Антония Кер
Цветя за Зоуи (5)

IV

През повечето време Зоуи мрънкаше; или роптаеше, когато бе с ясно съзнание, или ми рецитираше разни стихове, или ругаеше в съня си въображаеми клиенти, които не й бяха платили сметките си. Поради склонността й да заспива се изгубихме неведнъж, включително на излизане от Тексас, когато тя задряма след набързо дадените инструкции относно пътя — и така стана невъзможно да се насочим към Канада. Хубавото в случая бе, че покрай умората у нея изпъкваше уязвимост, иначе прикривана не без усилия; освен това така можех да зяпам краката й, от които би се разплакал дори пъстър кротал, без тя да ми хвърля мрачни погледи.

— Да не мислиш, че не те наблюдавам? — подметна тя, докато очите ми се кривяха към забранената й зона.

— Мислех, че спиш.

— И това ми било извинение.

Повдигна шише ром, което крепеше между пищялите си, с такова еротично движение, че за секунда изгубих контрол над кадилака. После го поднесе към устните си и си избърса устата с ръка.

— Сетих се нещо, дай да не минаваме през Оклахома, става ли? След оня репортаж за Тълса, дето го гледахме, само сънувам кошмари — че ме преследва Златния сондьор^[1] и ме събаря в петролен кладенец.

— Зоуи, знаеш, че не мога да отида дотам, дори да искам.

Беше само петнайсет часът, но в добавка към възрастта ми Зоуи просто ме изтощаваше. За жалост, след като се потопих между чаршафите в поредния мотел, не можах да заспя заради една еленска глава, която бе окачена над телевизора и ме фиксираше неуморно с очи. Зоуи бе гладна, така че отидохме да се натъпчем с един късен обяд в местния diner^[2] под любопитните погледи на човешката фауна. Докато чакахме пържолите, Зоуи се зазяпа в тавана, забравяйки маниерите си, а аз й казах, че гърдите й биха накарали и вампир да потръпне. „Жалък си“ — отвърна ми тя, подир, което се заинтересува от гърненцето с горчица. Пържолите пристигнаха и тя ме попита дали може да й дам половината от моята, понеже я бил прихванал знаменитият й „койотски апетит“. Дадох й цялата пържола и си поръчах салата, която и без това щеше да е по-безопасна за коремчето ми. Приемайки новата поръчка, сервитьорката изви поглед нагоре, преди да изчезне зад тезгяха, плъзгайки се на ролерите си. Беше наистина хубава сервитьорка, от онези, които не те учудват, признавайки, че са танцьорки или кабаретни певици. Загледах я, докато се въртеше с лъскавите си шорти, и Зоуи ме срита яко по коляното.

Като се прибрахме в хотела, стомахът току ме стягаше и кракът ме болеше. Познавал съм какви ли не персони, груби, смахнати, неудържими, но Зоуи решително се числи към най-буйно лудите. Отиде да вземе душ, а аз загледах CNN. Голямото огледало в банята ми предлагаше гледка към нейната козинка в американски план^[3], но понеже се бяхме любили сутринта и всъщност ми бе трудничко да издържам побъркващия ритъм на секса веднъж дневно, плътта ми се размърда едва-едва. И тъй посветих вниманието си на новините от страната — след репортаж за пропуските на образователната система в крайните квартали на Детройт предадоха кадри от торнадото в Кий Уест, украсени с натрапчива червена лента с надписи. От въздушна гледна точка бяха представени къщи без покриви и врати, изкоренени палми, скелети на магазини и трупове, плуващи по повърхността. Викнах Зоуи и й казах. Като видя това, тя отпусна лице в дланите си и се разплака с горещи сълзи. Сред сивкавата кал разпознах голямата примитивна картина, която ми бе подарил Джон-Джон и която бях закачил над леглото си в „Риба меч“. Тя се въртеше насред екрана като ярко петно сред едноцветния хаос. Прегърнах Зоуи и й заявих, че може да плаче, опряна на мен, докато от очите й потече пясък, но уви — тя предпочете да я успокоя със секс. Бях й внушавал, че съм подминал възрастта на скачането, но нищо не помагаше, тя повтаряше, докато ме заболи пишката.

Като свършихме, изстена доволно, а аз въздъхнах с облекчение — не поради липса на интерес към оная работа, а понеже започвах да я върша повече от алтруизъм, отколкото от стремеж към удоволствие, което доста ме безпокоеше. Червата ми изкуркаха; тя каза, че това било отвратително.

— От корема ми е — отвърнах аз.

После се надигна рязко, огледа ме за миг и изчезна, за да си вземе наистина душ. Когато излезе с пешкир, вързан между гърдите, се оплака от миризмата на сапуна, била като „на белина“, и изрази съждението, че трябва да се оплача в мотела („Иди да покрещиш на рецепцията!“), след което се настани в леглото до мен със стихосбирка на Мануел де Секейра в ръцете. Очаквах да спомене пак Кий Уест и печалната гледка, разкрила се пред нас, но това не се случи — вътрешните й преживявания рядко намираха отзвук в разговори. Престорих се на заспал, докато тя се обличаше бавно и грациозно, понеже тоя път като нищо щеше да ме ръгне в ребрата. Иначе за нея свянът е същото, каквото е бързото хранене за диетичното, но май й става хоби да ми свива сармите.

— Къде е Чарли Чаплин? Не се преструвай, че спиш, знам, че не е вярно.

За да бъда убедителен, не казах и дума. Тя се зае да търси животинката с решителността на майчинския инстинкт, като провери всяко ъгълче в стаята, размести мебели и рамки, дори повдигна дюшека под мен, докато аз нададох някакво мечешко ръмжене.

— Ричард, размърдай се, трябва да открием Чарли!

Пошегувах се, споменавайки поредицата „Къде е Чарли?“. Бяха книжки, които купувах на Мади в детските й години, но на Зоуи не й беше до смях и накрая станах, като за кой ли път не реагирах на ругатните й.

— Ще го намерим, скъпа, не се тревожи. Може да е в колата…

— О, Господи! Толкова е горещо, сигурно направо е изсъхнал!

Представата за котарака като за наръч космато сено премина през съзнанието ми и едва не се изсмях. Тя трясна вратата на стаята и хукна към кадилака. На паркинга едно дете играеше с котето.

— Махни си мръсните лапи от бебчето ми! — изрева Зоуи.

Хлапето пусна гадинката и изчезна тичешком, уплашено от нея също като мен.

— Слава Богу, жив и здрав е — рече тя, като се върна.

Възхищавах се на здрача през прозореца, докато хвалеше напевно кожухчето му, само дето не извади цица, за да му даде да суче — впрочем не бих имал нищо против подобна гледка.

— Къде се намираме? — попита тя.

Обиколих стаята, за да открия някакви сведения. На евакуационния план бе отбелязано, че това е „Муунлайт мотел“ във Вашингтон.

— Градът или щатът?

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Страхотно, значи сме се изгубили!

— Не ти ли се струва, че е прекрасно да сме просто някъде си?

Тя сви рамене.

— Липсва ми домът.

Галеше котето по главата. За миг се поколебах дали да не попитам какво би я зарадвало, но се въздържах, понеже знаех, че в отговор ще ми смъкне дрехите; вече не бях технически годен да следвам бесния и чувствен ритъм. Тя взе дистанционното и щрака с него, докато накрая заспа с котарака върху себе си. Наистина нямах представа защо искаше да бъде с мен и да ме обича. Бях се обадил на Хоторн да му разкажа: исках да даде фройдистки отговор на внезапната ми и неразумна любов към едно съвсем младо момиче, но дори той не се сети какво да ми отговори и препоръча да се заема със самопознание, за да прекрати разговора.

* * *

Когато се развидели, поехме отново на път, след като бяхме спали и играли скрабъл подир едновременното ни разсънване. Скрабълът бе лек срещу скуката за нея, бях открил това една вечер, когато лошото й настроение ме побъркваше; оттогава той стана същинско откровение в нашата връзка, нещо като бриджа за някои възрастни двойки. Нека си призная, че освен това така не допускам Зоуи да налита на секс, когато съм преуморен — щом хищните й нокти набарат копчетата на ризата ми и усетя как ме обзема вълна от отчаяние и безсилие, подмятам: „А защо да не поиграем на скрабъл?“. Тогава възбудата й се пренася върху думите, които се „броят тройно“, и не се налага да се притеснявам от нейното либидо до следващия път. В четири часа сутринта тя се вбеси заради измислена от нея дума, като успя да събуди и половината мотел.

— Зоуи, уверявам те, такава дума няма — рекох й.

Бях спокоен, но това не я укроти. Лицето й се открояваше над плоскостта на квадратчета и челото й бе разделено на две от единствената й бръчка.

— Моравя съществува! Даже съм чувала един по радиото да казва за някакъв автор, че има моравски стил!

— Искал е да каже, че стилът му е подобен на стила на Алберто Моравия; моравя не съществува, Зоуи.

Тя изпръхтя.

— Нищо. Нареждам АПЕТИТ с буквата Е от твоето ЖЕЛАНИЕ. Колко точки правя?

— Двайсет и девет.

Тя драсна върху листчето с резултатите — парче тоалетна хартия.

— Нареждам АКОРД от АПЕТИТ — казах аз — и думата се брои тройно.

— Колко точки?

— Седемдесет и осем.

Тя обърна разграфената плоскост. Буквите изпопадаха като дъжд върху грапавия мокет в стаята.

— Писна ми — каза, — прибираме всичко.

Легна си пак, ококорила очи покрай възбудата на съзнанието си, и заспа едва след като изпуши един джойнт — това й служеше както за събуждане, така и за успокоение. И тя като мен не успява да достигне до спокоен осемчасов нощен сън, но по мое мнение не може да се сравнява дрейфът на един млад плавателен съд с дрейфа на една плаваща развалина: аз си мисля за миналото, а тя се вторачва в бъдещето с тревожния взор на сърна, изгубена насред гората.

* * *

Намирахме се незнайно къде. Въздухът бе топъл, слънцето светеше хоризонтално, в далечината имаше планини, а наоколо — хектари с пирен и едно доста студено езеро, в което Зоуи се изкъпа. Поредното й безумие бе, че искаше хотдог, нещо непостижимо тук, освен ако човек открие крава и я заколи сам — тя винаги намира начин да пожелае нещо неосъществимо, и Ивлин страдаше от тази болест. Използвах веднъж, докато бе задрямала, за да се обадя на дъщеря си, понеже Зоуи ревнуваше от всички жени, дори от онази, която бях заченал.

— Татенце! — възкликна Мади.

— Искам да науча новини за моя бъдещ внук… или внучка… да знаеш нещо по въпроса?

Гласът й стана сериозен. Тя се прокашля.

— Татко, трябва да ти кажа нещо…

— А, не, моля те, без съспенс! Не ми разправяй, че Оуен е изчезнал, след като те напомпа! Много би му подхождало!

— Не, татко, Оуен е чудесен! Непрекъснато се грижи за мен. Само да го видиш… Би се гордял с него!

— Не съм убеден. Добре, давай. Кажи де!

— Ами виж… Всъщност е добра новина…

— МАДДИЙН ИВЛИН ХАРИС, КАРАЙ НАПРАВО, АКО ОБИЧАШ!

— Окей, окей, близнаци са! Момчета!

О, не! Само това не. Близнаци. Мутрата на Оуен, двойна. Това е кошмар, губя съзнание, викайте пожарната, бърза помощ, хеликоптер за бедствия, катафалка, Ричард Харис умира, убит от собствената си дъщеря!

— Татко? Татенце? Там ли си?

— Да, дъще. Тук съм. Добре… Аз… се радвам.

— Знаех си, че няма да се радваш. Впрочем винаги, като казваш, че се радваш, всъщност не се радваш.

— Ще свикна. Ако обаче имаш нужда от друг баща за децата си, знаеш, че можеш да се обърнеш към мен. Познавам куп очарователни младежи, които биха се радвали да се грижат за хубаво момиче като теб. Тъй или иначе, не е много сложно да се намери по-добър от Оуен…

Разрида се и затвори. Опитах да се свържа пак, но не отговори. Зоуи беше будна, когато се върнах при нея, и четеше Еберто Падиля, подпряна на багажника на колата, а Чарли Чаплин мякаше до нея. Когато ме видя, тя остави книгата върху багажника.

— Нещо не е наред ли?

— Ще ставам дядо.

— О, Ричард! Поздравления!

— Тъй де, тъй. Давай да тръгваме. Не ми се размотава. Нямаш представа как ме разстройва това.

— Почакай, искам да се попека на слънце.

Излегна се върху капака на елдорадото, запретна роклята до гърдите си и си я уви като шал, откривайки къдравите си срамни части и гърдите си с цвят на оцет. Попитах я защо не носи гащички.

— Предпочитам свободата пред затвора — отвърна ми.

Бе момиче, създадено за удоволствия, но вече почти нямаше ефект върху мен, когато се появяваха луната и звездите. Все повече й се възхищавах като на майсторски нарисувана картина и все по-малко като на цялостен личен опит; отново ставаше недосегаема — а все пак кръвта прииждаше в ушите ми, когато виждах онова, което гледах.

— Вече не те възбуждам — оплака се тя. — Стигнахме до стадия на скуката. Толкова е тъжно, че и монахиня би заплакала…

— Все така ме възбуждаш, любов моя, а монахините си плачат и без нас. Може би обаче скоро ще ми трябва помощта на съвременната медицина…

— Да намерим църква, ще запаля свещ.

— И ще се помолиш на Господ? Да се заеме да надърви твоя стар, объркан любовник? Много сме прости ние за него. Забравяш, че е светец, а ние сме достойни представители на порока. Както и на всички смъртни и безсмъртни грехове.

Тя си пусна роклята. Чарли Чаплин измяука. Покатери се по корема й и се плъзна между гърдите, като дори извърна малката си хитлеровска главичка към мен, за да ме подразни — единствено безграничната й любов към тази писукаща топка ме възпира да оставя зверчето на някой койот.

Казах, че е време да се прибираме. Тя се настани с мен отпред в кадилака с Чарли Чаплин на коленете и отново поехме на път.

Не се удивих, когато Зоуи пожела да посетим един от онези барове покрай склоновете на каньона, красени с евтини флагчета — също като Евридика я привлича преизподнята. Прекарах вечерта да я гледам как играе билярд с някакви отрепки с нацистки татуировки по ръцете, като се извиваше над зеленикавия тапициран плот, прогорен от жарта на хиляди цигари. Не се поколеба да запали няколко фишека заедно с тях — явно споделяха нещо повече от отвращение към закона и реда — и към два часа през нощта не спряха да танцуват, а от челата им капеше тестостерон по блестящата й кожа. В това време една блондинка с котва на ръката се опитваше да ми вдигне змията край бара. Вратът й вонеше на хамбургер и бързо я разкарах. Но най-вече цялото ми внимание бе насочено към Зоуи, или по-скоро към мъжкарите, които се мотаеха около нея, и усещах как непозната топлина, наречена ревност, стяга челюстите ми.

Напуснахме бара, преди новият ден да настъпи. Зоуи беше пияна, наместих я отзад в кадилака и после се взирах в последните звезди, пробягващи пред мръсното предно стъкло.