Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Des fleurs pour Zoe, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Венелин Пройков, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle(2015)
Издание:
Антония Кер. Цветя за Зоуи
Френска. Първо издание
Коректор: Шели Барух
ИК Колибри, София, 2011
ISBN: 978–954–529–944–5
История
- —Добавяне
VII
Сетих се за думите на Ренато, когато се озовахме сред канадските земи: „Канада е като Америка, но не толкова кофти“. Първият човек, когото срещнахме по пътя си, отглеждаше щрауси и се наричаше Алфред. Особнякът си носеше инструкции, които да се изпълнят при внезапната му смърт; беше дал да ги гравират върху гривна, както и върху медальон, а също и да ги напишат на ламинирана хартия, която държеше в портфейла си. Беше подписник на частна организация, която трябваше да го замрази, с други думи, следваше да го напъхат в гигантски фризер, ако го удари мълния със съответния гръм. Почти му се искаше да бъде треснат, фантазираше си, че науката един ден ще изнамери начин да го съживи.
— Ами ако спре токът? — попитах аз.
— Американецо, не ме дразни!
— Просто питам бе!
— Разкарайте се и двамата, имам работа!
Зоуи първа го бе заговорила; минавахме с колата, тя реши, че щраусите са „страшно живописни“, и се спряхме, за да ги снима. Така започнаха да си беседват за дълговратите гадини и позамълчаха, след като споменаха жирафите. Зоуи ме представи като свой чичо, макар че разликата в цветовете ни опровергаваше явно това твърдение. Алфред ни покани да хапнем щраусови пържоли в неговото ранчо, а когато се свечери, ни предложи да останем да спим в една стая със съвсем готическо легло — аз дори се запитах дали не ни е разконспирирал.
Сега напредвахме бавно на изток, към Горното езеро. Бях подценил летните температури в района: жегата беше непоносима и ризата ми лепнеше за потния гръб. Раменете на Зоуи бяха като осеяни с бисери и за да не се обезводни, тя се наливаше с „Джим Бийм“. Глътката й тук бе дори по-юнашка от другаде — може би се дължеше на темперамента й, по който приличаше на тия весели северняци. Пасваше си със селската атмосфера, смееше се с дървосекачите и нефтодобивниците, а местните, вместо да я ухажват, я канеха да излезе с тях на лов за елени — ама може пък това да бе някаква тукашна сваляческа тактика. Носеше все широки ризи на квадрати и играеше билярд с мъжкари, които имаха ръце като индиански тотеми. Либидото й не се успокояваше, противно на моите надежди, но истината е, че беше и много горещо — как да й се сърдя.
Скоро пак се почувствах потиснат и докато Зоуи се плашеше от канадските гризли, почти ми се щеше да срещна някоя — поне тя да ме отърве от живота. Противно на предположенията, мъжът не се подмладява от близостта с млада жена, а му става по-зле по простата причина, че двамата нямат сродни виждания: тя е склонна към веселби, а той поради меланхолията си не може да получи членска карта от нейния частен клуб на щастливците. За жалост твърде късно проумявах, че щастливата жена не прави мъжа щастлив — подобни хора си пасват единствено помежду си. Една вечер, докато се щурахме край град Тъндър Бей, сложих ръка на коляното й и тя разбра. Спяхме в колата поради страха й от кафявите мечки — вследствие на слабо наситената си с разочарования биография тя има добър инстинкт за самосъхранение.
— Ричард, не, моля те…
— Вече не може, любов моя…
Фактът, че се разбрахме без думи, ми вдъхна увереност за нашите отношения; явно връзката ни не бе изградена само от неудържимото привличане на две сладострастни животни. Обърнах назад и продължихме да обикаляме около Горното езеро, където бях решил наистина да я оставя. Щях да й дам пари, за да се върне на своя остров и да изкара няколко месеца, докато Кий Уест се съвземе от торнадото, после щях да се върна в Ню Йорк и да помисля за някое местенце, където да си пенсионерствам по-далече от света. Написах прощалното писмо в един мотел, наречен „Диномотел“, близо до Дълът. Праисторическата тематика бе разгърната в елементите на украсата: имаше лампион диплодок, телефон трицератопс и завеси с тиранозавър, всичко за душата. Зоуи се събуди, докато поставях точката в края на моето послание.
— Какво правиш? — попита тя, докато се протягаше.
— Нищо.
Понечих да скрия писмото под масата. Само че беше късно: Зоуи ме бе видяла, скочи, изтръгна ми писмото от ръцете и се затвори в банята.
— Зоуи, чакай! — извиках й през вратата.
— Прав си, Ричард — разплака се тя. — Светът наистина е ужасен и тъжен.
— Ти си Божи пратеник, скъпа. Тук си, за да смекчаваш мъката по света.
— Престани с глупостите, дори не си вярващ.
— Ти ме направи набожен, лъвице моя.
— Тогава защо ме изоставяш?
— Обречени сме на провал.
Тя отвори вратата, коленичи пред мен и сключи молитвено ръце. Обаче като не знаеше кого да умолява, произнесе една непонятна поредица от стенания, способни да разкъсат сърцето дори на някой сахарски диктатор.
— Престани, Зоуи, моля те, непоносимо е…
— Обичам те, Ричард — каза тя.
— Какво казваш?
— Чу ме.
Прищя ми се да извикам Буш, за да му съобщя новината; той щеше да прибере оръжията, да върне войниците, да пусне фойерверки и този ден щеше да стане национален празник, също като Четвърти юли. Зоуи, любов моя, гняв мой, болко моя, моя бахамско кубинска кръв… Защо тия две думи подлудяват човека?
— Вземи котарака — казах. — Тръгваме отново.
* * *
Бяхме спрели да нощуваме за разнообразие в един парк с бунгала. Такава жега беше, че спахме на отворен прозорец. Един бобър се промъкнал под чаршафите и ухапал Зоуи по пръстите на краката. Тя нададе писък и изкрещя, че гигантски паяк й яде крайниците. Когато запалих осветлението, горкото зверче лежеше зашеметено на пода с изпъкнали, окървавени зъби. Чарли Чаплин се нахвърли върху гадинката, за да си играят; Зоуи му изрева да се дръпне.
— Според тебе мъртъв ли е? — попита тя.
— Не — отвърнах, — мисля, че просто е нокаутиран.
Пое гадинката в ръцете си и заприлича на пиета.
— Толкова виновна се чувствам! Кажи ми, че е жив!
Никога не съм си представял, че един ден ще меря пулса на бобър. Зоуи предложи да му дадем вода, но тя нищо не разбираше от бобри; трябваше най-вече той да се съвземе от ритниците й. Тя непрестанно повтаряше полугласно: „Горкото животинче!“. Канех се да го пусна в гората, но Зоуи ме помоли да го задържим, понеже бил твърде слаб, за да се върне сред природата.
— А ако алигатор ти захапе краката, и него ли ще искаш да задържим? Стига, Зоуи, вече имаме Чарли Чаплин, ти си заплаха за световната екосистема!
Тя ме гледаше като тъжно кученце и се притесних. Ама че капризно дете си бях намерил…
— Добре, ще го задържим, за да го наблюдаваме, докато се посъвземе. После обаче — край, разбрахме ли се?
— Обещавам.
Пак сме на път и в колата Чарли Чаплин се сили да си отхапе парче от бобъра.
— Създадох чудовище — въздъхна Зоуи, като гледаше котарака, а аз си казах, че любовта й към животните е вече малко прекалена.
Бях изтощен, но все пак успях да шофирам до границата с Уисконсин, където митничарите огледаха Зоуи със смесица от подозрение и мерак. Ръждясала табела ни поздрави с „добре дошли“ в Съединените американски щати, а Зоуи извика, че е доволна, задето се прибира у дома.
— И аз — казах, без да зная за какъв дом говори тя.
* * *
Дори не трепнах, когато Зоуи твърде гордо дойде да ми съобщи, че е кръстила бобъра в езерото Мичиган. Още по-малко пък се учудих, когато ми съобщи какво име му е избрала: Фидел Бобъра[1]. Беше със сребристите бикини, осветена изотзад и бедрата й само дето не ме накараха да вия. От три дни пътувахме с дългозъбата твар и надушвах, че скоро няма да се разделим с нея. Когато попитах Зоуи какво я е вдъхновило за подобно назоваване на самоличност, тя сви рамене и отвърна, че Фидел Кастор звучи по-скоро като име на бобър, отколкото като име на диктатор. После отиде пак да се топне в езерото заедно със зверчето. Веднъж Ренато ми бе казал, че всички животни по условие са диви, дори кучетата и котките, и че всички са както годни за опитомяване, така и непредвидими. Даде за пример свой приятел от Санта Клара, който уж живеел в пълна хармония с две тигрици. Най-странното в случая беше може би, че Чарли Чаплин вече нямаше хищническо отношение към бобъра; сега двамата се обичаха братски.
Бях решил да се върна в Ню Йорк, но се опасявах, че Зоуи никога няма да свикне с градския живот, далеч от своя цветен и мил свят — все повече възприемах теорията на баща ми, според която човек винаги се връща към земята, сред която е израснал. Фидел умря три дни след опитомяването си, докато се мъкнехме някъде към Ню Хемпшир. Зоуи бе безутешна въпреки успокоителните слова, които й отправях. „Любов моя, да знаеш, бобрите и хората не са създадени да живеят заедно.“ — „Любов моя, можеше да се предвиди.“ — „Любов моя, знаеш ли, не биваше да му даваш от котешката храна.“ Тя пренесе скръбта си върху Чарли Чаплин — той също като че ли тъгуваше за своя другар, което ме накара да се замисля относно приятелството между животни. Зоуи носи два дена черна рокля. После прехвърли печалното си настроение към мен. Не се дърпах, страдах от недостатъка винаги да искам да облекча мъката на другите, забравяйки собствената си безнадеждност. Удивих се само, когато патката ми се навири без никакви проблеми. Съзнавах, че Зоуи също е учудена, когато тя възкликна: „Ама хей, какво ти става на тебе? Надървил си се!“.
Поспряхме в Корниш, понеже бях чувал, че Селинджър се е настанил там след успеха на „Спасителят в ръжта“. Надявах се за късмет да се озова в присъствието на гения — може да излезе да си напазарува, — но след като разпитах някои местни жители в книжарници и кафенета, бързо разбрах, че никой от тези новоизлюпени членове на съпротивителна организация няма да ми снесе никакви сведения. Вечерта се мотахме из баровете в града — казвах си, че писателите обичат да пият, — без да се натъкнем дори на най-повърхностна следа от Джеръм Дейвид.
— Трябва да си преглътнеш сълзите — каза ми извънредно съчувствено Зоуи.
След този неуспех незабавно продължихме на юг, докато зората с цвят на мед се сипваше между боровете. Задържахме се само в Бостън, за да хапнем пресни омари. Стигнахме до Ню Йорк в началото на нощта, бездънен покрив под колебаещи се между егоизъм и благоволение небеса с изглед към морето, търкалящо вечните пластмасови бутилки. Първата реакция на Зоуи бе да докосне с ръце бузите си.
— Ричард! Такъв прекрасен град!
Възхищението и не секна, когато огледа апартамента. След обиколката седна до масата в хола с увесения на шията й Чарли Чаплин и възкликна, че никога вече няма да пътува. Подметнах й, че може да й омръзнем и аз, и къщата, но тя не се съгласи.
Седнах на бялото канапе и се огледах — нещо липсваше. Взех телефонната слушалка, за да кажа на Кондолиза, че съм се върнал.
— Най-чудесната новина за годината. Моят нежен Ричард… Липсвахте ми. За момент си помислих, че вече не ме обичате.
— И вие ми липсвахте, Кондолиза. Кога ще започнете пак работа?
— Наемате ме отново ли?
— Да не мислите, че мога да живея без вас? Невъзможно е, Кондолиза.
Когато дойде на работа, откри присъствието на Зоуи. Усетих как помежду им се заражда съперничество още щом Кондолиза протегна едрите си тъмни пръсти с изкуствени нокти към прибраната, издължена ръка на Зоуи с късо подрязани розови нокти. Избягваха да разговарят. Освен че и двете имаха преживелици с моето тяло, имаха сходство само поради известния си вкус към театралност, а това не ги насърчаваше да си бъбрят.
Побързах да започна отново моята терапия, която бях прекъснал. Хоторн вече вземаше успокоителни, за да остане редом с жена си през третата й екзистенциална криза. Попита със сдържания си глас какъв ми е проблемът.
— Само един да беше — рекох и тогава споделих с него докрай техническата си беда.
— Какво да направим? Приятелката ви е млада, а вие не сте във възходящ период, нали?
— Със сигурност не.
— Въпросът е да знаем съжалявате ли за Ивлин?
— Тя е достатъчно забележителна, за да съжалявам за раздялата с нея, да.
Той се прокашля и прибра писалката „Мон Блан“ в чекмеджето на бюрото си.
— Да искате… хм… определена помощ?
— Вие сте психоаналитик, значи трябва да ми кажете, че всичко е от главата ми. А покрай заплащането на консултациите би следвало също да ми вдъхнете увереност. Не да ме съветвате да гълтам виагра.
— Решил съм вече да не ми се плаща.
— Как така?
— Да, решил съм да бъда полезен за обществото.
Събрал съм достатъчно пари, за да мога в бъдеще да предлагам услугите си без възнаграждение. Така че ще ми се издължавате в марихуана.
— Готово.
Оставих паузата да се проточи и отидох към прозореца. Около зейналата дупка, оставена от терористите, се бяха появили кранове.
— Вече строят наново, така ли?
— Няма да свършат скоро.
— Страх ме е.
— Едва ли ще развалят пейзажа.
— Не — казах, — страх ме е да не я загубя.
— Нормално е.
— Не, никога не ми се е случвало. Просто се паникьосвам само при мисълта, разбирате ли? Всяка сутрин си казвам, че тя ще си отиде и ще ме остави сам със старостта ми.
— Има известен риск.
Извади пак писалката „Мон Блан“.
— Какво според вас да правя?
— Купихте ли си донат?
— Моля?
— Онзи ден по телефона ви препоръчах да си купите донат. Направихте ли го?
— Защо, за Бога, да си купувам донат? Не обичам донати.
— Просто го направете.
— Знаете ли, че сте най-лошият психиатър в Ню Йорк?
Той ми отправи доволна усмивка.
— Купете си донат и елате да се видим пак.