Бевърли Бартън
Мълвата (3)

Втора глава

Лидия дълго обмисля поведението си. Вече втора седмица се терзаеше. Искаше й се да се довери на инстинкта си и да потърси Уейд Камерън, но се боеше от последствията.

След срещата в магазина познатите и приятелите й нееднократно я бяха предупреждавали, че ако се вижда с него, ще си навлече неприятности. Всички я подразниха, но едно обаждане я разстрои дълбоко. Гласът от другия край на линията звучеше глухо и неразбираемо. Категорично я предупреди да стои далеч от Уейд Камерън.

Цели шестнадесет дни Лидия живя със спомена за срещата, за всяка дума и всеки жест на Уейд. Два пъти се обажда на майка си в Хюстън. Три пъти прие поканата да гостува на Глен Харауей и майка му.

Никой не бе в състояние да разбере ужасния проблем, който я тормозеше, въпросите, на които не намираше отговор. Само един човек можеше да й каже истината за Тайлър и Мейси. Той беше и най-достоверният източник на информация за нея.

Сигурна беше, че Тайлър и Мейси са били любовници. Местните власти набързо бяха потулили факта, че и шофьорът, и пътничката са били пияни. Даваше си сметка, че не бива да се занимава със случилото се с такова маниакално усърдие и все пак оставаха въпросите — кога, къде и най-страшният въпрос — защо. Бе направила всичко, което е по силите й, за да бъде добра съпруга и помощник на Тайлър. Бе му прощавала самолюбието и арогантното му поведение. Въпреки неодобрението си, го бе приела такъв, какъвто бе.

Лидия паркира своето БМВ на малък паркинг пред двуетажна къща. Излезе от колата, застинала за миг в нерешителност. Пое дълбоко дъх при спомена за страха, който я бе обзел при мисълта, че би могъл да й откаже да се срещнат. Преди да стигне до верандата, тя забеляза тъмнокосо, босоного дете. В тялото приличаше на момче и само подчертано женствените черти на лицето издаваха, че е момиче. Бе облечено в износени, отрязани до коляното кадифени панталони и бяла фланелка. Късо подстриганата му коса се завиваше в немирни къдрици. Детето я съзря, усмихна се и каза:

— Здравейте! При баба ли идвате?

Сърцето на Лидия замря. Очите на детето й бяха познати! Това със сигурност бе Моли Камерън.

— Всъщност идвам при баща ти.

— Той е в птицефермата. Знае ли, че ще идвате?

— Ами… Не. Как мислиш, дали ще ми отдели малко време?

— О, да. Искате ли да ви заведа до там?

Голямо рунтаво куче въртеше опашка и подскачаше нагоре-надолу по стъпалата, водещи към верандата.

— И ти можеш да дойдеш, Рина, но внимавай много. Баба каза, че трябва да се грижим за теб, докато се родят кученцата.

Лидия разбра, че дебелото куче беше бременно и очевидно на Моли й харесваше да играе ролята на майка-съветник.

— Рина ли се казва?

— Да — засмя се Моли. — Тя е смесица от различни породи. Татко казва, че прилича на мече.

И Лидия се засмя, впечатлена от приятелското и безкрайно мило държание на дъщерята на Уейд.

— И на мен ми прилича на плюшено мече.

— Можете да я погалите — каза Моли. — Тя ви хареса.

— Никога не съм имала куче. — Лидия се наведе и погали Рина. — Рина твоя ли е?

— Да, както и Рохайд.

— Кой е Рохайд?

— Съпругът на Рина. Бащата на кученцата.

— И той ли е смесица от това-онова?

— Не, той е коли. По-рано принадлежеше на леля Таня. Мисля, че Рохайд е подарък от първия й съпруг.

— Моли Камерън! — Откъм верандата долетя гърленият глас на ниска пълничка жена. Носеше джинси, дълга бяла престилка и блуза на ярки розови точки.

— Бабо, тази дама е дошла при татко. — Моли подскочи и изтича до верандата.

Лидия се отправи към стълбите и се смрази под студения поглед на Рути Камерън.

— Добър ден, госпожо Камерън. Аз съм… Аз съм Лидия Рийд.

— Знам коя сте — отсече Рути и пристъпи напред.

— Трябва да я заведа до птицефермата — каза Моли.

— Не мисля, че госпожа Рийд би желала да ходи дотам. — Рути внимателно оглеждаше Лидия. — Ти изтичай и кажи на баща си, че има гости.

— Влезте!

— И тук ми е добре, благодаря. — Лидия се изкачи бавно на верандата, изчака госпожа Камерън да седне, а след това се настани в един стол-люлка. Чувстваше се неудобно.

— Наистина съжалявам за съпруга ви. Трудно е за сама жена. Когато умря Хайт, Уейд беше на шестнадесет. Останах с четири деца на ръце, Брит беше на четиринадесет, а момичетата на девет и единадесет.

— Как се справихте? — Лидия не можеше да си представи какво би правила, ако трябваше да се грижи за четири деца.

— Уейд пое товара върху плещите си.

— Надявам се, че нямате нищо против присъствието ми? По странно стечение на обстоятелствата със сина ви се озовахме в едно и също положение. Има някои неща, които бих искала да обсъдя с него и за които не бих могла да разговарям с друг.

— Не е моя работа защо сте тук.

— Уверявам ви, че няма да му причиня неприятности.

— Вярвам ви.

— Имам нужда да поговоря с него, за да разбера причината за изневярата на съпруга ми. — Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й.

— О, господи, това е нещо, което въобще не можете да разберете. Просто някои мъже изневеряват, а други — не. Това е в природата им. Сигурно си мислите, че причината се крие у вас? Грешите.

Сълзи изпълниха очите на Лидия. Тя стисна зъби, за да не заплаче. Рути я беше улучила точно в раната.

— Добър ден, госпожо Рийд! — поздрави Уейд Камерън, приближавайки се към верандата. Спря на няколко крачки и прикова поглед в Лидия. Панталоните му бяха избелели и прашни. Беше леко брадясал и лицето му изглеждаше сурово. Но скоро никой не я беше поглеждал така радостно.

— Здравейте, господин Камерън! — Лидия се изправи, но почувствала внезапна слабост, се опря на облегалката на стола. — Бих искала да ми отделите няколко минути. Има нещо, което трябва да ви попитам.

— Хайде, Моли. — Рути тежко се изправи. — Ела да ми помогнеш да приготвим пай с праскови за вечеря. Реколтата от праскови тази година е богата, госпожо Рийд. Отбийте се в кухнята, преди да си тръгнете и ще ви дам цяла кошница плодове — усмихна се тя на Лидия.

— Благодаря. — Лидия не бе срещала толкова непосредствен и прям човек. Допадаше й. Имаше нещо у нея, което й напомняше за баба й Милнър, въпреки че тя бе светска жена.

Безкрайно дълго Лидия и Уейд стояха и се взираха един в друг. Фермата беше отдалечена от града. Декари земя я деляха от най-близкия съсед. Беше тихо. Във въздуха се носеше уханието на земята и растенията. Слънцето се плъзгаше на запад, но щеше да грее още няколко часа до залеза.

Уейд беше тичал през целия път до къщата, оставяйки брат си в птицефермата да го проклина и да го нарича глупак. Предупреди го да стои далеч от Лидия, предричайки мрачно, че тя ще му донесе повече скръб и от Мейси.

— Тук ли да останем или да влезем вътре? — Уейд избърса ръцете си в панталоните.

— Няма значение. — Очевидно бе прекъснала работата му.

— Тук е толкова горещо, колкото и вътре. Освен ако не искате да отидем при мама и Моли в кухнята. Там има климатична инсталация.

— Няма значение къде ще говорим, стига да бъдем насаме. — Би желала да я погледне, така че да добие макар и бегла представа за чувствата му.

„По дяволите, мислеше си Уейд, защо е толкова хубава! Така хладна и ведра в този ужасно горещ ден. Така чиста и свежа, сякаш току-що е излязла от банята. Господи, ухае на цветя!“ — изтънченият аромат на парфюма й го опияняваше.

— Можем да отидем до извора — посочи с глава на юг. — По това време там няма никой. Това е най-усамотеното място в цялата ферма.

Тръгнаха. С крайчеца на очите си той оглеждаше внимателно стройното й красиво тяло, облечено в червен костюм без ръкави. Единственото й украшение бе кожен колан, който съответстваше на цвета на сандалите й.

Докато вървяха към задната част на къщата, Лидия забеляза, че фасадата се нуждае от боя, а сградата — от някои дребни поправки. Не можеше да определи с точност времето, когато е била построена, но съдейки по викторианския стил, със сигурност би могла да твърди, че това е станало през миналото столетие. Беше огромна, двуетажна, със стръмен покрив, под който вероятно се криеше огромна мансарда. Веранда обикаляше къщата от две страни.

— Това е чудесна стара къща — отбеляза Лидия, вървейки редом с Уейд, без да го поглежда.

— Строена е от прадядо ми. На това място и преди е имало голяма къща, която изгоряла.

Вървяха и мълчаха. Плътни бели облаци покриха синевата на небето на изток, но слънчевите лъчи продължаваха да озаряват полята, засети с пшеница и соя. Колкото повече се отдалечаваха по прашната пътека, толкова по-буйна беше растителността и толкова по-нагъсто дърветата. Внезапно Лидия съзря поляна, в средата на която имаше малко езеро. Впечатлиха я прохладата, спокойствието и тишината.

— Красиво е.

— Водата не е достатъчно дълбока за плуване, но когато бяхме деца, често играехме тук. — Той се наведе и вдигна счупено клонче.

— Благодарна съм ви, че ми отделихте от времето си, за да разговаряте с мен. — Тя протегна ръка и го докосна. Стъписа се, когато той инстинктивно отскочи назад. — Съжалявам. Нещо лошо ли направих?

— Не — измърмори той и нервно закъса листа от клонката.

— Навярно не биваше да идвам тук. — Лидия погледна нагоре и притвори очи, за да ги предпази от блестящите лъчи, опитвайки се да прикрие болката, която изпитваше.

— Защо дойдохте? — Уейд хвърли клонката на земята.

Това не беше начинът, по който си бе представяла, че ще се развият нещата. Беше толкова уверена, че веднага ще я разбере, ще я успокои и ще отговори на всичките й въпроси.

— Съжалявам, че ви обезпокоих.

Преди да успее да направи крачка, Уейд я прегърна така внезапно, че й се зави свят. Съзря ярост в очите му и изпита безпокойство.

— Не си тръгвай! — прошепна той.

Напрежението на тялото му беше осезателно. Забелязваше се и пулсиращата вена на гърлото му. Той отпусна прегръдката си, но продължи да държи ръцете й.

— Очевидно моето присъствие е нежелано тук.

— Госпожо, бедата е в това, че аз желая да бъдете с мен.

Лидия не знаеше какво да каже и се отдръпна. Покри лицето си с длани, като полагаше отчаяни усилия да не избухне в плач.

— Какво искате от мен? — Той притвори очи и стисна зъби, молейки се отчаяно да успее да преодолее желанието си да я прегърне и да я повали на тревата.

— Искам да разбера защо Тайлър ми изневеряваше. Трябва да науча защо се бе забъркал точно със съпругата ви.

— И смятате, че аз знам отговора? Ако знаех отговора, бих написал цяла книга за това и щях да стана богат.

— Майка ви каза, че никога няма да разбера. Тя каза още, че някои хора изневеряват, а други — не.

— Да, това е точно в нейния стил. Прост отговор на заплетен въпрос.

— Как издържахте толкова време, като знаехте, че съпругата ви ви изневерява непрестанно? Как, за бога, успявахте да преодолеете мисълта, че тя е с този или онзи?

Не биваше да плаче. Не беше проляла и една сълза от деня на смъртта на Тайлър и нямаше намерение да изпада в подобна слабост пред Уейд Камерън, който не тъгуваше особено за загубата на съпругата си.

— В началото исках да я убия! — Не можеше да погледне Лидия, не искаше да вижда страданието в очите й. — А след това не чувствах нищо. Не ме бе грижа нито какво прави, нито с кого.

— Уейд!

— Доста време мина, преди да преодолея болката, която ми причиняваха подигравките на другите мъже.

— Имаше ли нещо изключително в Мейси, нещо, което я правеше привлекателна?

Уейд беше учуден, че образована и възпитана дама като Лидия не би могла да разбира същността на подобни отношенията.

— Да, имаше. Беше достъпна за всички.

— Само толкова? — Лидия изглеждаше объркана, сякаш не схващаше смисъла на казаното.

— Сигурно искате да ви кажа, че Мейси е преследвала съпруга ви? Най-вероятно е така. Човек, богат и преуспяващ като Тайлър, е бил предизвикателство за Мейси.

— Тя не е била първата.

— Разбира се, че не е била. И не би била и последната.

Лидия притисна с ръце ушите си, сякаш не искаше да чуе истината, която все още не бе готова да приеме.

— Защо аз не му бях достатъчна? Защо? Защо?

С внезапно движение Уейд я хвана и притегли до себе си треперещото й тяло. Повече от всичко друго би желал да можеше да й отговори. Нямаше представа защо Тайлър Рийд й бе изневерявал. Майка му се бе оказала най-близо до истината. Уейд вдигна лицето на Лидия и я погледна в очите.

— Трябва да разбереш, че ти нямаш никаква вина. Повярвай ми, всеки мъж би се дуелирал за правото да те обича.

— О… — Думите му подействаха като балсам за наранената й душа. Нищо друго не би я впечатлило толкова, нито би я уплашило така. До този миг мисълта за друг мъж дори не бе минавала през ума й. Внезапно пожела Уейд. Представата за тях двамата, прегърнати и голи, с тела преплетени върху тревата, изпълни въображението й.

Той прочете желанието в очите й. По дяволите! И той я желаеше. Пусна лицето й и плъзна едната си ръка по гърба й. С другата изви главата й и впи устни в нейните. Тя замря за миг, а след това бурно отвърна на целувката му.

Господи! Беше прекрасна. Дива, гореща… Докосна гърдите й.

Лидия започна да се извива в ръцете му, опитвайки се да се освободи от прегръдката му. Потънал в омаята на чувствата и желанията си, Уейд с известно закъснение разбра, че тя иска да го спре. Пусна я. Очите й го гледаха с уплаха.

— Всичко е наред, Лидия. Всичко е наред. — Той протегна ръка към нея, но тя отстъпи назад.

— Не. Не е. Това бе грешка. Нямаме право. Никакво право…

— Аз съм виновен. Загубих контрол над себе си. — Искаше да я успокои, да я люби, да й докаже, че е желана.

— Аз… Аз никога повече няма да ви обезпокоя. — Докато говореше, Лидия тръгна и го погледна през рамо. — И вие няма да ме търсите, нали?

— Да.

По дяволите! Никога не бе пожелавал друга така, а тя го молеше да не се виждат повече.

Лидия побягна по прашната пътека, желаейки да се отдалечи от мъжа, който я бе изкушил.

Бе длъжна да предотврати възможността да се срещнат отново. Единственото, което можеха да си дадат един другиму, беше болка и тъга. А Бог й бе свидетел — и двамата бяха страдали достатъчно.