Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (9)

Глава 8.
Обущарят

Стив Мадън си проправи път към предната част на борсовата зала с уверена крачка. Крачка на мъж, помислих си, който държи нещата под контрол; мъж, решен да направи първокласен малък цирк. Но когато стигна до импровизираната сцена, зърнах израза на лицето му. Очите му бяха изпълнени с ужас!

А как беше облечен само! Пълен ташак. Имаше вид на депресиран професионален треньор по голф, изтъргувал стиковете си срещу две половинки уиски и еднопосочен билет до под моста. И то Стив, който се подвизаваше в модния бизнес! Сигурно беше най-зле облеченият човек на цялата шибана планета. Беше от ония, чалнатите дизайнери — прекалено претенциозен и превзето артистичен пич, който се разнасяше из града като някакъв вагабонтин, понесъл една ужасяващо изглеждаща обувка с висока платформа в ръка и опитващ се да внуши на всеки минувач защо въпросната обувка се явява модният аксесоар, който всяка тийнейджърка ще си умира да носи през следващия сезон.

Днес тоалетът му беше решен в омачкан тъмносин блейзър, който висеше на тънката му фигура като парче евтино корабно платно. И останалата част от ансамбъла му не падаше по-долу: раздрана сива тениска и бели левиски-кюнци, и двете доста поизлекедосани.

Но най-големият ужас бяха обувките му. В края на краищата, като си тръгнал да се правиш на именит дизайнер на обувки, поне ги лъсни малко в деня, в който компанията ти излиза на борсата. Но не и Стив Мадън! Нахлузил бе чифт евтини кафяви мокасини от телешки бокс, невидели парцал за лъскане от деня, в който са заклали горкото добиче. И най-отгоре — марковата му бейзболна шапка в кралскосиньо, покриваща няколкото останали му стръка изтънели ягодоворуси косми, прибрани на опашка и завързани с гумен ластик — мода, типична за централната част на града.

Стив взе с неохота микрофона от кленовата катедра, после се прокашля няколкократно в знак, че е готов да отпочне спектакъла. А стратънци бавно — адски бавно — започнаха да затварят телефоните си и да се облягат назад на столовете си.

Изведнъж усетих някакви ужасни вибрации, идващи отляво — нещо като мини земетресение. Обърнах се, за да видя… Исусе! Беше дебелият Хауи Гелфанд! С всичките си сто и осемдесет кила!

— Здрасти, Джордан — рече Хауи. — Трябва да ми удариш едно рамо и да ми уредиш още десет хиляди допълнителни единици от компанията на Мадън. Ще сториш ли това за чичо си Хауи? — Той се захили до уши, килна глава настрани и ме прегърна през раменете, сякаш да каже: „Хайде де, нали сме приятели?“

Е, дебелият Хауи не беше чак толкова лош човек, нищо, че си беше едно дебело копеле. А и молбата му за допълнителни единици можеше да се очаква. В края на краищата една единица от новата емисия на „Стратън“ беше по-ценна и от злато. И най-простото изчисление показваше следното: всяка единица се състои от една обикновена акция и два варанта, А и Б, като всеки варант ти дава правото да закупиш още една акция на цена малко над първоначалната офертна цена. В конкретния случай първоначалната офертна цена беше четири долара за акция; варант А ти даваше правото да купиш на четири и петдесет, а варант Б — на пет долара. Така че с покачването на цената на акцията, потенциалната печалба от варантите нарастваше неимоверно.

При нова емисия „Стратън“ обикновено предлагаше два милиона единици за по четири долара, което само по себе си не беше особено впечатляващо. Но при цяло футболно игрище с млади Стратънци, които набираха телефоните с усмивка и направо изваждаха очите на клиентите си, търсенето бе далеч по-голямо от предлагането. Така че щом единиците започнеха да се търгуват, цената им мигновено скачаше на двайсет, че и повече, долара. Да дадеш на свой клиент пакет от десет хиляди единици, беше като да му поднесеш подарък за шестцифрена сума. Нямаше разлика. И именно затова от клиента пък се искаше да играе по правилата, сиреч, за всяка единица, получена на първоначалната цена, да закупи десет единици след като започнеха да се търгуват на вторичния публичен пазар.

— Добре — измърморих, — давам ти десет хиляди допълнителни единици, понеже те обичам и знам, че си лоялен. Сега върви да свалиш някое и друго кило, преди да си направил инфаркт.

С широка усмивка и сърдечен тон:

— Шапка ти свалям, Джордан. Голяма работа си! — Направи усилие да ми се поклони. — Ти си Краля… Вълка… ти си всичко! Каквото ми заповядаш…

— Разкарай се, Гелфанд — прекъснах го. — И гледай някой хлапак от отдела ти да не почне да освирква Мадън или да го замеря с нещо. Най-сериозно ти го казвам. Разбра ли ме?

Хауи заситни на заден ход с приведен към мен торс и протегнати напред ръце, сякаш напускаше кралска спалня след аудиенция при краля.

Егати шибаното дебело копеле, рекох си. Но пък страхотен търговец! Хлъзгав като коприна. Хауи бе един от първите ми служители — беше само на деветнайсет, когато дойде да работи за мен. През първата година в бизнеса изкара двеста и петдесет хиляди. Тая година беше на път да изкара милион и половина. И въпреки това продължаваше да живее при родителите си.

Точно тогава от микрофона се дочу:

— Ъ-ъ… моля за внимание. За тези, които не ме познават, името ми е Стив Мадън и съм президент на…

Още преди да успее да довърши първата си мисъл, стратънци го подбраха:

— Всички знаем кой си!

— Страхотна бейзболна шапка, пич!

— Времето е пари! Давай по същество!

Последваха дюдюкане, освиркване и всевъзможни други звуци на недоволство, след което залата се поуспокои. Стив ме потърси с очи. Устните му бяха леко разтворени, а кафявите му очи бяха станали на панички. Протегнах ръце и бавно ги размахах няколко пъти нагоре-надолу, един вид: „Успокой се и по-кротко!“ Стив кимна и пое дълбока глътка въздух.

— Бих искал да започна с няколко думи за себе си и за опита ми в обувната индустрия. А след това — за светлото бъдеще пред компанията ми. Започнах на шестнайсет години като метач в магазин за обувки. И докато приятелите ми гонеха мацките, аз изучавах подробно женските обувки. И аз, като Ал Бънди, ходех с обувалка в задния си джоб…

Ново прекъсване:

— Доближи микрофона до устата си! Нищо не се чува! Приближи микрофона!

Стив премести микрофона.

— Да… извинявайте. Ъ-ъ, както казвах, в обувната индустрия съм, откакто се помня. Първата ми работа беше в „Джилдор Шуз“ — малък обувен магазин в Сидърхърст. После станах продавач. И това… ъ-ъ… тогава… ъ-ъ… още на младини… се влюбих в дамските обувки. Откровено казано…

И заобяснява с подробности как станал ценител на дамските обувки още докато бил тийнейджър и как в един момент — не бил сигурен кога точно — бил запленен от безкрайните възможности за създаване на дамски обувки с всичките им там различни видове токчета и каишки, и капачета, и катарамки, да не говорим за различните материи, които можели да се използват, и всички декоративни елементи, които можели да се прикачат. После заразправя с какво удоволствие галел произведенията си и прекарвал пръсти по стелките им.

В този момент хвърлих поглед към центъра на борсовата зала. Стратънци го гледаха най-озадачено. Дори асистентките, на които разчитах поне да запазят малко благоприличие, клатеха глави в пълно недоумение. Някои от тях се споглеждаха невярващо. Други забелваха отчаяно очи.

И изведнъж се започна:

— Махай се, бе, скапан педал!

— Егати нещастния болен мозък!

— Разкарай се, бе, педал! Ходи се шибай!

Последваха още освирквания и дюдюкания, но този път съчетани с тропот на крака — ясен знак, че навлизат във втората фаза — изтезанието. Дани довтаса и заклати глава:

— Ебаси излагацията!

— Е, поне се съгласи да сложи акциите в доверителна сметка — кимнах. — Жалко, че не подписахме документите още днес, но на тоя свят нищо не е идеално, нали. Ама и Стив трябва да спре с тия дивотии, щото ще го разкъсат и ще го изядат жив. Не мога да го разбера — поклатих глава. — Само преди минути преговорихме какво да им приказва и ми се стори, че се разбрахме. А компанията му си я бива. Просто трябва да им разкаже историята й. Може и да ти е приятел, ама е пълна откачалка!

— И в училище си беше такъв — отвърна Дани безизразно.

— Няма значение — свих рамене. — Ако до една-две минути не се оправи, ще се кача горе. Точно тогава Стив погледна към нас и видях, че по него направо шурти пот. На гърдите му имаше тъмно петно с размерите на голям картоф. Развъртях длан в малки кръгове, в смисъл: „Давай, давай!“ После произнесох само с устни: „Плановете ти за компанията!“ Той явно вдяна.

— Окей, искам да ви разкажа как започна „Стив Мадън Шуз“, след което да обсъдя с вас светлото ни бъдеще!

Последните две думи доведоха до нови споглеждания и недоверчиво клатене на глави, но, слава Богу, залата остана спокойна. Стив продължи словото си:

— Основах компанията с хиляда долара и един модел обувка, който се наричаше „Мерилин“ — Боже милостиви! — и наподобяваше каубойско сабо. Страхотна обувка! Не бих я нарекъл най-сполучливия ми модел, но въпреки всичко беше страхотна обувка. Та успях да намеря производител за петстотин чифта на кредит, натоварих ги в багажника на колата си и започнах да обикалям от магазин на магазин. Как да ви опиша въпросната обувка? Ами… с дебело ходило, изрязана отпред, а горната част… всъщност това няма никакво значение. Въпросът е, че се стремях да изглежда, как да кажа, доста фънки, което е и запазената марка на „Стив Мадън Шуз“ — да сме фънки. Но моделът, с който компанията действително стартира, се казваше „Мери Лу“ — също доста необикновена обувка! — Майчице мила! Какви ги дрънкаше тоя нещастник! — И беше изпреварила времето си. Значително, при това! — Стив махна с ръка, с една дума: „Какво да ви разправям!“, и продължи: — Позволете ми да ви опиша и нея, защото е много важно. Тя всъщност се явяваше вариант на традиционния модел „Мери Джейн“, но от черна лачена кожа с относително тънка каишка на глезена. Но най-важното бе, че бомбето й беше изпъкнало. Момичетата сред вас знаят за какво става дума, нали? С две думи — гъзарски чепик! — тук направи пауза, очевидно надявайки се на някаква положителна реакция от страна на асистентките, но вместо това те продължиха да клатят глави. И тогава настъпи зловеща, отровна тишина — такава тишина можеш да чуеш в някое малко градче насред Канзас миг преди да го връхлети торнадо.

С крайчеца на окото си мярнах през залата да прелита хартиено самолетче без определена посока. Поне не бяха почнали да го замерят с каквото им попадне! Но много скоро и това щеше да му се случи.

— Туземците стават неспокойни — рекох на Дани. — Май е време да се кача?

— Ако не го направиш, ще го направя аз. Вече ми се повдига!

— Добре де, отивам.

Избрах най-прекия път, за да стигна до Стив, който беше зациклил върху шибаната „Мери Лу“. Точно преди да му изтръгна микрофона им каза, че била идеалната обувка за абсолвентката — издръжлива и на разумна цена.

Докато се усети, изтръгнах микрофона от ръката му и едва тогава осъзнах, че от прехласване по собствените си обувни шедьоври дори беше престанал да се поти. Толкова разкрепостен се чувстваше, че изобщо не усещаше как след малко ще го линчуват.

— Какво правиш? — зашепна ми. — Те ме обичат! Седни си. Не виждаш ли, че се справям!

Присвих очи.

— Разкарвай се моментално, Стив! След малко ще започнат да те целят с домати. Толкова ли си сляп? Не виждаш ли, че грам не им пука за шибаната ти Мери Лу! Просто искат да продават акциите ти и да трупат пари. Иди при Дани и разпусни за момент, преди да са се юрнали на сцената, за да разпорят нещастната ти бейзболна шапка и да скалпират последните седем косъма по главата ти!

Стив, слава Богу, се предаде и слезе от сцената. Вдигнах дясната си ръка, молейки за внимание, и залата утихна. С подигравателен тон и с устни почти долепени до микрофона подканих верните си стратънци:

— Хайде, момчета, да благодарим с аплодисменти на Стив Мадън и на неговата специална обувка. Защото, докато слушах за палавата малка Мери, ми се прищя да грабна телефона и да започна да въртя на всичките си клиенти. Така че искам всички до един — в това число и асистентките — да изръкопляскате на Стив Мадън и на неговата секси обувчица „Мери Лу“! — пъхнах микрофона под мишница и започнах да ръкопляскам.

Последваха неистови бурни овации! Всички стратънци пляскаха, тропаха с крака, виеха, свиреха с два пръста в уста и се хилеха неконтролируемо. Отново хванах микрофона и помолих за тишина, но никой не ме чуваше. Моментът ги беше увлякъл. Най-сетне залата утихна.

— Добре — казах. — Сега, след като ви мина, искам да ви обясня защо Стив е такава откачалка. Тоест да ви обясня, че зад лудостта му все пак има някаква логика. Ами, човекът си е гениален творец, тоест по дефиниция следва да си е леко превъртял. Необходимо условие за имиджа му.

Кимнах убедено с глава, макар да се питах дали в казаното от мен изобщо се съдържа някакъв смисъл.

— Но ме слушайте, и то внимателно. Стив не само е способен, надарен да надушва новите тенденции в обувната мода. Това, което го отличава от останалите дизайнери на обувки в Америка, е, че самият той създава тези тенденции. Имате ли представа каква рядкост е това? Да откриеш някой, който създава една модна тенденция, а след това я и налага? Хора като Стив се пръкват веднъж на десетина години! И когато изплуват, стават световноизвестни. Хора като Коко Шанел, Ив Сен Лоран, Версаче, Армани, Дона Карън и… неколцина други.

Направих няколко крачки към залата и сниших глас, сякаш бях проповедник:

— И с човек като Стив на пулта такава компания няма накъде да върви, освен право към стратосферата. Помнете ми думата: това е компанията, която открай време чакаме. Именно тя ще качи „Стратън“ на съвсем друго ниво. Тази, която заедно ще…

Бях набрал скорост, а мисълта ми тръгна по друга тангента. Започнах да пресмятам печалбата, която ми предстоеше да изкарам. В главата ми запулсира грандиозната цифра от двайсет милиона долара. Това беше най-груба сметка, а изчисленията бяха съвсем прости. От двата милиона оферирани единици, един милион отиваха направо в мишите ми дупки. Впоследствие щях да ги откупя от мишите си дупки за по пет-шест долара всяка и да ги вкарам в собствената ни фирмена сметка за търговия с ценни книжа. После, с помощта на силната си борсова зала, която щеше да осигури голямо търсене за тези акции, щях да вдигна цената им до двайсет долара, което щеше да ми даде счетоводна печалба от четиринайсет-петнайсет милиона. Всъщност цената нямаше да я вдигам аз — щях да оставя черната работа на останалите от Уолстрийт. Ако останалите брокерски и търговски фирми научеха, че съм готов да изкупя единиците обратно дори и на най-високата цена, на която пазарът ги предлага, щяха да вдигнат цената толкова, колкото поисках! Трябваше само леко да го пошушна на няколко ключови играчи — и останалото щеше да е история. (А това вече го бях направил.) На улицата се мълвеше, че „Стратън“ ще купува единицата дори за двайсет долара, така че колелото вече се бе завъртяло! Невероятно! Да изкараш толкова пари, без да извършиш престъпление! Вярно, използването на миши дупки не беше съвсем чисто, но нищо не можеха да докажат в моя вреда. На това му викам аз разюздан капитализъм!

— … като космическа ракета и продължава да лети. Един Господ знае докъде ще стигне цената на акциите? Двайсет? Трийсет? Дори да съм само частично прав, тия цифри са смешно ниски! Компанията е способна на много повече. Докато се усетим, току-виж акциите й започнали да се търгуват на петдесет, дори на шейсет! И не говоря за някакъв неопределен момент в бъдещето. Говоря за сега, за настоящия момент. Слушайте какво ви казвам: „Стив Мадън Шуз“ действително е най-хитовата компания сред всички производители на дамски обувки. И точно в този момент поръчките към нея валят! Няма универсален магазин в Америка — вериги като „Мейси“, „Блумингдейл“, „Нордстръм“ и „Дилърд“, — в който и една наша обувка да се задържа — такъв хит са, че буквално ги разграбват от рафтовете!

Знаете, надявам се, че като брокери имате определени задължения към клиентите си; в качеството си на техни доверени лица, така да се каже, сте длъжни да грабнете телефона в момента, в който приключа, и да направите всичко, което зависи от вас — дори ако трябва да им извадите шибаните очи, — да ги накарате да закупят максимален брой акции в „Стив Мадън Шуз“. Искрено се надявам, че сте наясно с това, защото, ако не сте, накрая ще си имаме някои сериозни неприятности. Става дума за вашия дълг! Дългът ви към клиентите! Дългът ви към фирмата! И дългът ви към самите себе си, дявол да го вземе! Тъй че направо натъпчете тия акции в гърлата на клиентите си и ги карайте да ги преглъщат, додето не кажат „Купи ми двайсет хиляди акции“, защото за всеки инвестиран долар клиентът ви ще получи обратно цял куп долари. Мога да ви кажа и куп приказки за светлото бъдеще на „Стив Мадън Шуз“. Мога да ви занимавам и с основните й планове — за фирмени магазини, повишената ефективност на производството, за популярността на обувките й дотам, че дори не им трябва реклама, и как масовите производители са готови да плащат за лиценз, за да се доберат до моделите ни, но в крайна сметка всичко това е без значение. Единственото, което интересува клиентите ви, е дали акциите се покачват — нищо друго.

Понамалих темпото:

— Слушайте, момчета, колкото и да ми се иска, не мога да хвана телефона и да продавам акции на вашите клиенти. Вие сте тези, които ще грабнете слушалките и ще действате. Защото всичко се свежда до действието. Няма ли действие, и най-добрите намерения на света си остават единствено намерения.

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Сега искам всички да погледнете надолу — посочих към бюрото пред мен. — Виждате едно черно нещо пред себе си. Виждате ли го? Това прекрасно малко изобретение се нарича телефон. Ще ви го кажа буква по буква: Т-Е-Л-Е-Ф-О-Н. И знаете ли какво? Този телефон не е програмиран сам да набира номера! Без шибаните действия от ваша страна, той си остава една проста пластмасова кутия — нещо като заредена карабина M16 без обучен стрелец, който да дръпне спусъка. Разбирате ли ме: само действието на добре обучения морски пехотинец или професионален убиец превръща M16 в смъртоносно оръжие. И в случая с телефона действията трябва да дойдат от вас — добре обучените стратънци, добре обучените убийци, които не приемат „не“ за отговор, които не затварят телефона докато клиентът им или купи, или умре; хора, наясно с факта, че всеки телефонен разговор приключва с продажба и че основният въпрос е кой на кого продава. Ти ли продаде стоката си? Ти ли се оказа по-обиграният, по-мотивираният, по-смелият, който овладява разговора и успява да осъществи продажбата? Или клиентът е успял да ти продаде оправданията си — че не можел точно сега да си позволи да инвестира, защото моментът не бил подходящ, или трябвало първо да го обсъди с жена си, или със съдружника си, или с дядо си Коледа, или с шибаната си баба Яга.

Забелих очи, после тръснах глава с отвращение.

— Така че не забравяй: телефонът на бюрото ти е смъртоносно оръжие, а в ръцете на един мотивиран стратънец — и разрешително за печатане на пари. И това оръжие прави всички хора равни! — замълчах за миг, докато последните ми думи отекнаха из залата. — Трябва единствено да вдигнеш телефона и да изречеш думите, които съм те научил, и те ще те изравнят с най-влиятелния изпълнителен директор в страната. И не ми пука дали си завършил Харвард, или идваш от бордеите на Ню Йорк — с това черно телефонче ти можеш да постигнеш всичко — абсолютно всичко!

Телефонът означава пари. И каквито и проблеми да имаш, всеки от тях може да се разреши с пари. Точно така: не е известно по-добро средство от парите за разрешаването на всички проблеми и ако някой ви разправя друго, да знаете, че е пълен глупак. И бас държа, че точно такива хора не са притежавали и пукната пара през живота си! — Изкозирувах в смисъл „Честна дума!“, после продължих разпалено: — Защото все най-бедните проповядват тая глупост, че парите били в корена на всички злини и как покварявали хората. Да, бе, как пък да не им повярва човек? Да разполагаш с пари е нещо прекрасно! И да разполагаш с пари е абсолютно задължително!

Слушайте какво ви казвам: в бедността няма и капка благородство. Бил съм и беден, бил съм и богат и винаги съм предпочитал богатството. Поне като богат човек мога да си позволя да посрещна проблемите си опънат на задната седалка на фамозната си лимузина, в костюм за две хилядарки и златен часовник за двайсет хиляди! Честно ви говоря: стилът и маниерът играят дяволски голяма роля в разрешаването на проблемите.

Свих рамене за по-убедително:

— Все едно, ако някой тук смята, че съм луд, или не вижда нещата точно така, както аз ги виждам, да става и моментално да се разкара! Точно така — стани и върви на майната си, да обръщаш хамбургери в „Макдоналдс“, защото точно там ти е мястото! А ако не те вземат в „Макдоналдс“, можеш да опиташ в „Бъргър Кинг“! Но преди да напуснеш тая зала, пълна с победители, огледай хубаво седналия до теб, защото в някой не толкова далечен ден ще чакаш на светофара в очукания си стар форд пинто, а пичът до теб ще се пъчи в чисто ново порше със страхотна млада съпруга до себе си. А кой ще седи до теб? Сигурно някой дзвер с набола тридневна брада, в роба без ръкави или в пеньоар, и сигурно ще се прибирате от някой магазин за преоценени бакалски стоки!

В този миг погледът ми се спря на млад стратънец, явно буквално обзет от неистова паника. Посочих го с пръст и попитах:

— Мислиш, че те лъжа ли? Напротив, нещата постоянно загрубяват. Та ако искаш да остарееш достойно, ако искаш да остарееш, но да запазиш себеуважението си, най-добре е да забогатееш веднага. Отдавна мина времето, когато службица в голяма компания от списъка „Форчън 500“ ти осигуряваше сладка пенсийка! А ако смяташ, че държавните социални осигуровки ще ти стигнат, много се лъжеш. При сегашната инфлация няма да стигнат и за памперсите в някой вмирисан старчески дом, където двестакилограмова матрона от Ямайка с брада и мустаци ще те храни със супа през сламка и ще те бие с опакото на ръката, когато й е криво за нещо. Така че ме слушай внимателно: ако основният ти проблем в момента е, че си превишил сметката по кредитната си карта, грабвай шибания телефон и започвай да набираш. Или хазяинът заплашва да те изхвърли от квартирата? Това ли ти е проблемът? Ами, грабвай шибания телефон и започвай да набираш. Или мацката ти е решила да те чупи, щото си пълен неудачник? Ами, грабвай шибания телефон и започвай да набираш. Искам да се справиш с всичките си проблеми чрез забогатяване! Искам да атакуваш проблемите си фронтално! Искам да започнеш да пръскаш пари в мига, в който излезеш оттук. Искам да затънеш в заеми. Да се самонавреш в някой ъгъл. Само това ще те принуди да успееш. Едва когато последиците от неуспеха ти се сторят непоносими, тогава ще осъзнаеш, че на всяка цена трябва да успееш.

И затова ти казвам: действай, сякаш вече си забогатял и неминуемо ще забогатееш. Действай, сякаш имаш ненадминато доверие в себе си и хората със сигурност ще ти имат доверие. Действай, сякаш имаш безспорен опит и хората ще се осланят на съветите ти. И действай, сякаш си постигнал изключителни успехи и — кълна ти се — наистина ще успееш!

Новата сделка, значи, се открива след по-малко от час. Тъй че моментално грабвай шибания телефон и прекарай всички клиенти от А до Я, без да си губиш времето да вземаш пленници. Бъди жесток! Бъди зъл като питбул! Телефонен терорист! Прави точно каквото ти казвам и ти обещавам, че само след няколко часа, когато всеки твой клиент започне да трупа пари, ще ми благодариш хилядократно.

Слязох от сцената сред възторжените възгласи на хиляда аплодиращи стратънци, които вече се пресягаха към телефоните си, за да изпълнят едничкия ми съвет: да изтръгнат очите на клиентите си.