Антония Кер
Цветя за Зоуи (9)

VIII

Беше седем сутринта, Зоуи все още не беше се върнала от своята кръчма. Разходих се из апартамента във всички посоки, надникнах в шкафовете, проверих дали куфарите са си по местата и си мислех да мобилизирам отряд командоси заради нейното изчезване. На деветстотин и единайсет казах:

— Време е за първостепенна тревога.

— Детето ви ли е изчезнало?

— В известен смисъл.

— Моля дайте описание.

— Млада, красива, бахамка.

— Още нещо?

— Дълги коси, изпъкнали скули, лека рокля, щастливи очи…

Служителят отсреща ме спря с думите, че няма нужда от поети. Дадох му най-обикновеното описание, което успях да съчиня. „Изпращам бойците“ — каза той, сякаш ставаше дума да се спечели война. Представих си как мъжаги в доспехи, с щитове в ръцете и шлемове на главите се придвижват ритмично по улиците и измъкват Зоуи от някой тъмен сокак, където се е изгубила. Не исках да излизам, за да не би тя да се устреми отново към изморените ми ръце и да ме потърси у дома. Седмица по-късно обаче все още нямах никакви новини. Искането ми за по-активно търсене бе отхвърлено, тъй като Зоуи не ми била дъщеря. Човекът каза: „Имайте ни доверие, движим нещата“. Постепенно свикнах с мисълта, че няма да доловя отново уханието на кожата й с цвят на хаванска пура, всичко вече бе само отлетяло минало. Пак започнах да ходя пеш. Сега бродех нощем: дълги обиколки към процеждащото се развиделяване между плочите в Батъри парк, лутаници между бездомници и чайки сред мирис на курешки и бучене на сирени. Вече не се обаждах на никого, а и телефонът не звънеше. Когато се прибирах най-сетне някъде към шест часа, лягах и чаках сънят да ме обори — а това никога не ставаше веднага. Неизменно се събуждах, за да обядвам, с почти механично трепване — между дванайсет без четвърт и дванайсет без пет. Една сутрин обаче тъкмо се завърнах след поредното блуждаене и телефонът зазвъня, докато оставях сакото си на закачалката. Беше Ивлин, да ме пита как съм — тя също никога не е успявала да осъществи трайни взаимоотношения със съня. Попита:

— Събудих ли те?

— Нали знаеш, аз съм нощно животно. Как е Боб?

— Спи.

— А ти как си?

— Добре.

— Само толкова ли?

Тя въздъхна.

— Боб е мил, държи се добре с мен, но много спи. Нали страдам от безсъние, няма с кого да си говоря. Поне това имахме двамата. Помниш ли?

— Разбира се. Много обичах да си играя с теб на бесеница в четири часа сутринта.

— Ама ти все се сещаше за думите. Мен не ме биваше — тя направи пауза. — Признавам, че и това ми липсва.

Чувах шумното й дишане там, в Чикаго. Внезапно ме обзе тъга за онова, което бе нашето време, но има невъзвратими неща. Тя се разрида, като изброяваше наши спомени и се опитваше да намери малко щастие в съвместната ни памет, ала всичко бе свършило.

— Ще ми се от време на време да се чуваме — рече накрая. — Не е редно изобщо да не се чуваме.

— Не вярвам в следлюбовното приятелство.

— Поне можем да опитаме.

Трябваше ли да ставаме приятели, след като сме били влюбени? Обещах й да й се обаждам от време на време. Когато свърших, Зоуи бе застанала права посред хола. Само толкоз ми трябваше, за да забравя кой съм.

— Исусе Боже, къде изчезна?

Тя скри лицето си до тила ми и каза:

— Мислех, че мразиш Господ.

— Вече не, скъпа. Извърши подвига да ме направиш вярващ.

Тя взе Чарли Чаплин в ръцете си и го притисна между нашите тела, обещавайки ми тържествено, че това вече никога няма да се случи. С нея обаче знае ли човек — трябваше тепърва да внимавам.

Така и не ми призна къде е била; наложи се сам да си направя изводи за изчезването й. До днес не е заминала. Предната седмица по телефона се обади Джон-Джон и ни съобщи, че на Лирой му се родила сестричка. Уви, това насочи Зоуи към неприятни мисли и тя веднага поиска от мен дете. Казах й вместо това да вземе куче. Отиде до Дружеството за защита на животните и домъкна един бостън териер, нарече го Дийн Мартин. За наше щастие Чарли Чаплин и Дийн Мартин се разбират отлично.

Тази сутрин пък на свой ред дъщеря ми напомни за съществуването си.

— Татенце! Оуен младши и Ричард трети искат да видят дядо си… Кога ще наминеш към нас?

— Ричард трети ли го кръсти? Как не ти хрумна какви майтапи ще отнесе в училище през междучасията? Знам, падаш си по Шекспир, но все пак!

— Най-вече исках така в твоя чест, татко.

Приготвих набързо един куфар с дрехи. Помолил съм Зоуи да не ме напуска през краткия ми престой в долината Сан Фернандо. Тя плю и се закле. Усещам как тревогата ми изчезва, както душата се отделя от тялото си — може пък щастието да настъпва някой ден.