Антония Кер
Цветя за Зоуи (2)

I.

Бях постигнал щастието в нашия обет за вечна любов. Първите години с Ивлин бяха приказни, а после тънех в блаженството, което двойките поддържат с илюзии за вечност. Сега вече не ми се стоеше в Ню Йорк; градът, който бях обичал толкова много, ми бе опротивял. Преди почти година Ивлин ме бе зарязала и бе отишла да живее с Боб Шърман, адвоката, а предстоящата годишнина от това събитие ме вкисваше дори повече от вида на изплескани с мазут чайки по Discovery Channel.

Много мои колеги от средите около NASDAQ^[1] внезапно се бяха изнизали към отдалечени райони в Средния Запад и на север, отдавайки се на покой сред елени и Шотландски бикове. Дали бягаха заради града или заради мъртвешката атмосфера, която завладя това място след самолетите? Цяла година подир единайсети септември стените още лъхаха на живачни пари и прахоляк, а по улиците пъплеха мъже и жени с отнесени погледи. И аз бях уморен от необичайно многото разочарования и сега се изкушавах да се присъединя към избягалите в дълбоката Пустош. Смъртта вече се задаваше. Надявах се просто да се оттегля мирно някъде далеч, за да се подготвя хубавичко за нея, като атлет, който загрява преди овчарски скок. В най-лошия случай ми оставаха двайсет години живот и просто не желаех да ги прекарам тук, където тъй или иначе бях непригоден. Ню Йорк е град на мнения, каузи и морал, у мен нямаше нищо подобно. Имах любовници на различна възраст и печалби от борсата, които пилеех за бутилки „Джим Бийм“ и ремонти на моя кадилак елдорадо. Харчех много. Ходех с любовниците си в операта и в интелектуалните кина на Кълъмбъс съркъл. Не съм свикнал да се привързвам към гаджетата си, но едно от тях доста ме занимаваше напоследък: трийсет и четири годишната юристка Лена, която владееше българския наравно с английския и се бе дипломирала по история на изкуството в Харвард. Тези неща са необясними, случва се понякога една жена да се открои сред множеството с изяществото, ума или редкия си характер. Лена единствена не бе поискала ключове от апартамента ми и просто усещах онзи прилив на възторг пред недостижимото, от който тъй често се вцепенявах покрай младежките си любови. Тъкмо след Лена реших наистина да се махна, да напусна не само града, но и страната, която полекичка ставаше непоносима заради присъствието на Буш в Белия дом. На петдесет и девет години нямаше къде толкова да скитам, особено в южното полукълбо, заради Ивлин, която си умираше за слънце и мързелуване — а аз винаги отстъпвах пред прищевките й. Канада обаче си оставаше мъглява и непонятна, а Ивлин навремето я избягваше под съмнителния предлог, че „онези“ там ни мразели. Колкото и да й повтарях, че „онези“ не са всичките такива, тя не отстъпи. Не можахме заедно да опознаем прословутите безлюдни пространства, горите, които според приказките пламват чудно красиво наесен, и ме пришпорваше пътешественическо любопитство.

Само дето ме бе страх да напусна града, или по-скоро се чудех как да го съобщя на Кондолиза, домашната ми помощница. Бях я излъгал за Ивлин, тя си мислеше, че жена ми е заминала за Уганда заради някаква хуманитарна инициатива. През една понеделнишка утрин реших накрая да й призная всичко — понеделниците бяха най-ведрите й дни. Изчаках да се появи както обикновено, блъскайки вратата в стената, за да ми подаде безкофеиновото кафе с подсладител. Опитах го, уверих се, че няма горена захар, понеже понякога добавяше такава, без да ме предупреди. Казвах й: „Ако искам да надебелея, ще го пия с обикновена захар“. Кондолиза пък се опъваше с твърдението, че съм „дръглив като дива котка“ — характерен за нея израз.

— Какво не е наред? — попита тя и челото й се проряза от тревожна бръчка. — Изглеждате като изстискан.

— Изцеден — поправих я.

— Че какво ви притеснява? Само не ми разправяйте, че няма нищо, познавам ви все едно съм ви раждала! Знам кога нещо натъжава сърцето на моя нежен Ричард!

Сграбчи ме за бузата и започна да разтърсва меката кожа, която бе защипала с пръсти. Нежния Ричард — тъй ме наричаше, мен, нейния шеф, възходящата йерархия. Къде е нявгашното уважение? Защо няма „Господине, добро ли е кафето?“. Или: „Господине, желаете ли да научите прогнозата за времето днес?“. Откакто бяхме престанали да се заиграваме, я бе обзела друг вид нежност, майчинска ласкавост, която като нож отрязваше желанието, събудено от нея у мен. Кондолиза бе най-внушителната жена, която бях опъвал някога — метър и седемдесет, сто двайсет и четири килограма, ръце като едри раковини, вечно с безброй фалшиви диаманти и пластмасови, уж тръстикови украси по китките. Една нощ се награбихме в басейна на моя апартамент и впоследствие няколко пъти имахме плътски взаимоотношения, но различията помежду ни бяха тъй неизмерими, че скоро възстановихме първоначалната си безполова обвързаност.

— Пенсионирах се. Заминавам за Канада. А и Ивлин не е в Уганда, ами се разделихме — съобщих с театрална сериозност.

Резултатът не закъсня. Кондолиза остана за кратко невъзмутима, а после стъпалата й започнаха да очертават концентрични окръжности по мокета. Тресеше глава като гълъб и повтаряше:

— Не, не. Не сега! Много сте талантлив, за да се пенсионирате! Пенсията е за губещите, за страхливците, не за хора като вас.

Тя седна, опулила очи, върху тапицираното кресло на Еймс^[2].

— Господи, Господи, Пресладки Исусе, помогни ми!

— Съжалявам, заявих, — но той май няма да може да оправи положението.

Сега се бе отпуснала на пода, скръстила ръце на гърдите, после приглади роклята си на цветя и стана.

— Добре. Постъпете както сте си решили — подметна, преди да напусне стаята.

Когато отидох при нея, минаваше с прахосмукачката в едната ръка канапето в хола, а с другата ръка надигаше шише шотландско уиски. Свалих си ризата и се настаних върху мястото за сядане. На тялото ми се появи кръгъл бял белег, когато ме засмука случайно, изтръгвайки ми няколко косъмчета.

— Съжалявам — заяви.

— Вече няма нужда да чистите праха ми, Кондолиза.

Тя изключи прахосмукачката.

— Акарите… Излапват ви цял, гадините му. Знаете ли, че ядат мъртви кожички? Същински канибали.

— Канибалите ядат собствената си порода.

— Все едно. Не искам да ви изядат.

Оттеглих се в кабинета си, за да съчиня обявата, която възнамерявах да пусна в „Ню Йорк Таймс“: „Бял мъж търси другар за пътуване до Канада“. Като я препрочетох, ми се стори много двусмислена. Боейки се да не се озова сред гей рекламите, промених я на: „Битник би возил спътник“. Обявата изглеждаше все тъй отчаяно. Допреди няколко години със сигурност щях да се кача на самолет, но фобията ми към летящите устройства се бе засилила с възрастта и разрастването на тероризма. Никакви джобни шишенца с уиски не успокоиха нервите ми, когато напоследък бях пътувал по работа до Европа и до Япония. С непознати поддържам само дружелюбни отношения, ала мисълта да споделя с подобно лице своя кадилак не ме вдъхновяваше особено. Обаче, след като дълго бях странил от хората, сега ми се искаше да съм един от тях. Според психоаналитика ми Хоторн потребността от изкупление у мен се дължи на съмненията ми спрямо религията, сиреч, да не би да се заблуждавам, че няма Бог — и аз съм склонен да му вярвам.

Пренаписах обявата пет пъти. Когато излязох от кабинета, Кондолиза бе минала на бърбън. Опитах се да я поуспокоя, но тя беше неутешима. Хълцаше и повтаряше: „Какво ще правя без вас?“. За да ме убеди да не заминавам, се развика, че светът бил като голяма страна, пълна със зверове канибали, по-лоши от акарите. Кондолиза е от хората, склонни да вярват повече на човека, отколкото на животното. При мен е обратното: доверявам се само на по-низшите твари.

Гадното ми настроение се засили, когато се върнах в стаята да подремна и видях на нощното шкафче диамантените обици на Ивлин, онези, дето й ги подарих, като навърши четирийсет години. Не си ги поиска и аз не ги докоснах, сякаш бяха реликви от изгубената ни любов. Тази гледка засили болката ми, но предпочитах да страдам, а не да залича последното нещо, останало от моята жена. Неподвижността им ме облекчаваше. Изобщо всичко, което не изискваше промяна, ме облекчаваше и навиците ми се затвърждаваха чрез прецизна техника. Дрямка, ходене, посещение в операта — това бяха единствените що-годе вълнуващи дейности в моето съществуване. С готовност бих се оженил за Лена, за да се разсея, но бях твърде изхабен, та да сключвам брак с двайсет години по-млада жена — Лена със сигурност ме одобряваше, може би отговарях на вкусовете й, но си знаех, че ще побегне, преди да навърша осемдесет. А и изобщо кой знае дали би приела да се омъжи за мен.

* * *

Часът бе девет, когато телефонно позвъняване ми развали съня. Седнах отстрани на леглото и мозъкът ми бе още замъглен от черно-бели сънища за Ким Новак^[3], чаках звънът да престане, за да се подготвя за всекидневната си разходка по алеите на Батъри парк. Когато се върнах два часа по-късно, червената лампичка на секретаря мигаше. Никой не ме търсеше, освен дъщеря ми Мади за Коледа и за рождения ми ден. И двете дати бяха отминали, пренебрегнах светлинното мигане и отново си полегнах. Почти се бях унесъл, когато пак се чу звънене.

— Благодаря, вече имам застраховка за погребение и здравна осигуровка.

— Господин Харис?

Гласът ме познаваше — удивително.

— Втори с това име — отвърнах.

— Аз съм Ерин от „Риба меч“, гериатричен център в Кий Уест. Може вече да сте чували за нас от радиото или от телевизията. Искам да поговоря с вас за вашето бъдеще.

— Благодаря, няма нужда — отвърнах, — знам си, че ще е ужасно.

— Разбрах, че сте се пенсионирали. Това е миг на покой и отпускане. Мислили ли сте за живот в пенсия под грижите на лекари в приятна атмосфера? Посещавали ли сте Кий Уест, Флорида?

Не бях сигурен дали вече съм бил на остров Кий, Уест, или романите на Хемингуей са създали у мен илюзията, че съм се озовавал там.

— Аз се грижа много добре сам за себе си; впрочем тъкмо си подремвах.

— „Риба меч“ поема хора като вас, Ричард.

От къде на къде ще ми вика Ричард?

— Слушайте, Елин, нали Елин се казвахте?

— Ерин.

— Разкарайте ми се от главата, Ерин. Не ме търсете повече. Ясно ли е?

Два дена по-късно обаче получих брошура от „Риба меч“ и увереността ми понамаля. Внезапно се почувствах привлечен от това гето за старци, фантазирах си за басейна, фантазирах си за пространства, пълни с полидактилни котки и свободни кокошки, фантазирах си за сестрите, които ще ме подмиват, изобщо започнах да си фантазирам като истински пенсионер. Тогава взех отново обявата за „Ню Йорк Таймс“, промених Уинипег на Кий Уест и няколко дни по-късно някакъв човек от Парк Слоуп ми се обади да попита къде ще се провежда интервюто за работата. Казах, че не става дума за платена работа, и гласът му заглъхна.

— Вие сте гей — промълви той полуутвърдително.

— Не съм гей.

— Нямате приятели.

— Имам.

— Тогава защо пускате обява?

Поиска първо да ме види, като заяви, че не се качва в коли с непознати. Определих му среща в една таверна на Уолстрийт. Той се приближи към мен в билярдната под вялата светлина на лампите. Дебели кафяви плитки се спускаха по гърдите му и достигаха до кръста. По вида му на воин дивак разбрах, че е от хората, които или харесваш, или намразваш от раз.

— Казвам се Джон — рече той, — но приятелите ме наричат Джон-Джон.

Подаде ми ръка с длан, розова като кожичката на прасенце. Очите му, изненадващо светли за толкова черен човек, бяха зеленикаво жълтеникави като свръхскъпоценни камъни. Бързо осъзна, че ми се нрави съвсем платонично поради чудната си красота и физическа сила. Тениската му с надпис FUCK REPUBLICANS бе украсена и с рисунка на магаре, изнасилващо слон^[4].

— Аз се казвам Ричард.

— Може ли да ви викам Дик?

— Никой не ми вика Дик — излъгах аз.

Съобщи ми, че е безработен художник — възкликнах учтиво. Тръгнахме на път на следващия ден, понеже нито той, нито аз имахме време за губене. Джон-Джон искаше да направи опит да се сдобри с бившата си жена Маркет и затова бе тръгнал да посети роднините си, при които Маркет се настанила след развода им. Поразен го слушах, докато обясняваше как тя се обвързала извънредно здраво със свекъра и свекървата си, явно в много по-свещен съюз от брачния. От описанието му на тази бивша съпруга неволно достигнах до представата за черна богиня с бедра, стегнати в леопардов клин, но аз и иначе си мислех за доста чернокожи жени с подобна външност. Имали седемгодишен син, Лирой, и Джон-Джон се боеше от срещата с него. Аз подметнах:

— По-рано беше обратното. Децата се страхуваха от родителите си.

— Вярно. Малко съм странен.

— Всички сме такива по малко. Слушай, ще те дразня ли, ако пусна една касета на Джон Денвър?

— Никак даже — рече той, — напротив, обожавам Джон Денвър.

— Вярно?

Възкликнах от все сърце. В интерес на истината никога не бях виждал човек в стил „реге“ да харесва кънтри музика, преди да срещна Джон-Джон. Той затананика припева на „Country Roads“, но първо извика:

— Расист!

— Прощавай много — казах аз, ала нищо не помогна, цупеше се.

На Таймс скуеър ни спряха туристи с дръпнати очи, които ни се поклониха, преди да почнат да снимат кадилака. Пред нас светеше грамадна глава на Том Селек, пушещ кубинска пура. Ситен дъжд опръска предното стъкло и замрежи рекламната какофония, включително и главата на Том. Хвърлих око на Джон-Джон: още се цупеше. Трябва да кажа, че Джон-Джон има навик да се сърди съвсем по женски и малко ми напомня Ивлин, преди менопаузата да я направи безчувствена към света. На Синатра драйв минахме покрай бялата къща, в която живеехме с Ивлин, преди да купим апартамента в Мидтаун. Запитах се от какъв ли зор сме се натресли в Хобокен, но си спомних, че бе идея на Ивлин: тъкмо се бе родила Мади и Ивлин искаше „да възпитаме нашето дете в прилична среда“. За нея Ню Джързи означаваше „прилична среда“ — ха да рече човек, че не е леко челната. Джон-Джон явно видя как отново ме обзема печал и внезапно ме заля с въпроси относно онази, с която тъй и не сключих брак. „Как изглежда?“, „Къде я срещна?“, „Изведнъж ли се влюби?“, „Тя също ли?“ За да говоря в неговия стил, казах, че Ивлин прилича на жената, нарисувана от Едуард Хопър на картината „Жена на слънце“, както по отношение на пропорциите, така и поради идеалната си красота, и по лицето му се изписа недвусмислен възторг.

На една мигаща табела съобщаваха за произшествие на междущатска магистрала номер деветдесет и пет край Секокъс. Обърнах назад и поех по шосе двеста и две, което бе по-приятно с високите си борове с ароматни върхари. Дъждът бе спрял, свалих гюрука на колата, а вятърът забрули приятно ушите ни и минахме през поредица от градове с индианско звучене, Maya, Тоуако, Пиканок, все имена, напомнящи ми за момичето, което обичах в гимназията — Апони от племето ирокези, с очи, които бяха дръпнати сякаш на юг. След уроците отивахме на разходка в полята на Бриджпорт, откъм задната страна на училището, и когато се стъмнеше, Апони лягаше по гръб и ме поглеждаше с усмивка, което бе знак, че светофарът е минал на зелено. След половин година Апони ме заряза заради един идиот от баскетболния отбор, изкривен от сколиоза.

Докато напускахме Ню Джързи, един въпрос току отекваше в черепа ми: защо Боб? Да, с какво този плешив дебелак бе заслужил Ивлин повече от мен? Надявах се ушите на Ивлин да писнат чак там, на север, покрай студения чикагски вятър, и тя да разбере колко съжалявам, че съм я изгубил. Бях нарушавал понякога верността, тъй ценна за двойките, през тия трийсет и три години, прекарани заедно, не толкова по желание, по-скоро бях приемал в кризисните ситуации изневярата като изход, като бързо и ефективно средство да не се разделя с нея начаса. Жените обаче твърде трудно изтърпяват представата за своите мъже в обятията на други жени, особено поради надпреварата между най-красивите сред тях, а Ивлин определено беше превъзходен екземпляр. Освен това имаше остър нюх, надушваше и разпознаваше парфюмите на приятелките си по ризите ми; случваше се неоснователно да ме обвинява, че съм й изневерил с някоя нейна дружка, примерно с Кетрин Уилингтън, за която само си бях фантазирал. Веднъж вечеряхме у Кетрин и Джордж и аз придружих Кетрин до кухнята, за да й помогна да приготви десерта, а тя леко отпусна главата си на рамото ми, след като й разказах един похотлив виц, който бях чул в службата същия ден. Беше спонтанен и лишен от двусмисленост жест, но когато се върнах обратно и седнах до Ивлин, тя за малко не ми направи скандал пред Джордж, понеже бе доловила уханието на приятелката си по ризата ми. Бе убедена, че сме успели да си поиграем между фурната и мивката, и нямаше смисъл да я разубеждавам. Освен това понякога се прибирах у дома, след като действително й бях изневерил. Разочарованието в погледа й ме докарваше до остро чувство за вина и не успявах да се защитя както трябва, а се самоукорявах, че нямам силата да се противопоставя на долните си плътски прищевки. Проблемът бе, че с Ивлин нямахме една и съща представа за двойка, тя се задоволяваше с възгледите на петдесетниците, противоречащи на моята дълбоко атеистическа убеденост: аз вярвах в привързаността на духа, а тя — във верността на тялото.

Когато навлязохме в щата Делауер, в очите ми набъбваха сълзи, ала преди да се отпусна в излияния, хвърлих поглед надясно: Джон-Джон бе заспал, и то дълбоко, отпуснал брада върху думата FUCK от надписа FUCK REPUBLICANS. Небето бледнееше и скоро — всичко посивя, а кипарисите се наклониха от вятъра. Грохотът на дъжда по предното стъкло го събуди отведнъж.

— Какво е това, дето вали? — рече той.

Падаха риби; истински, още трепкащи сардини с неизменно блажено изражение, застинало на муцуните им. Бях спрял на една пясъчна ивица и чаках висшите сили да прекратят шегата, когато една жива риба тон падна върху капака на двигателя на колата, образувайки, вдлъбнатина колкото топка за боулинг върху новата ми каросерия. Изпсувах и млъкнах, като не се сетих кого да наругая, след което се върнах на платното, а рибите продължаваха да затрупват стъклото с миризливите си тела. Една сардина се заклещи под чистачката. Кадилакът се отклони от пътя и се озова в някакъв трап. Джон-Джон се хилеше и измисли понятието „планиращи риби“.

— Ричард! Добре ли си?

— Тук-там поодраскан.

— Май и при мен всичко е наред. Гладен съм.

— Какво ще правим, ако не дойде помощ?

— Ще умрем.

— Така си и мислех. Или пък ще се изпоядем един друг като ония, дето се озовали сами посред Андийските Кордилери, след като самолетът им паднал — той направи пауза. — Питам се коя част от теб бих изял, ако умреш пръв.

— Не е речено, че ще умра пръв.

Настъпи тишина.

— Може пък да излезем през покрива.

— Не, не, колата ми и тъй е достатъчно съсипана.

За няколко секунди почти оглушах от изстрела; сега гюрукът пропускаше ивица светлина.

— ОТКЪДЕ ИЗВАДИ ТОЯ ПИЩОВ? — изревах аз.

— Никога не се знае какво може да стане при такова пътуване; веднъж за малко да ме изплюска една мечка гризли. Бях на къмпинг в Колорадо с приятели и шибаният мечок ми се нахвърли, без да се поколебае и за миг. Бяхме шест души, но избра мен. Ако не носех пищова, днес нямаше да съм тук, за да ти разкажа случката.

Произнесе последната фраза със сериозността, която се изисква при подобен разказ.

— Ненавиждам да ме будалкат. Запази си простотиите за себе си — поколебах се преди продължението, понеже нямах оръжие. — Мечокът е нямало да те нападне, ако нямаше вид на някакво планинско животно. Трябва да те е помислил за някой голям съсел.

Той си послужи с дулото на револвера като с нож и изряза голям отвор в гюрука на кадилака, а после ме измъкна навън. Нелепият валеж бе престанал, носеше се прилепчива миризма на риба. Джон-Джон се наведе и натъпка шепа сардини в устата си. Преглътнах мъчително като корабокрушенец, когато един камион ни подмина със звук на клаксон, докато аз ръкомахах.

— Сигурно е бил републиканец — подхвърли Джон-Джон и се наведе за още сардини.

След като се опитвахме цял час да спрем някого, решихме да вървим до най-близкия крайпътен сервиз „Синклер“, за да потърсим помощ. За щастие той се поддържаше от двама бахамци, които възприеха Джон-Джон като брат в нужда. Бях по-мрачен от всякога, шофирайки към мотела по-нататък, където единствено свободен се оказа апартаментът за новобрачни. Предупредих Джон-Джон да не се доближава много до топките ми през нощта, защото инак ще му смачкам мутрата на битник островитянин. Той се разкикоти гръмогласно и изчезна в банята. Опитах се да погледам „Тревога в Малибу“, ала лекото прилошаване, което усетих, когато се проснах върху водното легло, ме накара да се замисля за по-дълбоки неща от някакъв си червен бански костюм. Порових в чекмеджето на нощното шкафче да проверя дали предишни обитатели не са оставили някакво полезно четиво, но открих само традиционната Света Библия и указателя.

— Още съм гладен — обади се Джон-Джон, докато рошеше плитките си.

Погледа как гърдите на Памела Андерсън подскачат с нея, а после с наперена патка и невинен вид се обърна към мен и ме попита защо чета указателя. Увитият около кръста му чаршаф бе паднал долу, без той да забележи — а може би го бе смъкнал нарочно, за да ме изпробва, но предпочетох да си мисля, че е случайно.

— По-добре да чета това, отколкото Библията — отвърнах аз, като се стремях да отклоня погледа си от посоката, към която очите ми се стремяха отчаяно, за да проверят старата приказка за чернокожите. Уви, не можах да ги удържа дълго и така научих за свой срам, че Джон-Джон е надарен като шотландски бик.

* * *

Наложи ни се да пътуваме три денонощия, докато пристигнем живи и здрави в Кий Уест. По улиците имаше кокошки и полидактилни котки, но островът бе преди всичко пълен с бели англосаксонски протестанти, което малко ме разочарова. Джон-Джон бе по-възбуден от котка пред гущер при мисълта да види отново Маркет — възторгът му ми влияеше приятно след трудните часове, прекарани заедно. Впрочем той държеше да ме представи на близките си. Прищя ми се да звънна на Кондолиза, но тя не вдигаше и накрая се обадих на дъщеря ми Мади.

Мади и аз никога не сме имали такава връзка между баща и дете, каквито си ги представят холивудските сценаристи, но се обичаме, а това съвсем не е малко. Не ходя често при нея, тя пък ме търси само когато приятелят й Оуен изчезва от обширното им ранчо в долината Сан Фернандо подир някоя кавга, страхливецът му със страхливец. Приютява безплатно моя зет вече няколко години, той е „концептуален“ творец и се е закачил за нея като кърлеж за козината на бездомно куче. И спрямо нея, и спрямо мен Оуен се прави на неразбран гений; връзката им ме вбесява, но се налага да се съобразявам. Ненавиждам безмълвните закони, според които родителите престават да се месят в работите на хлапетата си, когато те станат пълнолетни. Ще ми се да я спася от тоя никаквец, а съм принуден да я гледам как затъва.

— Татенце! Радвам се да те чуя. Какво става с тебе?

— Не се подмладявам, милинка. Ти как си? Ами Оуен? Още ли сте заедно? Нали знаеш, мога да му сритам задника, ако все пак решиш да се отървеш от него.

Тя се престори на възмутена.

— Татко! Моля ти се! Какви ги говориш? Обичам Оуен и съм щастлива с него. Би трябвало да се радваш за мен, нали така?

— Да беше се захванал да върши нещо като хората…

— Той е творец, татко.

Творец, това бе отговорът на всичко. Бил творец, затова не може да мие съдовете. Бил творец, затова не може да плаща наема. Бил творец, затова не може да се облича нормално. Нищо не му спореше, освен може би посредствеността.

Тя продължи:

— Татко, слушай, и без това исках да ти кажа нещо… Важно е.

— Най ме безпокоят важните неща.

— Няма защо да се тревожиш, тате.

Мади е наследила от майка си умението да поддържа интереса на събеседника си с невъзможно напрежение, впрочем това й докара хонорар за един сценарий, написан за Fox. Ако не бе тази черта на характера й, вероятно щеше да живее на някой таван, както аз навремето, но истината е, че нейното ранчо е три пъти по-голямо от моя апартамент.

— Добре, казвай каквото имаш да ми казваш, и да свършваме!

— Нали знаеш, не бива да се изнервяш…

— КАЗВАЙ!

— Добре. Бременна съм.

Стресът и несекващата ми вяра в невъзможното ме накараха да попитам от кого е бременна.

— Ама, татко, от Оуен, разбира се! За каква ме вземаш?

Не се сдържах. Казах:

— Наистина вярвах, че си разумен човек, дъще. Много ме разочароваш.

Тя се разхълца. Извиних й се, понеже ненавиждам да я слушам как плаче.

— Защо не се радваш за мен, както правят всички бащи? Нормалните бащи поздравяват децата си при подобни събития.

— Права си, дъще, но аз не съм нормален баща.

Помежду ни настъпи мълчание.

— Е? Наистина ли няма да ме поздравиш?

Дъщеря ми бременна от някакъв смотаняк, а аз да я поздравя! Накрая тъй и постъпих, нали не обичам сръдните…

— Благодаря ти, татко. Знаех, че ще го направиш.

После затворихме, а аз се борех с ужасното видение — детско телце с главата на Оуен. Джон-Джон нямаше търпение да ме представи на семейството си, сграбчи ме за ръката и поехме пеша към дома на рода Джексън, стара зелена сграда, която на пръв поглед неведнъж бе устоявала под яростните пориви на тропическото небе.

Родът на Джон-Джон водеше своето начало от поредица бахамски слуги и кубински козметички. Маркет бе същинско диамантче от пепел, божествено създание, което с главицата си, обрамчена от къдрави кичури, приличаше на героиня от комикс. Дългите й мощни крака завършваха с един направо дошъл от небесата задник. Тя ми пожела добър вечер, като остави леката си ръчица да плува известно време между телата ни и да зове нежно моята, а аз само успях да кажа и дори да повторя едно неловко и зле звучащо „добър вечер“. Табита, майката на Джон-Джон, изстена при вида на сина си, но откровено се разплака, когато и аз се появих пред нея.

— О, не… Знаех си, че ще дойде и тоя ден! Как обиждаш Създателя, Джони!

— Не, мамо, не е това, което си мислиш!

Тя сграбчи масивния кръст, който висеше на шията й, и го обсипа с целувки. Наложи се Джон-Джон да обясни, че отношенията ни са чисто спътнически, което я поуспокои. Но преди да бъда приет окончателно, се наложи да мина през „митницата на Табита“. Тя ме дръпна настрани, попита ме колко деца имам, дали съм женен, как се пише името ми и накрая — дали съм евреин.

— Харис е умалително от Харисбърг, нали?

— Само Харис е, госпожо.

Направи пауза, огледа ме от горе до долу, после отдолу нагоре. Замислено ме попита дали съм „един от нас“. Отвърнах утвърдително, не обичам да противореча на християните. Освен всичко друго това е и историческа истина, свързана с моето кръщение, което за жалост няма как да отрека. Отговорът ми я накара да засияе.

— Колко време ще останете в Кий Уест? Може да дойдете с нас на църква другата неделя; във вторник има курс по изучаване на Библията. Мъжът ми и аз сме в хора. Няма нужда да пеем добре! Важното е да изпитваме любов към нашия Спасител Исус Христос!

— Ще си помисля за това — отвърнах с усмивка, а тя ме попита дали искам да остана за вечеря, при което аз приех.

Само че когато седнахме на масата и тъкмо се канех да си взема от бинетата с морски дарове — местен специалитет, — всички се обърнаха към Всемогъщия Господ с ръце, долепени над масата, което доста ме раздразни. Бащата Хенри единствен остана с отворени очи по време на молитвата и с това си спечели дълбокото ми уважение. Започнахме разгорещен разговор за президента. Джон-Джон сподели с мен, че баща му се бил опитал да убие Буш при едно официално посещение в Айламорада, и това ме бе втрещило. Двамата с Хенри изпитвахме жестока липса на съчувствие към ръководителя на страната, аз заради цялостната му политика, той — покрай нищожната месечна пенсия, отпусната му заради участието във виетнамската война. За щастие беседата скоро премина към красотата на виетнамките, чиито изящни лица все още го омагьосваха. Чичо Хенри беше хубавец, а винаги е освежаващо да срещнеш някой, който споделя страстта ти. Дълго обсъждахме азиатките, великолепието им, като не се отклонихме от темата дори след вечерята, на канапето в хола, и там той ми разказа преживяното през войната.

— Не бях герой, а просто лекар. Само предписвах едно мазило на войниците и им казвах: „Така става, като забиеш някоя курва, момче“.

Табита се заслуша, заряза почистването на мушамената покривка и се изправи насреща ни, сякаш присъстваше на публична екзекуция.

— Само да не разказваш на Дики за безобразната си младост!

— Не е безобразна — отвърна Хенри, — това е животът, Таби! Ти не знаеш какво е живот; откакто съществуваш, само се пазариш за греховете си с твоя въображаем приятел!

— Надявам се, че не говориш тъй за Господ!

— Защо? И с друг невидим приятел ли си общуваш по въпроса?

Започвах да изпитвам обич към Хенри.

— Веднага престани, инак ще те пратя в старопиталището!

Чичото замлъкна. Надигна се, потрепервайки над бастуна, и ми пожела лека нощ. Благодарих на Табита за вечерята и си тръгнах малко внезапно посред влажната, топла нощ — кавгите на другите винаги ме притесняват. Заскитах по обсипаните с пясък улици и потърсих „Риба меч“, ориентирайки се благодарение на една старица в инвалидна количка, която ругаеше камъните недалеч от там.