Антония Кер
Цветя за Зоуи (7)

VI

— Ричард, какво означава „елегия“?

Зоуи бе легнала гола върху белите чаршафи и четеше романа на Филип Рот, който й бях дал. Въздухът галеше задника й, а тя прелистваше страниците, без да я е грижа колко е прелестна. Казах й, че елегията е меланхолично стихотворение, и в отговор тя се намуси детински.

— Писна ми — заяви и скръсти ръце под гърдите си.

Седнах на леглото и погалих косите й, които също като косите на Венера достигаха почти до задника. Естествените вълнички на гривата й бяха изчезнали, премахнати от онези химически препарати, за които си умират дъщерите на слънцето.

— От какво се умори, скъпа?

— От историите в книгите. Винаги са сложни и тъжни.

— Ами животът е такъв, любов моя.

— Тогава животът ми е писнал — тя скри лице в дланите си. — Искам да заминаваме.

— Заради Филип ли?

— Донякъде; можеше да ми дадеш поне някаква весела книга.

— Прощавай, скъпа. Искаш ли пак да пътуваме? Да се отдалечим от Филип?

Тя потвърди безмълвно. Чарли Чаплин се мушна между краката й. Тя отпи глътка грог и натопи кутрето си в чашата, та и котето да го опита.

— Добре, обличай се — рекох аз. — Тръгваме към Канада.

Макар косите й да бяха съвсем прави, изчезна в банята да си сложи от онзи лосион с амоняк, който преобразяваше гривата й в японска коприна — „ретуширам се“, каза ми, като я попитах какво прави. Използвах това, за да се сбогувам с Ренато. От няколко дни той твърдеше, че се е влюбил в своята хавайска курва Кайкина, и настроението му бе станало твърде ведро. Затова се натъжи умерено, че си отивам.

— Знаех си, че този ден ще дойде. Чакай, имам нещо за теб.

Изчезна и се върна с малка червена кутия, украсена с бяла панделка.

— Отвори го.

Вътре имаше някакъв странен апарат с екран.

— Какво е това? — попитах.

— GPS. Нова джаджа, която ти позволява да се насочваш чрез спътниците; така няма начин да не стигнеш до Канада.

— Ренато, аз не мога да се оправя и с пътните карти, как ще се мъча с твоите спътници?

— Ще видиш, много е просто. Закачаш го под предното стъкло и джипиесът си прави всичко сам.

Благодарих му, макар да знаех, че подобно нещо не е за мен. После отидох да покажа новото си технологично чудо на Зоуи. Тя имаше алуминиево фолио на главата и й беше все тая какво й говоря.

— Знаеш ли какво? — подметна, измъквайки от устата си една синя близалка. — Ще ми се да си направя пиърсинг.

— Ще развали красотата ти, любов моя.

— В Африка има племена, дето ще те погнат с кокали от зебри, ако те чуят.

— Дреме ми какви ги мисли Африка. Според Америка си прекалено красива, за да се дупчиш с игли. Освен това си пила и ще кървиш ужасно. Какво точно искаш да си пробиеш?

— Не съм мислила още.

— Куфарът ти готов ли е?

— Почти.

Тя отвори дрешника и нахвърля дрехите си в един куфар заедно с котето, после обля с вода козметичното си средство и най-сетне можехме да отлепяме. Преди това обаче Зоуи пожела да пообиколим из Лос Анджелис. Минахме по главните улици, без дори да погледна новия си апарат, а на един червен светофар тя посочи витрината на майстор на татуировки, озарена от розови и зелени светлини. Влязох с нея в дюкянчето. Някакъв мъж с вид на терорист я попита дали е пила. Тя тръсна глава.

— Сега ти — каза тя, докато пъпът й вече блещукаше.

— Ти си луда.

— Какво? Не ти ли стиска?

Хем знаеше, че не бива да ми се отправят предизвикателства. Брадатият ме попита коя част от тялото си искам да повредя.

— Не знам — рекох, — вие къде си представяте?

— Няма аз да ви казвам.

— Нали ви е работа, вие сте и нещо като гримьор все пак?

— Всъщност не. Погледнете каталога и ми кажете дали нещо ви допада.

Неспособен да реша, накрая се спрях върху една снимка с показани отблизо космати ноздри и халкичка в тях. Мъжът си сложи ръкавиците с плющящ звук и се доближи с иглата.

— Ще струва седемдесет и пет долара — заяви той.

— Малко волско е — отбеляза Зоуи.

Помолих я да държи тампон от салфетки под ноздрите ми, докато карах, защото кръвта направо шуртеше. Въпреки отчетливата ми неоправност спрямо онова, което моят баща наричаше „усет към компаса“, осъзнах, че пътищата са места, където се чувствам по-пригоден дори от вълшебно бобено зърно, ако може да се приеме подобна метафора. Хоторн смяташе, че страстта ми към движението е бягство, ала си нямаше понятие, че подобно пренасяне води със себе си куп спомени: някое дърво, облак, животно, миризма — всичко бе в състояние да ми напомни приятни или неприятни случки с бившата ми, за която така и не се ожених. Преживявах ново щастие с млада жена, ненаситна във всяко едно отношение, но не бях в състояние да се откъсна от Ивлин, трийсет и три години я бяха вкопали завинаги в тъмните бразди на старичкия ми мозък.

* * *

Наближавахме Денвър в Колорадо и се бях научил да си служа с джипиеса, когато формата на един каньон ме подсети за приказния задник на Ивлин. Зоуи тъкмо бе извела котарака да пикае (дресираше го като куче) и се почувствах ужасно виновен, задето някакъв каньон ме кара да се надървям така. За беда Зоуи се притисна към мен и усети втвърдяването под панталона ми. Принуден бях да й кажа, че съм си помислил за нея. Тя веднага ме яхна и отхвърли копчетата ми в озарения от слънце пясък…

— Любов моя, а дали да не направим…

— Никакъв скрабъл — сряза ме тя. — Да не мислиш, че не ти знам номерцата!

— Любов моя, толкова те обичам…

Тя се смъкна на земята. Оная ми работа я последва.

— Ричард, какво ще стане с нас?

Въпросът й ми напомни Лий; все това ме питаше, след като се бяхме любили, нали тогава още ме биваше.

— Нямам представа, скъпа.

— Аз знам — рече тя. — Ти ще умреш и аз ще съм най-нещастната вдовица на света.

— Трябва да се омъжиш, за да бъдеш вдовица.

— Ами ще се оженим, когато аз ще бъда най-красива, както казваш често. Ще нося красива бяла дивашка рокля…

— Девическа.

— Ще нося красива бяла дивашка рокля с воал в косата. Ти ще бъдеш на седемдесет, може би на осемдесет години, понеже трябва да изчакаме, докато стигна до онзи прословут връх на красотата, за който все говориш, а не знам кога ще стане това. И само след няколко дни ти ще умреш от сърдечен удар или от нелекуван рак на простатата, понеже животът е поредица от сменящи се щастие и нещастие, както твърдиш. Аз ще стоя до постелята ти, ще те гледам как стенеш и ще изплача всички сълзи от погледа си.

— От очите си. Казваш, че би желала да се омъжиш за мен?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Зоуи, попът ще припадне, като ни види. Знаеш ли, вероятно ще умра през първата брачна нощ. Тя така ще те възбуди, че още същата вечер ще ме довършиш.

Предпочетох да не се бавим край каньона заради еротичните ми спомени, събудени от него. Зоуи възкликна:

— Напред към Небраска!

Детинският й възторг ми напомни за Мади през първите й години. В този миг си казах, че ако бях имал син, сигурно бих се опитал да го оженя за Зоуи.