Бевърли Бартън
Мълвата (6)

Пета глава

— Няма да го направя. — Лидия хвърли ядосана папката с документи върху бюрото на Глен Харауей.

— Моля те, мила, говори по-тихо!

— О, съжалявам. Подчинените ти не бива да научават, че ме караш да се продавам, за да получиш земята, която ти е нужна, за да построите търговския център! — Лидия стана, грабна кожената си чанта и си тръгна с бързи крачки.

— Не, аз съм този, който трябва да съжалява! Никога не бих си позволил да те притеснявам толкова, но изпълнявам волята на Съвета. Само ти можеш да убедиш госпожа Камерън да продаде земята си.

— Само преди месец ти ме предупреждаваше да стоя далеч от Уейд Камерън. Ти, Елоиз и всички останали ме убеждавахте колко зле ще се отрази това на репутацията ми. — Глен хвана ръката й. — А сега ме караш да го поканя на обяд, за да го увещавам да накара майка си да ви продаде земята.

— Мислех, че би била доволна да видиш този проект изпълнен. Все пак той е по идея на Тайлър. Длъжни сме да го довършим.

— И аз искам в Ривъртън да има модерни постройки, но съм против идеята ти да използваш моето… Моето познанство с Уейд.

— Не е нужно да идва у вас. Можеш да го поканиш в някой ресторант. Обясни му, че го търсиш по работа. — Глен прегърна Лидия през раменете и я върна обратно на стола й. — Знаеш добре, че съм последният човек на земята, който би желал да се виждаш с Уейд Камерън. И изобщо с друг мъж — погали я нежно по лицето той.

Лидия си пое дъх. Искаше да се успокои. Досега Глен се бе държал като истински джентълмен, но напоследък й даваше да разбере, че възнамерява да започне да я ухажва и да спечели вдовицата на най-добрия си приятел.

— Съмнявам се, че господин Камерън ще пожелае да ме види, като се има предвид, че се намираме от двете страни на барикадата.

— Никога не се знае. — Глен взе в ръка телефонната слушалка и я подаде на Лидия.

— Няма да се срещна с него насаме.

— Накарай го да дойде тук. Аз ще стоя до теб през цялото време.

Бяха изминали цели пет седмици, без да го види, без да чуе гласа му, без да седи в трепетно очакване всяка събота. Чувстваше се така, сякаш тъгуваше за загубата на двама мъже едновременно, а това я караше да се пита дали някога бе обичала истински Тайлър. През дългите самотни дни се бе отдавала на копнежа си по Уейд, на спомените си — какво и как бе казал, как се бе държал. Нощем често го сънуваше и се събуждаше мокра от пот и изпълнена с желание. Колко тъмни, почти черни бяха очите му!

Не бе желала друг мъж така отчаяно. Чувството бе силно като животинска страст и тя, Лидия Лий Милнър Рийд, се срамуваше, че изпитва подобни чувства.

— Е? — Глен все още държеше слушалката в очакване. — Ривъртън се нуждае от това. Направи го заради мен.

— Не знам.

— Направи го заради Тайлър. Приеми го като твой последен дълг като негова съпруга.

Лидия взе слушалката и набра номера, без да се замисля повече.

 

 

Уейд закачи шапката и якето си. Поизчисти калта от ботушите си. До него достигна възбуждащата, апетитна миризма на леща. Той надникна в кухнята и видя майка си да подрежда приборите на масата. Изтри крака в грубото парче плат, поставено вместо изтривалка, и влезе в топлата, старомодно обзаведена кухня.

— Мирише апетитно — каза Уейд. — Какво готвиш, освен лещата?

— Сладкиш с праскови — отговори Рути, като се обърна и кимна на сина си. — Не бързай да се миеш. Брит и Таня ще дойдат на вечеря, така че ще почакаме поне още час.

— Аз умирам от глад, а ти ме караш да чакам братчето ми и вечно закъсняващата му съпруга? Помириха ли се или ще трябва пак да вечеряме, докато те двамата мълчат като риби?

— По-добре донеси малко дърва за камината и напълни керосиновия бойлер.

— Винаги ми намираш работа.

— Не ми се ще да се меся в живота на Брит и Таня, но се притеснявам. Може би трябва да поговориш с брат си. Опитай се да разбереш дали не можем да помогнем по някакъв начин.

— Ще видя. — Уейд си наля чаша горещо кафе. — Какво прави Моли?

— Пише си домашните.

— Домашна работа в първо отделение?

— Прави нещо като коледен албум. — Рути поклати глава замислено. — Ще имат коледно тържество. Поканени са всички майки. Тя иска да знае дали ще отида.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че съм твърде стара за подобни занимания. Иска ми се да направя това, което е най-добро за нея. А ако отида там, тя ще се притесни от присъствието ми.

— Мамо, не е нужно да ми обясняваш. Знам колко обичаш Моли.

— Стар боен кон като мен няма място сред младите майки. Ще сбъркам някъде или ще кажа нещо не на място и ще засрамя Моли.

— По дяволите! Да можех да оставя работата и да отида!

— Брит ще те замести. — Рути се усмихна и избърса една сълза. — Това дете има нужда от майка. Някое младо момиче, което разбира от тържества и…

— Ще отида аз! Навярно ще бъда като петел сред кокошки, но Моли го заслужава! Много й се събра. Мейси никога не си даде труда да отиде на тържествата в детската градина.

Той допи кафето, докато майка му припряно довършваше вечерята. Когато се изправи, за да отиде да донесе дърва, Рути каза:

— Лидия Рийд те търси.

— Лидия ме е търсила тук?

— Каза, че трябва да те види.

Уейд почувства топлина при мисълта за тази красива жена, която изпълваше мислите му денем и нощем.

— Каза ли да й позвъня?

— Да. Когато се прибереш.

Уейд се отправи към единствения телефонен апарат в къщата.

— Каза, че е по работа — извика Рути.

Уейд набра номера и зачака, притеснен като юноша, който се обажда за първи път на момиче. В мига, в който чу гласа й, усети как възбудата го завладява.

— Привет! Тук е Уейд Камерън. Търсила си ме?

 

 

Уейд скочи от камиона и се отправи към ресторанта на Стенли. Ноемврийското слънце бе зачервило бузите му. Студеният вятър напомняше, че зимата наближава. Келнерката го поздрави. Този съботен следобед ресторантът бе доста претъпкан. Почувства се неловко, забелязвайки любопитните погледи.

Келнерката се усмихна, като разбра, че има среща с госпожа Рийд. Уейд разкопча якето си и оправи яката на ризата си.

Тогава я видя. Седеше в едно сепаре до прозореца. Слънчевата светлина си играеше в косата й със златисти пламъци. Носеше розова вълнена рокля, а на устните си бе поставила червило в същия цвят. Перлена огърлица красеше шията и гърдите й. Около перлените й обеци се виеха светлокестеняви къдрици.

Седмици бяха минали от последната им среща, но нямаше ден, в който прекрасният й лик да не бе пред очите му.

Лидия вдигна поглед към Уейд. Сърцето й запрепуска. Чувстваше се неловко. За първи път от времето, когато бе тринадесетгодишна и влюбена в приятеля на брат си, се притесняваше от нечие присъствие. Тя протегна ръка и го покани да седне.

— Радвам се, че те виждам. — Уейд забеляза, че келнерката стоеше до тях. Погледна Лидия въпросително.

— Кафе — каза тя, но не отдели поглед от Уейд.

— И за мен. — Уейд не погледна към нея, докато келнерката не се отдалечи. — Липсваше ми — промълви едва чуто.

Господи! Какво би трябвало да му отговори?! Дали да не му каже истината? Не, не биваше. Та това бе само една служебна среща. И все пак, той сигурно очакваше нещо?

— Липсваха ми нашите разговори, Уейд. Добре се разбирахме двамата. Нуждаехме се един от друг, за да преодолеем трудните мигове след загубата на Тайлър и Мейси.

Усмивката на лицето му помръкна. На челото му една вена учестено пулсираше.

— Надявам се, че си добре. Не са те тревожили отново по телефона, нали?

— Не. След последната ни среща обажданията престанаха.

Лидия се облегна назад и крадешком огледа заведението.

— Обадиха ли ти се онази нощ отново? Мъжки или женски бе гласът?

— Не мога да определя, гласът бе тих, звучеше глухо, сякаш някой се обаждаше от другия край на света. — Лидия отмести ръце, за да не му позволи да я докосне.

— Съобщи ли в полицията?

— Не.

— Поне можеше да ми кажеш.

— Току-що бяхме решили да не се виждаме повече. А и това бе последното обаждане.

— Гласът винаги ли е един и същ?

— Да.

— Какво ти каза?

— Предупреди ме да не те виждам повече или ще съжалявам. — Сърцето й отекваше с тежки учестени удари, а стомахът й се бе свил на топка.

— По дяволите!

— Говори по-тихо. Хората ни гледат!

Уейд имаше чувството, че Лидия не издържа. Като истинска дама, тя изискваше умереност в реакциите на познатите си. Би желал Мейси да приличаше поне наполовина на Лидия.

— Защо ме покани тук?

— Да направим първо поръчката. Работата може да почака. — Лидия взе менюто и го запрелиства.

— Добре. — За Уейд бе загадка какъв бе проблемът, който трябваше да обсъждат, но се подчини на желанието й.

Лидия разбираше, че не бе дошъл, за да говорят по работа. Бе останал с погрешното впечатление, че е позвънила, водена от сантиментални причини. Мислеше се за силна жена, но осъзна, че не може да устои на желанието, което четеше в очите му.

Обядът сякаш продължи цяла вечност. Хранеха се мълчаливо, разменяйки си от време на време по някоя банална реплика. Разказа му за посещението си в Алабама у семейството на брат си. Поговориха за птицефермите, за стадото говеда, за нейното желание да се захване отново с вътрешна архитектура и за намерението й да даде голямата част от наследството си за благотворителност.

— Не се нуждая от парите на Тайлър. Като имам предвид какъв бе бракът ни, бих се чувствала като крадец, ако ги задържа.

— А аз мисля, че ти ги дължи, заради всичко, което ти е причинил.

— Мога и сама да се грижа за себе си. Ако всичко върви добре, бих могла да наема офис в новия търговски център.

— Какъв търговски център?

— Нали знаеш, онези планове да се съборят старите постройки около Котън Роу и на тяхно място да се издигне съвременен център. — Сърцето на Лидия препускаше със сто километра в час, а дланите й се изпотиха.

— Не мисля, че всички са склонни да продадат земята си.

— Няма по-удобно място за търговски център в Ривъртън. — Лидия обърса ръцете си с една салфетка. — Не мога да разбера защо се съпротивляват. Там са останали само съборетини и ръждясали релси.

— Нима искаш да се заличи миналото на Ривъртън?

— Говориш така, сякаш не изпитвам никакво уважение към историческите паметници. Както знаеш, аз съм член на Историческото дружество. Положих много усилия, за да се възстановят и постройките от времето на Гражданската война.

— Тогава защо да не запазим и Котън Роу? — Уейд кимна за благодарност на келнерката, която доля кафе в чашите им. — Мама никога няма да продаде.

— За да се реставрират сградите, са нужни повече пари, отколкото ако се съборят и се издигнат съвременни постройки. — Лидия се опита да се отпусне и да се успокои. Боеше се да не избухне и да провали всичко.

— Така ли?

— Статистическите проучвания показват, че хората в Ривъртън имат нужда от промяна, от нещо съвременно и модерно. — Забеляза гримасата на неодобрение върху лицето му и произнесе на един дъх: — Ако майка ти продаде земята, това би ви помогнало да получите кредит, за да купите ново оборудване за птицефермата.

— Дори и майка ми да реши да продава, парите са си нейни. Освен това има и други собственици, които не са съгласни.

— Майка ти е единствената, която не е дала съгласието си.

— А старият Паундърс и Маркъс Холт?

— Глен успя да убеди господин Паундърс да подпише акта за продажба, а Маркъс Холт е готов всеки миг да стори същото.

— Разбирам.

— Не те моля заради Глен, нито заради Тайлър. Правя го за доброто на града. Ривъртън е в прегръдките на миналото.

— Аз не съм човекът, който ти е нужен. Мястото принадлежи на майка ми. Само то й е останало от баща ми.

— Ясно ми е, че майка ти притежава земята, но ако ти й обясниш предимствата и възможностите за теб, за цялото семейство, както и за Ривъртън… Добре, убедена съм, че ако съществува човек, който може да я убеди, това си ти.

Внезапно Уейд удари с юмрук по масата. Шумът бе толкова силен, че хората от съседните сепарета и маси замълчаха и погледнаха с любопитство.

— Грешите, госпожо! — Той се изправи. Очите му, изпълнени с презрение, блестяха диво. Лицето на младата жена бе бледо, сякаш щеше да изпадне в шок.

— Уейд… — Гневът му я изпълни със страх. Сърцето я заболя, като осъзна, че го е обидила. О, господи! Не би желала той да реагира така, сякаш го бе предала!

Уейд я погледна за миг, след това извади портфейла си. Хвърли купчина банкноти и си тръгна разгневен.

Лидия остана безмълвна, докато из залата се шушукаше. Пак бе в центъра на хорското любопитство. Без да помисли как ще се приемат действията и тя се изправи и последва тичешком Уейд. Когато го приближи, той се качваше в камиона си.

— Уейд, моля те, почакай! — С ръце, сключени като за молитва, Лидия се спря пред камиона.

Той замръзна. След това бавно се обърна към нея. Не й каза нито дума, но по лицето му ясно се четяха чувствата, които бушуваха в душата му.

— Моля те, нека да ти обясня! — Тя колебливо пристъпи.

— Какво има да ми обясняваш? Ти, Харауей и бог знае още кой сте решили да се възползвате от слабостта ми към теб!

— Не е така. — Лидия се скова като чу истината, произнесена на глас. — Аз наистина съм уверена, че новият търговски център е изключително важен за Ривъртън.

— Вървете по дяволите заедно с новия си търговски център, госпожо Рийд! — Той се качи в камиона и затвори вратата.

— Уейд!

Бе допуснала ужасна грешка. Съжаляваше. Ако само можеше да измисли начин да го накара да й прости! Не я бе грижа, че забързаните хора по улиците на Ривъртън се спираха и я гледаха, че собствениците на магазините надничаха през прозорците си, докато тя крещеше след Уейд Камерън като продавачка на рибния пазар. Обезумяла от необходимостта да заглуши болката си, Лидия натисна дръжката на вратата и отвори кабината. Уейд включи двигателя. Докато маневрираше бавно с поглед в огледалото за обратно виждане, тя скочи вътре и затръшна вратата.

— Какво, по дяволите, правиш? — Огледа я и забеляза, че полата й се бе вдигнала десетина сантиметра над коляното, в чорапите й зееше дупка, а елегантните й обувки бяха кални.

— Не сме завършили разговора си — каза тя, останала без дъх.

— Какво си въобразяваш! Защо нахлуваш така в камиона ми?

— Ти не ме изчака.

— Слизай!

— Няма! — Лидия обърса с длан потта от челото си. Ситуацията й се стори комична. Засмя се, а Уейд я погледна така, сякаш бе загубила разсъдъка си.

— Защо се смееш, за бога?

Лидия не можеше да спре. Бе изпаднала в еуфория от неочакваната си постъпка.

— Госпожо Рийд, съзнавате ли, че половината град ни гледа? — Уейд се питаше колко време ще й е нужно, за да преодолее състоянието си.

— Тогава изведи ме от града — каза тя с усмивка на устните.

Уейд я погледна изпитателно. Подкара бързо и се отправи на изток. Никой не продума.

След десетина минути той излезе на запустелия релсов път, който стигаше чак до Котън Роу, две стари и разнебитени постройки, отдавна останали без врати и с изпочупени прозорци. Паркира камиона си в задния двор на батажа, който се извисяваше като скелет на мамут.

Уейд пусна ключовете в джоба си, отвори вратата и скочи от камиона. Лидия очакваше да заобиколи от нейната страна и да й помогне да слезе. Като го видя да тръгва в противоположната посока, се изправи на седалката и се загледа в него. Вятърът брулеше последните пожълтели листа и посипваше с тях изоставения път. Играеше си с къдриците на Уейд. С рязък жест той отметна падналата върху челото му коса.

Лидия слезе и с бавни несигурни стъпки го последва. Когато го приближи, той се обърна.

— Е? — В гласа му долавяше само презрение.

— Какво?

— Каза, че не сме завършили разговора си и ме накара да те изведа от града. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и приклекна.

— Глен ме помоли да ти говоря за новия център. — Уейд не отговори и тя продължи: — Първо отказах. Бяхме се разбрали да не се виждаме повече и не се… Е, добре, не се разделихме като приятели.

— Но Харауей все пак успя да те убеди да ме използваш!

— Истината е, че… — Питаше се дали ще намери сили да признае. — Истината е, че ми липсваше и се съгласих да постъпя така, защото исках да те видя.

Уейд застина. На фона на синевата на небето и залеза на слънцето силуетът му напомняше огромна тъмна статуя.

Тя докосна рамото му. Статуята се раздвижи. Обърна се и я прегърна с такава страст, че тя потрепери от глава до пети.

— Лидия — прошепна, като зарови лице в косите й и леко докосна с устни шията й.

— Моля те, не ме презирай! — Тя обгърна с ръце кръста му и се притисна към него.

— Презрението е последното нещо, което изпитвам към теб! — Той я погледна. Бе така нежна и крехка!

Беззащитна Лидия въздъхна. Той се възползва от този миг и я целуна. Тя отговори на милувката му. Стъписана от силата на неговото желание, Лидия прие тялото му, сякаш цял живот бе чакала да изпита тази наслада. Устните му търсеха настоятелно нейните. Ръцете му се движеха бавно по тялото й, от шията до гърдите. Обезумял от страст, Уейд трепереше, дишаше тежко и учестено. Усещаше как тя се отпуска и се разтапя под пръстите му. Лидия се уплаши от чувствата си. Да отговори на ласките му лудо, пламнала и тя от желание, бе необичайно за нея. Осъзна, че трябва да избяга, преди да е станало късно.

Заобиколена от сенките на миналото и потопена в страстта на Уейд, тя прозря истината. Копнежът й бе силен и неудържим като порив на вятъра.

— Мила, мила, имаш ли представа как те желая? — Уейд покри лицето й с целувки, а ръцете му се плъзнаха към ханша й, притискайки я силно във възбудата си.

— Не ми причинявай това! — Тя се опита да се отдръпне. Тялото й жадуваше за него, но подсъзнателно усещаше, че не бива да си играе с огъня.

— Няма да ти направя нищо различно от това, което ти искаш да направиш с мен. — Той продължаваше да я притиска към себе си. — Ти го искаш! Знам, че го искаш.

Лидия положи глава на гърдите му и чу ускорените удари на неговото сърце.

— Не мога да отрека чувствата си, но съм длъжна да спра дотук.

— Не! Не мисли за това.

— Не можем да си позволим да се отдадем на чувствата си. — Искаше да му покаже, че не бе жена, която се отдава някому, без да бъде обичана и без самата тя да обича.

— Би било ужасна грешка, ако не го направим!

Уейд хвана с две ръце лицето й и настоятелно потърси отговор в лешниково зелените й очи. Не го намери. Откри само горещо желание, скрито дълбоко под привидната студенина на погледа й.

— Страстта ни няма да изчезне, знаеш го, нали?

— Трябва да си кажем сбогом. — Сълзи задавиха гласа й. — Иначе ще се унищожим един друг.

Би искал да спори с нея, но знаеше, че думите са безполезни. Нямаше сила на света, която да я накара да забрави принципите и възпитанието си, нейното лично разбиране за добро и зло. А това бяха качествата, от които той безпределно се възхищаваше и пред които се прекланяше. Това бе причината за обожанието му. Но в този миг би желал Лидия да се държи като жена, а не като дама. Оглеждайки пустотата на Котън Роу, той усети как отново го завладява самота.

— Не мисля, че мама някога ще продаде тази земя. Тя е жена, която не одобрява промените.

— Харесвам майка ти…

— Ще те закарам до вас. — Уейд вдигна ръцете й и нежно ги целуна.

— Благодаря ти.

Вятърът свистеше през изпочупените прозорци. Около Лидия и Уейд се спуснаха тъжни сенки. Разменяйки си последен, изпълнен с желание поглед двамата се опитваха да се сбогуват със страстта, която нямаше да угасне никога.