Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (40)

Глава 39.
Шест начина да убиеш помагач

Кучето ми се нуждае от операция… скапа ми се колата… шефът ми е задник… жена ми е още по-голям задник… уличните задръствания ме побъркват… животът не е справедлив… и тъй нататък, и тъй нататък…

На сбирките на Анонимните алкохолици в Саутхамптън на Лонг Айлънд ръсеше, и то яко. От една седмица вече си бях у дома и като част от възстановяването бях поел ангажимента да направя „деветдесет за деветдесет“ — тоест да присъствам на деветдесет сбирки на АА в продължение на деветдесет дни. И тъй като нервната Графиня ме дебнеше като ястреб, не ми оставаше друг избор, освен да ходя.

И много бързо усетих колко дълги ще ми се сторят тези деветдесет дена.

В мига, в който се явих за първата си сбирка, някой ме покани да съм ораторът на днешното събрание, при което аз отвърнах:

— Да говоря пред групата ли? Че защо не! — Какво по-лесно от това, мислех си.

Но проблемите много бързо се появиха. Предложиха ми да се седна зад една правоъгълна маса в предния край на стаята. Председателстващият, човек на петдесет и нещо години, седна до мен и направи няколко кратки обяви. После ми даде знак да взема думата. Кимнах и със силен, праволинеен тон заявих:

— Здравейте. Казвам се Джордан и съм алкохолик и наркоман.

Трийсетте и нещо бивши пияници в стаята ми отвърнаха вкупом:

— Здрасти, Джордан. Добре си дошъл.

Усмихнах се и кимнах, после самоуверено казах:

— Вече съм трезв от трийсет и седем дни и…

— Извинявай — моментално ме прекъсна един бивш пияница със сиви коси и паяжина от червени капилярчета по носа, — но за да говориш пред събранието ни, трябва да си изкарал трезв най-малко деветдесет дни.

Ебаси нахалното копеле! Направо ме размаза. Чувствах се, сякаш съм се качил на автобуса за училище, след като съм забравил да се облека. Седях на ужасно неудобния им дървен стол, гледах втренчено в старото пиянде и очаквах някой да ме изтегли с кука.

— Хайде, хайде. Дайте да не придиряме — намеси се председателят. — Така или иначе, вече е пред нас, нека му дадем шанс да се изкаже, а? Да внесе свежа струя в качеството си на новодошъл.

Тук-таме се дочуха недоволни мърморения, съпроводени с арогантни вдигания на рамене и презрителни клатения на глави. Имаха много ядосан вид. И зъл. Председателят постави ръка върху рамото ми и ме погледна в очите, един вид: „Няма страшно, продължавай.“

Нервно му кимнах:

— Окей — рекох на ядосаните бивши пияници. — От трийсет и седем дни съм трезвен и…

Пак ме прекъснаха, но този път с бурни ръкопляскания. А-а-а, какво удоволствие! Вълка получаваше първите си овации, а още не беше започнал като хората! Какво ли ще е след като чуят онова, което ще им кажа? Сигурно таванът ще падне от аплодисменти.

Ръкоплясканията постепенно затихнаха, а аз продължих с подновено самочувствие:

— Благодаря на всички за оказания вот на доверие. Любимата ми дрога бяха куалудите, но поемах и доста количества кокаин. Може да се каже…

Заядливкото с паяжинките по носа пак ме прекъсна:

— Извинявай, но това тук е събрание на АА, а не на Анонимните наркомани. Тук за дрога не говорим — единствено за алкохол.

Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие. Майка му стара! Не е ли бая старовремско това правило? Нали живеехме вече в деветдесетте години? За какво му е на някого да е алкохолик, пък да отбягва дрогата? Не виждах никаква логика.

Тъкмо се канех да рипна от стола и да хукна към хълмовете, когато някакъв силен женски глас се изцепи:

— Как не те е срам, Бил! Как смееш да прогонваш това момче, което се бори за живота си! Отвратителен си! Тук всички сме пристрастени! Я да млъкваш и да си гледаш работата и остави момчето да приказва!

Момчето ли? Ама тя наистина ли ме нарече „момче“? Та аз вече бях почти на трийсет и пет, за Бога! Погледнах по посока на гласа. Идеше от някаква бабка с кръгли очилца. Тя ми намигна, та и аз й наминах.

Старият пияница се разпеняви по адрес на бабката:

— Правилата трябва да се спазват, стара кранто такава!

Не можех да повярвам на сетивата си. Защо лудостта ме преследва, където и да отида? Нима съм направил пак нещо лошо? Просто исках да остана трезвен, нищо повече. И въпреки всичко, отново бях в центъра на скандал.

— Както кажете — обърнах се към председателя. — Каквото искате, това ще направя.

В крайна сметка ме оставиха да говоря, макар че след събранието умирах от желание да му извия врата на оня дърт пияница. Оттам нататък нещата станаха още по-зле, особено след като отидох на среща на НА — Анонимните наркомани. В стаята имаше само четирима, трима от които видимо бяха надрусани, а четвъртият беше прекарал трезвен по-малко дни и от мен.

Исках да спомена всичко това на Графинята, да й кажа, че цялата тая история с АА изобщо не ми върши работа, но усещах, че това ще я съсипе. Отношенията ни ставаха все по-топли с всеки изминал ден. Вече нямаше разправии, псувни, размяна на удари, коварства, лискания с вода — край! Бяхме двама най-нормални индивиди, водещи нормален живот с Чандлър и Картър и с домашна прислуга от двайсет и двама души. Бяхме решили да прекараме цялото лято в Саутхамптън, та да съм по-далеч от лудницата, поне докато трезвеността ми укрепне. Графинята беше предупредила всичките ми стари приятели: вече не са добре дошли у дома, ако не са трезви. Алън Кемтоб получи лично предупреждение от Бо и се запиля незнайно накъде.

А бизнесът? Ами, без куалуди и кокаин вече не ми стискаше да се занимавам с него, поне засега не. В трезво състояние проблемите със „Стив Мадън Шуз“ ми се явяваха много по-лесно разрешими. Още докато бях в рехабилитацията накарах адвокатите ми да заведат дело и споразумението за доверителната сметка вече бе публично обявено. Сега-засега още не ме бяха арестували във връзка с него и подозирах, че така щеше да е и в бъдеще. В края на краищата, поне формално споразумението не нарушаваше закона; въпросът най-вече опираше до това, защо Стив не го е обявил навремето — което стоварваше отговорността по-скоро върху него, отколкото върху мен. Пък и агент Коулмън отдавна беше изчезнал по посока на залеза и се надявах повече да не чуя името му. Рано или късно щях да постигна някакво извънсъдебно споразумение с Обущаря. Вече се бях примирил с този факт и изобщо не ми пукаше. Дори в най-поквареното ми състояние — малко преди да вляза в рехабилитацията — не ме влудяваше толкова мисълта за парите, колкото идеята, че Обущаря иска да ми гепи акциите и да си ги присвои. Но такава възможност вече не съществуваше. По силата на едно извънсъдебно споразумение щях да го принудя да продаде акциите ми, та да се разплати с мен — и толкоз. Щях да оставя на адвокатите ми да се разправят с всичко това.

Беше минала малко повече от седмица, откакто се бях върнал у дома, когато една вечер се прибирах от среща на АА и заварих Графинята седнала в стаята за телевизия — същата онази, в която шест седмици преди това си бях изгубил двайсет и шестграмовата бучка, за която впоследствие Графинята си призна, че е изхвърлила в тоалетната.

— Здравей, сладур! Какво става… — рекох, ухилен до уши.

Графинята вдигна глава и се смразих от ужас. Беше страшно разстроена. По лицето й се стичаха сълзи, а носът й се сополявеше. Със сърце в петите попитах:

— Боже мили, какво е станало, бебче! Какво има? Какво се е случило? — И нежно я прегърнах.

Стори ми се, че трепери цялата в обятията ми, докато сочеше към екрана и през сълзи каза:

— Скот Шнайдерман. Преди няколко часа е застрелял полицай. Правел опит да обере баща си, за да има пари за кока, и застрелял полицай. — И изпадна в истерия.

Усетих как и по моето лице запариха сълзи, докато казвах:

— Исусе Христе, Над, та той беше тук само преди месец. Не… знам… — търсех подходящи думи, но бързо осъзнах, че няма думи, достатъчни за да опишат величината на тази трагедия.

Та просто останах безмълвен.

 

 

Седмица по-късно, в седем и трийсет в петък вечер, току-що бе започнало събранието ни в черквата „Дева Мария Полска“. Беше уикендът по случай Деня на загиналите във войните и се бях подготвил за обичайните шейсет минути изтезания. В този момент, за мой ужас, председателстващият събранието обяви следната директива: никакво ръсене, поне не докато той командва. Обявявал „Свободна от ръсене зона“, каза, понеже целта на АА била да създава надежда и вяра, а не да слуша оплаквания за дългите опашки на касите на „Гранд Юниън“. После показа на всички ни таймер за варене на яйца и обяви:

— Две минути и половина трябва да са ви предостатъчни, за да кажете всичко, което би могло да ме заинтересува. Така че гледайте всичко да е кратко и сладко. — И кимна веднъж.

Седях в дъното на стаята до жена на средна възраст с доста запазен вид за бивша алкохоличка. Косите й бяха червеникави, а бузите — румени.

— Кой е тоя? — приведох се към нея и попитах.

— Джордж. Нещо като наш неофициален водач.

— Така ли? — рекох. — На днешното събрание ли?

— Не, не — прошепна тя с тон, който подсказваше, че нищо не ми е ясно. — Не само тук, а в цял Хамптън. — Огледа се заговорнически, сякаш смяташе да ми съобщи някаква съвсем секретна информация. После полугласно обясни: — Собственик е на „Сийфилд“, клиниката за рехабилитация на наркомани. Не си ли го виждал по телевизията?

„Не“ — поклатих глава.

— Не гледам много телевизия, макар че ми се струва леко познат. Той — обожемили! — заседнаха думите ми. Та това беше Фред Флинтстоун, оня с огромната глава, дето изскочи от екрана на телевизора ми в три часа през нощта и ме вдъхнови да му запокитя скулптурата на Ремингтън в лицето!

След събранието изчаках тълпата да се пооттегли, после отидох при Джордж и рекох:

— Здрасти. Казвам се Джордан. Искам само да ти кажа, че събранието много ми хареса. Страхотно беше.

Протегна ми ръка колкото ръкавица за бейзбол. Поех я по задължение, молейки се да не ми изскубне ръката от рамото.

— Благодаря — каза. — Нов ли си?

— Да — кимнах. — И съм трезв от четирийсет и три дни.

— Поздравявам те. Това е сериозно постижение. Трябва да се гордееш с него. — Направи пауза, килна глава настрани и ме изгледа хубаво. — А, бе, лицето ти ми се струва познато. Как каза, че ти е името?

Хайде, пак се почна! Нямаше отърване, благодарение на ония копелета от пресата! Фред Флинтстоун е виждал снимката ми по вестниците и сега ще почне да ме осъжда. Трябваше по най-стратегически начин да сменя темата.

— Казвам се Джордан и трябва да ти разкажа една весела история, Джордж: седях си у дома в Олд Бруквил, на Лонг Айлънд, беше три през нощта… — и продължих да му разправям как го бях замерил със статуята на Ремингтън, при което той се засмя и каза:

— Нито си пръв, нито последен. Поне още хиляда души са го правили. От „Сони“ би трябвало да ми плащат по един долар за всеки телевизор, продаден на наркоман, който е счупил стария си след някоя моя реклама. — Изхихика, после добави скептично: — В Олд Бруквил ли живееш? Много хубава махала. С родителите си ли живееш?

— Не — рекох усмихнат. — Женен съм, имам и деца, но рекламата ти беше прекалено…

Но той ме прекъсна:

— Ти за Деня на загиналите ли си дошъл?

Исусе! Тоя разговор не вървеше по план. Поставяше ме в положение да се оправдавам.

— Не, имам си къща тук.

— Така ли? — попита изненадан. — Къде по-точно?

Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— На Медоу Лейн.

Отдръпна главата си с няколко сантиметра назад и присви очи:

— На Медоу Лейн ли? Сериозно?

Кимнах бавно.

Фред Флинтстоун се ухили самодоволно. Явно картинката се поизясняваше. После с усмивка попита:

— Та как каза, че ти е фамилията?

— Не съм ти я казал, но е Белфърт. Говори ли ти нещо?

— Да — засмя се той на глас. — Няколко милиона неща. Нали ти си хлапакът-основател на… онова… как се казваше… „Стратмън не знам-какво-си“?

— „Стратън Оукмънт“ — рекох с равен глас.

— Точно така! „Стратън Оукмънт“! Исусе милостиви! Та ти имаш вид на шибан тийнейджър! Как успя да създадеш такава патърдия?

Свих рамене:

— Мощта на дрогата, предполагам?

— И аз така — кимна. — Ама вие, копелета, ме хързулнахте със сто хилядарки за някакви шибани акции. Вече не си спомням дори как се казваше компанията.

Майка му стара! Това никак не ми харесваше. Току-виж Джордж ме изпраскал с бейзболната си ръкавица! Дали да не му предложа веднага да го компенсирам? Ще изтичам до вкъщи и ще взема парите от сейфа.

— Отдавна вече нямам нищо общо със „Стратън“, но въпреки това страшно ще се радвам…

Но той пак ме прекъсна:

— Виж какво, тоя разговор ми е изключително приятен, но трябва да се прибирам. Чакам да ме потърсят по телефона.

— О, извинявай. Не исках да те задържам. Ще дойда пак идната седмица; тогава може да си поговорим пак.

— Ама ти тръгнал ли си за някъде?

— Не, защо?

— Щях да те поканя на чаша кафе — усмихна се. — Живея на една пряка от вас.

— Не ми ли се сърдиш за стоте хиляди? — попитах с вдигнати вежди.

— Е, какво са сто хиляди между две пияндета? Пък и аз си ги приспаднах от данъците. — Усмихна се, сложи ръка през раменете ми и тръгнахме към вратата. — Очаквах да те срещна на някое събрание някой ден. Чул съм да разправят доста щури работи за теб. И се радвам, че си успял да попаднеш тук, преди да е станало прекалено късно.

Кимнах в знак на съгласие, а Джордж добави:

— Каня те у нас, при едно условие обаче.

— И кое е то?

Със свити от подозрение очи каза:

— Искам да знам истината: ти оная яхта заради застраховката ли я потопи?

— Да вървим. Ще ти разкажа по пътя! — рекох.

И ей така, на излизане от сбирката на Анонимните алкохолици в петък вечер, си тръгнах с новонамерения ми спонсор: Джордж Б.

 

 

Джордж живееше на Саут Мейн Стрийт, една от основните улици в имотната част на Саутхамптън. Е, беше с една резка по-долу от Медоу Лейн, поне по отношение на цените, въпреки че и най-евтината къща на Саут Мейн нямаше да ти излезе по-малко от три милиона долара. Седяхме един срещу друг от двете страни на много скъпа маса от избелен дъб в кухнята му във френски провинциален стил.

И обяснявах на Джордж как смятам да очукам помагача си Денис Мейнард моментално, щом завърша своите деветдесет-за-деветдесет. Реших, че Джордж е подходящ човек, за да му се доверя, след като набързо ми разказа за някакъв съдебен разсилен, който се явил в имота му да му връчва някаква съмнителна призовка. След като Джордж отказал да му отвори, онзи започнал да приковава призовката към ръчно полираната махагонова врата. Джордж се притаил зад вратата и зачакал. В момента, в който разсилният започнал да вдига назад чука, отворил вратата, нокаутирал го и пак затворил. Всичко станало толкова бързо, че разсилният дори не успял да види Джордж и понеже не могъл да го опише на полицията, не повдигнали никакво обвинение.

— … и най-жалкото е — продължавах аз, — че това копеле се обявява за професионалист. Да оставим настрана факта, че е казал на жена ми да не ме посещава, докато гниех в лудницата! Не че и това не ми стига, за да му счупя краката. Ама да я кани и на кино, че да я прилъже в леглото си, това направо си е основание за смърт! — Разклатих яростно глава и шумно изпуснах въздух, щастлив, че най-после споделих това с някого и ми олекна.

А Джордж взе, че се съгласи с мен! Да, и според него помагачът действително заслужавал да умре. Та през следващите няколко минути обсъдихме кой е най-добрият начин за умъртвяването му — започвайки с моята идея да му отрежа хуя с хидравлична гилотина за болтове. Но според Джордж това нямало да бъде достатъчно болезнено, понеже помагачът щял да изпадне в шок, още преди хуят му да е паднал върху мокета, и от загубата на кръв щял да издъхне само за няколко секунди. Така че минахме на вариант огън: да го изгорим. На Джордж идеята му се хареса, понеже било много болезнено, но го притесняваше въпросът с допълнителните щети, тъй като по план трябваше да изгори и къщата му. После обсъдихме отравяне с въглероден окис, което и на двамата ни се стори прекалено безболезнено, така че започнахме да претегляме плюсовете и минусите на това да сложим отрова в храната му, което в крайна сметка ни се видя прекалено старовремско — чак от деветнайсети век. Дойде ни на акъла и да устроим най-обикновен „провалил се“ опит за кражба с взлом, превърнал се в убийство (за да няма свидетели). Но после ни хрумна да дадем пет долара на някой наркоман да притича до помагача и да го наръга в корема с ръждив нож. По този начин, поясни Джордж, той ще кърви хубавичко и бавно, особено ако прободната рана е малко над черния му дроб, от което ще е още по-болезнена.

Точно тогава чух да се отваря вратата и в кухнята влезе една от най-сладките дами на планетата. Колкото Джордж беше едър, толкова миниатюрна бе тя: метър и петдесет и два, да речем, четирийсет и пет кила, с ягодоворуси коси, меденокафяви очи, фини черти и идеална кожа, като от реклама на сапун „Айриш Спринг“, посипана с доста лунички. Към петдесетгодишна, но много добре запазена.

— Анет, запознай се с Джордан — каза Джордж. — Джордан, това е Анет.

Протегнах десница, но тя я подмина, прегърна ме радушно и ме целуна по бузата. Ухаеше на чисто и свежо и на някакъв много скъп парфюм, чиято марка не успях да разгадая. Анет се усмихна и ме задържа пред себе си за раменете, на една ръка разстояние, сякаш ме инспектираше.

— Е, едно хубаво нещо мога да ти кажа — рече без всякаква превземка, — поне не си като останалите бездомници, които Джордж ми води у дома.

И тримата се разсмяхме на шегата й, след което Анет помоли за извинение и тръгна да си гледа работата, която се състоеше в това да прави живота на Джордж колкото се може по-удобен. За нула време на масата се появиха кана с прясно кафе, сладкиши, печива, донъти и купа с прясно нарязани плодове. После предложи да сготвела в моя чест солидна вечеря, понеже съм й изглеждал прекалено слаб, при което аз само казах:

— Е, трябваше да ме видиш преди четирийсет и три дена!

Докато отпивахме от кафето, аз продължих да се занимавам с моя помагач. Анет много бързо се включи в разговора:

— Мен ако ме питаш, тоя си е едно истинско копеле — каза малката шашка барут от Бруклин. — И според мен имаш пълното право да му отрежеш ташаците. Не съм ли права, Гуиби?

Гуиби ли? Ама че интересно галено име за Джордж! Хич не беше лошо, макар всъщност да не му отиваше кой знае колко. По-добре щеше да е Саскуоч, рекох си, или Голиат, или Зевс.

Гуиби кимна и каза:

— Тоя тип заслужава да го настигне бавна и мъчителна смърт, така че искам да преспя върху тая мисъл нощес. Утре ще можем да си съставим окончателния план.

Погледнах Гуиби и кимнах в знак на съгласие.

— Най-категорично си прав! — рекох. — Тая гад заслужава огнена смърт.

Анет изгледа Джордж и попита:

— И какво смяташ да му кажеш утре, Гуиб?

При което Гуиб отвърна:

— Утре ще му кажа, че пак трябва да преспя върху тази идея и че ще можем да съставим окончателния план вдругиден — усмихна се той иронично.

Засмях се и поклатих глава:

— Голяма работа сте вие двамата! А бе, усещах аз, че нещо се бъзикате с мен.

— Аз не се бъзикам! — прекъсна ме Анет. — Наистина смятам, че заслужава да му откъснеш ташаците! — Гласът й придоби много отракан тон. — Джордж постоянно се изявява като помагач и досега не съм чувала жената да не е включена в програмата, нали така, Гуиб?

Гуиб сви огромните си рамене:

— Не обичам да съдя чужди методи, но при твоя помагач имам чувството, че е липсвала определена топлота. В стотици случаи съм бил помагач и във всеки един от тях съм правел така, че човекът, комуто помагам, да разбере колко много е обичан и как всички ще са на негова страна, ако постъпи правилно и остане трезвен. И никога не изключвам от участие жената, която трябва да е до съпруга си. Абсолютно никога. — И пак сви огромните си рамене. — Но всичко е добре, когато свършва добре, нали така? Ти си жив и трезвен, което е едно прекрасно чудо, макар че имам съмнения дали си наистина трезвен, или не.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че съм трезв! Днес навърших четирийсет и три дни, а след няколко часа ще станат четирийсет и четири. До нищо не съм се докосвал. Кълна ти се.

— Е — каза Джордж, — изкарал си четирийсет и три дни без пиене и дрога, но това не означава, че си действително трезвен. Между двете има разлика, нали, Анет?

Анет кимна.

— Разкажи му за Кентън Роудс^[1], Джордж.

— Кой, оня с универсалния магазин ли? — попитах.

И двамата кимнаха, а Джордж рече:

— Да, само че в случая става дума за оня идиот сина му, наследника на трона. И той има къща в Саутхамптън, недалеч от вас.

След което Анет се зае да разправи историята:

— Аз, значи, имах един магазин малко по-нагоре по нашата улица, на Уиндмил Лейн; наричаше се „Бутик «Стаили Блакър»“. Продавахме страхотни дрехи в стил „уестърн“, ботуши на „Тони Лама“…

Джордж явно не търпеше да му ръси някой отгоре, пък било то и собствената му жена, и моментално я прекъсна:

— За Бога, Анет, какво общо има това с разказа? Кой го е еня какво си продавала в проклетия си магазин, или кои са ми били наемателите преди деветнайсет години?

Погледна ме и забели очи.

После Джордж пое дълбоко въздух, изду се колкото хладилник за промишлени цели и бавно го изпусна.

— Анет, значи, си имаше тоя магазин на Уиндмил Лейн и си паркираше мерцедеса току отпреде му. Един ден, както обслужвала някакъв клиент в магазина, гледа през витрината как зад нейния паркира един друг мерцедес и й удря задната броня. Само след секунди отвътре изскача някакъв тип с приятелката си и без дори да остави бележка, тръгва из града.

В този момент Анет ме погледна и забели очи, след което пошепна.

— Оня, дето ме удари, беше Кентън Роудс!

Джордж я изгледа изкосо и продължи:

— Точно така, Кентън Роудс. Както и да е, излиза Анет от магазина и установява, че оня не само й е чукнал колата отзад, ами и е паркирал в нарушение, в противопожарна зона, и се обажда на полицаите да дойдат и да му пуснат фиш за глоба. След около час оня излиза от един ресторант, пиян като гъз; връща се до колата си, поглежда фиша, нахилва се, накъсва го на парченца и ги хвърля на улицата.

Анет отново не можа да се сдържи:

— Да, и при това копелето гледаше адски самодоволно, поради което аз изтичах навън и му рекох: „Слушай какво, приятелче, не само че ми удари колата и подби бронята, но имаш и нахалството да паркираш в противопожарна зона, а после да скъсаш фиша и да правиш боклук с него.“

Джордж кимна сериозно:

— И така се случва, че точно в този момент минавам аз и виждам как Анет сочи самодоволното копеле с пръст и му крещи, после чувам, че той я нарича „кучка“ или нещо от тоя сорт. Затова отивам до Анет и й викам: „Анет, влизай веднага в проклетия магазин!“ — и Анет изтичва вътре, понеже знае какво ще последва. Междувременно Кентън Роудс започва и мен яко да ме псува, докато се качва в мерцедеса си. Затръшва вратата, запалва, натиска бутона и дебелото закалено стъкло започва да се вдига. После си слага един чифт от ония черни очила „Порше“ — нали ги знаеш, дето те карат да приличаш на насекомо, — ухилва ми се и ми показва среден пръст.

— И ти какво? — разсмях се аз и заклатих глава.

Джордж завъртя дебелият колкото пожарен кран врат:

— Аз какво ли? Ами засилих се и така изпрасках стъклото откъм шофьора, че се разлетя на хиляди парченца. Юмрукът ми го нацели право в лявото слепоочие и го нокаутира. Главата му падна в безсъзнание право в скута на приятелката му, все още с гадните очила „Порше“ на лицето му, само че доста на кестерме.

— Арестуваха ли те? — попитах през смях.

— Не съвсем — поклати глава той. — Щото мацката му пищеше с все сила: „Обожемили! Обожемили! Ти го уби! Ти си маниак!“ Изскача тя от колата и се юрва да вика полицай от участъка. След няколко минути Кентън Роудс тъкмо започва да идва в съзнание, а приятелката дотичва с един полицай, който по случайност се оказва моят добър приятел Пийт Орландо. Тя се втурва към шофьорската врата, измъква отвътре Кентън Роудс и започва да отупва стъкълцата от дрехите му, после и двамата започват да крещят на Пийт Орландо моментално да ме арестува. Анет изхвърча отвътре и започва да крещи: „Тоя скъса фиша, Пийт, и го хвърли на земята! Прави боклук, а на всичко отгоре е паркирал и в противопожарна зона!“ При което Пийт минава иззад колата и започва мрачно да клати глава. После се извръща към Кентън Роудс и му казва: „Паркирали сте в противопожарна зона; моментално преместете колата си оттук, иначе ще се обадя да я вдигнат.“ Тогава Кентън Роудс почва да псува под сурдинка, да ругае Пийт Орландо, обаче се качва в колата и трясва вратата. Завърта ключа, включва на скорост и минава метър, метър и нещо на заден ход, при което Пийт вдига ръка и извиква: „Спрете! Напуснете автомобила, сър!“ Кентън Роудс спира колата, излиза и казва: „Сега пък какво?“ А Пийт му отговаря: „Надушвам алкохол в дъха ви; ще трябва да ви взема проба дали сте пил.“ При което Кентън Роудс почва да мърмори под носа си на Пийт: „Ти имаш ли шибана представа кой съм аз!“ и тем подобни простотии — и все още мърмори една минута по-късно, когато Пийт му закопчава белезниците и го задържа за шофиране в пияно състояние.

И тримата се смяхме в продължение поне на една минута; за пръв път от близо десет години се смях на трезво така, че чак ме заболя коремът. Направо да си кажа, не си спомнях кога за последен път съм се смял толкова много. Естествено, разказът имаше и поука: по онова време Джордж бил отскоро трезв, сиреч изобщо не бил трезвен. Макар че бил спрял да пие, все още имал поведението на пияница.

Най-после Джордж се овладя и рече:

— Та ти си умен мъж и смятам, че си разбрал какво искам да ти кажа.

— Да — кимнах, — че желанието ми да убия помагача си не е действие на трезв човек.

— Точно така — каза той. — Можеш да си мислиш за това, да говориш за това, дори да се шегуваш на тази тема. Но когато става дума за действително изпълнение, вече стигаме до въпроса, наистина ли си трезвен. — Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Вече повече от двайсет години съм трезвен, но продължавам ежедневно да посещавам сбирки — не само за да не започна пак да пия алкохол, а понеже за мен трезвеността е нещо много повече от това да не се напиеш. Когато на някое събрание видя новодошъл като теб, то ми напомня колко близо съм до ръба и колко лесно ще е да падна в пропастта. Служи ми като ежедневно напомняне да не докосвам пиенето. А когато срещна някой ветеран, човек с над трийсет години стаж — много по-трезв и от мен дори, — това ми напомня колко чудесна е тази програма и колко живота е успяла да спаси.

Кимнах с разбиране и рекох:

— Аз и не се канех в действителност да убивам помагача си. Просто ми беше приятно да се слушам да говоря на тази тема, да изпускам пара. — Свих рамене и поклатих глава. — Предполагам, че сега, като се обърнеш назад, вероятно се шокираш от мисълта, че всъщност си сторил подобно нещо на Кентън Роудс. Сега, след двайсет години трезвеност, вероятно като истински задник би обърнал другата буза, нали така?

Джордж ме изгледа, сякаш не можеше да повярва на ушите си:

— Ти да не си правиш ташак с мене? Може и сто години трезвен да стоя, пак ще нокаутирам шибаното копеле, ако ми падне!

Пак се разсмяхме неудържимо и продължихме да се смеем и смеем през цялото онова чудесно лято на 1997 година — първото ми лято от трезвеността.

И продължих да се смея — заедно с Графинята, — докато се сприятелявахме все по-тясно с Джордж и Анет, а старите ни приятели изчезнаха нанякъде един по един. Всъщност към края на първата ми трезва година бях загубил връзка с почти всички. Семейство Биъл все още бяха около нас, както и някои от старите приятели на Надин, но хора от рода на Елиът Лавин, Дани Поуръш, Роб Лорусо и Тод и Каролайн Гарет вече нямаха място в моя живот.

Естествено, хора като Вигвам и Бони и Рос, както и някои други мои приятели от детинство се мяркаха от време на време за вечеря или по друг случай, но нещата бяха вече коренно различни. Влакчето на лесната печалба бе официално спряло да се движи, а дрогата, която служеше за спойка, вече я нямаше, за да ни държи заедно. Вълка от Уолстрийт бе умрял през онази нощ в Бока Рейтън, във Флорида, от поетата свръхдоза в кухнята на Дейв и Лори Биъл. И дори малките останки от Вълка се затриха, когато се запознах с Джордж Б., който ме вкара в пътя към истинската трезвеност.

Изключение от всичко това, естествено, правеше Алън Липски — моят най-стар и най-скъп приятел, който беше с мен далеч преди всичко това да се случи, далеч преди да ми мине дивата идея да сътворя своя собствена версия на Уолстрийт там, на Лонг Айлънд, и да докарам хаос и лудост на цяло поколение от жителите му. Та някъде към есента на 1997 година Алън дойде и каза, че вече нямал сили да продължава, че му писнало да губи парите на клиентите си и че предпочитал по-скоро нищо да не върши, отколкото да държи отворена фирмата „Монро Паркър“. Съгласих се напълно с него и „Монро Паркьр“ бе закрита скоро подир това. След няколко месеца я последва и „Билтмор“, с което ерата на стратънци най-сетне приключи.

Горе-долу по същото време постигнах и извънсъдебно споразумение със Стив Мадън. Съгласих се да приема малко над пет милиона долара, което беше далеч под реалната стойност на акциите. Но по силата на същото споразумение на Стив му се наложи да продаде акциите ми на един инвестиционен фонд, така че и той не спечели толкова, колкото искаше. Никога няма да се откажа от мисълта, че на Стив Мадън му се размина много леко, при все че от цялата сделка припечелих над двайсет милиона долара — никак не лоша сума, дори и според най-разюзданите разбирания.

Междувременно ние с Графинята започнахме да водим по-тих и по-скромен начин на живот, като постепенно сведохме прислугата до по-търпими граници, което ще рече — до дванайсетима. Първи си заминаха Мария и Игнасио. После — двамата Роковци, които винаги са ми били симпатични, но вече нямах нужда от тях. Така де, след като куалудите и коката не подхранваха параноята ми, смешно ми се виждаше да държа частна охрана в район, в който няма престъпност. Бо ни най-малко не се обиди от това, че ги освободих, а просто изрази радостта си, че съм излязъл жив от цялата тая работа. И макар че никога не го спомена, сигурен съм, че е изпитвал определено чувство за вина, макар според мен да не съзнаваше до каква степен на отчаянието бе достигнала обвързаността ми към дрогата. Явно с Графинята доста успешно я бяхме прикривали. Възможно ли е пък всички да са били наясно, но щом гъската е снасяла златните яйца, на кой му е пукало, че е съсипвала живота си?

Гуин и Джанет останаха, естествено, а въпросът за ролята им на първи помощнички (след Графинята) по отношение на дрогата изобщо не бе повдигнат. Понякога е по-добре човек да не разлайва спящите кучета. Джанет бе спец по погребване на миналото; Гуин бе южнячка, а погребването на миналото е определящо начало в южняшкия живот. Както и да е, обичах си ги и двете и знам, че и те ме обичаха. Простата истина е, че наркоманията е шибана болест, при която линиите на правилното мислене се размазват, особено когато водиш Живота на богатите и дисфункционалните.

А когато говорим за основни помощнички, не бива, разбира се, да пропускаме пищната Графиня от Бей Ридж в Бруклин. Но тя накрая се оправи, нали? Излезе единствената, която можа да ми се озъби, да тропне с крак и да каже: „Стига толкова!“

Но с отминаването на първата ми годишнина на трезвеност започнах да забелязвам у нея известни промени. Понякога, без тя да се усети, поглеждах красивото й лице и долавях някакъв занесен поглед, белези на някаква изживяна психическа травма, поръсена с лека доза тъга. Често се питах какво ли си мисли тя в такива моменти, колко неизказани обиди от мен таи не само заради оня случай на стълбите, но заради всичко — за изневерите, разврата, за заспиванията по ресторантите и лудите колебания в настроенията ми, които вървяха ръка за ръка с наркоманията ми. Попитах и Джордж: какво според него си мисли тя и какво мога да направя в това отношение?

А той с лека нотка на тъга в гласа си ми каза, че цялата история още не е приключила и че е немислимо двамата с Надин да сме преживели толкова много и сега изведнъж да насметем всичко под чергата. Той самият, през всичките години, през които бил трезв, дори не бил чувал за подобно нещо; ние с Графинята сме били сътворили нов етап в областта на дисфункционалните взаимоотношения. Оприличи Надин на вулкана Везувий — спящ вулкан, който все някой ден ще изригне. Не можело да се каже кога и с каква мощ, но в крайна сметка ни препоръча да се подложим на психотерапия, което не направихме. Наместо това заровихме миналото и продължихме нататък.

Понякога заварвах Графинята да плаче — седнала сама сред дрехите за бременни, със струи от сълзи по лицето. Когато я питах какво има, ми отговаряше, че не проумявала защо е трябвало да се случи всичко това. Защо съм я бил загърбил и съм се отдал на дрогата? Защо съм се бил отнасял така лошо с нея през всичките тези години? И защо сега съм станал такъв добър съпруг? А това някак си само влошавало нещата, казваше, понеже с всеки нов мил жест, който съм й оказвал сега, тя все повече се ядосвала, че не е било така през всичките онези години. После обаче се любехме и всичко се оправяше до следващия път, в който я заварях пак да плаче.

И все пак имахме нашите деца, Чандлър и Картър, и те ни даваха утеха. Картър току-що бе отпразнувал третия си рожден ден. Беше по-голям красавец от всякога, с платиненоруса коса и световни мигли. Беше под специална Божия закрила след онзи ужасен ден в болницата „Норт Шор“, когато ни казаха, че щял да порасте умствено недоразвит. И най-смешното бе, че оттогава дори и от хрема не бе страдал. Отворът в сърцето му почти беше сраснал и изобщо не му бе създал и капка проблем.

А Чандлър? Моята шушка, едновремешното бебе-генийче, която целуваше тати, та да му мине? Тя си оставаше татковото момиченце. В един момент я бяхме кръстили „ЦРУ-то“ понеже постоянно подслушваше кой какво си говори и събираше разузнавателни данни. Наскоро бе навършила пет и бе много по-мъдра, отколкото трябваше да бъде на нейната възраст. Можеше да ме продаде за пет пари: използваше хитро силата на внушението си спрямо мен, което, изглежда, не бе чак толкова трудно.

Понякога я гледах, докато спи — и се питах дали ще запомни всичко това, целия хаос и лудостта, заобикаляли я през първите й четири години — най-важните години за оформянето на характера. С Графинята винаги се бяхме старали да я предпазваме от лоши неща, но децата имат страшно набито око. И досега нещо подсещаше Чани да пита какво е станало тогава на стълбите, а после ми казваше колко се радвала, че съм отишъл в Атлантика, та мама и тати пак да са щастливи. В такива моменти ридаех вътрешно, но тя със същата бързина сменяше темата към нещо съвсем невинно, сякаш паметта й не беше дълбоко засегната. Някой ден щеше да ми се наложи да обяснявам куп неща, и то не само за случилото се на стълбите, а за всичко. Но имаше още време дотогава — купища време, — та на този етап май бе по-разумно да я оставя да се къпе в блаженото невежество на детството, поне за още някоя и друга година.

В този конкретен момент двамата с Чани стояхме в кухнята в Олд Бруквил и тя ме дърпаше за дънките:

— Тати, хайде да отидем до „Блокбъстър“^[2] за новото видео на „Ръгратс“! Ти нали ми обеща!

Честно казано, нищо не й бях обещал, но именно това ме накара да я уважавам още повече. Понеже петгодишната ми дъщеря явно подхождаше от позицията, че ще ми продаде, каквото си е наумила — тоест от позиция на силата, а не на слабостта. Беше седем и половина вечерта.

— Добре — рекох, — да вървим, докато мама не се е прибрала. Хайде, шушко!

Протегнах двете си ръце, а тя скочи в обятията ми, уви ръчичките си около врата ми и радостно захихика.

— Хайде, тати! Тръгвай!

Усмихнах се на идеалната ми дъщеря и поех дълбок, трезв въздух, изпитвайки неописуема наслада от всеки дъх. Чандлър бе прекрасна — и външно, и вътрешно — и нямах съмнение, че някой ден ще стане силна личност и ще остави следа след себе си в света. Имаше точно необходимото изражение, онзи блясък в очичките, който бях доловил в мига, в който се роди.

Решихме да отидем с малкия ми мерцедес, който беше любимият й автомобил, и свалихме гюрука, за да изпитаме удоволствието на прекрасната лятна вечер. Оставаха само няколко дни до Деня на труда и времето беше разкошно — една от онези ясни, безветрени вечери, в които се носи и първият полъх на есента. За разлика от онзи съдбовен ден преди шестнайсет месеца, този пък закопчах колана на безценната ми дъщеричка и излязох през портала, без да се блъсна в нищо.

Докато минавахме между каменните колони в края на имението, забелязах, че точно срещу портала ми е паркирала някаква кола с четири врати. Стори ми се, че е олдсмобил. Докато го подминавах, бял мъж на средна възраст със сплескан череп и със сресана на път къса сива коса се подаде от вратата на водача и попита:

— Извинявайте, това Крайдър Лейн ли е?

Набих спирачките. Крайдър Лейн ли? Какви ги говори тоя? Нито в Олд Бруквил, нито в целия Лоукъст Валей няма улица с такова име. Погледнах към Чани и ме прободе паника. Изведнъж съжалих, че съм уволнил двамата Роковци. В срещата имаше нещо странно и тревожно. Поклатих глава и отвърнах:

— Тази улица е Пин Оук Корт. Не съм чувал за Крайдър Лейн. — В този момент забелязах, че в колата има още трима души и сърцето ми загалопира… Майка му стара, дошли са да отвлекат Чани!… Пресегнах се, сложих ръка върху гърдите на Чандлър, погледнах я в очите и й казах: — Дръж се здраво, моето момиче!

Докато натисна газта, задната врата на олдсмобила се отвори и оттам изскочи някаква жена. Усмихна се, махна ми с ръка и каза:

— Не се бой, Джордан. Не сме дошли да ти сторим зло. Моля те, не тръгвай. — И пак се усмихна.

Натиснах спирачка.

— Какво искате? — попита я рязко.

— Ние сме от ФБР — каза, извади черен кожен портфейл от джоба си и го разтвори. Погледнах и… наистина, онези три грозни букви ми се блещеха право в очите: Ф-Б-Р. Огромни печатни букви в светлосиньо, плюс нещо с официален вид написано над и под тях. След секунда и мъжът със сплескания череп показа служебната си карта.

Усмихнах се и рекох с ирония:

— Е, подозирам, че не сте дошли да поискате чаша захар назаем.

И двамата поклатиха глава, сиреч „не“. После от дясната страна на олдсмобила слязоха още двама мъже и се легитимираха. Любезната на вид жена ми се усмихна тъжно и каза:

— Според мен следва да обърнеш и да върнеш дъщеричката си вкъщи. Трябва да си поговорим.

— Няма проблем — казах. — И, между другото, благодаря ви за начина, по който постъпвате.

Жената кимна в знак, че приема благодарността ми за това, че не направиха сцена пред детето.

— Къде е агент Коулмън? — попитах. Умирам да се запозная с него след толкова много години.

— Сигурна съм, че чувствата ви са взаимни — усмихна се пак жената. — Скоро ще пристигне.

Кимнах в знак, че се предавам. Дойде моментът да съобщя на Чандлър нерадостната вест. Тази вечер няма да гледа „Ръгратс“. Честно казано, подозирах, че у дома ще настъпят и други промени, които никак няма да й се харесат — като се започне с временното отсъствие на тати.

Погледнах към Чани и й казах:

— Няма да можем да отидем до „Блокбъстър“, сладурче. Ще трябва да си поговоря известно време с тези хора.

Тя присви очи и стисна зъби, после запищя:

— Не! Ти ми обеща! Не си изпълняваш обещанието! Искам да ходим в „Блокбъстър“! Нали ми обеща!

Пищя през цялото време, докато върнах колата пред къщи — продължи да пищи и докато я отнесох в кухнята да я предам на Гуин. Рекох на Гуин:

— Обади се на мобилния на Надин и й кажи, че от ФБР са дошли да ме арестуват.

Гуин кимна безмълвно и отнесе Чандлър на горния етаж. В мига, в който Чандлър излезе от полезрението, любезната агентка на ФБР заяви:

— Вие сте под арест за измама с ценни книжа, пране на пари и…

Бла-бла-бла, рекох си, докато ми слагаше белезниците и рецитираше престъпленията ми срещу човечеството, Бога и всички останали. Думите й минаваха направо покрай ушите ми. Нямаха никакъв смисъл, или поне не си заслужаваха да ги слушам. Аз и така добре знаех какви съм ги вършил и че си заслужавах онова, което ме чакаше. Пък и щях да имам бол време да чета заповедта за арестуването ми заедно с адвоката си.

Само след няколко минути домът ми се напълни с най-малко двайсетима агенти на ФБР в пълна униформа — с оръжие, бронебойни жилетки, допълнителна амуниция и какво ли не още. Направо ми се стори смешно как са се екипирали, сякаш ще връчват някаква високо рискова заповед за задържане.

След още няколко минути най-после се яви и специален агент Грегъри Коулмън. И аз направо изпаднах в шок. Имаше хлапашки вид, надали бе по-стар от мен. Беше с моя ръст, с къса кестенява коса, много тъмни очи, правилни черти и абсолютно нормална конструкция.

Когато ме видя, се усмихна. После протегна десница и се ръкувахме, макар и с известна трудност, заради белезниците и прочее. След което той с почтителен глас рече:

— Държа да ти кажа, че излезе много корав противник. Сигурно поне на сто врати почуках, но никой не пожела да сътрудничи против теб. — И пак поклати глава, шашнат от лоялността, която стратънци изпитваха към мен, после добави: — Просто смятам, че ще ти е приятно да го научиш.

Свих рамене:

— Ами, то влакчето на лесната печалба, общо взето така действа на хората.

— Точно така е — изви той надолу ъгълчетата на устните си и кимна.

В този момент влетя Графинята, която и със сълзи на очи изглеждаше страхотно. Дори по време на самото ми арестуване не можах да се сдържа и да не погледна краката й, още повече, че един Господ знаеше кога пак ще ги видя.

Докато ме отвеждаха закопчан в белезниците, Графинята ме целуна леко по бузата и ми заръча да не се тревожа. Кимнах и й казах, че я обичам и че никога няма да престана да я обичам. И ме отведоха, ей така. Нямах ни най-малка представа накъде са ме повели, но предполагах, че ще е някъде в Манхатън и че на другата сутрин ще ме изправят пред някой федерален съдия да ми прочете обвинителния акт.

Сега, като си помисля, си спомням, че почувствах и известно облекчение — че целият хаос и лудостта най-после ще останат окончателно зад гърба ми. Ще си излежа присъдата и ще се завърна трезв млад мъж — баща на две деца и съпруг на добра жена, която бе стояла до мен и в лошо, и в добро.

Всичко щеше да е наред.