Бевърли Бартън
Мълвата (2)

Първа глава

„Та това е Уейд!“, Лидия погледна стреснато едрия мъж с избелели джинси и шапка стетсън. „Какво ли прави тук?“

Тя се шмугна зад гъстата бостънска папрат, провесена от тавана, в магазина на Клемънт. Сърцето й заби лудо, докато се оглеждаше за скривалище.

През двата месеца, последвали смъртта на Тайлър, никой не бе споменавал за Камерън. И през деня и през нощта роднините й бяха около нея, като тактично избягваха темата за странните обстоятелства, свързани със смъртта на съпруга й.

Естествено, Глен и Елоиз Харауей ги направиха публично достояние. И целият град се беше извървял да й поднесе цветя. Заливаха я със съчувствието си. Избягваха да споменават името на Мейси Камерън или факта, че е загинала заедно с Тайлър Рийд.

След ужасната нощ тя често се улавяше, че мисли за Уейд. Твърде често. За щастие се движеха в различни кръгове. И макар че до този миг й се бе отдавало да избягва случайни срещи, днес щеше да застане лице в лице с него.

Лидия надникна между папратовите вейки. Уейд разговаряше с някакъв мъж с брада. Грозен белег обезобразяваше лявата страна на челото и шията му, но по приликата между двамата тя безпогрешно разбра, че са братя.

— Като привърша тук, ще намина до Луис да пийна една бира — каза Уейд.

— И ние с Таня ще се отбием по-късно. Тя отскочи до магазина на Билингс. Търси си официален тоалет.

Братът на Уейд понечи да тръгне, но Уейд го спря с ръка.

— Какво има, Брит?

— Нищо. Всичко е наред. Имаш си собствени проблеми, не се занимавай с мен.

Лидия се почувства неловко, че е станала неволен свидетел на разговора им. От двете страни се виеха редици от летни цветя, готови за засаждане. Ако знаеше, че ще види Уейд в магазина, би изчакала някой друг ден. Не беше чак толкова спешно точно днес да получи поръчаните розови храсти.

Улисана в мисли как да се изплъзне от срещата, тя не чу, че се бе приближил до нея.

— Здравейте!

Лидия се стресна. Полагайки усилия да прикрие треперенето на ръцете си, тя бавно обърна лице.

— Здравейте, господин Камерън.

Стомахът й се сви. Зави й се свят. Беше същият, какъвто си го спомняше при срещата в болницата. Особената мъжественост на Уейд я привличаше по странен начин.

— Не съм предполагал, че мога да ви срещна тук. — Той я наблюдаваше внимателно. Червенината по лицето й и блесналите й очи издаваха смущението, което чувстваше.

— И защо?

— Ами мислех, че имате градинар. — Очите му изглеждаха черни като косата.

— Ние имаме градинар, но той не се докосва до розите ми. — Лидия пое дълбоко дъх, опитвайки да се овладее. Задушаваше я силното ухание на пръст и цъфтящи цветя, смесено с цитрусов аромат.

— Аз… Дойдох да си взема поръчания розов храст. Клайд ми препоръча Тропикана.

— Тропикана? — Уейд я наблюдаваше. Колко изящна бе Лидия, с бледа кожа и фини кости!

— Това е особена роза, червено-оранжева. — Искаше й се да прекрати разговора и да си тръгне. Присъствието му я смущаваше повече, отколкото би желала.

— Бихте се разбирали добре с майка ми — засмя се Уейд, представяйки си каква невероятна компания би се получила.

— Така ли?

— Тя има златни ръце. Каквото посади, се захваща.

Стояха и се взираха един в друг. Неколцина от посетителите на магазина им хвърлиха любопитни погледи. Откъм другия край на завесата от папрат Лидия дочу женски гласове.

— Не е ли това Камерън? — питаше сивокоса дебелана на почтена възраст. — Та той разговаря с Лидия. Виж ти!

— Какво толкова имат да си говорят? — просъска другата жена.

— Сигурно обсъждат онази нощ.

— Шшт. Нали не искаш да те чуят?

Лидия почервеня. Пожела да потъне вдън земя.

— Ще намина до Луис да изпия чаша бира. — Уейд се опитваше да отклони вниманието й от дочутия разговор. — Защо не дойдете с мен да пийнете един чай?

Да отиде с него? Да, точно това искаше да направи. Нямаше основание, но дълбоко в себе си бе уверена, че той бе единственият човек, който е в състояние да разбере преживяния ужас през последните два месеца. Донякъде се боеше от Уейд Камерън, но в същото време подсъзнателно копнееше за ласките му.

— Аз… Не знам дали бих могла. — Тя почти заекваше, разкъсвана между желанието да запази репутацията си или да отиде с Уейд.

— Да вървим. — Той понечи да я докосне, но не посмя. — Става горещо, пък и има твърде много хора.

— Предполагам, че бих могла да дойда.

— Ще вземете ли розовия храст или ще се върнете по-късно?

— Ще мина по-късно.

Лидия се обърна и тръгна. Следвайки я, Уейд кимна на двете матрони, застинали с отворени уста.

— Приятен ден, госпожи!

— Как си, Лидия? — Лидия ускори крачка в желанието си да избяга от любопитните погледи и клюките.

— Днес времето е прекрасно — каза другата жена с дяволито изражение на лицето.

Уейд сложи ръка на гърба й и усети как тя се напрегна. Излязоха и спряха на тротоара пред магазина. Блестящо, юнското слънце грееше над сънливото градче, разположено на брега на Мисисипи. Не полъхваше ветрец и горещината бе непоносима. Докато вървяха към бара на Луис и двамата мълчаха. Уейд не можеше да си наложи да отмести ръката си от рамото й, а и тя не желаеше това.

Градските жители гледаха учудени как вдовицата на кмета и Уейд Камерън влизат заедно в бара. Лидия се измъчваше от любопитните погледи и не вдигаше очи.

Барът на Луис приличаше на дупка. Мебелировката се състоеше от дълъг плот, около който бяха наредени въртящи се столчета. Имаше и пет сепарета, две от които гледаха към витрината. Уейд въведе Лидия в едно от тях, за да я защити от погледите на посетителите и минувачите. Свали шапката си и седна срещу нея. Веднага дотича едно момче.

— Здравей, Уейд. Какво да бъде за теб? А за дамата?

— Чай? — попита Уейд, не пропускайки да забележи, че Лидия е забила поглед в ръцете си. Тя вдигна глава и каза:

— Чай с лимон, без захар — и мило се усмихна.

— Чай, лед и бира, моля. — Момчето надраска поръчката и изчезна.

Старинен грамофон, поставен в ъгъла, привлече вниманието на Лидия. Носеха се звуците на стара песен на Еди Арнълд. Макар че живееше в Ривъртън от четири години, не беше стъпвала в бара на Луис. Оглеждайки обстановката, тя констатира, че е направо свърталище.

— Как сте? — Гласът на Уейд беше нисък и дълбок, а очите му — приковани в жената, чието присъствие му се струваше сън.

— Не е лесно. — „Меко казано“, помисли си Лидия. — Всички са твърде внимателни. Сякаш неизречената истина не би могла да ме нарани.

— Това я прави още по-жестока, нали?

— Да. — Изглежда, че той бе единственият човек, който я разбираше. Никой не можеше да я предпази от мълвата. Съпругът й бе загинал в една нелепа катастрофа заедно с поредната си любовница. Тайлър Додсън Рийд, златното момче на Мисисипи, се бе отправил към Вечните ловни полета млад, едва на тридесет и една години. След себе си бе оставил съпругата си, смутена и объркана, неуверена за съдбата си и съсипвана от чувството за безнадеждност.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че след време няма да обръщате внимание на сплетните? Е, винаги ще се намери по някой глупак да подхвърли нещичко…

Най-страшният проблем, който го тревожеше, бе съкрушеното сърце на Моли. Макар че Мейси никога не бе била майка на място, тя обичаше детето си. А Моли винаги бе таила надеждата, че някой ден ще стане чудо и Мейси ще се превърне в бленуваната от нея майка.

— Сигурна съм, че е така.

Лидия подскочи при появата на келнера. Уейд не можеше да не забележи колко е напрегната. Не можеше да разбере дали причината бе свързана с неговото присъствие, или с обстановката. А може би се дължеше на нервен срив? „Най-вероятно е комбинация — от всичко по малко“, реши той.

— Вижте, моят брак беше приключил още преди години, но и за мен е трудно да приема, че Мейси я няма вече. Никога не съм я обичал, но скърбя за нея.

Лидия отвори широко очи, изненадана от бруталната му откровеност.

— Тя беше майка на детето ми. — Той сякаш искаше да се оправдае.

Лидия поклати глава и взе чашата. Ръката й леко трепереше.

— Аз не знаех, че Тайлър ми е изневерявал.

— Дори не сте подозирала?

— Не си позволявах да мисля за това.

Макар че напоследък бракът й беше доста далеч от представата за идеалното и тя често беше изпитвала горчиви предчувствия за края му, Лидия преживя неприятни мигове, когато й се наложи да приеме факта, че животът й като съпруга бе приключил. Четири години тя бе посвещавала силите си да помага на мъжа, който щеше да управлява щата. Бе зарязала собствената си кариера като специалист по вътрешна архитектура, когато напусна Бирмингам, за да се омъжи за Тайлър. Бе се отдала на благотворителност, стана доброволен сътрудник в болницата, член на училищното и на църковното настоятелство, както и на различни клубове и дружества.

Уейд сръбна глътка от студената бира, завладян от желанието да я прегърне. Би искал да й каже нещо хубаво, което да й достави удоволствие. Да й каже, че вероятно Мейси е била подстрекател на случилото се между нея и Тайлър Рийд. Но не беше редно да злослови за жена, която вече не бе между живите и не би могла да се защити.

Лидия кръстоса крака и отпусна ръце в скута си.

— Трябва да е било ужасно за момиченцето ви да загуби майка си.

— Тя е силно дете, но уви, страда силно от загубата.

— Съжалявам…

— Мейси не беше добра майка, но Моли я обичаше. Жена ми никога не е искала да има дете. Пожела да роди Моли, само за да се обеси на врата ми. — „Дали суровата истина не звучи цинично?“, попита се Уейд.

— Все пак трябва да е обичала собственото си дете. — Лидия беше мечтала за свое бебе, но в този миг се почувства доволна, че не е родила дете на Тайлър Рийд.

— Вижте, всички в околността знаеха, че Мейси и аз не живеем като мъж и жена от години, откакто Моли беше бебе… Почти шест години.

— Защо не се разведохте?

— Не можех да поема риска да загубя Моли, нито пък ми се искаше да дам част от фермата на Мейси.

— И така, всеки от вас си имаше свой живот? — Лидия се опитваше да разбере дали техният брак е бил от така наречените модерни, „свободни“ бракове.

— Престанахме да живеем заедно, от мига, в който открих, че ми изневерява с всеки срещнат. Не съм мъж, склонен да дели съпругата си с други мъже. Уверявам ви, никога не ще допусна друга жена да ме постави в подобна ситуация.

— Знаехте ли за Тайлър и Мейси?

Уейд стрелна с поглед нервното потръпване на устните й. Изпита непреодолимо желание да я грабне в прегръдките си и да я целуне. Да я целува дълго, докато открие истинската й същност и страстта, прикрита зад хладната външност.

— Да, знаех. Много хора го знаеха.

— И това не ви засягаше? — В очите на Лидия проблеснаха зелени пламъчета.

— Не се интересувах какво прави Мейси. Много преди да се захване със съпруга ви, тя беше унищожила гордостта ми.

Лидия въздъхна тихичко. Дълбочината на болката, концентрирана в този звук порази Уейд.

— Съжалявам. До известна степен и аз се чувствам виновен. — Уейд взе ръцете й в своите.

Тя го погледна и сякаш потъна в топлината, която струеше от очите му.

— Не, за нищо не сте виновен. Ако въобще има някой виновен, то това съм аз. Не бях достатъчно… Достатъчно жена за съпруга ми.

— Тайлър Рийд трябва да е бил глупак. Мъже като него… — Уейд замълча внезапно, чувайки въздишката, отронила се от устните й. — Съжалявам, нямах право да казвам това.

— Разделени сме от особен начин, нали? — Лидия бе поразена от усещането за сигурност, което изпитваше за първи път, независимо че много хора бяха положили напразни усилия да я утешават.

— Да, така е. — Той пусна ръцете й със съзнанието, че ако продължи да я докосва, ще я грабне в прегръдките си. Не можеше да си позволи да загуби контрол над себе си, да я притесни или да й причини нова болка.

— Целият град говори, знаете. — Тя посегна към чашата и я закачи.

Уейд я хвана, преди да се бе разляла. Само няколко парченца лед се разлетяха по повърхността на масата.

— Твърде много ви засяга мнението на хората, нали? — Тя беше съвършено различна от Мейси, която не даваше и пукната пара за околните.

— Да, засяга ме — призна Лидия, спомняйки си безбройните случаи, когато майка й я беше порицавала с думите: „А какво ще кажат хората?“.

— Действията на съпругата на кмета са винаги в центъра на вниманието. Разглеждат ви през увеличително стъкло, нали?

— Тайлър бе много способен. От партията бяха замислили да го предложат за губернатор на щата за следващия мандат.

— Губернатор! Да, май чувах за това.

— Беше само на тридесет и една.

— Мейси беше на двадесет и седем.

„Искам да ме прегърнеш“ — казваха мълчаливо очите й, изпълнени с копнеж. Безкрайните, болезнени шейсет дни и нощи се завъртяха като в калейдоскоп пред очите й. Никой не бе в състояние да й помогне. Страданието нямаше край.

— Съжалявам, че всичко това трябваше да се случи — каза тя. — Мъчно ми е за дъщеря ви.

Трябваше да се отдръпне незабавно или щеше да започне да се държи като глупак. Струваше му се, че са минали векове от времето, когато за последен път бе пожелавал някоя жена така, както Лидия. По дяволите!

— Добре ли сте? — попита го тя. — Какво не е наред?

— А, ето го брат ми. — Уейд въздъхна с облекчение, след като бе ровил напразно из ума си да измисли извинение за поведението си. — Предполагам, че е готов. Ще натоварим стоката и ще потегляме към дома.

Той изгълта набързо останалата в чашата му бира, изправи се и си взе шапката. Лидия се усмихна. Не й се искаше да се разделят. Съзнаваше, че са твърде далеч един от друг. Душата на този силен мъж беше по детски чиста. Разбираше я както никой друг, защото вече познаваше мъката, която я разпъваше всеки ден.

— Ще се върна с вас и ще си взема розите. — Лидия също стана.

— Таня отиде до църквата, за да се види с преподобния Чарлз. Да товарим и да вървим да я вземем — каза Брит, като приближи до тях.

— Това е брат ми Брит — представи го Уейд на Лидия. — Страхувам се, че усилията на мама да го научи на добри обноски, са безрезултатни.

Младият мъж се намръщи, пое дълбоко дъх и каза:

— Извинете, госпожо.

За първи път Лидия срещаше толкова суров мъж. Причината не бе в обезобразеното му лице, нито в деформираната му лява ръка. Излъчваше животинска сила, която накара Лидия да се отдръпне инстинктивно.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

Уейд плати сметката и заобиколи Лидия, без да я докосва. Пътят им обратно до магазина предизвика интереса на местните жители. Неколцина надничаха през прозорците на магазините. Лидия се преструваше, че не съзнава, че триото е обект на хорското любопитство, но въздъхна с облекчение в мига, в който прекрачи прага на магазина.

— Съжалявам — каза Уейд.

— Какво друго очаквахте вие двамата, парадирайки по улиците, така че да ви види целият град? — обвини ги Брит.

— Млъкни! — просъска Уейд.

Лидия пребледня. Зави й се свят. Уейд я прихвана.

— Той има право — каза тя. — През последните два месеца Тайлър и Мейси бяха в центъра на вниманието. Изглежда сега е наш ред.

Тя понечи да се отдалечи, но Уейд стисна настоятелно рамото й.

— Лидия…

— Трябва да вървя. Ние… Ние не бива… Не трябва да се срещаме отново — каза тя и се сбогува.

— Да, знам… — Уейд се обърна към брат си: — Да товарим и да отиваме за Таня. Мама ще е готова с вечерята, докато стигнем у дома.