Антония Кер
Цветя за Зоуи (3)

II

„Риба меч“ представляваше неочаквана кръстоска между старчески дом и петзвезден хотел. Цареше пълна тишина и ме изпълваше с такъв вътрешен покой, че реших да приютя завинаги меланхолията си тук. Свикнал с изчезването на познати лица от къщи, този път не се привързах към никого, освен към сестрите с развяващи се престилки, които щяха да си останат на мястото. Всяка заран преди разсъмване плувах в басейна, провирайки се през отпуснати меса; после отивах да се поразходя на плажа в часа, когато тичащите мадами излизаха от скривалищата си, стегнати в прилепващи спортни облекла. След това се връщах в „Риба меч“ и четях малко, докато слънцето грееше краката ми, прониквайки през прозореца на моята стая. Повечето време стоях сам, затворен в медицинската си килия, и подчертавах с молив най-хубавите пасажи в книгите си. Относително младежката ми възраст, сравнена със средната наоколо (седемдесет и седем години), ми придаваше известно очарование и тъй като нравите се развиват, жените ме задяваха. Една от обитателките на санаториума, Роуза, на осемдесет и четири години, оставяше всеки ден ново стихотворение на Кийтс върху изтривалката ми. Роуза съвсем не бе въплъщение на агресивната хищница, каквито тъй често се срещат в наши дни; никога не говореше с мен, дори когато минавах покрай нея до басейна и тя беше с анасоново зелените си бикини. Само ми се усмихваше. Вечер я чувах как се задава заради почукването на бастуна по линолеума, оставяше бележчицата и се завръщаше отново в стаята си на долния етаж. Това продължи, докато Роуза бе призована от небесата. Трябва да призная — бях свикнал с нейните послания; лесно е човек да приеме, че е обичан.

Всяка неделя гостувах на семейство Джексън и по-точно на Хенри, с когото беседвахме понякога до ранна утрин. Джон-Джон и Маркет се бяха сближили опасно и макар да ми се случваше да сънувам голото тяло на Маркет на постелята си в „Риба меч“, радвах се да видя как те се завръщат към простодушния стадий на любовната си връзка. Табита вече ме приемаше като свой син; наричаше ме само Дики и дори ме покани на ежегодната среща на рода Джексън, когато щяха да се съберат роднини от всички краища на страната. Отначало не приех, понеже изобщо не приличам на бахамокубинец, но тя толкова се засегна от моя отказ, че накрая се съгласих. И тъй в деня на празненството се озовах прав до масата с хапките, награбил пълни шепи с фъстъци, подобен на зрънце сол сред море от пипер. Тогава пред мен се появи Зоуи.

Дълго съм се стремил да стана безразличен към женската красота, но без успех. Психоаналитикът ми казва, че съм слабохарактерен, и ми опява за едиповия комплекс, понеже е по-склонен към фройдизъм от мен. Един ден му заявих, че всички сме равни пред драмата, каквато представлява красотата на една жена, и в случая той се съгласи с мен.

Зоуи бе племенница на Джон-Джон. У нея имаше нещо такова, като при пиленцата, преди да са напълно излюпени, красота, очакваща да се разрасне подобно на пауново перо при разгръщането. Беше само на двайсет и две, а погледът й бе напълно сериозен, притежаваше естествена твърдост, подсилена от гъстите вежди, които не коригираше умишлено. Кожата й бе по-светла от кожата на близките й, а лицето й бе обрамчено от дълги коси, изненадващо прави за момиче като нея — японски коси, както ги определих мислено. Галеше една котка на оградата, не ме видя, не гледаше никого. Беше безразлична към собствената си красота, към погледите, които й отправяха мъжете. Стоях и я зяпах, после се насочих към верандата, където Лирой наблюдаваше небето с бинокъл, по-голям от главата му.

— Какво правиш? — попитах го аз.

— Пазя. Искам да бъда спокоен, че семейството ми няма да пострада. Засега има само чайки, но не се знае, терористите правят неочаквани неща.

Взира се известно време в пернатите, кръжащи над нас, после замислено попита дали чайките могат да бъдат мюсюлмански. Наложи се да му обясня, че ислямът няма нищо общо с тероризма, но той възприемаше трудно.

— Мама казва, че Бен Ладен е мюсюлманин!

— Вярно, но не всички мюсюлмани са като Бен Ладен.

Настъпи пауза, през която Лирой търкаше стъклата на бинокъла с ризата си.

— Как мислиш, дали Бен Ладен е мъртъв?

— Не, според мен се крие в пустинята.

— А мислиш ли, че Буш ще го хване?

— Според мен Буш е тъп шибаняк и няма да го хване.

— Каза мръсна дума.

— Съжалявам.

— Мислиш ли, че аз мога да го хвана?

— Ще ти трябва малко помощ.

— Ще помоля татко или дядо да ми помогнат. Дядо е воювал. Татко е бъзльо.

Разговорите за Буш не ми допадаха особено и отидох при Хенри, който четеше вестник под сянката на една палма. Той промърмори, че му се ще да се измъкне.

— Мразя семейните събирания — каза. — Не искаш ли да се поразходим по плажа? Бих погледал хубавиците по бикини.

На подобно предложение не се отказва. Като стигнахме до морето обаче, открихме само един плувен инструктор, надул перки в кабината си, и някакъв мъж на неопределима възраст, който правеше по плувки китайска гимнастика. Вълните обливаха пясъка с досадна настойчивост и аз се взрях в далечината, омаян от природата като всички хора, способни иначе да създават доста по-непредвидими неща, по-могъщи от вълните, вятъра или облаците. Обнадеждихме се, когато една млада пуерториканка разстла пред нас плажната си постелка. Тя обаче не се заседя, вероятно я прогони прохладният ветрец, който караше кожата й да настръхва като на пиле. Небето доби лепкав вид и предложих да се прибираме.

— Върви, ако искаш — каза Хенри, — аз ще остана, може малката да се върне!

Прибрах се сам в Джексъновата къща, обладан от мисълта за Зоуи, галеща котето на оградата. Когато пристигнах, двете с Табита разговаряха край масата с храната. Настаних се достатъчно близо, за да чуя дали ще стане дума за мен, но това така и не се случи. Табита хвалеше роклята на Зоуи, която пък хвалеше нейната, и отведнъж светкавица проряза небето и удари една от градинските палми с рев на див звяр. Палмата се подпали, гостите се юрнаха в постройката, треперейки като стадо ошашавен добитък. Освен мен само Зоуи остана неподвижна, дъждът се стичаше по лицето й и водата дори застраши нейната прическа. Мислех, че сме заедно дотук. За моя изненада обаче тя се върна, докато ровичках в купата с фъстъците.

— Вие откъде сте? — попита почти неучтиво тя и добави, че нямам вид на Джексън.

Отвърнах, че съм стопроцентов ирландец, което обяснява едноцветността ми. Отговорът ми сякаш я подразни — между гъстите й вежди се появи трогателна бръчица.

— Всъщност искам да кажа, че дедите ми са се заиграли помежду си и са създали един проклет род от лудички, сред които съм и аз.

Бръчицата стана по-дълбока. Зададох й въпроси за самата нея, но не научих нищо особено, оставаше си все тъй загадъчна. Завършила литература и станала сервитьорка по „вътрешно убеждение“ — толкова успях да разбера. Когато я попитах какво разбира под „вътрешно убеждение“, тя отвърна, че безпределно обичала пиячката, за разлика от жените, които сервират, за да не стърчат по тротоарите. Разбрах също за допълнението от индианска кръв към южняшкия й произход, но Зоуи бе от онези модерни люде, които не наричат индианеца „индианец“ и назовават чернокожите „афроамериканци“ — сиреч тя ми съобщи, че има „кореняшка американска“ кръв. Много момичета твърдят, че са индианки, заради привлекателността да принадлежат към една изчезваща раса. Обаче скулите на Зоуи бяха високи и заострени и аз й повярвах. Тя се отдалечи, за да си вземе хапки, и се върна при мен чак в края на вечерта, когато повечето членове на рода Джексън си бяха тръгнали, а налялата се с ром Табита бе заспала в подножието на изпепелената палма. Тогава ме целуна по бузата и изчезна, въртейки бедра, в топлата, вяла нощ. Излишно е да казвам, че не можах да заспя; наистина бях подпийнал, но най-вече бях замаян от благоуханието, с което Зоуи бе обляла моето натопорчено сърце. Аз бях „Титаник“, а тя — айсбергът: скоро щях да потъна с внезапно гълголене, а тя щеше да си съществува като постижение на природата.

* * *

Спрях да чета; красотата отново бе обуздала умственото ми развитие. Вече прекарвах повечето време, гледайки „Ченгета“, едно високоинтелектуално предаване за всекидневието на ченгетата, както и един испаноезичен информационен канал, който чистачката ми превеждаше в реално време. Водещата със сериозен вид обясняваше как топли и студени фронтове се пресрещат покрай Африка. Заради тази бъркотия се била появила будеща тревоги депресия, която бавно се придвижвала към Флорида. Седнала на леглото с бърсалката на коленете, Киера ме попита как избират имената на торнадата. Отговорих и, че не съм метеоролог и затова не съм в състояние да дам смислен отговор.

— Би трябвало да нарекат едно „Киера“ — рече тя, преди да се захване отново с работата си.

Небето видимо притъмня. Повечето жители избягаха към Джорджия, а семейство Джексън се канеше да се прехвърли при някакви братовчеди в Колорадо. „Риба меч“ почти опустя, старците напуснаха острова заради закъснял инстинкт за оцеляване. Само една жена, обзета от депресия, на име Мерилин, бе до мен в караоке бара, където си носеше собствено шише „Регал“. Мъчно ми беше за клетницата, но не можех да се съглася да стоя с нея, не че толкова ми се живееше — просто съзнанието ми бе непрестанно заето от представата за Зоуи, давеща се сред Атлантическия океан. Пожелах късмет на Мерилин и подкарах към южната част на острова, за да взема Зоуи, преди да е станало късно. Съзрях я, след като минах през половин дузина барове и изпих също толкова чаши „Уайлд Търки“ — притеснявам се да влизам някъде, без да поръчам нещо. Зоуи търкаше с професионално настървение тезгяха с парцал, макар да нямаше вече никой, за да го изцапа.

— Не се учудвам да те видя тук — рече тя.

— Предполагам, знаеш за торнадото.

— Как пък ще се стресна от малко вятър.

— Все пак… Наредиха островът да се евакуира.

— Кои са тия, дето са наредили?

— Не знам — казах, — отговорниците по торнадата.

Тя се настани в едно кресло, оставено насред помещението, морава развалина, от която тук-там стърчеше пълнежът, и запали джойнт. Светлината от единствения прозорец падаше върху лицето й и озаряваше стърчащите стръкове трева и дима, стелещ се около главата й.

— Трябва да се махнем, не може да останеш тук.

— И къде например ще отидем?

— Ами помислих си, че можем да отскочим до Канада… Май било много приятно.

Тя сбърчи вежди.

— Че какво да правя в Канада.

— Там имало места, където марихуаната не била незаконна…

Държеше джойнта между палеца и показалеца и бе придобила в грамадния фотьойл малко комичен вид на мафиотски кръстник — забелязах, че е склонна към театралност.

— Проблемът е — продължи тя, като издуха драматично дим, — че не мога да кормувам.

— Можеш да следиш пътя и да разчиташ картите.

— Не ме бива да разчитам карти.

И аз, и тя разбирахме, че се правим уж че не се сваляме. Тя трябваше да се дърпа, да показва, че не е на разположение, а аз — да проявявам интерес и да настоявам въпреки нейната съпротива. И двамата обаче бяхме наясно — накрая щеше да се съгласи да избяга с мен, защото, колкото и да бе чудно, аз й харесвах и тя ми харесваше. Фактът, че тя ми харесваше, не бе необичаен, сигурно поне половината мъже си падаха по нея. Най-невероятното бе, че долавях у нея, от ъгълчетата на устните, та до радостно присвитите очи, истинско привличане към моя милост.

* * *

След два дена път се добрахме до Алабама. Не би било никак интересно, ако нямах към тия гледки известна пристрастеност поради детството си. Предупредих Зоуи, че ще спра, за да поздравя майка си, а тя вяло кимна, преди да се отпусне върху седалката на кадилака и да заспи, откривайки белите си гащички. Вълшебното видение разтърси долната част на корема ми, тъй като все още се правехме само на не съвсем подходящи един за друг приятели.

След смъртта на татко къщата беше поизгубила своята внушителност; градината бе задръстена от празни бензинови туби, недокоснати змийски кожи и полуизгризани кокали, останали от моя верен приятел Кеш, австралийско овчарско куче, умряло, понеже налапа земна пчела — идиотът му с идиот поглъщаше всичко каквото види. Имаше също едно котило котки, които мама бе задържала, за да ги раздаде, а накрая си ги остави.

Минах през градината и позвъних. Майка ми се появи на прага — стара и съсипана.

— Знаех, че ще дойдеш — рече тя. — Направила съм сладки.

Изчезна и се появи отново с тава топли бисквити. Холът изглеждаше така неизменен, както само възрастните хора успяват да поддържат едно пространство с духа си.

— Трудно ми е да повярвам, че си ме чакала.

— Знаеш, майките имат шесто чувство.

— Може би планинските мечки…

— Все едно. Надуших те.

Не спорих; в края на краищата майка ми е бивша хипарка и сигурно още страда от психеделични видения. Похапнахме безмълвно бисквити и тя внезапно каза:

— Трябва да ти призная нещо. Помниш ли как понякога умът ти блуждаеше, като беше дете?

— Да.

— Е, случваше се да подправям малко бисквитите ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че добавях понякога малко пиперец.

Тя се усмихваше.

— Искаш да кажеш, че са били space cakes^[1]! Защо ми го казваш едва сега?

— Не исках да отнеса тази загадка в гроба; знае ли човек какво може да се случи. Вече не съм млада. Да знаеш, правех го, та да се поотпуснеш, момчето ми; от време на време беше толкова напрегнат!

— В тези нали нищо не си слагала?

— Не, не се безпокой, отдавна вече не отглеждам.

— Ти сама ли си садеше?

— Марихуаната действаше добре на баща ти; ставаше същински цар в леглото.

— Не беше нужно да го научавам.

— О, прощавай, синко, не знаех, че си толкова добродетелен!

Поогледах се да видя дали има нещо променено, откакто бях идвал за последен път. Само на камината се бе появила някаква бронзова статуя.

— Това е баща ти — каза тя. — Аз сама направих урната му; нали знаеш колко обичаше шотландските бикове.

Старият котарак Кобъл влезе през отворчето и се излегна на коленете й. За момент се заслушахме в дрезгавото му мъркане. Попитах какво е станало с фермата.

— Баща ти всеки ден отиваше да се погрижи за биковете и за прасетата, дори когато се пенсионира. Като умря, не ми остана друго, освен да я продам; работата бе прекалено много за мен, нали се сещаш.

— Там е погребан Кеш.

— Знам, синко. Ама можех ли да му местя костите.

Продължаваше да гали Кобъл, а слабичкото й тяло се поклащаше в люлеещия се стол. После хвърли поглед към прозореца с вялото съсредоточаване на хората, чието зрение им изневерява.

— Там кой е?

Облегнала гръб на столетната върба, Зоуи галеше едно полудиво коте.

— Приятелка — казах.

— Няма ли да ми я представиш?

— Не е много любезна.

— Наистина си падаш по дивачките.

— Чии са котетата?

— Баща им е Кобъл; роди ги безпородната котка на комшията, Миранда.

— Кобъл със сигурност е прекалено стар, за да има деца.

— Мъжете никога не са прекалено стари за оная работа, синко. Ти поне трябва да си наясно.

Заявих, че ще си вървя. Тя ме целуна и това бе всичко. Но преди да подкарам отново колата, отскочих до фермата, за да отдам почит на Кеш. По някакво чудо неговата топка за тенис си бе останала непокътната на мястото, личаха само трогателните следи от зъбите му. Прекръстих се, преди да си отида, не заради Господ, а заради Кеш, който може би ме гледаше оттам някъде, където беше. Зоуи ме потупа по рамото, когато седнах зад волана с мокри бузи — пръстите й бяха изящни и меки. Това бе първият ни миг на нежност.

* * *

Любезна табела ни посрещна преди Евъргрийн, когато изведнъж долових писукане. Спрях и долепих ухо до капака на багажника, при което открих, че звукът идва от единия куфар — оттам напразно се мъчеше да се измъкне черно-бяло коте. Възмутих се.

— Толкова много бяха — защити се Зоуи. — Майка ти никога няма да разбере, че е изчезнало!

— Това не е извинение, ще се върнем да й го оставим!

Котето скочи на коленете на Зоуи и започна да мърка.

— Не можеш да постъпиш така с Чарли Чаплин — каза тя и го погали по главата.

— Моля?

— Котето се казва Чарли Чаплин. Заради черното петънце на муцунката; отначало мислех да го кръстя Хитлер, но си казах, че няма да му хареса много…

— На котето или на Хитлер?

— На котето.

Обясних й, че едно животно изисква много грижи и внимание, а при това сере и пикае, без изобщо да му пука за околните. С природната си твърдост обаче тя успя да ме убеди да го задържим и ми обеща да се занимава с него все едно, че й е дете. Предадох се и това бе първото от редица поражения.

В мотела Зоуи задряма пред поредното излъчване на „Рискован бизнес“^[2] с Чарли Чаплин на гърдите си, също заспал дълбоко. Завих я с одеялото и се излегнах до нея, като се радвах на блаженото й изражение и си мислех за моментите на разправии, когато тя ме стрелкаше с очи и ме караше да въртя наляво, а инстинктът ми повеляваше да завия надясно. Гневните й изблици ми липсваха, когато заспеше. Знаех, че няма да успея да задържа много дълго тези първични вълнения, които ме завладяват и обземат всеки мъж пред красотата на една жена. Тя бе просто дете, нещастница, не знаеше нищо за всички тревоги и страхове, които щастието може да породи в своя тъжен парадокс. Продължавах обаче да мечтая за щастливо бъдеще, в което изпъкналото й челце щеше да господарува над моите дни; красотата й ме вдъхновяваше за едно безкрайно спокойно приключение и изпитвах покровителствен инстинкт спрямо единственото животно, което човекът така и не е успял да опитоми.