Антония Кер
Цветя за Зоуи (4)

III

Намирахме се в долната половина на Тексас, така поне си спомням мястото. Бях прекосявал южната част на щата преди четирийсет години покрай едно road trip с приятели, което, както повечето младежки пътувания, завърши в Лас Вегас. Тогава не бях обърнал никакво внимание на пейзажа, но пътешествието със Зоуи променяше всичко. Открих вълшебна земя, изпълнена с индиански каменни плочи, кактуси и мъже с уверени стойки. Зоуи бе с една от тънките си рокли и ни гледаха, сякаш сме образци на порока. Впрочем тъкмо тук връзката ни изпростя. Разтъпквахме се през нощта между белите и синкави паметници на едно мексиканско гробище и аз тъкмо й обяснявах за „войната на господин Полк“^[1], когато тя изведнъж ми се нахвърли и ме захапа за устата. Попитах я какво й става (нали трябваше да се преструвам на шокиран), а тя отвърна, че ерудицията ми я възбужда. Твърдението й ме притесни, защото понякога бях присъствал на сцени на дълбока духовност, когато Зоуи коленичеше и плъзгаше зърната на броеница между пръстите си — сиреч християнските й убеждения бяха донякъде относителни. Попитах я как може да е толкова дуалистична, а тя отговори, че Господ винаги й прощава всичко. „Каква великолепна измислица“ — казах аз, а тя започна да ме съблича върху един гроб. Още нямах представа, че плътското й усърдие е сходно с апетита й. И в секса, и на масата тя страда от нещо, което нарича „койотски глад“; може да погълне безкрайно много мръвки, без бедрата й да изгубят божествените си пропорции.

Докато похапвахме днес на обяд филе миньон в един стекхауз в страничен квартал, Зоуи изведнъж долепи до мен обляното си в сълзи лице.

— Осъзнах, че си имал други жени преди мен!

— Докато си ядеш пържолата? Зоуи, аз съм на петдесет и девет, живял съм преди теб…

— Не разбираш ли? Това е непоносимо!

Разплака се. Оставих бележника си, подвързан с имитация на крокодилска кожа, в който пиша тези редове, и я целунах по челото. Тя ме попита какво драскам в този ужасен бележник.

— Мемоарите си — казах.

— Трябва да пишеш, за да си спомняш какво си преживял?

— Вече не съм много млад.

Тя се поуспокои, разнежена от целувките и ласките ми, също като коте, което престава да мяука, щом му докоснеш гърба. После спря да лее сълзи и пожела да й разкажа как съм се развел. Вече й бях разправил в общи линии миналото си, но разбирах, че тези трийсет и три години, прекарани с друга жена, силно я занимаваха. Непрестанно наричаше Ивлин „бившата ти жена“, забравяйки, че с нея никога не сме сключвали брак.

Първия път, когато видях Ивлин, бе през антракта на „Кармен“, пред „Метрополитън опера“ в Ню Йорк. За разлика от мацетата, които заглеждах обикновено, Ивлин не бе чудовищно красива, а приятно хубава. Момичетата от добри семейства се държат зле — тъкмо те истински се бунтуват, — но Ивлин си имаше типично за нея добро поведение, съвсем неискрено, и това ясно я отличаваше от готовите на всичко красавици, с които се занимавах по онова време. Бе съвсем бледа, с висок, стегнат кок, от онези, които издават строгост и стремеж към съвършенство у жената, и съзерцаваше минаващите коли с леко разтворени в нощта устни. Не се осмелих да я заговоря през онази вечер поради нейната мъчно обяснима недостъпност, свързана навярно с английския й произход. След няколко месеца я видях отново на благотворителна вечеря — алабастровият й тил ме привлече от съседната маса. По онова време не бях нито заможен, нито известен, на светското събитие ме бе поканил Итън П., когото бях срещнал в Колумбийския университет — той се ползваше от благоразположението на хомосексуалното лоби. Падаше си по мен и бе обещал да ми заеме нужните пари, за да наддавам по на едро. Настоятелно вдигах ръка всеки път, когато Ивлин наддаваше за някой предмет, и в края на вечерята й предложих снимката на един германски творец, за която тя бе опитала да се изръси доста, само заради прекрасната ни схватка. Тя обаче отхвърли моя дар с британски хлад в гласа. Тогава се сетих за стария си баща, който винаги ми казваше: „Синко, хладните жени са най-диви в леглото. Помни какво ти казвам, момчето ми.“

— Знаете ли какво казва баща ми за момичета като вас?

— Разкарайте се, преди да съм ви сритала задника — отвърна тя.

Направо се влюбих. Като се прибрах вечерта в едностайната си квартирка на Сърф авеню с кандилкащата се градска железница по линия F, и написах писмо, за да се извиня, че съм се държал толкова не по английски. Няколко дни по-късно тя ми се обади по телефона да ме пита как съм й намерил адреса.

— Баща ви притежава най-хубавата къща в Ню Йорк — казах й аз. — Всеки би узнал адреса ви.

— Какво искате?

— Бих желал да ви поканя на вечеря.

— Ще ме оставите ли на мира, ако се съглася?

— Разбира се.

Съобразих се с нейната програма, която, както проумях по-късно, бе твърде слабо натоварена, както е обикновено при рентиерките. Хапнахме сандвичи с пастърма в „Катс“ — снекбаровете бяха по онова време единствените места, където можех да се нахраня по-прилично. На това място Ивлин изглеждаше като риба, извадена от водата, и имаше трогателен вид. Щом свършихме, предложих да я заведа на някое по-лъскаво място, когато средствата ми го позволят, а тя отказа с отвъд атлантическата невъзмутимост, която толкова ми бе допаднала, когато се срещнахме.

Половин година по-късно акциите ми на борсата донесоха приходи и аз отново й писах, за да й предложа да вечеряме в „Плаза“. Удивителното бе, че тя прие, без да се инати, и покрай това заживяхме заедно — по-късно Ивлин ми призна, че „се влюбила от пръв поглед със закъснение“. През следващите трийсет години бяхме заедно като залепени. Никога не съм си представял, че двамата с Ивлин ще завършим живота си разделени. Не че се поставям над статистиката или я смятах за напълно покорена, но просто ни бе добре заедно. Обичах я. Тези неща имат значение. Нашата двойка бе очарователна в духа на рисуван филм на Дисни, нещо като „Красавицата и клошарят“. Тя свикна с малко простоватите ми маниери и дори май се привърза към тях. Аз пък се радвах на цвета на лицето й, когато ме изненадваше да си чопля носа или да мастурбирам над стар брой на „Пентхаус“.

Но Ивлин скучаеше. По цял ден зяпаше през прозорците на нашия апартамент като една безутешна наследница и когато я питах какво мога да направя, за да бъде щастлива, тя ми отвръщаше, че няма какво: според нея меланхолията й бе необратима, тъй като се дължеше на положението й. Тъкмо скуката я накара да си поиска дете и така се озовах притиснат, след като смятах, че съм се отървал леко. Когато съобщих за бедата си на моя баща, той каза: „Не е просто впечатление, момчето ми, стопроцентово си прецакан.“ В замяна на това Ивлин едва ли не докосваше звездите и рисуваше на милиметрова хартия линии относно всичко, засягащо Мади, растежа й, подхранването й и теглото й още когато дъщеря ни си стоеше в матката. После Мади се роди и аз естествено заявих, че тя е най-голямото чудо, което човечеството познава от времената на смарт картите. Когато зората озаряваше русата й косица и тя мълвеше „тати“, това бе среща на природата с един от най-прекрасните й шедьоври. Бременността обаче бе превърнала Ивлин в домашен диктатор, отказващ секс, при това, странно, бе станала и ревнива — не понасяше погледът ми да се насочва другаде, освен към нейните крака, пък били те прекрасни и британски. Казвах й, че не е единствена на света, но тя не искаше и да чуе.

— Очите ти непрестанно се опитват да се закачат за някое деколте. Да не мислиш, че не те виждам, като вечеряме у Уилингтън, как едва не си завираш носа в гърдите на Кетрин!

— Доколкото знам, нямаш достъп до очните ми ябълки!

— Така ти се струва!

Ивлин владееше изкуството на невъзможните подмятания. А и аз не бях безгрешен: гърдите на Кетрин Уилингтън си ги биваше. Какво да направя? Мъжът не може да пребори природата си, а аз не устоявам пред красотата; изневерявах на Ивлин, понеже не можех да се сдържа. Ревността й доби страховити размери, после моята прекрасна англичанка стана безразлична, както в началото, и спря да се вълнува от извънбрачните ми връзки. Изобщо не очаквах да прояви отново интерес към делата ми, но ето че в живота ми навлезе Лий.

Лий беше южнокорейка, но приличаше повече на нещо, което не беше: на японка. Забелязах я в един ден, когато валеше проливно, през банелите на евтините чадъри, пълзящи по Трийсет и четвърта улица. Сякаш плуваше над изваяните ориенталски лица, с една лека усмивка, без да се доближава до строгостта, която обикновено приписвам на азиатците навярно по-скоро по политически, отколкото поради рационални причини. След като дълго се колебах под пороя, нападнах я челно посред леко синкавата светлина на Кориятаун.

— Защо се усмихвате така?

— Нямам причина да се сдържам — отговори тя.

— Хората тук са нещастни, особено в дъждовни дни.

— И вие ли?

— Не знам; никога не съм се питал.

Тя се усмихна по-широко. От косата ми падаха капки по шлифера и имах ужасното усещане, че изглеждам зле. Попитах я дали иска да пийне кафе.

— Кога?

— Не знам; сега, веднага.

— Нямам навик да пия кафе с непознати; не ме вземайте за нещо, което не съм.

— Нямам и намерение.

Тя предложи да отидем до близката чайна, където жени в носии ни предложиха грижа за краката.

— Сигурно съм се объркала — изкикоти се тя. — Всъщност не разбирам пиктограмите.

Действително нямаше обичайния за азиатците суховат акцент — говореше със съвсем нюйоркски носов глас. Четири млади гейши се заеха с кожичките ни, като всяка пое по един крак, а Лий ми обясни, че е манекенка към „Форд“ и учи антропология в Принстън. Връщала се в Ню Йорк само през уикендите и отсядала при родителите си, в една пресечка на Трийсет и четвърта улица. След като крайниците ни бяха лъснати, изпратих я дотам с ужасно чувство на малоценност: тя бе красива, умна и екзотична, а мен хич ме нямаше. Пред сградата тя се загледа в току-що обработените си крака с тъжния вид на момиче, което има желание за повторна среща. В смущението си й предложих да я заведа на опера идната събота и тя прие възторжено. Така започна моето постепенно проклятие: седмица по-късно се срещнах с нея, а в стомаха ми сякаш имаше твърда топка. Боях се да не попадна на родителите й, които може би бяха по-млади от мен, да не срещна Ивлин, която често ходеше в „Мейсис“ и така редовно посещаваше този квартал. Бях облякъл нов пуловер от агнешка вълна, купен преди няколко дни с тайната цел да я зашеметя.

— Направо греете — заяви Лий, когато се появи на напуканите бетонни стъпала.

Гледах през прозореца по целия път до „Метрополитън“, където бях видял Ивлин за пръв път и съответно това бе място, наситено със символика. Внезапно ме изплаши преминаването от моята жена към потенциалната любовница и май физиономията ми не се отпусна до самия край на „Ил Тритико“^[2].

— Е, хареса ли ви? — попитах на излизане.

— Наистина беше прекрасно; благодаря ви, че ме доведохте тук, Ричард. Само дето май бяхте притеснен за нещо.

— Имам си много грижи.

— Работата ли? — гласът й бе необяснимо нехаен.

— И тя също.

Вървяхме под моравия беззвезден небосвод и чувахме как всяка стъпка отеква по асфалта. Поръчах такси и се озовахме в началната точка, пред напуканото бетонно стълбище, без всъщност да сме разговаряли през цялата вечер. Пред дома си Лий се усмихна и се обърна с гръб като във филм с Ким Новак — само дето в случая бях обсебен от осезаемата и ужасна реалност на нещата. До този момент бях изневерявал без чувство за вина, с усещането, че това е израз на мъжката природа и съответно не мога да бъда упрекван. Но ето че се чувствах виновен. Виждах се с Лий през уикендите, когато тя се връщаше в Манхатън. Запазвах неизменно все същата стая в хотел „Пенсилвания“ заради удобството да се срещам с любовницата си на двеста метра от къщи. Случваше се да отскачам до Принстън, когато смелостта ми нарастваше от видението, каквото бе лицето й, и си позволявах да се появя по улиците на Ню Джързи. Лий ме възнаграждаваше със своята жизненост и с останките от простодушие, до каквото Ивлин навярно никога не бе достигала през своето развитие, или пък то се бе изгубило в зрялата й възраст. Приключението ни остана незабелязано половин година: промъквах се във фоайето на „Пенсилвания“ с лице, скрито под черна мека шапка, и чаках Лий също да се прокрадне. Винаги пристигах пръв. Неизменно се отпусках в най-близкото до входа високо кресло и се вторачвах във въртящата се врата, докато любовницата ми не изскочи с обичайната си походка на котка, вървяща по улук. Свижданията в хотела вече бяха част от начина ми на живот, от постоянството на действията, които с възрастта добиват все по-голямо значение, без да е ясно защо става така. Беше ми невъзможно да се откажа от някоя среща; ако за беда Лий не успееше да дойде, цялата ми седмица вървеше накриво и съзнанието ми се занимаваше единствено със следващия очакван миг на близост. Бих предпочел да не се привързвам към нея, но за жалост това бе нещо неотменимо при моята романтичност. „Какво ще стане с нас, Ричард?“ — питаше ме често тя, след като се бяхме любили. Това бе един от въпросите, за които нямах отговор, и който при определени обстоятелства придоби пълната си стойност, когато връзката ни бе прекратена.

Ивлин се зае да ни разкрие при входа на хотел „Пенсилвания“ през една студена пролетна вечер. Когато съзрях чертите на моята почти съпруга, помръкнали от светлината на залеза и от неприязън, за миг изпитах опасения за оцеляването на младата си любовница. Ивлин обаче не реагира рязко. Стоеше неподвижно, с едва ли не изгубили цвят очи, после бавно извади запалка от джоба си и смукна от цигарата — не бях я виждал да пуши от времето на петролната криза през 1973 година. Тръгнахме безмълвно към апартамента и тя се спря до широкия прозорец, а пепелта от цигарата падаше безутешно и окончателно върху паркета от бразилска дървесина. Дали изяществото на нейните движения бе изчезнало, без да забележа? В нашия малък, сякаш заимстван от Алберто Моравия свят тя бе Емилия, а аз бях Рикардо.^[3]

Не отидох в хотела нито следващата събота, нито в съботите след това. Ивлин проговаряше само за насъщни неща. Нямаше вече делнични забележки относно знаменитостите, които бе зърнала в „Барнис“, или относно ябълковия сладкиш на Кетрин Уилингтън, чието лошо качество тя отдаваше на загубата на обоняние на горката Кетрин. Вече не ме гледаше в очите; всъщност изобщо не ме поглеждаше и в редките случаи, когато се опитвах да възстановя връзката посредством втвърдения си член, изругаваше полугласно и се отдръпваше на другата страна на леглото. Осъзнавах, че съм развалил всичко. Липсата на разговори ставаше непоносима и аз се прибирах в апартамента само след дълго скитане под ивиците светлина на Таймс скуеър. Една вечер, леко подпийнал няколко чашки бърбън, заварих Ивлин потънала в канапето сред хола, докато от хайфи уредбата се носеха звуци на пиано от Бах — тя също бе започнала да се налива по малко. Апартаментът е с такова разположение, че видях светлия й тил, когато отворих входната врата.

— Да организираме празненство — каза тя.

— Моля?

— За Нова година; да организираме празненство.

— Нова година е след два месеца.

— Смятам да започна подготовката отсега. Ще имам нужда от помощта ти, за да избера по цвят покривките. Не искам да се излагаме пред Уилингтън, техните тържества винаги са внушителни.

— Ще ти помогна.

— Не желая да ми помагаш. Просто исках да те предупредя, че организираме празненство.

Пианото продължаваше да дрънка. Тя сведе очи към полупразната си чаша с вино и с тъжен поглед съобщи, че отива да си легне. „Добре“ — казах аз, сякаш имаше нужда да дам съгласието си.

* * *

През ноември и декември Ивлин бе заета с празненството, бе наела „парти специалистка“. Гледах как всяка вечер стои наведена над плановете на масите и разни схеми, като с тъга си спомнях за нашата отминала чувственост и хранех надеждата отново да настъпят добри времена, макар да ми бе ясно, че това е също такава утопия, каквато е да се надяваш на възстановяването на „Бийтълс“. Обичах я, винаги я бях обичал въпреки меланхолията й и редовните грубости относно начина ми на живот. Дори призрачното й присъствие бе за мен утешително, навярно поради жаравата на не напълно угасналия огън. Въпреки това не можех да се спра и да не се срещам с други жени и пак стана беля веднъж, когато през уикенда Ивлин отиде до Кент да се види със свои роднини без мен, твърдейки, че се „нуждае от зеленина и покой“, с които аз явно бях несъвместим. „Разходи се до Сентрал парк“ — подметнах аз напразно. Това се случи през уикенда преди банкета и тя бе стресирана като бройлер при мисълта, че празненството няма да стане според нейните светски представи. Същевременно аз безкрайно плувах в басейна на нашия апартамент, едно жилище, което ненавиждах и което Ивлин избра сама, но предпочитах да си трая, отколкото да предизвикам буря — за Бога, тая жена наистина можеше да бъде страшна. Всъщност толкова ме плашеше, че неведнъж оставях всичко на нея. Единственото нещо, за което не отстъпих, бе темата за евентуален брак — самата мисъл за него ме изпълваше с трепет на ужас. Ивлин дълго се бунтуваше, смяташе, че имам „проблеми с обвързването“, и накрая се спазари срещу моя отказ да се лекувам при психиатър. Нали е възхитително наивно? Някакъв мъж да ме оправи като стара таратайка, бъбрейки си с мен! Бях й обяснил, че на моята възраст никой психоаналитик не би успял да ме промени, но тя бе заплашила, че ще ме напусне, ако не й се подчиня.

През една сутрин, когато си плувах гол в басейна, отнякъде изникна Кондолиза, за да ми съобщи, че си отива вкъщи — не бях я чул, като бе дошла. Осъзнах, че дори нямам представа къде живее тя; години наред домашната ми помощница просто се появяваше и изчезваше. В съзнанието ми изникна бяла къщичка сред уредената част на Куинс, със задно дворче с морава, където подскачат на въже чернокожи момиченца.

— Вие сте си приготвяли храна — рече тя нападателно. — В кухнята мирише на яйца, не се опитвайте да лъжете, знам, че сте виновен.

— Станах по-рано от обикновено — отвърнах аз, като долепих гърди до стената на басейна, за да не личи, че съм гол.

— Какво се е случило? — на нея май не й пукаше, че съм дибидюс, или пък се правеше, че не вижда. — Вече нищо не ме оставяте да върша, сякаш ме пренебрегвате. Не признавате нито мен, нито домакинските ми умения! Да не би да се дрогирате? Знам една чудесна клиника в Юта, където спасиха сина на моя съседка — беше пристрастен към хероина. Мислехме, че няма да се върне. Само не вършете глупости! Такъв сте хубавец, пък да се дрогирате! Вижте докъде се докараха „Ролинг стоунс“ заради дрогата, приличат на кухненски парцали с щръкнали китари. Не ставайте като тях.

— Не се дрогирам, а „Ролинг стоунс“ просто остаряха. Само си задавам разни въпроси, това е.

— За какво?

— За мен, за живота. Не искате ли да дойдете да се изкъпете? Включил съм отоплението.

— Каните ме във вашия басейн?

— Да.

— Никога не сте ме канили във вашия басейн. Защо тъкмо днес?

— Няма специална причина. Просто ми се прииска да дойдете.

— Вие сте съвсем гол; не влизам в басейн със съвсем голо момче. А пък и нямам бански.

— Има един в шкафа в тази стая.

— Ивлин сигурно носи номер нула — тя щипна тлъстото си бедро. — Това не може да влезе в номер нула.

Съблече се бавно. Никога не съм си фантазирал за грамадна жена, още повече пък за Кондолиза, която за мен бе едва ли не безполова. Загреба няколко пъти, задникът и стърчеше от водата като глава на кит, а после тя го обърна към мен в лъчите на подводното осветление. По време на събитието Ивлин бе в Англия и нямам представа как се е усетила. Когато обаче се върна от родния си Кент, ме обвини, че съм срам дори за собствения си типаж.

— Борсовият играч и домашната му помощница, не можа ли да намериш нещо по-добро? Така си и мислех: способен си да изчукаш и кокошка от супермаркета, ако ти се пусне!

— Тя е нежна — защитих се аз.

— И зайците са нежни, но не ги чукам.

Бе се върнала два дни преди празника. „Ден минус две“, както казваше. Очаквах самолетът й да се приземи, седнал на една от пейките на летище „Кенеди“ със странното чувство, че единствено самолетите на другите се приземяват. Исках да я изненадам. После малко изкуствената й фигура изникна сред околната посредственост, косите й бяха прибрани в кок, чието великолепие бе поизлиняло по време на пътуването. Тя очакваше знак, жест, бе съвсем явно, долавях го по притеснената й полуусмивка, но никога не ме е бивало в тези неща, до такава степен, че си помислих дали да не се ръкувам с нея — да, именно да се ръкувам с моята почти съпруга. Тя си пусна косите. Разтревожих се, защото гривата й никога не се разстилаше по раменете, а винаги бе пристегната в кок, като на балерина, и зализана около светлата й глава. През трийсетте години, откакто я познавах, космите й вечно бяха дръпнати към небето с такава сила, че можеха да се преброят един по един. Пристъпих напред, както си мислех, с искрена небрежност, а тя се отпусна като труп на рамото ми. Напипах костите й през дрехите и през спомените колко пъти ми се бе отдавала и как бях усещал нейната безплътност, нейната прохладна кожа да се долепя до моята. Натъпкахме се в просторния кадилак елдорадо, без да си кажем и думичка. Движението към къщи по безкрайния бърз път покрай гробищата имаше привкус на нещо приключило. Откога ли не бе ме радвала с някаква ласка? Дали това бе завършващият удар? Никога интуицията ми не се бе изостряла така: долавях една отпусната топлота, последен мъртвороден полъх на обречена връзка. Вкъщи тя се вмъкна в банята и излезе оттам с увити в пешкир коси. Хавлията с цвят на горчица, която ми бе подарила за Коледа, попиваше влажната й кожа; върху джоба един избродиран пор, облечен като Шерлок Холмс, казваше: „Разследвам нещо голямо“. Ненавиждах тази хавлия, макар в момента тя да се бе разтворила над великолепните й гърди, чието сияние бях забравил поради дългото въздържание — хармонично заоблени, украсени с прелестно виненочервени зърна. Най-странното бе, че, долавяйки похотливото ми внимание, Ивлин загърна хавлията и дори се извини за невъздържаността си — бях вече чужд за тялото й.

— Как разбра за Кондолиза?

— Няма значение. Всъщност дори не трябва да ти се сърдя. И без това с теб сме наникъде. А пък и…

Тя заопипва хавлията отпред. Последва дълго мълчание.

— А пък и какво?

Пак мълчание.

— Кажи ми!

— Имам друг човек в живота си — съобщи най-сетне тя.

— Добре.

— Само това ли ще кажеш?

— Какво искаш да ти кажа? Радвам се за теб.

— Наистина ли?

— Не. Разбира се, че не. Какво си мислиш ти? Нали те обичам.

Признанието ми не разтопи леда. Тя отиде до килера и се върна с бутилка калифорнийско червено — Ивлин винаги е харесвала прости вина.

— Отдавна ли сте заедно?

— Половин година. Става дума за Боб Шърман, срещнах го в „Блумингдейлс“ на щанда за вратовръзки. Търсех подарък за рождения ти ден, а ти тогава си забивал някаква китайка зад гърба ми.

Боб Шърман бе сравнително известен адвокат, беше се подвизавал като защитник на няколко холивудски звездички. Знаех го само от появите му по телевизията. Беше дебел.

— Поздравления.

Седнахме да хапнем, тя си остана с хавлията и пешкира. Вечерята създаде странна атмосфера, смесица от минало и настояще, от щастие и тъга. Алкохолът понася добре на Ивлин; особено брендито придава изящество на нейната намусеност. Любихме се за последен път и трябва да кажа, че бе най-странно от всякога, както заради усещането, така и заради техниката. Всяко от движенията й сякаш бе пресметнато, за да възроди у мен спомена за нейната виртуозност: повдигане на краката, изпъчване на гърдите, драскане по гърба — никога не бе проявявала такава дързост и такова желание да се представи добре. Затова и аз не отбелязах върхови постижения и се предадох преди достигането на облекчаващата кулминация. Докато тя се изместваше напреки на дивана и си търсеше бельото, аз станах да погледам отблясъците на светлините и да послушам как сирените вият дори и през тройното стъкло. Дали Боб Шърман бе по-добър любовник от мен?

Обърнах се към нея: може би не всичко бе изгубено. Тя промълви „часове минус двайсет и четири“ почти по военному, а после добави, че ще направи сладкиш, по-добър от сладкиша на Кетрин Уилингтън.

Двойката Уилингтън пристигна първа на празненството. Нямаше изненади, Кетрин бе дошла заедно с ужасния си сладкиш. Джордж бе облечен в най-хубавия си смокинг и дойде при мен до масата с хапките, където аз се оглеждах в една съдина от неръждаема стомана.

— Май си отслабнал — рече той.

Бях започнал пак да бягам през Сентрал парк заради упоритостта на коремчето си. Оттогава то се бе постегнало.

— Благодаря — отвърнах аз.

— При мен е обратното. Непрестанно се издувам заради сладкишите на Кетрин, а с тоя костюм, дето тя ми го взе под наем, имам вид на пингвин, просто гадост.

Той явно очакваше, че ще опровергая твърдението му, но истината бе, че си приличаше на пингвин. Усмихнах се в отговор и се престорих, че ми се ходи до едното място, за да се уединя в стаята — единствено там можех да се спася от разговорите. Сигурно е станало ясно: ненавиждам до болка празненствата. Поседях известно време на леглото откъм страната на Ивлин, заради миризмата, и чувах само шума от хола. В краката ми имаше поне пет чифта официални дамски обувки, всичките карминени като онези, които Ивлин носеше гордо през онази вечер с роклята на Валентино, преправена леко на бедрата. Бе някъде към единайсет часа, когато излязох от стаята, и гостите бяха вече доста пийнали. В полунощ се разнесе всеобщ радостен вик и за пръв път ми се стори, че виждам Ивлин донякъде щастлива посред фустите. Семейство Уилингтън незабавно си взеха палтата и благодариха на Ивлин за „приказния прием“, след което всички напуснаха бойното поле на хола като през гутатор. Ивлин бе седнала по средата на помещението с някак си втечнена усмивка на устните покрай смесицата от вино и парфюм „Шалимар“.

— Хубава вечер, нали?

— Трябва да спреш да пиеш — казах аз. — Пиеш все по-често и все повече.

— Чашата беше на масата и беше пълна. Знаеш, не обичам зянлъци. Освен това в момента имам семейни проблеми.

— Чия беше чашата?

— Не знам. Помислих, че е твоята.

Тя направи пауза.

— Утре заминавам за Чикаго; Боб ме чака.

След тия думи стана и събра празните бутилки.

После си легна за няколко часа, свита на една страна върху белите чаршафи, които не бе имала сили да разгърне. Аз седнах на стола от светло дърво до леглото в очакване перленосивите й очи да се отворят срещу моите, когато зората опърли клепачите й и тя отправи към мен последен поглед.