Бевърли Бартън
Мълвата (4)

Трета глава

Този ден в Ривъртън честваха Деня на основателите. Веселбата беше в разгара си, когато Уейд и семейството му се появиха там. Той нямаше желание да отива, но Моли бе настояла. Бе уверен, че ще срещне Лидия. Нямаше съмнение, че ще я открие на почетно място сред официалните лица, докато новият кмет Глен Харауей произнася приветственото си слово. Със закъснението си Уейд целеше да пропусне поне тази част от представлението.

От тълпите, прииждащи към площада, той разбра, че са пристигнали хора от цялата област. В четирите края на парка, както и на всяко свободно местенце по алеите, бяха отворени сергии, отрупани с храна и различни стоки. На витрините на магазините бяха изложени картини, представящи сцени от историята на Ривъртън. Артисти представяха в мизансцен откъси от живота в града. Ароматът на захарен памук се смесваше с пикантната миризма на месо, печено на скара. Юлското слънце напичаше. Лицата на хората бяха зачервени и потни. Нямаше спасение от адската горещина. Дори и сенките на дърветата, под които обядваха празнуващите, не предлагаха прохлада.

— Толкова е горещо! По-добре да си бях останала у дома — каза Таня Камерън, развявайки нагоре-надолу краищата на фланелката си, с надеждата да се разхлади.

— О, лельо Таня, не обръщай внимание на жегата. Виж колко е интересно! — Моли непрестанно тичаше около четиримата възрастни.

— Брит, скъпи, хайде да отидем да си купим по един сладолед.

— Ще ти взема след минута. Обещавам. Само да хвърля поглед на кожените колани. Брит потупа жена си по раменете.

— Ще умра от тази горещина — оплака се Таня.

Рути Камерън промърмори и изгледа остро снаха си. След това се упъти към една сергия, претрупана с различни предмети.

Уейд знаеше, че на майка му й бе омръзнало да гледа как Таня манипулира Брит, но така или иначе, това не бе негова работа. Имаше си свои собствени проблеми, а най-големият от тях беше само на няколко крачки.

От деня, когато Лидия бе отишла да търси подкрепа и съчувствие при него, той се бе заклел, че никога вече няма да се приближи до нея. Но усещаше, че рано или късно, пътищата им ще се пресекат и тайно се надяваше на това.

Беше прекрасна, дори и в тази ужасна горещина. Не толкова хладна и надменна, както обикновено. Облечена в къси панталони в цвят каки, червена блуза без ръкави и подходящи спортни обувки, Лидия беше вдигнала косата си и я бе прикрепила със златна шнола. На ушите си носеше малки златни висулки, а около шията — тънка златна верижка.

Стоеше заедно с Глен и една по-възрастна жена. Съдейки по червената й коса, Уейд предположи, че е майката на кмета. Тръпка на ревност го разтърси, като забеляза, че Глен обгръща с ръка раменете на Лидия. Разпозна безпогрешно желанието, изписано в очите му. Същият израз бе видял и в нощта на катастрофата. Повече от очевидни бяха сексуалните му мераци. Но дали тя съзнаваше, че „старият семеен приятел“ копнее за тялото й?

— Виж, татко, госпожа Рийд! — извика Моли. — Мога ли да я поздравя?

— Не! — отсече Уейд.

— Баща ти не иска да безпокоиш госпожа Рийд, докато разговаря с приятелите си. — Рути погали внучката си. — Ще я поздравим, преди да си тръгнем.

— Говори се, че майката на новия кмет се кани да ожени сина си за вдовицата Рийд — каза Таня. — Навремето много хора смятаха, че с Брит сме поизбързали с женитбата си след смъртта на Пол и…

— Хайде, Брит, да хвърлим поглед на тези колани. — Уейд не възнамеряваше да слуша за сетен път оправданията и упреците на Таня.

— Почакай, татко! Госпожа Рийд и приятелите й идват насам! — Моли подскачаше от крак на крак.

— Виж, тя гледа към нас!

Лидия махна с ръка в отговор на поздрава на Моли. За миг усети слабост и й се зави свят.

— Хайде, Лидия — подкани я Глен. — Искам да хвана Камерън, преди да се е загубил в навалицата.

— Вървете. — Елоиз се намръщи, сякаш бе надушила неприятна миризма. — Аз тръгвам към библиотеката.

— Добре, ще се видим по-късно, мамо.

— И внимавай със старата Камерън. — В гласа на Елоиз звучеше надменност и неодобрение. — Тя е неграмотна, едва ли може да разбере какво би означавал новият център за Ривъртън.

Лидия прехапа език, за да не се впусне разгорещено да защитава Рути Камерън. Не й стигаше смелост. Елоиз щеше да започне безконечен разпит за причините, а как би могла да й обясни, че светът би бил по-добър, ако имаше повече трудолюбиви и искрени хора като майката на Уейд. Лидия прекоси с Глен зелената морава, която ги делеше от семейство Камерън. Много усилия й струваше да не вдигне поглед към Уейд. Той носеше избелелите си джинси и памучна фланелка. Липсваше само шапката. Косата му блестеше като черна коприна. Кожата му имаше загара на човек, работещ на открито. Леки бръчки се спускаха към устните му и ограждаха тъмните му очи.

— Добър ден, госпожо Камерън. — Глен протегна ръка с пресилена усмивка.

— Такъв да е. — Рути не подаде ръка на кмета.

— Виж какво, Харауей, ако идваш да увещаваш мама да продаде земята на Котън Роу, си губиш времето. — Брит недоволно изгледа Глен.

— Вървете с Таня за сладолед. И сама мога да се оправя, момчето ми! — Рути най-после подаде ръка на Глен.

Лидия следеше с интерес реакцията на Брит. Вместо да се разгневи, той се засмя, прегърна русата си жена и се отправиха към сладкарницата.

— Госпожо Камерън, ако искате да ме изслушате, бих ви обяснил придобивките, които ще получите вие и вашето семейство, а не само Ривъртън.

Глен Харауей не притежаваше опасния чар на Тайлър Рийд, но имаше неговата златна уста.

— Колко пъти съм ви казвала, че не желая да продавам. — Рути скръсти ръце на гърдите си и го погледна намръщено.

— Как бих могъл да ви убедя?

— Невъзможно е. — Рути се завъртя и се отдалечи, оставяйки Глен да гледа безпомощно след нея.

Лидия не можа да потисне усмивката си при мисълта, че Глен бе изпаднал в неловко положение след сблъсъка с Рути Камерън. Собствената му майка и нейните приятелки бяха твърде изтънчени за подобен начин на изразяване.

Уейд забеляза усмивката, пропълзяла по устните на Лидия и разбра, че тя приемаше отговора на майка му като остроумен, а не като обиден. Достави му удоволствие.

— Госпожо Рийд? — Моли дръпна ръката на Лидия и бе възнаградена с усмивка.

— Здравей, Моли, как си? — Лидия намираше, че дъщерята на Уейд бе очарователна, но лесно би могла да бъде сбъркана с момче. Краката й бяха боси, обути в прашни сандали. „Ако беше мое дете…“, помисли си Лидия, но се сепна. Тези мисли бяха опасни.

— Топло ми е. — Моли й даде знак да се наведе.

— Какво има?

— Мисля, че баба не хареса приятеля ви.

— Страхувам се, че си права — прошепна съучастнически Лидия.

— Моли, не е учтиво да шепнеш — каза Уейд.

— И да нараняваш чувствата на хората не е учтиво — отговори детето.

Глен докосна ръката на Лидия.

— Там е сенаторът Бидъл. Трябва да го видя, преди да си тръгне.

— Разбира се. — Лидия се отдръпна от Глен. — Ще се видим по-късно, Глен.

— Лидия, наистина… Не намирам, че…

— Тя каза, че ще се видите по-късно — намеси се Уейд.

— Вижте, Камерън…

— Хората ни гледат. — Лидия знаеше, че само така може да прекрати нежелания словесен двубой.

— Не се бави, мила. — Глен почти забърза към сенатора, който бе удостоил с присъствието си празненството по случай Деня на основаването на Ривъртън.

Лидия се опитваше да съсредоточи вниманието си върху Моли, но очите й постоянно се връщаха на Уейд. Той също я гледаше настоятелно. В погледа му се четеше присмех.

— Рина има кученца! — съобщи Моли. — Седем! Искате ли едно, госпожо Рийд?

— О, Моли! Не знам. — Лидия никога не бе имала куче. Майка й смяташе, че домашните животни цапат много. А, за съжаление, и Тайлър споделяше възгледите на майка й.

— Моли би желала да повери всяко животинче в добри ръце. Останаха още три. — Уейд си играеше с къдриците на Моли.

Лидия изпита завист от близостта между бащата и дъщерята. Отдавна, преди много години и тя бе обожавала баща си. Смъртта му, предизвикана от неочакван инфаркт, се превърна в трагедията на живота й.

— Знаеш ли, май ще се съглася да взема едно от бебетата на Рина. Останало ли е някое мъжко? — Лидия бе радостна, че е насаме с Уейд. Момиченцето бе като изолатор на напрежението.

— Татко, да й дадем светлокафявото дребосъче. — Моли се смееше и подскачаше.

— Той съвсем не е светлокафяво дребосъче. Това е израз от любимата приказка на Моли. Не се чувствайте задължена да го вземате.

Вълна от обич и топлина премина през Лидия. Уейд имаше много лица. Трудолюбив фермер. Послушен син. Любящ баща. Сексапилен мъж. Ако го беше срещнала преди години! Преди Тайлър. Или — в бъдещето, когато няма да бъде в центъра на вниманието по двайсет и четири часа на ден.

— Мога да изпратя някого да ми донесе кученцето, когато порасне достатъчно. — Лидия не желаеше да се подлага отново на кошмара, преживян при предното пътуване до фермата.

— Не, не! Ние ще ви го донесем. Нали, татко?

— Ако това не притеснява госпожа Рийд.

Лидия не би могла да се измъкне от създалото се положение, без да нарани Моли. Но какво лошо имаше в това Уейд и дъщеря му да наминат и да й донесат кученцето?

— Добре, ще ви чакам. Наистина искам светлокафявото дребосъче. — Тя тръпнеше под изпитателния поглед на Уейд. — А сега да вървя. След малко трябва да бъдем в клуба.

От градския площад Уейд проследи как Лидия се отдалечава. За няколко минути се бе държала като всяка друга жена и бе намерила общ език с Моли. Последната й реплика обаче го върна на земята. Вдигна рамене и тръгна да купи хотдог на дъщеря си.

 

 

Лидия се надяваше този ден да не се повтори. Бяха минали четири месеца от смъртта на Тайлър. Прибираше вещите му, унесена в тъжен размисъл.

Загубата на Тайлър й причини голяма мъка. През изтеклото време бе преосмислила съвместния им живот и бе стигнала до извода, че ако не бе влагала излишно старание да бъде точно копие на майка си, би намерила сили да приеме истината по-рано. Тайлър я бе използвал, но с нейното съгласие.

След като се увери, че нито Глен, нито майка му бяха на двора, Лидия отвори вратата и излезе в задния двор. Лек вечерен бриз погали лицето й. Вдъхна с наслада аромата на розите. Бе почти осем часа, но през лятото денят бе по-дълъг и щеше да бъде светло поне още час. Приседна на дървената пейка, облегна се на една възглавница и въздъхна. Дъждецът, превалял късно следобед, бе охладил горещия въздух. За кой ли път през последните пет минути поглеждаше часовника си. Всеки момент щяха да пристигнат. Преди трийсетина минути Моли й се обади, за да попита дали ще й бъде удобно да донесат кученцето.

Лидия непрестанно си повтаряше, че е нелепо да се притеснява. Нищо не би могло да се случи, щом и Моли щеше да идва. Уейд едва ли би си позволил да й направи някакво предложение в присъствието на дъщеря си. Но този факт не попречи на въображението й да реди сцена след сцена. Невероятно бе колко изобретателна можеше да бъде женската природа…

Скърцането на спирачки я извади от унеса й. Чу затръшването на вратата и смехът на Моли изпълни тишината. Бавно и привидно спокойно Лидия се отправи да ги посрещне.

Само един поглед и сърцето й заби лудо. Изпита неудържимо желание да се хвърли в прегръдките му и да остане там завинаги. Гледайки го с кученцето в ръце, тя се питаше дали има други дрехи, освен избелелите джинси и памучните фланелки.

— Донесохме Лео. — Моли пое кучето от ръцете на баща си. — Ако не ви харесва името, което му измислихме, можете да го промените.

— Лео? — Лидия оглеждаше рунтавото същество, което се извиваше в малките ръце на Моли. — Лео, лъвът. Това име подхожда на златистата му козина.

— В двора ли ще го държите? — Моли оглеждаше широкия заден двор. — А може би ще го пускате и вътре, в къщата? Баба не ми разрешава да пускам Рина и Рохайд вътре. Казва, че животните не са създадени да живеят в къща.

— Е, мисля, че баба ти има право. Лео може да стои и вън, и вътре. — „А ще ми бъде и приятел, някой, който ще ме обича“, помисли си тя.

— Хайде, Моли, донесохме Лео. Сигурен съм, че госпожа Рийд си има работа — каза Уейд.

— Трябва ли да си тръгваме? — Моли се намръщи.

— Не, разбира се, че не. — Думите сякаш излетяха сами от устата на Лидия. Не можеше да повярва, че е такава глупачка — да настоява Уейд да остане и минута повече, отколкото бе необходимо.

— Татко, но госпожа Рийд иска да останем.

— Моли, защо не ми казваш Лидия. Ако баща ти не възразява, разбира се. Все пак ние сме приятели.

Уейд се усмихна. Колко добре се държеше с дъщеря му! Като същинска майка.

— Мога ли да разгледам къщата ти? — попита Моли.

— Моли Сю Камерън! — предупреди я Уейд.

— Заповядай! — Смеейки се, Лидия поведе малката гостенка. — Ще направим една обиколка. Вземи и Лео. Така ще може да подуши новото си жилище.

— Да, и веднага ще маркира владенията си.

Уейд ги последва.

— Няма значение. Всички мъже са родени завоеватели, нали? Просто ще си приготвя кърпи.

Следващия час Лидия се забавляваше, като показваше къщата на двамата Камерън. Почерпи ги със студен чай и сладкиши. Когато забелязаха разпръснатите из цялата къща кутии, тя бе принудена да им обясни, че прибира вещите на Тайлър. Сякаш за да я успокои, Моли каза, че и баба й направила същото с вещите на майка й, дори веднага след погребението.

Най-опасен бе мигът, в който Моли и Лео отидоха до банята, а Лидия остана насаме с Уейд. Мълчаха. Стояха изправени един срещу друг и се гледаха. Стори им се, че мина цяла вечност, преди Моли да се върне при тях.

Във въображението си Лидия пресъздаваше сцени, така живи, че чак почервеня от смущение. Сякаш усещаше ръката му около раменете му, а устните му върху своите

— Защо не дойдеш някой път с Лео до фермата, Лидия? — Моли последва баща си, който се бе отправил към вратата.

Лидия хвърли въпросителен поглед към Уейд. Дали не възразяваше? Очите му бяха безизразни. Очевидно не възнамеряваше той да направи първата стъпка.

— Благодаря за поканата. Ще видим.

— Хайде, Къдрокоске. — Уейд леко шляпна Моли.

— Довиждане, Лидия! Довиждане Лео! — Моли им махаше с ръка дори и от камиона.

Внезапно самотата отново притисна Лидия. Не се бе чувствала толкова зле от месеци. Бе раздвоена между желанието да се свърже с Уейд и Моли и те да станат част от живота й и съзнанието, че това бе невъзможно.

Лео вървеше по петите й и скимтеше. Тя коленичи, взе го в ръце и влезе в къщата. В този миг градинската врата скръцна. В задния двор се появи Елоиз Харауей.

— Не беше ли това съпругът на Мейси Камерън?

— Да, това бяха Уейд Камерън и дъщеря му Моли. — Лидия не скри, че проявата на любопитство я подразни.

— Какво, за бога, правеха тук? Не смятам, че е редно този Камерън да те посещава. Би трябвало да знае, че ще ти напомни за Тайлър и за неговата недискретност.

— Кучето на дъщеря му е родило малки. Донесоха ми едно. — Гушнала Лео до гърдите си, Лидия го галеше.

— Виждам. Но защо?

— Защото аз помолих да ми подарят едно.

— Скъпа, би трябвало да повикаш и Глен. Да не стане някой скандал.

— Нали не смяташ, че едно шестгодишно момиченце може да предизвика скандал?

— Е, не… — Елоиз се приближи до Лидия. — Не възнамеряваш отново да се виждаш с него, нали?

— Не, Елоиз, няма да го виждам. — Лидия с мъка прикри усмивката си. Много й се искаше да каже на Елоиз, че това не е нейна работа, но уви, не можеше да го направи. Така или иначе, тя беше дама, която трябваше да зачита.

— Добре, добре. — Елоиз я потупа по гърба и я последва в къщата.

 

 

Към единадесет часа същата вечер Лидия взе душ и облече копринена пижама. Тъкмо се бе отпуснала пред телевизора, наслаждавайки се на любимото си предаване по осми канал, когато чу, че в двора й спира камион. Подсъзнателно усети, че Уейд Камерън се бе върнал.

Пое дълбоко дъх и се отправи към входната врата. Включи осветлението в задния двор и излезе. Уейд стоеше до вратата, облечен в същите дрехи, които носеше по време на посещението си следобеда.

Лео се спусна към него, възторжено размахал опашка.

— Господин Камерън?! — Би трябвало да го попита защо е дошъл, но това не я интересуваше. Беше радостна, че е тук.

— Надявам се, че нямате нищо против… — Беше забил поглед във върха на ботушите си. — Мисля, че трябва да поговорим.

— Защо не влезете? — Оглеждайки се наоколо, Лидия забеляза, че пердетата на кухненския прозорец на Елоиз леко помръдват.

— Предполагам, че нямам право да идвам тук… — каза той. — Но не мога да спра да мисля за вас… за нас.

— Радвам се, че се върнахте, господин Камерън. — Лидия го въведе в другата стая. — Моля, седнете — посочи му едно канапе, а тя самата зае люлеещия се стол.

— Благодаря. — Той се облегна назад и сложи ръце върху коленете си. — Моля, наричайте ме Уейд.

„Уейд, помисли си тя, изглежда по-изнервен от мен.“ Отново я завладяваше мъжественото му излъчване.

Никой не промълви и дума. Времето течеше бавно, сякаш минаха часове, преди да се осмелят да се погледнат.

— Ще пийнете ли нещо? — попита най-после Лидия. — Сигурно има кафе или може би предпочитате нещо друго?

— Нищо, благодаря. — Чувстваше се като глупак. Съзнаваше, че няма работа у дома на Лидия. Но на връщане мисълта за тази жена бе станала натрапчива и не му даваше покой. Бе спорил сам със себе си и накрая се предаде на чувствата си. Грижливо бе намислил какво да й каже. Щеше да й предложи приятелството си, нищо повече. Лидия Рийд бе дама, която можеше да се стресне, ако направо й разкриеш чувствата си.

— Целият град ще говори. — Лидия отиде до прозореца и се загледа в къщата на семейство Харауей. — Елоиз е застанала зад прозореца с надеждата да види нещичко. Рано сутринта ще разнесе вестта, че красивият господин Камерън ми е бил на гости.

— Намираш ли, че съм красив?

— Уейд…

— Аз пък те намирам за най-прекрасното създание, което някога съм срещал.

— Моля те!

— Притесняваш се за репутацията си. — Той се изправи и се приближи.

— Съпругът ми почина преди четири месеца. Недопустимо е да приемам мъже толкова късно. — От притеснение пръстите й нервно извиваха реверите на пижамата.

— Бих искал да бъдем приятели. — Уейд рязко се изправи.

— Приятели? — Очите й се разшириха от учудване. Не вярваше на ушите си.

— Мисля, че си подхождаме. Разбираме се, искам да кажа, че сме затънали в една и съща каша. Твоят съпруг и моята съпруга.

— Между нас има нещо повече, Уейд. — Лидия бе убедена, че са длъжни да си кажат истината. — Между нас има… Има привличане.

— По дяволите!

— Още не съм готова за връзка с мъж. Август е, а Тайлър умря през април. Не разбираш ли, че е неподходящо.

— Смяташ, че трябва да останеш вярна на паметта на мъж, който никога не ти е бил верен? — Уейд прекара пръсти през косата си.

— Следвам собствените си възгледи за почтеност. — Лидия докосна ръката на Уейд.

— Да се опитаме да бъдем приятели все пак?

— Нашите срещи, дори и при невинни обстоятелства, ще предизвикат много приказки.

— Можем ли да се отбием с Моли в събота?

— Да, разбира се. Ще се радвам.

— А сега по-добре да си тръгвам. — Неохотно Уейд тръгна към вратата. Искаше му се да я прегърне, да я повали на леглото и да я люби.

— Благодаря за посещението, Уейд. И за предложението.

— Може и да не се получи.

— Но ще опитаме, нали?

Доставяше му удоволствие да чува името си. Чудеше как ли би звучало, когато се любят.

Наведе глава и я целуна страстно. Тялото му се стегна и възбудата го обхвана. Отдръпна се рязко и тръгна към двора.

— Лидия, ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря, Уейд.

— Пази се, чу ли?

Тя излезе след него. Видя Елоиз, изправена на задната веранда на къщата си, облечена в пеньоар, с розови ролки на главата. „Е, добре, помисли си Лидия, без съмнение още утре посещението на Уейд Камерън у вдовицата на Рийд, ще бъде новината на деня.“