Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (6)

Глава 5.
Най-мощната дрога

Компанията за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“ заемаше първия етаж от разпрострялата се нашироко четириетажна офис сграда с черни стъкла, издигната върху едно старо мочурище на Лонг Айлънд. Е, не беше чак толкова зле, колкото човек може да си помисли от подобно описание. Амелиорацията на въпросното блато бе започнала в началото на осемдесетте години и сега то представляваше първокласен офис комплекс с огромен паркинг и подземен гараж на три нива, където стратънските брокери прекарваха следобедните си почивки за кафе, обгрижвани от ударен отряд жизнерадостни проститутки.

И днес като всякога, докато колата доближаваше офис сградата, се почувствах преизпълнен с гордост. Огледалните черни стъкла отразяваха ослепително сутрешното слънце и ми напомняха колко далеч бях стигнал през последните пет години. Трудно е човек да си представи, че бях създал „Стратън“ в складчето за електроматериали на фирма, продаваща коли на старо. А сега… това!

От западната страна на сградата имаше огромен параден вход, предназначен да впечатлява всички, които минаваха през него. Но нито един служител на „Стратън“ не го ползваше. Прекалено далеч им беше, а времето, както се казва, е пари. Затова всички, включително и аз, ползвахме бетонната рампа от южната страна на сградата, която водеше директно към борсовата зала.

Измъкнах се от задната врата на лимузината, сбогувах се с Джордж (който кимна безмълвно) и се отправих към въпросната бетонна рампа. Докато минавах през стоманените врати, вече дочувах слабото ехо от мощния тътен, който звучеше като рева на подивяла тълпа. Музика за ушите ми! Директно се насочих натам, и то с хъс.

След десетина крачки завих и… ето я — борсовата зала на „Стратън Оукмънт“: огромно пространство, по-дълго от футболно игрище и колкото половин игрище широка, без преградни стени и с много нисък таван. Плътните редици бюра в кленов цвят бяха наредени като в класна стая и едно безкрайно море от безупречно бели ризи се вълнуваше яростно насам-натам. Всички сака бяха свалени и всички крещяха в черните си телефони, което всъщност създаваше тътена. Това беше звукът на учтивите млади мъже, прибягващи до логиката и здравия разум, за да убедят бизнесмените из цяла Америка да инвестират спестяванията си в „Стратън Оукмънт“.

— Боже мой, Бил! Вдигни си полата, хвани се за топките и вземи най-накрая някакво решение, майка му стара! — крещеше Боби Коч, топчест двайсет и две годишен ирландец с гимназиална диплома, силна пристрастеност към кокаина и нетен годишен доход от милион и двеста хиляди. В момента хокаше някакъв богат бизнесмен на име Бил, който живееше някъде из централните райони на Америка. Върху всяко бюро стоеше сив компютър, по чийто монитор пробягваха в зелени цифри и букви котировките в реално време. Но едва ли някой си правеше труда да ги погледне. Всички бяха твърде заети да се потят обилно и да крещят в черните си телефони, които приличаха на израснали от ушите им гигантски патладжани.

— Трябва ми решение, Бил! И то сега! „Стив Мадън Шуз“ е най-горещата нова емисия на Уолстрийт и не виждам какво има да му мислиш! Докато се наканиш, до следобед ще се е превърнала в жив динозавър! — След двуседмична рехабилитация в клиниката в Хейзелдън Боби полека се връщаше към предишното си състояние. Очите му направо изскачаха от топчестия му ирландски череп. Кристалите на коката направо се процеждаха през потните му жлези. А беше само девет и половина сутринта.

Млад стратънец със зализана назад коса, квадратна челюст и врат с размера на Роуд Айлънд бе приклекнал и се мъчеше да обясни на клиента си предимствата и недостатъците на това да включи жена си в процеса на вземане на решения.

— Да го’ориш с жена си ли? Да’нсисъ смахнал нещо? — той едва ли подозираше, че нюйоркският му акцент беше толкова кален, че звучеше като да джвакаш в тиня.

— Тя д’нби да го’ори с тебе, когат’ си купу’а нови обувки?

През три реда друг млад стратънец с къдрава кафява коса и разразило се тийнейджърско акне стоеше изпънат като пружина, а слушалката му бе вклинена между бузата и ключицата. Разперил бе ръце като криле на самолет, а под мишниците му имаше гигантски потни петна. А докато крещеше по телефона, щатният шивач на фирмата, Антъни Джилберто, му вземаше мярка за костюм. Джилберто сновеше по цял ден от бюро на бюро да взема мерки на младите стратънци и да им майстори костюми за по две хиляди долара. В този миг младият стратънец изви глава назад и разпери докрай ръце, сякаш се канеше да скача от десетметровата кула на басейн. После изрече с тон на напълно отчаян човек:

— За Бога, господин Килгор, направете си добро и си купете десет хиляди акции! Моля Ви, направо ме убивате… убивате ме. Ако трябва да хвана самолета и да дойда до Тексас да ви извия ръцете, и това ще направя!

Каква отдаденост! — рекох си. Пъпчивото хлапе продава акции, дори докато си поръчва костюм! Кабинетът ми беше на отсрещната страна на борсовата зала и докато си проправях път през врящото хорско море, имах чувството, че съм Мойсей в каубойски ботуши. Брокерите се отдръпваха настрани, за да ми сторят път. Всеки брокер, покрай когото минех, ми намигаше или се усмихваше в знак на признателност за това, че се е озовал в малкото райско кътче, което бях създал. Да, това бяха моите хора. Разчитаха на мен за надежда, обич, съвет и насока, а аз бях десет пъти по-луд от всички тях взети заедно. Но едно нещо деляхме поравно — неугасващата ни любов към мощния тътен. Дори не ни стигаше!

— Вдигни шибания телефон, ако обичаш! — изкрещя една дребна руса асистентка по продажбите.

— Ти вдигни шибания телефон! Това е част от твоите шибани задължения!

— Само един шанс ми дайте, моля ви!

— … двайсет хиляди по осем и половина?…

— … купете сто хиляди акции…

— Акциите ще изхвърчат през покрива!

— Боже мой! Стив Мадън е най-яката оферта на Уолстрийт!

— Заеби „Мерил Линч“! Хлебарки като тях ги хрускаме за закуска.

— Местният ти брокер ли? Майната му на местния ти брокер! Та той не чете друго, освен вчерашния „Уолстрийт Джърнъл“!

— Купих двайсет хиляди „Б“-варанти^[1] на четири…

— Заеби ги тия! Пълни боклуци са!

— Добре де, да ви го начукам и на вас, и на скапания ви фолксваген, с който дойдохте!

Заеби това, заеби онова! Начукваш го на тоя, нашибваш го на друг! Това е то, езикът на Уолстрийт — есенцията на мощния тътен, който заглушава всичко останало. Направо те опиянява. Прелъстява те! Освобождава те! Помага ти да постигаш цели, които са ти се стрували непостижими! И помита всички. Най-вече, помел бе и мен.

От всичките хиляда души в залата, тези над трийсет сигурно се брояха на пръсти — повечето наскоро бяха навършили двайсет. И всички бяха хубавци, пращяха от суета, а сексуалното напрежение бе толкова силно, че буквално можеше да се помирише. Мъжете превъзхождаха по брой жените в съотношение десет към едно. От мъжете — от момчетата! — се изискваше да са с костюм по поръчка, бяла риза, копринена вратовръзка и златен часовник. От жените — адски къса пола, дълбоко деколте, повдигащ сутиен и високи токчета — колкото по-високи, толкова по-добре. Точно този вид облекло, който стратънският отдел „Човешки ресурси“ най-строго забраняваше, но който ръководството (моя милост) силно поощряваше.

Положението бе изтървано дотам, че разгонените млади стратънци направо се рутеха под бюрата, в тоалетните, в гардеробните, в подземния гараж и, разбира се, в стъкления асансьор. По едно време се стигна дотам, че се принудихме да обявим сградата за „безебателна зона“ от девет сутринта до седем вечерта. На самата обява най-отгоре пишеше точно така: „Безебателна зона“; под заглавието две стилизирани фигури със съответните анатомични атрибути се чукаха кучешката. Около тях бе очертан плътен червен кръг, пресечен от диагонална линия — „Шибането забранено“. (Надали имаше друг такъв по цялата Уолстрийт!) Но, уви, никой не го прие на сериозно.

Нещата обаче си вървяха и във всичко имаше определен смисъл. Всички бяха млади и красиви и всички се възползваха от моментните възможности. „Не изпускай момента“ — това беше корпоративната мантра, която гореше като вечен огън в душите на всички млади стратънци и вибрираше в свръхобострените центрове на удоволствие на още юношеските им мозъци.

А постигаха невероятни успехи — спор нямаше! Печелеха страхотни пари. Всеки новобранец-брокер се предполагаше да изкара поне двеста и петдесет хиляди през първата си година. Не минеше ли тази граница, значи надали нещо ще излезе от него. Ако през втората година не направиш петстотин хиляди, попадаш в графата „слаб и безполезен“. А ако през третата година не се докараш до милион и отгоре, направо ставаш обект на всеобщи подигравки. При това говорим за минимални суми. Сериозните играчи правеха три пъти по толкова.

И това охолство се стичаше надолу по пирамидата. „Асистентките по продажбите“ — префърцунено название на секретарките — правеха над сто хиляди на година. Дори момичето от телефонната централа получаваше осемдесет хиляди — само да вдига телефона. Истинска старовремска треска за злато, превърнала Лейк Съксес в демографски феномен. Младите стратънци — на практика още деца — започнаха да го наричат „Брокерския Дисниленд“ и всички до един съзнаваха, че ако по някаква причина ги изхвърлят от лунапарка, никога вече няма да видят такива пари. И именно този страх битуваше някъде из дълбоките дебри на съзнанието им: страхът, че някой ден ще изгубиш работата си. И какво ще правиш тогава? Защото, веднъж провъзгласен за стратънец, от теб се очаква да живееш Живота с главно „Ж“ — да караш най-изисканите коли, да се храниш в най-луксозните ресторанти, да раздаваш най-тлъстите бакшиши, да се обличаш в най-скъпите дрехи и да живееш в прословутия лонгайлъндски Голд Коуст. Дори да си най-пресният новак, пак заемаш пари от първата банка, която е достатъчно откачена, че да те кредитира — без значение при каква лихва, — и подпушваш Живота, независимо дали си готов за него, или не.

Положението бе изтървано дотам, че имения купуваха дори младежи, страдащи още от тийнейджърско акне и едва сдобили се с първата си самобръсначка. Някои от тях бяха толкова млади, че дори не се нанасяха на новия си адрес, защото се чувстваха по-добре у дома, при мама и тате. През лятото наемаха охолни вили в някое от градчетата Хамптън с отоплявани басейни и пищни гледки към Атлантическия океан. Уикендските им партита бяха толкова упадъчни, че неизменно приключваха след намеса на полицията. Свиреха скъпо платени банди, диджеи въртяха плочи, младите стратънки танцуваха по цици, стриптийзьорките и проститутките се смятаха за почетни гости и неизбежно в някакъв момент от вакханалията младите стратънци хвърляха всичко от себе и се отдаваха на страстите си ей така — под открито небе, като животни в обор, щастливи да изпълнят „на живо“ пълната програма пред все по-множащата се публика.

Но какво лошо имаше в това? Бяха пияни от младост, горяха от алчност и летяха по-високо и от хвърчила. И ден след ден керванът с пари ставаше все по-дълъг и все повече хора трупаха състояние от това, че осигуряваха на младите стратънци основните елементи за изживяването на Живота. Брокери на недвижими имоти им продаваха имения; ипотечни брокери им осигуряваха необходимото финансиране; интериорни дизайнери тъпчеха къщите им с ненужно скъпи мебели; озеленители се грижеха за тревните им площи (ако хванеха стратънец сам да коси ливадата си, сигурно щяха да го замерят с камъни до смърт); търговци на коли им продаваха екзотични поршета, мерцедеси, ферарита и ламборгинита (ако караш по-долна класа, направо те отписват като шибан малоумник); метр-д’отели резервираха маси в най-посещаваните ресторанти; спекуланти им осигуряваха билети за предните редове на отдавна разпродадени мачове, рок концерти и бродуейски спектакли; бижутери, часовникари, модисти, производители на обувки, цветари, специалисти по кетъринг, фризьори, продавачи на домашни любимци, масажистки, хиропрактори, доставчици на автомобилни екстри и всякакви други специалисти (но най-вече проститутки и дилъри на дрога) се появяваха в борсовата зала и предоставяха услугите си директно на младите стратънци, та да не губят те нито една секунда от напрегнатия си ден, нито пък да се ангажират с каквато и да било извънредна дейност, която би попречила на основното им задължение — да въртят телефоните. Само това. Усмихваш се и набираш — от мига на пристигането ти в залата до мига, в който си тръгнеш. И ако не си достатъчно мотивиран да го правиш, или не си в състояние да изтърпиш по триста пъти на ден секретарките от всичките петдесет щата да ти тръшват телефона, трябва да си наясно, че зад гърба ти висят на опашка поне десет човека, готови да грабнат твоята работа. И тогава се оказваш навън — завинаги.

И каква, мислите, бе тайната формула на „Стратън“, позволяваща на всички тия неприлично млади хлапаци да правят неприлично големите купища пари? В основата си тя се осланяше на две прости истини: първо, че от единия процент най-богати американци мнозинството са неизлечими комарджии, неспособни да устоят на изкушението да хвърлят зара отново и отново, дори когато са наясно, че той играе срещу тях, и второ, че — противно на общоприетото мнение — млади мъже и жени, способни на обноски точно толкова, колкото и стадо луднали по секс биволи, и притежаващи коефициент на интелигентност, равен на този на Форест Гъмп след три дози ЛСД, могат наистина да бъдат обучени да звучат като уолстрийтски факири, стига да си им написал до последната дума какво точно да казват, а после да им го набиваш в главите поне по два пъти на ден в продължение на цяла година.

И след като мълвата за тази малка тайна започна да се разпростира из Лонг Айлънд — че съществува някакъв подивял екип в Лейк Съксес, където от теб се изисква единствено да се явиш на работа, да изпълняваш каквото ти заповядат, да се закълнеш във вечна вярност на собственика, и той ще те направи чутовно богат, — хлапаците започнаха да се появяват в залата без предизвестие, отначало поединично, после на тълпи. В началото бяха деца от предградията на средната класа в Куинс и Лонг Айлънд, а скоро след това и от всичките пет административни общини на Ню Йорк. Докато се усетя, заприиждаха и от цяла Америка да ме молят да ги наема. Имаше деца, прекосили половин Америка, за да стигнат до борсовата зала на „Стратън Оукмънт“ и да се закълнат във вечна вярност на Вълка от Уолстрийт. А останалото, както се казва, е част от историята на Уолстрийт.

Както винаги, супер преданата ми лична асистентка Джанет^[2] седеше зад бюрото си и очакваше трепетно моята поява. В конкретния момент почукваше с десния си показалец по бюрото и поклащате глава в смисъл: „Защо, по дяволите, целият ми ден се върти около това, кога точно смахнатият ми шеф ще се появи на работа?“ Или може просто така ми се стори, а тя само скучаеше. Както и да е, бюрото на Джанет се намираше точно пред вратата на кабинета ми, сякаш бе стена пред футболна врата. И това не беше случайно. Сред многото си други функции, Джанет бе и пазителката на моята светая-светих. Ако някой искаше да ме види или да говори с мен, първо трябваше да мине пред Джанет. А това не беше никак лесно, понеже тя ме пазеше като лъвица малките си и не й мигваше окото да изсипе огън и жупел върху всеки, осмелил се да я прескочи.

В момента, в който ме съзря, Джанет ми се усмихна най-сърдечно, а аз й отделих специално внимание. Наближаваше трийсетте, но изглеждаше с няколко години по-възрастна. Имаше гъсти тъмнокестеняви коси, светла кожа и малко, стегнато тяло. Очите й бяха сини и красиви, но в тях прозираше някаква тъга — сякаш въпреки младостта си, бе страдала много. Сигурно затова Джанет пристигаше на работа винаги облечена като Смъртта. Неизменно носеше черно от глава до пети. Днешният ден не представляваше изключение.

— Добро утро — каза Джанет с тон на леко раздразнение зад широка усмивка. — Защо закъсня толкова?

Усмихнах се мило на супер преданата си асистентка. Всъщност, като изключим погребалния тоалет и неизменното й желание да е в час дори с най-дребните пикантни подробности около мен, я намирах за изключително приятна. Разчитах на нея в службата така, както разчитах на Гуин у дома. Независимо дали ставаше дума за плащане на сметките ми, за поддържане на личното ми брокерско счетоводство, за следене на графика ми, уреждане на пътуванията ми, плащане на курви, или разправии с дилъри на дрога, или за лъжене на жената, за която бях женен в момента, нямаше задача, която да се опре за Джанет и която тя да не е готова да изпълни безрезервно. Беше невероятно компетентна и никога не допускаше грешки.

Джанет също беше израснала в Бейсайд, но останала сираче от малка. Майка й била добра жена, но баща й я скъсвал от тормоз — абсолютно животно. Правех всичко възможно тя да се чувства обичана и желана. И я пазех така, както тя пазеше мен.

Когато Джанет се омъжи предишния месец, аз й вдигнах фантастична сватба и я отведох с огромна гордост до олтара. Беше в снежнобяла булчинска рокля на „Вера Уанг“ — платена от мен и избрана от Графинята, която освен това отдели и два часа, за да гримира лично Джанет. (Да, Графинята беше и бъдеща майстор-гримьорка.) Та Джанет изглеждаше абсолютно ослепително.

— Добро утро — отвърнах аз с топла усмивка. — Шумът в залата звучи добре днес, нали?

Равнодушно:

— Винаги си е звучал добре. Но ти не ми отговори. Защо закъсня толкова?

Нахална мацка си беше, че и любопитна! Поех дълбоко въздух и попитах:

— Надин да е звъняла случайно?

— Не. Защо? Какво е станало? — Скорострелни въпроси. Очевидно надушваше сочната клюка.

— Нищо не е станало, Джанет. Снощи позакъснях, а Надин се ядоса и ми плисна чаша вода в лицето. Това е. Всъщност чашите бяха три, ама кой ти ги брои изобщо? Последвалите събития обаче не се поддават на описание, но в крайна сметка трябва незабавно да й пратя цветя, иначе още от днес ще трябва да си търся съпруга номер три.

— Колко да изпратя? — попита тя, като взе тефтера си и писалката „Монблан“.

— Не знам… нещо за три-четири хиляди. Абе, кажи им да пратят целия си шибан камион. И да включат куп лилии. Тя си пада по лилиите.

Джанет присви очи и стисна устни в смисъл: „Нарушаваш негласната ни уговорка, че част от възнаграждението ми включва правото ми да знам всички подробности, колкото и кървави да са те!“ Но бидейки професионалист с чувство за отговорност, само каза:

— Добре, после ще ми кажеш.

Кимнах неубедително.

— Не знам, Джанет, ще видим. Та, кажи ми сега какво става.

— Ами, Стив Мадън се мотае някъде наоколо и ми се стори доста притеснен. Съмнявам се, че ще е особено полезен днес.

Усетих моментален прилив на адреналин. Стив Мадън! Браво бе, при цялата лудост и безумие от ранни зори направо забравих, че днес щеше да е първичното публично предлагане на акции от обувната компания на Стив Мадън. И че преди още да е свършил денят, в касата ми щяха да влязат още двайсетина милиона зелени гущери. Хич нямаше да е зле! А Стив трябваше да произнесе кратко слово пред брокерите в залата, така нареченият „малък цирк“. Е, това вече щеше да е интересно за гледане! Не бях убеден, че Стив няма да си глътне езика, след като съзре дивите погледи на всичките откачени млади стратънци.

Но пък малкият цирк си беше отколешна уолстрийтска традиция: преди самото пускане на първата емисия главният изпълнителен директор се изправя пред тайфата дружелюбни брокери и им прочита предварително написаната си реч на тема славното бъдеще, което предстои на компанията му. Обикновено се получаваше дружелюбна среща с куп взаимни потупвания по раменете и фалшиви ръкостискания.

С тази разлика, че в „Стратън“ нещата понякога ставаха доста грозни. Понеже стратънци не се вълнуваха много-много от речи, тях ги вълнуваше единствено да продадат акциите и ако гост-ораторът не ги грабнеше още с първите си думи, страшно бързо се отегчаваха, почваха да дюдюкат, да подвикват, а и направо да псуват. Накрая щяха да го замерят с каквото им падне, първо с хартиени топки, след което бързо преминаваха на хранителни стоки от рода на гнили домати, недоядени пилешки кълки и огризки от ябълки.

Аз, разбира се, нямаше да допусна подобна участ да сполети Стив Мадън. Все пак той беше приятел от детинство с моя заместник Дани Поуръш. Пък и лично аз притежавах повече от половината от компанията на Стив, тъй че по същество на пазара излизаше и собствената ми инвестиция. Преди около шестнайсетина месеца бях дал на Стив петстотин хиляди долара начален капитал, покрай което станах най-големият съдружник в компанията, с осемдесет и пет процента участие. Няколко месеца по-късно продадох трийсет и пет процента от акциите си за малко повече от петстотин хиляди долара, като по този начин си възвърнах първоначалното капиталовложение. Петдесетте процента, които ми останаха, направо ми излязоха без пари! Това наричам аз добра сделка!

В интерес на истината, точно този процес — дялово участие в частна компания, последвано от освобождаване от част от дяла (което ми възвръщаше първоначалното ми капиталовложение) — беше превърнал „Стратън“ в още по-голяма печатница на пари от преди. И тъй като мощта на борсовата зала ми помагаше при превръщането на частните ми компании в акционерни дружества, чистата ми печалба растеше ли, растеше. На Уолстрийт на този процес може и да му викат „търговско банкиране“, ама за мен си беше като да печеля лотарията на всеки четири седмици.

— Трябва да се справи — казах на Джанет, — но ако не успее, аз ще се кача горе и ще му спася кожата. Нещо друго?

Сви рамене и рече:

— Баща ти те търсеше и изглеждаше бесен.

— Мамка му! — измърморих.

Баща ми Макс беше главен финансов директор на „Стратън“, а също и самопровъзгласил се главнокомандващ на Гестапо. Такъв нервак беше, че от девет сутринта тръгваше из залата със стиропорна чаша пълна с водка „Столичная“, а в ръката му димеше двайсетата му цигара за деня. В багажника на колата си държеше тежаща кило и половина бейзболна бухалка с личен автограф от Мики Мантъл, та да троши с нея „шибаните стъкла“ на всеки брокер, имал неблагоразумието да остави колата си на славното му място на паркинга.

— Каза ли какво иска?

— Не! — отвърна преданата ми асистентка. — Попитах го, но взе да ми ръмжи като куче. Ама е адски бесен и ако трябва да позная, бих казала, че е заради ноемврийската сметка от „Американ Експрес“.

— Мислиш ли? — Направих гримаса и изведнъж цифрата половин милион изплува в главата ми съвсем неканена. Джанет кимна:

— Носеше я в ръка и беше ей толкоз дебела. — Разпери палец и показалец на поне седем сантиметра.

— Хмм… — замислих се, но нещо в далечината отклони мисълта ми от сметката на „Американ Експрес“. Летеше… летеше… какво по дяволите, летеше? Присвих очи. Боже Господи, някой беше донесъл в офиса плажна топка в червено, бяло и синьо! Сякаш корпоративната централа на „Стратън Оукмънт“ е стадион, подът на залата — мястото за оркестъра, и всеки момент на сцената ще излязат „Ролинг Стоунс“.

— … на всичкото отгоре си чисти скапания аквариум! — каза Джанет. — Направо не вярвам на очите си!

Долових само края на репликата на Джанет, та измърморих:

— Да, бе, разбирам те…

— Не чу и дума от това, което казах, така че не се преструвай — контрира тя.

Божичко! Кой друг, освен баща ми би ми говорил по тоя начин! Е, и жена ми, да речем, но в нейния случай обикновено бе напълно заслужено. Все пак обичах Джанет, въпреки отровния й език.

— Много смешно! Повтори сега онова, което каза.

— Рекох, че не мога да повярвам, че оня там хлапак — и посочи към едно бюро през двайсет метра, — оня, Робърт ли беше, не помня вече, точно сега е седнал да си чисти аквариума. Посред пускането на новата емисия! Изчанчена работа, не мислиш ли?

Погледнах към набедения виновник: млад стратънец — какъв ти стратънец, всъщност — младият некадърник с развихрена къдрава кестенява коса и папийонка. Това, че на бюрото му имаше аквариум, не бе толкова страшно — на Стратънци им беше позволено да водят домашни любимци в офиса — игуани, порове, хамстери, папагалчета, костенурки, тарантули, змии, мангусти и всичко, което им хрумнеше при техните раздути доходи. Веднъж даже някой беше докарал и ара с речник от над петдесет английски думи, който, когато не имитираше как младите Стратънци продават акции по телефона, им препоръчаше да ходят да си го начукат. Чашата преля един-единствен път, когато един млад стратънец доведе шимпанзе по памперси и ролкови кънки.

— Викни Дани — изстрелях. — Да му вземе мярката на тоя шибан келеш.

Джанет кимна и отиде да търси Дани, а аз продължих да стоя в пълен шок. Как може това мекотело в папийонка да е способно на подобна отвратителна… шибана постъпка? Та тя противоречи на цялата същност на „Стратън Оукмънт“! Абсолютно светотатство! Е, не срещу Бог, да речем, но срещу самия Живот! Най-нахално и брутално погазване на етичния кодекс на „Стратън“. А наказанието за подобно нещо е… какво всъщност беше наказанието? Добре де, нека младшият ми партньор Дани Поуръш да реши; той е майстор по вкарването на по-своенравните Стратънци в правия път. Да не говорим с какъв кеф го правеше.

Забелязах приближаващия се Дани и Джанет, която го следваше по петите. Дани изглеждаше бесен, което не предвещаваше нищо добро за брокера с папийонката. Даже се загледах по-внимателно в него и чак ме досмеша на нормалния му вид. Понеже по сивия му, ситно раиран костюм, искрящобяла риза и червена копринена вратовръзка никак не личеше, че се доближаваше до публично обявената си цел да изчука всички асистентки по продажбите до една.

Дани Поуръш беше от свръхсвирепите и диви евреи. Бе среден на ръст, метър и седемдесет и пет, с нормално тегло, седемдесет и седем кила, и никак не приличаше на евреин, хеле пък с тези стоманеносини очи с топлината на айсберг.

И това напълно го устройваше. Подобно на много други евреи, и Дани изгаряше от тайното желание да го вземат за басп и правеше всичко по силите си да се докара до съвършенство — като се започнеше със забележително избелените му зъби, лустросвани, докато станат толкова големи и бели, че изглеждаха почти радиоактивни, и се стигнеше до изработените от черупка на костенурка кафяви очила с обикновени стъкла (Дани имаше идеално зрение) и черните му кожени обувки с изработени по поръчка стелки с полирани до огледално бомбета.

Но всичко това бе колкото смешно, толкова и гадно, понеже, достигайки зрялата възраст от трийсет и четири години, Дани бе успял да придаде ново значение на понятието „абнормално поведение“. Вероятно трябваше да се усъмня още преди повече от шест години, когато го срещнах за пръв път. Тогава още не бях основал „Стратън“ и Дани работеше при мен като стажант-брокер. Беше някъде през пролетта, когато го поканих да ме придружи на срещата със счетоводителя ми в Манхатън. А когато стигнахме, той ме убеди да се отбием до едно място, където продаваха „крек“, и там ми разказа житието си, включително и как изшмъркал през носа си последните си две фирми — куриерско бюро и служба за бърза помощ. После ми разправи как се оженил за първата си братовчедка Нанси заради фантастичното й дупе, а като го попитах не се ли е притеснил, че извършва кръвосмешение, той най-нехайно отвърна, че ако им се роди ненормално дете, направо ще го остави на стълбите на някое сиропиталище.

Може би още тогава трябваше да побягна, имайки предвид, че човек като Дани е способен да изкара наяве най-лошите ми черти. Вместо това му дадох назаем от личните си пари, та да си стъпи на краката, и го обучих на брокерския занаят. Година по-късно основах „Стратън“ и го оставих да се сдобие постепенно с такъв дял, че да ми стане съдружник. През последните три години Дани се доказа като сериозен боец — прегази всеки по пътя си, за да се укрепи на позиция номер две в „Стратън“. Но при цялото му безумие, нямах и капка съмнение, че умът му сече като бръснач, че е лукав като лисица, безмилостен като варварин и най-вече предан като куче. И напоследък бях започнал да му поверявам всички мръсни задачи, които той изпълняваше с неописуемо удоволствие.

Дани ме поздрави по мафиотски, с топла прегръдка и целувка по всяка буза. Това бе знак на уважение и респект, а подобни жестове се ценяха високо в борсовата зала на „Стратън Оукмънт“. С крайчеца на окото си обаче мярнах как Джанет циничката забелва подигравателно очи при така демонстрираната от Дани привързаност и преданост.

Дани ме освободи от мафиотската си прегръдка и измърмори:

— Ще го убия това шибано хлапе. Кълна се в Господ!

— Лоша проява от негова страна, Дани, особено днес — свих рамене. — Защо не му обясниш, че ако не махне аквариума до края на работния ден, аквариумът ще остане, но той — не. Както решиш, все пак; оставям всичко в твои ръце.

Джанет интригантката доля масло:

— Божичко! Та той е и с папийонка! Можеш ли да си представиш?

— Гадно, шибано долно копеле! — изсъска Дани с тон, идещ да опише някой, който тъкмо е изнасилил монахиня и я е оставил да умре. — Ще видя сметката на тоя малък дрисльо веднъж завинаги така, както аз си знам! — Дишайки шумно, Дани се отправи към бюрото на брокера и поде разговор с него. Само след няколко секунди момчето вече клатеше глава в знак на несъгласие. След още някоя и друга дума момчето пак поклати глава. После и Дани почна да клати глава, само че като човек, изгубил всичкото си търпение.

Джанет дълбокомъдрената:

— Интересно какво толкова си говорят. Що нямах бионичен слух като Жената за шест милиона долара! Нали се сещаш за коя ти говоря?

Поклатих отчаяно глава:

— Дори няма да удостоя репликата ти с отговор, Джанет. Ще ти кажа само за сведение, че не е никаква Жена за шест милиона, а е Жената-киборг.

В този миг Дани посочи към мрежичката за вадене на рибки в лявата ръка на брокера и направи с пръсти жест: „Я ми дай тая шибана мрежичка!“ Но брокерът я отдръпна колкото можа по-далеч.

— За какво му е пък мрежичката? — попита мераклийката да е жена-киборг.

Изредих наум възможностите:

— Де да знам… Мамка му! Знам точно какво…

С невероятна бързина Дани хвърли сакото си на пода, разкопча ръкава на ризата си, запретна го и потопи ръката си до лакътя в аквариума. Заопипва наслуки за малката, нищо неподозираща оранжева рибка. Лицето му като вкаменено, като на човек, обладан от силите на злото.

Дузината асистентки по продажбите в непосредствена близост до екшъна наскачаха от столовете си и занаблюдаваха ужасени как Дани се опитва да улови невинната златна рибка.

— Божичко! — каза Джанет. — Ще я убие.

В един момент Дани се изцъкли и зяпна, един вид: „Гепих я!“ Ръката му изскочи от аквариума, здраво сграбчила златната рибка.

— Хвана я! — извика Джанет и захапа кокалчетата на едната си ръка.

— Да, ама въпросът за един милион долара е какво ще направи с нея? — Млъкнах за миг, сетне добавих: — Но се обзалагам с теб сто към едно на хиляда зелени, че ще я изяде. Приемаш ли?

Последва моментален отговор:

— Сто към едно? Ти си луд! Няма да го направи! Не е толкова брутален. Искам да кажа… — Джанет замлъкна, тъй като Дани се покатери на бюрото и протегна ръце встрани, сякаш бе Исус на кръста.

— Ето какво се случва, когато се ебаваш с домашните си любимци в ден на нова емисия — извика той и добави — и не спазваш забраната за шибани папийонки в борсовата зала! Две най-фрапантни нарушения, мамка му!

Джанет шубето:

— Отказвам се от баса!

— Късно е, чадо!

— Стига, бе! Не е честно!

— И животът не е честен, Джанет — отвърнах невинно. — Ти поне трябва да си наясно с това.

А Дани просто отвори уста и изкльопа рибката. Стотина асистентки по продажбите ахнаха в захлас, а десет пъти повече брокери изреваха от възторг и възхищение от Дани Поуръш — екзекуторът на невинни морски същества. Нямаше начин Дани да не обере овациите: поклони се превзето, сякаш бе на бродуейска сцена, и скочи от бюрото в обятията на почитателите си. Не издържах и подразних Джанет:

— Ти за плащането не се притеснявай. Ще си ги удържа от заплатата ти.

— Да не си посмял, копеле мръсно! — изсъска тя.

— Добре, тогава ще си ми длъжница! — усмихнах се и й смигнах. — А сега иди да поръчаш цветята и ми донеси малко кафе. Трябва най-сетне да започна тоя шибан работен ден. — Влязох в кабинета си бодро и ухилено и затворих вратата — готов за всички предизвикателства, които животът можеше да ми поднесе.