Бевърли Бартън
Мълвата (5)

Четвърта глава

Уейд лапна последното парче бисквита и допи остатъка от кафето. Неделята бе единственият ден, когато си позволяваше бавна и разточителна закуска. Отпусна се на стола и кръстоса обутите си в ботуши крака. Зачете се в „Ривъртън Кроникъл“. Майка му и дъщеря му вече бяха прочели най-важното.

От първа страница гледаха физиономиите на Глен Харауей и Лидия Рийд. Тя изглеждаше по-хубава от всякога. Само мисълта за нея го възбуждаше. Спомни си топлите й розови устни и меката влажна кожа. Нима бе допуснал вдовицата на Тайлър Рийд да завладее сърцето му?

Уейд знаеше как се чувства и Лидия, защото следобедите на последните шест съботи бяха прекарали заедно. Тя се радваше на посещенията им и ги канеше с удоволствие. Да бъде приятел на Лидия се оказа най-трудното нещо за Уейд. Искаше да й бъде приятел, но, господи, всъщност искаше много повече. Тя никога не питаше защо е дошъл. Двамата разговаряха, докато Моли играеше с Лео или се забавляваше с колекцията от кукли. В началото обсъждаха Мейси и Тайлър, след това започнаха да споделят собствените си мисли, чувства и преживявания. Така той научи, че е била силно привързана към баща си, областен съдия на щата Алабама и че смъртта му, когато е била дванайсетгодишна, я е покрусила дълбоко. Беше в добри отношения с втория си баща, индустриалец-милионер. Разбра, че често разговаря по телефона с майка си, известна светска дама. Брат й бе адвокат и живееше в Алабама със съпругата си и трите си деца. Лидия се бе дипломирала в Университета в Алабама и бе основала собствена фирма за вътрешна архитектура в Бирмингам. Там бе срещнала Тайлър — представител на трето поколение политици, който си търсеше подходящата съпруга. Лидия Лий Милнър се оказала точно това, от което имал нужда.

Уейд познаваше добре живота й, но не бе разбрал нищо за интимната страна на брака им. Нито той бе споменал нещо за секс.

— Моли отива на църква с Таня — съобщи от вратата Рути.

— Ти няма ли да ходиш? — Уейд погледна над ръба на вестника.

— Обажда се артритът ми — оплака се Рути.

— И Брит ли няма да ходи на църква?

— Нали знаеш, че не му харесва новия пастор. Каза, че кракът му няма да стъпи, докато онзи е там.

— Дали не ревнува?

— Таня наистина изглежда очарована от преподобния Чарлз.

— Чух, че бил хубавец и ерген.

— Не говори глупости! Това не ме интересува.

— И моят живот не би трябвало да те интересува.

— Това, което казах, не се отнасяше за отношенията ти с Лидия Рийд. Но се питам как вие двамата ще се справите, ако положението излезе от контрол?

— Нищо не мога да ти кажа, мамо. — Уейд сгъна вестника.

— И дума не си обелвал какво става с вас?

— Какво би искала да знаеш?

— Обикновено се занимавам само с моите проблеми, но… Е, добре, не бих искала да бъдеш наранен отново. И макар да не познавам добре Лидия, уверена съм, че и тя страда достатъчно. Не бива да й причиниш нова болка, нали?

— За какво говориш? — Уейд се изправи и бутна стола назад.

— Обикновено не си губя времето да слушам клюкарите, но когато одумват най-големия ми син…

— Добре, казвай направо! — Уейд си сипа още кафе.

— Хората разправят, че се въртиш около вдовицата на Рийд.

— Няколко пъти съм я посещавал. Нищо повече. — Уейд постави ръка на рамото й. — Нямам намерение да се забърквам нито с Лидия, нито с която и да е друга жена. Възнамерявам да остана сам до края на живота си.

— Хората казват, че нямаш работа да се навърташ около нея.

— Аз не се навъртам!

— Няма нужда да ми крещиш! В нищо не те обвинявам. Ти си възрастен мъж. — Рути изплакна чиниите и започна да ги бърше.

— Точно сега тя има нужда от приятел. Някой, с когото да може да разговаря. — Уейд погали ръката на майка си. — И аз се нуждая от някого.

— Ти се нуждаеш от жена.

— Нима след всички тези години ти си склонна да говориш за жена, която не търси нищо друго, освен секс?

— Говоря за любовта между двама души.

— Това е единственото нещо, срещу което съм имунизиран. — Уейд се засмя, преди да изпие последната глътка кафе.

— Слушай, синко, ти имаш точно толкова власт над любовта, колкото и над капризите на времето. Така че, внимавай да не попаднеш във вихъра на някое торнадо.

— Ще има ли торнадо? — попита Моли, влизайки в кухнята. Късите къдрици обграждаха ангелското й лице и подчертаваха трапчинките на бузите й, когато се усмихваше.

— Торнадото е в главата на баба ти — увери Уейд дъщеря си, докато я вземаше в скута си. — Днес си много хубава. Тази рокля нова ли е?

— Баба ми я уши. — Моли направи пирует.

В този миг долетя звукът на клаксон. Моли подскочи и хукна към входната врата, където я чакаше снахата на Уейд.

— Довиждане. Ще се видим след службата.

— Май много се вълнува от църковната служба. Справя се чудесно без Мейси, нали?

— Справяше се без нея и когато тя бе жива. И двамата знаем, че аз отгледах детето. Но така или иначе Моли има нужда от майка. От млада жена, която да я научи на всичко, което едно момиче трябва да знае.

— Имаш предвид някого, нали? — попита Уейд.

— Има няколко момичета наоколо, които биха били щастливи да се омъжат за теб. Това, от което имаш нужда, е момиче, отраснало тук, което да е наясно с живота в една ферма.

— Ако мислиш, че съм си наумил да се оженя за Лидия, забрави за това. Дама като нея не би желала да има нищо общо с мен.

 

 

— Моля те, благодари на Елоиз още веднъж за прекрасния обяд. — Лидия отключи входната врата.

— Мама много държи на теб — каза Глен и я последва.

— Ще бъде ли много невъзпитано от моя страна, ако не те поканя?

— Не се ли чувстваш добре, скъпа? — Той вдигна ръката й и я приближи до устните си.

— Уморена съм. — Тя бавно се отдръпна. — Преживяването не бе приятно.

— Разбирам. Всички разбират. — Глен изправи рамене и погледна Лидия право в очите. — Хората от Ривъртън имат много добро мнение за теб.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Скъпа, неприятно ми е да повдигам отново този въпрос. Става дума за Уейд Камерън.

— Вече ти казах, че с Уейд Камерън сме само приятели. — Лидия въздъхна. — Харесва ми дъщеря му.

— Ти имаш достатъчно приятели, които да се грижат за теб.

— Но никой от тях не разбра какво преживях, никой, освен Уейд… Господин Камерън.

— Лидия, хората говорят.

— Да, ти и Елоиз вече ми казахте.

— Мила, не е редно да рискуваш авторитета си заради мъж като него. — Гласът на Глен бе изпълнен с вълнение и тревога.

— И какво точно смятат хората, че правя с господин Камерън?

— Е, скъпа… — Глен неуверено поклати глава. — Никой не смята, че си в интимни отношения с него… Но, така или иначе, посещенията му не се приемат добре.

— Да, предполагам, че е така.

— Ти си длъжна да му изясниш положението си, преди да те е увлякъл в нещо нередно.

— Благодаря ти за грижите, Глен. — Лидия изпрати съседа си до вратата. — Настина, много съм уморена, така че ако не възразяваш.

— Естествено, естествено. — Глен се отправи към стълбата. Отвън й махна за сбогом. — Не забравяй, че винаги съм на твое разположение.

Лидия се насили да се усмихне, махна му с ръка и затвори вратата. С въздишка на облекчение изрита обувките си. Влезе в спалнята и съблече костюма си. Загледана в луксозната мебелировка, тя реши, че е било чудесно да живеят в отделни спални с Тайлър.

Имаше нужда от чаша силно кафе и един уестърн, за да се отпусне.

Слънчеви петна проблясваха върху стените на кабинета й, докато тя отпиваше от втората чаша кафе и гледаше филма по телевизията.

Толкова рядко, докато беше жив Тайлър, бяха намирали време да се наслаждават на неделния следобед. Винаги имаше важни хора, с които трябваше да се срещат, места, където бяха длъжни да отидат. Начин на живот, който доставяше радост на майка й и на втория й баща. Тя самата се бе преструвала, че я задоволява.

По време на първата година след женитбата им, тя бе влюбена и запленена от красивия си съпруг и не обръщаше внимание на моментните му капризи. Дори и след като розите на мечтите й увехнаха, продължи да изпълнява ролята си на съвършена съпруга. А Тайлър й се бе отблагодарил, като й изневеряваше. Подозираше го от много време, но никога не намери кураж да погледне истината в очите. Предпочиташе да се преструва, че бракът им върви нормално. Но месеци преди катастрофата дори и мисълта, че съпругът й ще стане губернатор, не можеше да я избави от отчаянието, което я бе обсебило. Лидия се отдаде на насладата, която изпитваше от вкуса на кафето. Филмът се оказа любовна история. Това я накара да се почувства още по-самотна.

Докато Джон Уейн и Морийн О’Хара изпълваха екрана с присъствието си, сърцето на Лидия биеше лудо от вълнение. Тя винаги съпреживяваше чувствата на героите. С развята от вятъра коса, Морийн се хвърли в прегръдките на Уейн и в този кратък миг Лидия пожела да е на мястото на героинята. Затвори очи и преживя екстаза й. Сякаш усещаше силни ръце, който я прегръщат, настоятелни устни, допрени до нейните… Знаеше, че ще се люби с Уейд Камерън.

Лидия отвори широко очи и скри лицето си в длани. Сърцето й лудо биеше. „Не!“ Как можеше да бленува за Уейд само четири месеца след смъртта на съпруга си! Опитваше се да се убеди, че не изпитва към него нищо, различно от приятелско благоразположение. За нея Уейд бе само приятел. И двамата се нуждаеха един от друг, но временно, докато преодолеят шока от загубата.

Не можеше да отрече, че всеки път, щом го видеше, я обземаше неудържим копнеж. Често мечтаеше за него, изпълнена със страст, която бе тлеела дълбоко в нея, докато бе омъжена за Тайлър.

Не биваше да се поддава на чувствата, но бе безсилна. Глен имаше право. Налагаше се да обясни на Уейд, че невинната им връзка се приема като нещо нередно. Продължаваха ли срещите им, положително щяха да преминат границата на приятелството. Той беше станал част от живота й.

Лидия погледна часовника. Мъчеше се да си представи какво ли прави Уейд в четири часа следобед в неделя. Би могла да му се обади по телефона и да го покани да намине. Само ако бе намерила сили да му покаже желанието си предния ден! През изминалите шест съботни дни бе започнала да го харесва неудържимо и бе обикнала дъщеря му.

Уейд излъчваше особена сила. Лидия се опияняваше от гласа му, от походката му… Не бе обсъждал в подробности живота си с Мейси. И никога не бе споменавал за друга жена.

Телефонен звън я извади от вцепенението й. Стана и вдигна слушалката.

— Ало!

Тишина.

— Ало!

— Не се приближавай до Уейд Камерън или ще съжаляваш — прошепна непознат глас.

— Какво? — Ръцете на Лидия леко трепереха. Връзката прекъсна. Тя стоеше изправена със слушалка в ръка, зареяла празен поглед.

Господи! Кой можеше да бъде този натрапник? И защо я заплашваше? Гласът бе неразпознаваем. Нисък, приглушен. Би могъл да бъде и женски, и мъжки. Някакъв непознат се опитваше да я сплаши. Защо? През последните седмици й се бяха обаждали приятели и познати, за да й кажат колко не одобряват, че се е сближила с човек като Уейд Камерън. А непознатият глас бе чула вече три пъти. Но сега за пръв път се почувства изплашена.

С треперещи пръсти разлисти телефонния указател и намери номера на Уейд. Набра го и почака, надявайки се някой да отговори.

— Ало! — обади се тъничък гласец.

За момент се поколеба дали да не затвори.

— Здравей, Моли. Лидия е на телефона. Баща ти у дома ли е?

— Да, един момент. Тъкмо гледаме футболен мач. — След миг Лидия чу: — Татко, за теб е!

Минутите бавно се нижеха. Лидия се притесни да не би Моли да е забравила.

— Да — чу се познатият глас на Уейд.

— Лидия Рийд е на телефона. Надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент?

— Лидия?!

— Съжалявам, че те безпокоя, но би ли могъл да ми отделиш малко време тази вечер? — Не би желала да постъпва така, но нямаше друг избор. Беше длъжна да прекрати връзката им. Не намери сили да каже „не“, когато Уейд я помоли да бъдат приятели, но знаеше, че не след дълго той ще предяви претенции за нещо повече. Във всеки поглед, във всеки жест се таеше сексуален подтекст.

— Неприятности ли имаш?

— Не точно. Просто искам да те видя. Трябва да говоря с теб, колкото е възможно по-скоро.

 

 

Уейд стоеше в колебание пред вратата на Лидия. Беше уверен, че го е повикала, за да се сбогуват. Глупаво беше да настоява да останат приятели. Рано или късно това щеше да й навреди. Почтените жители на Ривъртън нямаше да допуснат първата дама на града да се компрометира с Уейд Камерън, чиято съпруга бе скандализирала обществеността с лекомисленото си поведение.

Не знаеше какво го кара да се среща с нея всяка седмица. „Хормоните“, иронизира сам себе си. Цели нощи лежеше буден и копнееше за нея. Какво в нея го привличаше толкова силно все пак?

Без предупреждение входната врата се отвори. Уейд съзря лешниково зеления взор на Лидия. Лео подскочи няколко пъти.

— Стори ми се, че дочух камиона ти. Заповядай!

Той влезе в антрето и съблече коженото си яке. От камината долиташе уханието на горящи борови цепеници. Лео обикаляше около Уейд и душеше ботушите му.

— Дай си якето! — Лидия пое дрехата и я окачи. — Лео, дръж се прилично!

— Каза, че трябва да говорим. — Уейд не желаеше да губи времето си в празни приказки. Ако искаше да го изрита, нека стореше това направо.

— Седни! Ще направя кафе.

— Не искам кафе — рязко каза той.

— Добре. — Лидия седна на канапето и го покани да го настани до нея. Лео се излегна в краката й. — Моля те, Уейд, седни!

Защо все пак не я поглеждаше? Досещаше ли се какво се готви да му каже? И до него ли бе стигнала мълвата?

С неудоволствие той седна, но на известно разстояние.

— Не мога да стоя дълго. — Не желаеше да я докосва.

— Не можеш да си представиш какво значение имат за мен срещите ни, разговорите ни. — Не искаше да постъпва така. Но се налагаше. Така беше по-добре и за двамата. — Никой не знае какво преживях.

Уейд се изправи, пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Виж какво, ако се опитваш по заобиколен път да ми съобщиш, че скъсваме, не си губи времето. Разбирам прекрасно.

Лидия се изправи, ръцете й трепереха. Сърцето й се сви, като усети обидата в гласа му. Не знаеше ли колко й беше трудно? Та нали той бе единственият светъл лъч в живота й?

— Уейд, нека да ти обясня…

— Какво има да ми обясняваш? — Уейд грабна палтото си и тръгна към вратата. — Хората говорят. Злоупотребяват с нещата.

— Мейси и Тайлър бяха дълго време в центъра на вниманието, а сега сме ние с теб. — Лидия изпитваше непреодолимо желание да го докосне, да постави ръка на рамото му. Знаеше, че не бива. И ако все пак…

— Естествено, дама като теб не би искала хората да я приемат за глупачка, която се върти около един фермер, който отглежда говеда и пилета. Човек с мазоли по дланите си и…

— Да, и двамата имаме определено положение в обществото. — Лидия го последва до вратата. Не искаше да се сбогува с него. Лео се промъкна покрай Уейд и излезе навън.

Уейд се обърна. Изражението на лицето му уплаши Лидия. Очите му горяха с черни пламъчета, а устните му бяха болезнено свити.

— Госпожо, — каза той — хората отдавна ме одумват. И то не за добро. Като млад бях дивият Камерън, момчето, което пиеше, шофираше твърде бързо и сваляше всяка жена. После една от тези жени ме хвана в капана и аз се ожених за нея.

— Не бива да… — Искаше да го прегърне, да успокои болката му.

— Смятате, че е било несправедливо съпругът ви да има любовници. Е, госпожо, вие не знаете какво значи да бъдеш предмет на всеобщо съжаление или подигравки.

— О, Уейд! — Сълзи изпълниха очите й.

— Ако си спала с мъжа си, след като е започнала връзката му с Мейси, не е лошо да се прегледаш. За всеки случай. Жена ми спеше с всеки, който я пожелаеше.

Страданието на Уейд я стъписа и увеличи собствената й болка. Отново й се прииска да го прегърне. Безпокоеше се за него.

— Моля те, не си отивай!

— Защо? — Уейд излезе във вътрешния двор. Студеният октомврийски вятър развя косата му.

Не си бе представяла раздялата им така. Ако не бе наранен, може би щеше да проумее защо тяхната връзка няма бъдеще.

Застанал в тъмнината, Уейд изглеждаше така самотен и изоставен.

— Някой ме заплаши по телефона.

— Някой какво? — Погледна я Уейд с недоумение.

— Някой, нямам представа кой, позвъни и ме предупреди да стоя далеч от теб. — Тя пристъпи напред в студената вечер.

— Заплашвали са те по телефона? — Очите му се разшириха. Дали не се опитваше да му каже, че слага край на връзката им, защото се е изплашила? — Колко пъти?

— Четири, но днес здравата се изплаших. — Лидия почувства облекчение, че е споделила ужасната си тайна с него. — Кой би могъл да бъде?

— Би могла да попиташ новия кмет. — Уейд знаеше, че Харауей има най-много основания да иска да я държи далеч от всички мъже. И като имаше предвид как използва законите, за да постигне онова, което си е наумил, не се съмняваше, че би могъл да изплаши Лидия.

— Глен?

— Да, Глен. Ако не си забелязала, той има подчертано желание да те притежава.

— Това не е истина.

— Ако той няма кураж, аз мога да го направя.

— Как се осмеляваш да ми говориш така?! — възкликна Лидия.

— Е, добре, не мога да се сетя за друг човек.

— А ти? Няма ли някой около теб, който да не желае да бъдем заедно?

Внезапно помисли за майка си, но отпъди мисълта. Рути Камерън не беше човек, който би заплашвал по телефона. Ако искаше да каже нещо някому, тя се срещаше очи в очи с него.

— Не, никой около мен не би направил това.

На Уейд никак не му харесваше това, че някой тормози Лидия. Само да пипне този подлец!

— Трябва да уведомиш полицията — предложи той.

— Не бих искала, освен ако не стане по-лошо. Ако съобщя на полицията, ще заприказват още повече. Подобно нещо не може да се запази в тайна дълго време.

— Така е.

Господи! Какво друго би могъл да й каже? Как би могъл да й помогне? Дали ако прекратяха срещите си, телефонните обаждания щяха да престанат?

— Разбираш ме, нали? — Лидия недоумяваше дали човек като Уейд можеше да вникне в необходимостта да поддържа деликатното равновесие в живота им.

— Разбирам. За теб да бъдеш в центъра на вниманието на целия град е съдба, по-страшна от смъртта.

— Не бих искала да си тръгваш така…

— Как?

— Обиден.

— А, значи не искаш да си тръгвам обиден? А как?

— Да се разделим като приятели.

— Разбирам, че най-сетне си го проумяла.

— Да проумея какво?

— Че можем да бъдем само приятели.

Лидия усети как сърцето й заби лудо. Погледнаха се. Желаеха се взаимно. Силно и страстно.

— Не мога да ти предложа повече — обясни тя, а всъщност би желала да му даде всичко, което притежаваше. Приятно би било да го прегърне и да отпусне глава върху гърдите му. А той искаше да я целуне, да я обгърне и бавно да свали дрехите й. Да я отнесе до леглото. Да я люби.

— Не искам да ти бъда само приятел. Искам да бъда твой любовник. И ти го знаеш, нали?

— Невъзможно е — простена тя. Разбираше, че го губи и бе безсилна.

Уейд не възнамеряваше да я моли. Нямаше намерение да повтаря грешките си.

— Уейд! — Лидия протегна ръце към него. Знаеше, че ако го докосне, ще бъде грешка.

Той спря, но не се обърна. Ръцете му трепереха:

— По-добре се прибери. Хладно е.

— Пази се! — Лидия сплете пръсти в отчаяние и безнадеждност.

— И ти!

Обръщайки се назад, той й хвърли последен поглед. Изящно очертаващият се силует в рамката на вратата бе същинско изкушение за чувствата му. Ако не тръгнеше незабавно, никога нямаше да го направи. Уейд скочи в кабината на камиона и включи двигателя. Треперейки от студ, Лидия го гледаше как се изгубва в тъмнината. Приближи се до оградата и проследи с поглед светлините на фаровете, които постепенно изчезнаха. Горчиви сълзи замъглиха очите й. Уейд Камерън си бе отишъл.