веднъж по вратата. По-силно. Лео изръмжа.

— Няма да си тръгна, преди да те видя — проточи Уейд.

Лидия стигна до вратата тичешком, натисна бравата и отвори. Беше той, целият мокър. По главата му блестяха снежинки. Уейд плъзна поглед по тялото й, от глава до пети. Косата й бе разпусната и стигаше до раменете. Прозрачната дреха едва прикриваше красивото й стройно тяло. Чувстваше се възбуден от часове, но при вида на бленуваната жена желанието му направо го влуди. Трябваше да я люби или…

Лидия понечи да каже нещо, но звук не се чу. Леденият януарски вятър развя тънката й дреха и тя потрепери от студ. Някъде отдалеч долетя приглушен сигнал от преминаващ влак. Излая куче. Лео заскимтя и мина пред краката на господарката си. Подуши Уейд и размаха опашка.

— Лидия… — Шепотът му бе изпълнен със страдание.

— Ти не биваше… Не трябваше да идваш.

— Не ме отпращай! — Очите му бяха приковани върху лицето й.

Без да продума, Уейд влезе и хлопна вратата. Свали ципа на якето си, прокара неуверени пръсти през косата си и колебливо пристъпи към нея.

Щракването на вратата я стресна. Тя прие решението, което таеше в сърцето си, като неизбежно. Покани го да влезе. Единственото, което можеше да направи, бе тази нощ да се раздели с него, веднъж и завинаги. Съзнаваше, че греши и се обрича на неизвестна съдба.

Уейд направи още една крачка към нея, но тя му обърна гръб. Меката светлина в антрето му позволяваше да се наслади на фигурата й, застанала в дъното на коридора.

Ако я докоснеше, всичко отиваше по дяволите. Беше копняла твърде много и твърде дълго за този мъж. Той я гледаше с настоятелност, равна на нейното желание, а невидимите импулси, които излъчваше тялото му и които тя улавяше, я изпълваха със сладострастно трептене някъде дълбоко в нея.

По якето и по избелелите му джинси личаха мокри петна. Горните три копчета на ризата му бяха разкопчани, достатъчни, за да разкрият окосмените му гърди. Лидия прочете копнежа в очите му. Погали извивката на брадичката му, мускулестия му гръден кош и издатината, която се очертаваше на панталоните му.

Уейд не откъсваше очи от нея. Този пеньоар скриваше много малко от пищните извивки на тялото й. Виждаха се гърдите й, розовите им зърна, забеляза пъпа и очертанията на бикините. Вече стенеше от желание. Искаше Лидия и Бог му бе свидетел, че щеше да я притежава.

— Не можеш да избягаш от това! — Устните му нежно докоснаха нейните. — Никой от нас не може да избяга от съдбата си.

— Уейд…

— Да! — Притисна устните си, търсещи и настояващи, върху нейните. Плъзна внимателно език и докосна нейния. Лидия отговори пламенно на целувката му. Уейд я притисна още по-силно до себе си. Изпълнена с желание, тя протегна ръце и го прегърна, докато тялото й сякаш само се наместваше в извивките на неговото. Бог бе чул молитвите му. Беше бленувал този миг месеци наред. Устните й го подлудяваха. Бяха топли и разцъфтели от страст. Лидия простена, когато Уейд плъзна ръце по гърба й, обхвана бедрата й и я притисна към себе си. Тя усети възбудата му. Инстинктивно се притисна още повече. Тялото й трептеше от желание, готово да се подчини на мъжествената му сила.

Тя пъхна ръце под якето и го прегърна. Бавно и внимателно свали дрехата и тя тупна на пода. Искаше да опознае голотата на тялото му, да докосне гърдите му и развитите мускули. Едно по едно разкопчаваше копчетата на ризата, докато той бавно милваше бедрата й. Прокара треперещи пръсти от широките рамене до тънкия му кръст. Когато посегна към катарамата на колана му, той хвана китките й и я притисна до стената.

— Не мога да чакам повече. Искам те!

— Аз също!

Пеньоарът й се разтвори и се показаха гърдите й. Долу ниско се виждаха очертанията на бикините. Захвърляйки дрехата, Уейд покри едната й гръд с устните си, а с ръцете си започна бавно да сваля бикините. Уейд коленичи. Като движеше ръцете си нагоре по извивките на краката й, той галеше нежната й като коприна кожа. Настоятелно притискаше длани по хълбоците й и я притискаше към себе си, докато не усети как страстно се бе разгоряло желанието й. Лидия изскимтя. Залюля се и обви тялото му с краката си. Уейд я прихвана през кръста. Притисна я до стената, като целуваше врата, брадичката й и отново се връщаше към устните. Разкопча катарамата на джинсите си, свали ципа и с рязък жест ги отпрати на пода. Пое краката на Лидия и като ги държеше здраво, проникна със силен тласък в нея.

Тя се вкопчи в прегръдките му, като отчаяно търсеше устните му. Като се движеше ритмично в нея, Уейд мълвеше неразбираемо думи за дълго потулваното си желание, изливаше чувствата, които пораждаше сливането на телата им. Лидия съсредоточи усещанията си върху изгарящата, но приятна болка, която усещаше да прониква в нея и да я потапя в море от страст. Тя го обвиваше все по-плътно. Усили дълбочината и силата на проникването си, прошепна две думи в ухото й и тя сякаш се взриви. Вик на удовлетворение изпълни тишината на къщата. Уейд изтръпна от силата на удоволствието, което премина през него. С последен силен и триумфален тласък той се освободи в тялото й. Останаха вкопчени един в друг, задъхани от щастие.

— Прекрасна си, Лидия!

— Не, ти беше прекрасният! — Тя се отпусна, без да протестира в прегръдките му, и той я понесе нагоре по стълбите.

 

 

Няколко часа по-късно Лидия лежеше сама в леглото си и слушаше шума на отдалечаващия се камион на Уейд. Още не бе зазорило, така че съществуваше малка вероятност да не го забележат. Сети се, че е късно да се притеснява. Времето, прекарано с него, й се струваше като нереален еротичен сън, толкова прекрасен, че просто не би могла да го приеме за истина. Беше разбрала, че никога преди не се бе любила истински, че сексуалните й преживявания с Тайлър са твърде далеч от действителността на живота. Имаше нещо първично в сексуалната наслада, която изпита заедно с Уейд — огнено и ненаситно.

Уейд я бе положил нежно и я бе покрил с милувки и целувки. Езикът му се плъзгаше до всяко кътче на тялото й, давайки и нова представа за същността на думата обожание.

Изпълвайки я с удовлетворение, тя бе като подивяла в желанието си да му отговори със същото. Той я възбуди бавно, докато не я накара да крещи от удоволствие, преди да бъде задоволен отново.

Бяха задрямали за кратко и двамата, все още възбудени и очаровани. Той се бе пробудил пръв и бе започнал да я милва. Бе го приела за трети път, изгаряща от опияняващата болка на проникването. Последното им сливане бе точно толкова диво и възбуждащо, колкото и първото. Бе й казал, че би желал да я види отново и реагира с типичната мъжка болезненост, когато му съобщи, че не може да си позволи да му бъде любовница, че тя, официално, бе все още в траур и че единствената възможна връзка между тях бе женитбата.

Уейд спори разгорещено с нея. Излизайки гневен от стаята, бе й извикал, че няма да я потърси повече. Тя щеше да бъде тази, която щеше да го повика.

Лидия желаеше Уейд. Беше й показал колко чувствена жена е и й бе върнал гордостта, потъпкана от Тайлър. Но той нямаше място в нейния свят, както и тя в неговия. В нейното обкръжение младите вдовици не хлътваха в любовни авантюри, когато партньорите нямат същия социален статус. За женитба, разбира се, и дума не можеше да става. Никога не би приел да се премести да живее в града, а тя във фермата. Съществуваше само една възможност. Изтеклата нощ трябваше да остане единствена. През следващите седмици щеше да подреди наново живота си. И щеше да го направи без Уейд Камерън.