Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (39)

Глава 38.
Марсианци от Третия райх

На пръв поглед мястото изглеждаше съвсем нормално.

Възстановителният лагер „Талбът Марш“ бе разположен върху шестстотин безупречно поддържани квадратни метра в Атланта, Джорджия. Бе само на десет минути път с лимузина от частното летище, а аз през всичките тези шестстотин секунди планирах единствено как да избягам. Още преди да сляза дадох на пилотите най-строга заповед да не излитат, независимо от обстоятелствата. И им обясних, че в края на краищата сметката плащах аз, а не Графинята. Пък и щяха да получат нещо отгоре, ако почакат. Увериха ме, че никъде няма да мърдат.

Та още с влизането на лимузината по алеята огледах подробно терена с очите на военнопленник. През това време Брад Дебелия и оня с жлезите седяха насреща ми. И, както ми бяха обещали, никъде не виждах нито циментов зид, нито една решетка, наблюдателница с картечница или късче бодлива тел.

Имотът блестеше на слънцето: пурпурни и жълти цветя, маникюрирани розови храсти, огромни дъбове и брястове — нищо общо с вмирисаните на урина коридори на медицинския център „Делрей“. И все пак нещо не ми даваше покой. Много хубаво не е на хубаво, нали? Чак пък толкова пари да има в рехабилитацията на наркомани?

Пред сградата имаше кръгъл сектор за пристигащи и заминаващи. И докато лимузината пъплеше към него, Брад Дебелия бръкна в джоба си и извади три двайсетачки.

— Вземи — рече. — Знам, че нямаш никакви пари у себе си, така че смятай тези за подарък. Ще ти стигнат за такси до летището, та да не ходиш на автостоп. Не се знае на какъв вманиачен наркоман можеш да попаднеш.

— Не разбирам за какво ми говориш — казах невинно.

— Видях те да шепнеш нещо на ухото на пилота — отвърна Брад Дебелия. — Отдавна съм помагач и ако за тези години съм научил нещо, то е, че по никакъв начин не можеш да принудиш някой да стане трезвен, ако самият той не е готов за това. Няма да те обиждам, като ти повтарям поговорки от рода на тази, че можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие. Пък и смятам, че ти ги дължа тези шейсет долара за това, че през целия път ме весели с историите си. — Поклати глава. — Ама и ти се едно изчанчено копеле… — Спря, сякаш търсеше точните думи: — Както и да е, за мен това е най-необичайната интервенция на света. Седя си аз вчера в Калифорния и тъпея на някаква скучна конференция, и в един момент по телефона ми се обажда обезумял предстоящият покойник Денис Мейнард и ми разправя за някаква страхотно красива манекенка, чийто мъж, дето не си знаел милиардите, бил на границата на самоубийството. И колкото и да не ти се вярва, аз първоначално се запънах заради огромните разстояния, но тогава Графинята от Бей Ридж взе телефона и заяви, че не приема „не“ за отговор. И докато се усетя, се намерихме в тоя частен самолет. А после се запознахме и с теб, което се оказа върхът на всичко. — Сви рамене. — Та мога единствено да кажа, че желая на теб и на жена ти всичко най-добро. Надявам се да останете заедно. Ще бъде великолепен край на цялата история.

Оня с жлезите кимна в знак на съгласие:

— Добър човек си ти, Джордан, и никога не го забравяй. Дори ако след десет минути хукнеш оттук и забиеш право някъде, където пушат крек, това няма да промени факта, че си добър човек. Това заболяване е адски шибано — коварно и озадачаващо. Аз самият три пъти бягах от рехабилитация, докато накрая успях. Стигна се дотам, че семейството ми ме намери под един мост; живеех като просяк. А най-гадното бе, че и след като ме намериха и най-после успяха да ме вкарат в рехабилитация, аз пак избягах и се върнах под моста. Странна е тая болест.

Изпуснах дълбока въздишка:

— Няма какво да ви залъгвам. Дори още докато летяхме насам — докато ви разправях всички ония истерични истории и всички се смеехме неудържимо, — аз продължавах да си мисля за дрогата. Тия мисли прогарят тила ми, сякаш е някаква шибана доменна пещ. И отсега мисля как, щом се измъкна оттук, ще се обадя на дилъра ми за куалуди. Може да мина и без кокаин, но без куалуди — няма начин. Вече представляват прекалено голяма част от живота ми.

— Това чувство ми е напълно познато — каза Брад Дебелия и кимна. — Честно казано, и аз продължавам да мисля по същия начин за коката. Не минава ден, в който да не изпитам страхотна нужда да шмръкна. И все пак успявам вече тринайсет години да съм трезвен. И знаеш ли как го постигам?

— Знам, дебело копеле такова — усмихнах се. — Ден за ден, нали?

— А, ето че вече си научил нещо — рече Брад Дебелия. — Значи все още има някаква надежда да се оправиш.

— Да — измънках, — да започнем лечението.

Слязохме от колата и се отправихме по късата бетонова алея към главния вход. Вътре обстановката бе коренно различна от онова, което си бях представял. Беше разкошно. Приличаше на мъжки клуб, с дебел пухкав червен мокет, купища махагон и полиран орех, удобни на вид дивани, диванчета и фотьойли. Имаше и етажерка, пълна със стари на вид книги. А точно насреща й се намираше един кървавочервен кожен фотьойл с много висока облегалка. Видя ми се изключително удобен, затова отидох и се пльоснах на него.

А-а-а-а… откога не бях сядал така удобно, без мозъкът ми да ври от кокаин и куалуди? Вече нямах болки в гърба, нито в крака, нито в бедрото, нищо вече не ме болеше. Нищо не ме мъчеше, дори и най-малката дреболия. Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах… Вдъхнах дълбоко, приятно, трезво — част от един приятен, трезвен миг. Откога не се бях чувствал така? Откакто за последно бях трезвен, бяха минали почти девет години. Девет шибани години на пълна лудост! Ебаси майката — що за живот бях водил!

И усещах някакъв адски шибан глад! Исках да ям нещо. Всичко друго, освен зърнени топчета с вкус на плодове.

Брад Дебелия се приближи и попита:

— Добре ли си?

— Умирам от глад — рекох. — В момента бих платил и сто хиляди за един „Биг Мак“.

— Ще гледам да уредя нещо — отвърна. — Сега с Майк трябва да попълним няколко формуляра. А след като те приемат, ще ти потърсим нещо за ядене. — Усмихна се и се отдалечи.

Пак поех дълбоко въздух, но този път го задържах за цели десет секунди. Гледах право в средата на етажерката, когато най-сетне го изпуснах… и някак си изведнъж, точно в този миг, ме напусна и копнежът. Край. Никакви наркотици отсега нататък. Усещах го. Стига вече. Желанието ми изчезна. Няма го. Защо — така и няма да разбера. Просто осъзнах, че оттук нататък няма да пипна дрога. Нещо в мозъка ми прещрака. Някакво ключе се изключи и аз чисто и просто го разбрах.

Станах от фотьойла и отидох до другия край на стаята, където Брад Дебелия и Майк с жлезите попълваха формулярите. Бръкнах в джоба си и извадих шейсетте долара.

— Не ми трябват — рекох на Брад Дебелия и му ги подадох. — Реших да остана.

— Браво, приятелю — усмихна се той и кимна, сякаш всичко му беше ясно.

Преди да си тръгнат им казах:

— И не забравяйте да се обадите на Графинята от Бей Ридж да се свърже с пилотите. Иначе кой знае колко седмици ще висят да ме чакат.

— За здравето на Графинята от Бей Ридж! — каза Брад Дебелия и се престори, че вдига тост.

— За здравето на Графинята от Бей Ридж! — повторихме всички хорово.

После се прегърнахме и си обещахме да поддържаме връзка. Макар да си давах сметка, че няма да стане. Бяха си свършили работата и беше време да се отправят към следващия си случай. А на мен ми беше време да стана трезвен.

 

 

Но още на следващата сутрин започна някакъв нов вид лудост: трезва лудост. Събудих се към девет, чувствайки се напълно свеж. Никакви симптоми на абстиненция, никакъв махмурлук и никакъв копнеж за поемане на наркотици. А още не бях дори почнал истинската рехабилитация. Това щеше да стане на другия ден. Все още бях в отделението за детоксикация. На път към столовата за закуска ме мъчеше една-единствена мисъл: така и не бях успял да се свържа с Графинята, която като че ли беше излетяла от гнездото. Когато звъннах в къщата в Олд Бруквил, говорих с Гуин, а тя ми каза, че Надин просто изчезнала. Обадила се само веднъж, да поговори с децата, и дори нито веднъж не споменала името ми. Което ме караше да предполагам, че бракът ни е приключил.

На връщане към стаята ми след закуска някакъв мускулест тип с жесток мълет^[1] и с подчертано параноидно изражение на лицето ми махна да се приближа. Срещнахме се при телефонните автомати.

— Здрасти — рекох и протегнах ръка. — Казвам се Джордан. Как си?

Той предпазливо се ръкува с мен, после ми изшътка, докато шареше с очи:

— Върви след мен.

Кимнах му и го последвах обратно в столовата, където седнахме на една квадратна маса, далеч от хорските уши. По това време в столовата имаше само една шепа народ, повече от персонала, по бели престилки. Вече бях класифицирал новия ми приятел като пълна откачалка. Облечен беше като мен, с дънки и тениска.

— Казвам се Антъни — рече и протегна десница за ново ръкуване. — Ти ли си оня, дето пристигна вчера с частен самолет?

Боже мили! А аз възнамерявах поне веднъж да съм анонимен, да не стърча като ударен с чук палец.

— Аз съм — казах, — но ще те замоля много да не приказваш за това. Искам да не се отличавам от останалите, окей?

— Няма да те издам — промърмори, — но тук надали има нещо, което може да се опази в тайна.

Прозвуча ми доста необичайно, в стил „1984-та“ на Джордж Оруел.

— Така ли? — рекох. — И защо?

Той пак се озърна.

— Щото това тук си е един шибан Аушвиц — прошепна. После ми намигна.

В този миг осъзнах, че човекът не е напълно откачен, може би леко не с всичкия си.

— А защо е като в Аушвиц? — попитах с усмивка.

Сви яките си рамене.

— Заради шибаните изтезания. Не пада по-долу от немски концлагер. Виждаш ли ги ония от персонала там? — И посочи с глава. — Тия са СС. Стовари ли те веднъж влакът тук, връщане няма. И полагаш робски труд.

— Какви ги приказваш, мама му стара? Та нали програмата трае само четири седмици?

Стисна устните си така, че образуваха тънка линия, и поклати глава.

— За теб може и да е така, но не и за останалите от нас. Предполагам, че не си лекар, нали така?

— Не, банкер съм… макар че на практика вече съм се пенсионирал.

— Какво? — възкликна. — Ти — пенсионер? Че ти си още младеж.

— Не съм младеж — изсмях се. — Но защо питаш дали не съм лекар?

— Защото тук почти всеки един е или лекар, или сестра. Аз самият съм хиропрактор. Такива като теб са малцина. Останалите са тук, понеже са изгубили разрешителното си да практикуват медицина. Така че персоналът ни е гепил за ташаците. Стига да кажат, че не си излекуван, оставаш си без разрешително. Истински шибан кошмар, ти казвам. Някои от нас са тук вече над една година, а все още не могат да си върнат разрешителното! — Поклати мрачно глава. — Тука е една пълна шибана лудница. Всеки порти останалите в старанието си да трупа точки пред персонала. Шибана гадост. Нямаш си представа какво е. Пациентите се движат, сякаш са роботи и рецитират алабалистиките на „Анонимните алкохолици“, уж са вече рехабилитирани.

Кимнах, понеже картинката ми ставаше ясна. Подобна чалната обстановка, в която персоналът има такива големи права, е направо развъдник на злоупотреби. Слава Богу, мен поне нямаше да ме засегне.

— А как са жените-пациентки? Има ли готини?

— Само една — отвърна. — Ама страхотна. Дванайсет точки по десетобалната система.

Сега вече наострих уши!

— Как изглежда, опиши ми я.

— Миньонче, блондинка, метър и шейсет и пет, невероятно тяло, лице без грешка, къдрави коси. Истинска красавица. Путка, та дрънка.

Кимнах и си взех бележка наум да се пазя от нея. Такива само беля могат да ти докарат.

— А какво ще кажеш за самия Дъг Талбът? Персоналът така говори за него, сякаш е някакъв шибан бог. На какво прилича?

— На какво прилича ли? — измърмори моят параноичен приятел. — На Адолф шибания Хитлер. Или по-скоро на доктор Йозеф Менгеле. Страхотен самохвалко и ни е гепил за ташаците всички до един — с изключение на теб и евентуално на още двама-трима. Но ти все пак трябва да си нащрек, защото сто на сто ще се опитат да използват семейството ти срещу теб. Ще се намъкнат в мозъка на жена ти и ще й кажат, че ако не останеш тук шест месеца, ще се върнеш към дрогата и ще запалиш децата си живи.

 

 

По-късно, към седем вечерта, се обадих в Олд Бруквил, но Графинята все още беше „безследно изчезнала“. Успях обаче да си поговоря с Гуин; казах й, че през деня съм се срещнал е терапевтката ми и че ми е поставила субдиагноза^[2] (каквото и да значеше това) за пристрастеност към компулсивно харчене, както и към секса, което и в двата случая си беше вярно, макар че според мен никак не им влизаше в шибаната работа. Както и да е, терапевтката ме беше сложила на ограничен режим на пари и мастурбиране — можех да притежавам пари, само колкото да ми стигнат за автоматите за разни продукти и да мастурбирам само по веднъж на няколко дни. Предполагах, че второто ограничение се прилага на принципа на честната дума.

Помолих Гуин да намери начин да пъхне две-три хиляди долара в някои навити на топка чорапи и да ми ги прати по ЮПиЕс. Надявам се Гестапо да не ги гепи, рекох, но това бе най-малкото, което можеше да направи за мен, особено след като бе една от основните ми помощнички в дрогата в продължение на девет години. Реших ограничението върху чекиите да не го споделям с Гуин, въпреки тайното ми подозрение, че с него щеше да ми е по-трудно да се справя, отколкото с онова върху парите. Щото само от четири дни бях трезвен, а получавах спонтанна ерекция при всеки полъх на вятъра.

Много ми домъчня обаче когато, преди да затворя, телефона взе Чани и ми каза:

— Ти защо си в Атлантика? Защото бутна мама по стълбите ли?

— И за това, шушко — отвърнах. — Тати беше много болен и не знаеше какво прави.

— Ако си още болен, мога ли пак да те цункам да ти мине?

— Надявам се — отговорих натъжен. — Може да цункаш и мама, и тати да им мине. — И усетих как очите ми се напълниха със сълзи.

— Ще го направя — каза тя напълно сериозно.

Прехапах устната си, за да не ревна.

— Знам, бебче. Знам, че ще го направиш. — После й казах колко много я обичам и окачих слушалката. Вечерта, преди да си легна, се свлякох на колене и отправих молитва — Чани така да ни цунка, че да ни мине. После всичко щеше да е наред.

 

 

Събудих се на следващото утро, готов за среща с превъплъщението на Адолф Хитлер — дали пък не беше на доктор Йозеф Менгеле? Както и да е, всички от рехабилитацията — и пациенти, и персонал — се събраха в аудиторията за едно от редовните групови събрания. Залата беше огромна, без разделителни стени. Имаше подредени в кръг сто и двайсет сгъваеми стола, а в предната част на залата имаше малък подиум с катедра, откъдето ораторът на деня щеше да сподели своята наркоманска трагедия.

И ето ме седнал като обикновен пациент в голям кръг пристрастени към дрогата лекари и сестри (или марсианци, както им виках, понеже бяха от планетата Талбът Марс). В този миг всички погледи бяха насочени към днешния гастрольор — жалка на вид жена на четирийсет и нещо, със задник колкото Аляска и с жесток обрив от акне, какъвто обикновено се среща у хората с умствено разстройство, които прекарват по-голямата част от живота си под въздействието на психотропни вещества.

— Здравейте — каза тя притеснено. — Казвам се Сюзън и съм… ъ-ъ-ъ… алкохоличка и наркоманка.

Всички марсианци в залата, включително и аз, отговорихме както следва, със „Здравей, Сюзън!“, при което тя се изчерви, после сведе глава в знак на поражение — или може би на победа? Както и да е, не се съмнявах, че ще ръси като за световно.

Обаче настана мълчание. Явно Сюзън не си падаше по говоренето пред много хора, или пък мозъкът й бе дал на късо вследствие на всичката изконсумирана дрога. И докато Сюзън си събираше мислите, използвах времето да хвърля един поглед на Дъг Талбът. Седеше най-отпред, с лице към залата, с по петима души от персонала от двете му страни. Имаше къса, снежнобяла коса и изглеждаше на около шейсет. Кожата му бе бяла и с нездрав вид, а физиономията му бе мрачна и строга, като на зъл надзирател, който поглежда осъдения на смърт в очите, преди да дръпне шалтера на електрическия стол и казва: „Правя го единствено за твое добро!“

Най-после Сюзън продължи:

— Вече… съм… ъ-ъ-ъ… трезва… от близо осемнайсет месеца, но нямаше да го постигна без помощта и насърчението, оказано ми… ъ-ъ-ъ… от Дъг Талбът. — При което се извърна към Дъг Талбът и сведе глава, а цялата зала се изправи на крака и заръкопляска — всички, освен мен. Бях прекалено шокиран от колективната гледка, как над сто гъзолижещи марсианци се стремят да си възвърнат разрешителните.

Дъг Талбът махна с ръка на марсианците, после небрежно поклати глава в смисъл: „Моля ви, притеснявате ме! Аз тази работа я върша единствено от любов към човечеството!“ Но не се и съмнявах, че щастливата шпицкоманда от персонала най-старателно си записва кой колко силно ръкопляска.

И докато Сюзън продължаваше да ръси, започнах да се оглеждам около себе си — да мерна къдравата блондинка с разкошното лице и с тялото-убиец и накрая я открих седнала точно насреща ми, на другата страна на кръга. Ама наистина беше разкошна. Имаше нежни, ангелски черти — не издяланите манекенски черти на Графинята, но въпреки това красиви.

Изведнъж марсианците пак рипнаха на крака, а Сюзън срамежливо се поклони. После се заклати по посока на Дъг Талбът, приведе се и го прегърна. Не някаква задушевна прегръдка обаче; тялото й не се допря до неговото. Сигурно и доктор Менгеле така са го прегръщали малцината му оцелели пациенти, когато са се срещали на сбирки на випуска на ужаса — някаква екстремна версия на стокхолмския синдром, при който заложниците започват да боготворят похитителите си.

После и една от персонала поръси малко. Този път, щом марсианците станаха, станах и аз. Всеки грабна по една ръка на стоящите от двете му страни, грабнах и аз.

Сведохме едновременно глави и зарецитирахме мантрата на АА: „Нека Бог ни дари със спокойствие да приемем това, което не можем да променим, със смелост, за да променим това, което можем, и с мъдрост, за да прозрем разликата.“

Всички запляскаха, заплясках и аз — само че този път го правех най-искрено. В края на краищата, колкото и цинично копеле да бях, не можех да отрека, че АА е нещо удивително, че спасява живота на милиони хора.

В дъното на залата имаше дълга правоъгълна маса с няколко кани кафе и подноси с курабии и сладкиши. Бях се запътил натам, когато чух нечий непознат глас да вика:

— Джордан! Джордан Белфърт!

Обърнах се и какво да видя? Беше самият Дъг Талбът. Понесъл се бе към мен с огромна усмивка по болнавото си лице. Беше висок мъж, около метър и осемдесет и пет, макар да не изглеждаше много във форма. Носеше скъпо на вид синьо спортно сако и сив панталон от туид. И ми махаше да отида при него.

В този миг усетих сто и пет чифта очи, които се преструваха, че не ме гледат — всъщност очите бяха сто и петнайсет чифта на брой, понеже и персоналът се преструваше.

— Най-накрая се срещнахме — каза той, протегна десница и кимна многозначително с глава. — Приятно ми е. Добре дошъл в „Талбът Марш“. Имам чувството, че с теб сме духовни братя. Брад ми разказа куп неща за теб. Нямам търпение и аз да чуя всички ония истории. И аз имам няколко, макар със сигурност да не са на нивото на твоите.

Усмихнах се и поех ръката на новия си приятел.

— И аз съм чувал много за теб — отвърнах, потискайки желанието си да го кажа с ироничен тон.

Постави ръка на рамото ми:

— Ела — каза дружески, — да се отбием за известно време в кабинета ми. После, следобед, ще те откарам. Местим те в един от апартаментите горе на хълма.

И изведнъж усетих каква сериозна беля очаква цялата тази рехабилитация. Имах вече за свой най-добър приятел самия собственик — недостижимия, единствения и неповторим Дъг Талбът — и това бе добре известно на всеки един пациент и служител. Вълка отново бе готов да се озъби — дори в рехабилитацията.

* * *

Дъг Талбът се оказа доста свестен човек и близо час си разменяхме „фронтови“ спомени. Както съвсем скоро щях да установя, на практика почти всички възстановяващи се наркомани споделят някакво патологично желание да играят на „Ха да видим чие пристрастяване е било по-лудо — моето, или твоето?“ Очевидно Дъг много бързо усети, че изобщо не може да се мери с мен, а когато стигнах до оная част, където нацепих мебелите с кухненския нож, реши, че е чул достатъчно.

Затова смени темата и захвана да ми обяснява как работел по превръщането на фирмата си в акционерно дружество. После ми даде някакви документи, да съм видел каква страхотна сделка се заформяла. Проучих ги внимателно, макар че ми беше трудно да се съсредоточа. Изглежда нещо в мозъка ми бе прещракало и по отношение на Уолстрийт, та при вида на документите изобщо не изпитах обичайното вълнение.

После се качихме в черния му мерцедес и той ме откара до апартамента ми, който беше на същата улица с рехабилитацията. Не беше част от самия „Талбът Марш“, но Дъг бе сключил някаква сделка с фирмата, която управляваше комплекса, та около една трета от петдесетте къщи-близнаци се заемаха от пациенти на „Талбът“. Още един център на печалбата, рекох си.

Докато слизах от мерцедеса, Дъг каза:

— Ако мога да направя нещо за теб, или ако някой от персонала или пациентите се държи зле с теб, само ми кажи.

Благодарих му, правейки си сметката, че шансът да се обърна към него по този въпрос, преди да са изтекли четирите ми седмици, е деветдесет и девет на сто. После тръгнах да влизам в леговището на лъва.

Във всяка къща имаше по шест апартамента. Моят беше на втория етаж. Качих се по стълбите и заварих вратата на апартамента си да зее отворена. Вътре двамата ми съквартиранти седяха до кръгла маса за хранене от някакво евтино избелено дърво. Пишеха като бесни в тетрадки със спирала.

— Здрасти. Казвам се Джордан — рекох. — Приятно ми е да се запознаем, момчета.

И без дори да се представят, единият от тях, висок рус мъж на четирийсет и нещо, запита:

— Какво иска Дъг Талбът?

После другият, добре изглеждащ мъж всъщност, добави:

— Да, бе, ти откъде го познаваш Дъг Талбът?

Усмихнах им се и рекох:

— И на мен ми е приятно да се запознаем, момчета. — После минах покрай тях, без да им кажа и дума повече, влязох в спалнята и затворих вратата. Вътре имаше три легла, едното от които бе незастлано. Хвърлих куфара си до него и седнах върху матрака. В другия край на стаята имаше някакъв евтин телевизор върху евтина дървена поставка. Включих го и пуснах новините.

Само след минута съквартирантите ми нахлуха.

— На гледането на телевизия през деня се гледа с лошо око — каза русият.

— Телевизията подхранва заболяването — каза хубавецът. — Смята се, че пречи на правилното мислене.

Правилно мислене ли? Исусе Христе! Тия изобщо си нямаха представа колко съм откачен!

— Вижте какво, много ценя загрижеността ви за моето заболяване — озъбих се, — но почти цяла седмица не съм гледал телевизия, така че, ако не възразявате, махнете ми се от шибаната глава и си гледайте собствените заболявания! Ако ми се прииска да мисля неправилно, бъдете сигурни, че точно това ще направя.

— Ти що за доктор си в крайна сметка? — попита русият с обвинителен тон.

— Изобщо не съм лекар. А какво е положението с оня телефон там? — и посочих към бежовия апарат върху дървеното бюро. Над него имаше малко правоъгълно прозорче, което отчаяно плачеше някой да го измие. — Имаме ли право да го ползваме, или и това минава за неправилно мислене?

— Можеш да го ползваш — рече хубавецът, — но само ако разговорът е за сметка на отсрещната страна.

Кимнах.

— А ти какъв доктор си?

— Бях офталмолог, но ми отнеха разрешителното.

— А ти? — попитах русия, който явно бе член на „Хитлерюгенд“. — И твоето разрешително ли е отнето?

— Зъболекар съм — кимна, — а разрешителното ми го отнеха съвсем заслужено. — Говореше като някакъв робот. — Страдам от ужасно заболяване и трябва да се излекувам. Благодарение на персонала на „Талбът Марш“ вече имам голям напредък в своето възстановяване. В момента, в който ми кажат, че съм излекуван, ще се постарая да си възвърна разрешителното.

Поклатих глава, сякаш току-що бях чул нещо противоречащо на всякаква логика, после вдигнах телефона и набрах Олд Бруквил.

— На разговорите над пет минути се гледа с лошо око — каза зъболекарят. — Вредят на възстановяването ти.

— Персоналът ще те санкционира — добави очният лекар.

— Нима? — рекох. — А по какъв шибан начин ще разберат?

И двамата вдигнаха вежди и свиха невинно рамене.

Пуснах им мъртвешка усмивка:

— А сега, ако обичате, ме извинете, тъй като искам да проведа два-три разговора. До един час смятам, че ще освободя телефона.

Русият кимна и погледна часовника си. После и двамата се върнаха във всекидневната и се отдадоха на своето възстановяване.

Гуин вдигна телефона само след секунда. Поздравихме се радостно, после тя пошепна:

— Пратих ти хиляда долара в твоите чорапи. Получи ли ги?

— Още не — казах. — Но до утре би трябвало да са тук. По-важното, Гуин, е, че не желая да ти създавам повече неприятности по отношение на Надин. Знам, че си е у дома и че не желае да ми се обади, така че няма никакъв проблем. Няма нужда да й казваш дори, че съм се обаждал. Просто вдигай телефона всяка сутрин и ми давай да поговоря с децата. Ще се обаждам към осем, окей?

— Окей — рече Гуин. — Надявам се двамата с госпожа Белфърт да се сдобрите. Тук напоследък е прекалено тихо. И прекалено тъжно.

— И аз се надявам на същото, Гуин. И то истински. Побъбрихме още няколко минути, преди да й кажа дочуване.

По-късно същата вечер, малко преди девет, получих първата си лична доза талбътмаршка лудост. Във всекидневната се проведе събрание на всички живеещи в къщата, на което се предполагаше да споделим всяко едно нещо, което ни е възмутило през деня. Наричаха го „десетостъпно събрание“, понеже имало нещо общо с десетата стъпка на Анонимните алкохолици. Но когато взех брошурата на АА и прочетох десетата стъпка — която изисква да продължаваме да правим равносметка за самите себе си и когато допускаме грешки, бързо си ги признавахме, — така и не проумях какво общо има тя с нашето събрание.

Както и да е, осмината събрали се седнахме в кръг. Първият лекар — мижав плешивко на четирийсет и нещо, каза:

— Името ми е Стив и съм, алкохолик, наркоман и сексохолик. И от четирийсет и два дни съм трезвен.

— Здрасти, Стив! — отвърнаха останалите лекари. — И го казаха с такъв хъс, че ако не знаех истината, щях да предположа, че за пръв път го виждат.

А Стив продължи:

— И днес само едно нещо ме възмути и то е във връзка с Джордан.

— С мен ли? — направо подскочих. — Че аз и две думи не съм разменил с теб, бе, приятелю. Как можеш изобщо да си ми възмутен?

— Не ти е разрешено да се защитаваш, Джордан — каза любимият ми зъболекар. — Целта на това събрание е съвсем друга.

— О, извинявайте — измърморих. — И каква по-точно е целта на това ненормално събрание, ако обичате, понеже някак си не успявам да я изчисля?

Те едновременно поклатиха глави, сякаш съм тъп, или нещо такова.

— Целта на настоящото събрание — заяви нацистът-дентист — е, че потискането на възмущението може да попречи на възстановяването. Така че всяка вечер се събираме да си кажем какво през деня ни е обидило.

Огледах групата — до един бяха обърнали ъгълчетата на устните си надолу и кимаха мъдро.

— Добре де, мога ли поне да чуя с какво съм възмутил добрия стар Стив? — поклатих глава отвратен.

Всички кимнаха, а Стив каза:

— Възмутен съм от връзката ти с Дъг Талбът. Всички от нас са тук от няколко месеца — някои дори от близо година, — но никой от нас не е успял дори да размени и една дума с него. А той те докара лично с мерцедеса си.

Разсмях се право в лицето на Стив:

— Та това ли те възмущава? Понеже ме е докарал с шибания си мерцедес?

Той кимна и наведе глава в знак на поражение. Няколко секунди подир туй следващият от кръга се представи по същия малоумен начин и каза:

— И аз съм възмутен от теб, Джордан, за това, че пристигна с частен самолет. Аз пари за ядене нямам, а ти се шматкаш насам-натам с частни самолети.

Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие.

— Други поводи да си възмутен от мен? — попитах.

— Да — отвърна. — И аз съм възмутен от връзката ти с Дъг Талбът.

Още кимания.

После поредният доктор се представи като алкохолик, наркоман и пристрастен към яденето и каза:

— И аз се възмутих от едно-единствено нещо, и то също от страна на Джордан.

— Леле-мале — измърморих, — ама че шибана изненада! И би ли ми направил удоволствието да поясниш?

Той сви устни:

— По същите изказани досега причини, плюс това, че поради връзката ти с Дъг Талбът от теб не се изисква да спазваш тукашния правилник.

Огледах стаята. Всички кимаха в знак на съгласие.

Един по един и седмината ми съпациенти споделиха възмущението си от мен. Когато дойде моят ред, казах:

— Здравейте, аз съм Джордан и съм алкохолик, пристрастен съм към куалудите и към кокаина, а освен това и към ксанакса и валиума, морфина, клонопина, течното екстази, марихуаната, перкосета, мескалина и почти всичко останало, включително скъпи курви, курви на средна цена, от време на време и някоя уличница, но само когато изпитвам нужда да се самонакажа. Понякога ходя на масаж в някой от ония корейски салони, където млада корейка ми прави чекия с масло за бебе. И винаги й предлагам двеста долара отгоре, ако е навита да си завре езика в задника ми, но невинаги успявам да я кандърдисам поради езиковата бариера. И никога не ползвам презерватив — ей така, по принцип. От пет дена вече съм трезвен и се движа с постоянна ерекция. Много ми липсва жена ми и ако искате наистина да ме презирате, ще ви я покажа на снимка. — Свих рамене. — Както и да е, аз пък съм възмутен от всички вас за това, че сте шибани путки и гледате да си го изкарате на мен заради личните си провали в живота. Ако наистина желаете да подпомогнете собственото си възстановяване, престанете да гледате навън, а се вгледайте в самите себе си, понеже до един сте шибани недоразумения и срам за човечеството. И, между другото, в едно отношение сте прави — наистина съм приятел с Дъг Талбът, така че ви желая всичко най-добро, когато захванете утре да ме портите на персонала. — С тези думи излязох от кръга, след което добавих: — Моля да ме извините, ама трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Любимият ми зъболекар заяви:

— Все още не сме обсъдили твоята част от домакинските задължения. Всеки един си има район за почистване. Тая седмица сме те записали да чистиш тоалетните.

— Никак не съм убеден — озъбих се. — Като начало, от утре, въвеждам тук камериерка. Обърнете се към нея, ако обичате.

Отидох в спалнята, затръшнах вратата и се обадих на Алън Липски да му разкажа за пълната лудост на талбътските марсианци. Смяхме се в продължение на петнайсет минути, после захванахме да си говорим за едно време.

Преди да оставя слушалката, го попитах не е ли чул нещо от Графинята. Каза, че не бил и аз натъжен приключих разговора. Вече мина половин седмица, а нещата с нея никак не изглеждаха розови. Включих телевизора и се опитах да затворя очи, но, както винаги, сънят отказваше да дойде. Най-после, някъде около полунощ, все пак успях да заспя — с още един трезв ден на моя сметка и надървен до болка хуй в гащите.

* * *

Точно в осем на следващата сутрин се обадих в Олд Бруквил. Някой вдигна телефона още на първото позвъняване.

— Ало? — каза тихичко Графинята.

— Над, ти ли си?

Съчувствено:

— Да, аз съм.

— Как си?

— Добре съм. Справям се някак си.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах:

— Обадих се… да пожелая добро утро на децата. Там ли са?

— Какво има? — попита тъжно тя. — Не искаш ли повече да говориш с мен?

— Ама, разбира се, че искам да говоря с теб! Няма нещо друго на тоя свят, което да желая по-силно от това, да говоря с теб. Просто мислех, че ти си тази, която не желае да разговаря с мен.

— Това не е вярно — рече тя загрижено. — И аз искам да говоря с теб. За добро или зло, все още сме женени. В случая май е за зло, нали?

Усетих как очите ми се наливат със сълзи, но успях да ги възпра.

— Не знам какво да кажа, Над. Много… съжалявам за онова… което се случи… Аз… Аз…

— Недей — каза, — няма нужда да се извиняваш. Разбирам какво стана и ти прощавам. Това, прошката, е най-лесното. По-трудно ми е да го забравя. — Направи пауза. — Но наистина ти прощавам. И искам да продължим заедно, да спасим брака ни. Въпреки всичко, което стана, продължавам да те обичам.

— И аз те обичам — изрекох през сълзи. — Повече, отколкото си мислиш, Над. Не знам… не знам какво да ти кажа. Не знам как стана така… Не бях… спал от цели месеци и — поех дълбоко въздух — не съзнавах какво върша. Всичко ми е размазано в съзнанието.

— Аз съм не по-малко виновна от теб — каза тя нежно. — Гледах те как се самоубиваш, но само стоях и не те възпирах. Мислех, че ти помагам, а всъщност съм вършила точно обратното. Не го съзнавах.

— Вината не е у теб, Над, а у мен. Но всичко стана тъй бавно, в течение на толкова много години, че не се усетих. Докато изведнъж загубих контрол над себе си. Винаги съм се смятал за силна личност, но дрогата излезе по-силна и от мен.

— Липсваш на децата, и на мен ми липсваш. От няколко дни искам да си поговоря с теб, но Денис Мейнард ме посъветва да изчакам, докато си напълно детоксикиран.

Копелето мръсно! Майката ще му еба! Поех дълбоко въздух и се помъчих да се успокоя. Най-малко имах нужда да изтърва нервите си, докато разговарям с Графинята по телефона. Трябваше да й докажа, че все още мога да мисля логично, че дрогата не ме е променила безвъзвратно.

— Знам — рекох. — Добре че си се сетила да пратиш вторите двама доктори до болницата — нарочно не я нарекох „лудница“, — понеже нямаш представа колко ми е противен Денис Мейнард. Заради него насмалко не отказах да се подложа на рехабилитация. Просто има нещо в него, дето ми бърка в здравето. Имах чувството, че е тръгнал да те сваля. — И зачаках да ми каже, че съм луд.

А тя се засмя тихичко:

— Ха, интересно е, че го казваш, понеже и Лори е на същото мнение.

— Така ли? — рекох, а в мисълта ми се появи изразът „поръчково убийство“. — А пък аз си мислех, че ме е прихванала параноята.

— Не знам — каза пищната Графиня. — В началото явно съм била прекалено разстроена, че да го усетя, но той в един момент ме покани да ходим на кино, което ми се видя доста нередно.

— Ти съгласи ли се? — Най-добрата смърт, помислих си, ще е от загуба на кръв вследствие на кастрация.

— Как ще отида! Кое му дава право да иска подобни неща от мен. Както и да е, на другия ден си замина и оттогава не съм го чувала.

— Защо не ме посети в болницата, Над? Страшно ми липсваше. Не преставах да си мисля за теб.

Настъпи дълга пауза, но я изчаках докрай. Трябваше да чуя отговора й. Все още се измъчвах от въпроса защо тази жена, съпругата ми — която очевидно все още ме обича, — не дойде да ме види след опита ми да се самоубия. Нямаше логика.

Чак след десет секунди тя каза:

— В началото ме бе страх заради онова, което стана на стълбите. Трудно ми е да ти го обясня, но ти тогава не беше на себе си, беше някакъв съвсем различен човек, обладан от някакви демони. Не знам. После и Денис Мейнард ми каза да не се срещам с теб, докато не постъпиш в рехабилитация. Не знаех дали е прав, или не. Нямах някакъв предначертан план за действие, а пък и той нали се водеше за специалист. Както и да е, важното е, че вече си постъпил в рехабилитация, нали?

Идваше ми да й кажа „не“, но не му беше времето да навлизам в спорове. Имахме цял живот на разположение да си доизясняваме нещата.

— Да, така е. Тук съм и това е най-важното.

— Трудна ли ти е абстиненцията? — смени тя темата.

— В интерес на истината, не изпитвам никакви симптоми на абстиненция; поне аз не ги усещам. Колкото и невероятно да ти звучи, така, както си седях в приемната, изведнъж цялото желание ме напусна. Както и да е, тук е една доста идиотска обстановка. И това, че ще остана трезвен, ще се дължи единствено на мен, а не на „Талбът Марш“.

Вече с крайно притеснен тон:

— Но нали ще си изкараш всичките двайсет и осем дни, все пак?

— Спокойно, сладур — засмях се. — Ще остана. Все още се нуждая от почивка от цялата лудница. Пък и процедурата в стил АА всъщност много си я бива. Прочетох книгата за тях и направо се шашнах. Когато се прибера, ще продължа да посещавам събранията им — за всеки случай, да не се върна назад.

Продължихме да разговаряме още половин час и в края на разговора вече бях убеден, че съм си възвърнал Графинята. Усещах го с мозъка на костите си. Споделих й за ерекциите и тя обеща да помогне в това отношение в мига, в който се прибера. Поисках да правим секс по телефона, но тя ми отказа. Абе, дай да й натяквам още, рекох си. Все някой ден ще кандиса.

После си казахме взаимно, че се обичаме и си обещахме да пишем всеки ден. Преди да окача слушалката й казах, че ще й се обаждам по три пъти на ден.

Следващите няколко дни минаха спокойно и докато се усетя, навърших цяла седмица без никаква дрога.

Всеки ден ни се полагаха по няколко часа лично време, за ходене на фитнес и тем подобни занимания, и аз бързо се включих в една групичка марсианци-гъзолизци. Един от докторите — анестезиолог, който имал навика да упоява себе си, докато пациентите му били върху операционната маса — бе прекарал над година в „Талбът Марш“ и бе уредил да му докарат колата. Смотана сива тойота хечбек, ама вършеше работа.

До залата имаше десет минути път и аз бях на задната седалка по сиви шорти „Адидас“ и потник, когато изведнъж го надървих до възбог. Не знам на вибрациите на четирицилиндровия двигател ли се дължеше, или на неравностите по пътя, но нещо изпрати кило кръв в слабините ми. Беше огромна ерекция, твърда като камък, от ония, дето ти се опират в бельото и трябва да ги наместиш, а после повторно да ги наместваш, иначе ще пощурееш.

— Гле’йте к’во става — рекох, свалих предницата на шортите и показах пениса си на марсианците.

Всички се извърнаха облещени. Пък и добре изглеждаше, мен ако питахте. Въпреки ръста ми, Бог бе ме надарил в това отношение.

— Никак не е зле! — казах на моите приятели докторите, грабнах пениса си и го опънах няколко пъти. После се плеснах с него по стомаха, при което се чу едно приятно „туп“.

Най-после, след четвъртото „туп“, всички се разсмяха — един особено рядък момент в „Талбът Марш“ — момент между мъже, момент между марсианци, който ти позволява да се отърсиш от нормалните префърцунености на обществото, да не даваш и пет пари за хомофобията и да усещаш, че мъжете са си мъже! Впоследствие му направих една хубава тренировка и останалата част от деня мина без никакви особени събития.

На другия ден, непосредствено след обяда, участвах в някаква удивително скучна групова терапия. Влезе терапевтката ми и каза, че желае да ме види.

По-хубаво от това — здраве му кажи! Но само за две минути, след което седнахме в малкия й кабинет, а тя наклони глава под някакъв хитър ъгъл и запита с тона на Велик инквизитор:

— Та как си днес, Джордан?

Извих надолу ъгълчетата на устата си и свих рамене.

— Добре съм, да кажем.

Тя се усмихна хитро и попита:

— Идвали ли са ти някакви желания напоследък?

— О, ни най-малко — отвърнах. — По десетобалната система, бих поставил на нула желанието ми за дрога. Дори под нула, бих казал.

— Това е много хубаво, Джордан. Много, много хубаво.

Ебаси майката! Искаше да ми каже нещо, а не усещах накъде бие.

— Нещо съм объркан. Да не би някой да ти е казал, че си мисля за поемане на дрога?

— Не, не — поклати глава тя. — Нищо общо няма с дрогата. Чудех се дали напоследък обаче си изпитвал някакви други желания, за нещо друго, освен дрога.

Прерових краткосрочната си памет за някакво друго желание, но не се сетих за нищо, освен очевидното ми желание да се прибера у дома и да чукам Графинята до побъркване цял месец, без прекъсване.

— Не — рекох, — никакви други желания. Е, мъчно ми е за жена ми и прочее и ми се ще да съм си у дома при нея, но това е всичко.

Тя сви устни, кимна бавно и рече:

— А имал ли си желанието да се ексхибиционираш пред други?

— Моля? — отрязах я. — За какво говориш? За какъв ме мислиш, за някой от тия по градинките ли? — И негодуващо поклатих глава.

— Защото — каза тя с пълна сериозност — днес получих три писмени оплаквания от трима отделни пациенти, че си се бил разкрил пред тях, — че си свалил шортите си и си мастурбирал в тяхно присъствие.

— Пълна глупост — изломотих. — Изобщо не си правех чекия. Просто го опънах няколко пъти, после го шляпнах в корема си, да се посмеем на звука. Нищо повече. Какво толкова е станало? Там, откъдето съм, никой не обръща внимание на подобни мъжки задевки. — Поклатих глава. — Просто се ебавах. Имам ерекция през цялото време, откакто дойдох тук. Предполагам, че хуят ми едва сега се събужда от всичките наркотици. Но щом всички толкова много се притесняват, обещавам да си държа звяра в клетката през останалите няколко седмици. Никакъв проблем.

Тя кимна:

— Трябва да ти е ясно, че си травматизирал някои от останалите пациенти. На този етап възстановяването им е все още нестабилно и всякакъв шок от този род може да ги тласне към повторна употреба.

— Травматизирал ли съм ги, казваш? Айде стига, бе! Това вече е прекалено, не смяташ ли? А, бе… Боже мили, та тук става дума за зрели мъже! Как може да ги травматизира гледката на моя хуй, освен ако някой от тях не е изпитал желанието да го засмуче! Би ли могло това да е причината, как смяташ?

— Не мога да знам — сви рамене тя.

— Добре, аз пък ще ти кажа, че нито един от присъстващите в колата не беше травматизиран. Най-обикновена шега между мъже си беше. А са ме изпортили единствено, понеже искат да докажат на персонала, че са излекувани или рехабилитирани, или каквото там му викат. На всичко са готови, само и само да им възстановят шибаните им разрешителни, нали?

— Очевидно — кимна тя.

— А, значи на теб това ти е известно?

— Разбира се. А фактът, че всички се оплакаха, ме кара да поставя силно под въпрос степента на възстановяването им. — И ми се усмихна, един вид: „Надявам се, че не си се обидил.“ — Както и да е, това не променя факта, че поведението ти е било неприемливо.

— Добре де — измънках. — Няма вече.

— Хубаво — каза и ми подаде някакъв лист с написан на машина текст. — От теб искам само да подпишеш този договор за спазване на поведение. Нищо друго не пише, освен че се съгласяваш повече да не се излагаш пред хората. И ми подаде химикалка.

— Ти се ебаваш!

А тя поклати глава — „Ни най-малко“. Зачетох договора и се разсмях. Състоеше се само от няколко реда и пишеше точно онова, което ми беше казала. Вдигнах рамене, подписах се, после станах от стола и поех към вратата.

— Това ли е всичко? — озъбих се. — Приключихме ли по въпроса?

— Да, въпросът е приключен.

Но докато се връщах към груповата терапия, имах особеното чувство, че това далеч не е така. Тия марсианци не бяха с всичкия си.

 

 

На другия ден имаше нова дискусия около кръглата маса. И отново сто и петте марсианци и десетината души от персонала седяха в голям кръг в аудиторията. Липсата на Дъг Талбът обаче биеше на очи.

Затворих си очите и се приготвих за ръмежа. След десетина-петнайсет минути бях станал вир-вода и почти заспивах, когато чух:

— … Джордан Белфърт, когото повечето от вас познават.

Вдигнах глава. Моята терапевтка бе поела по някое време ръководството на събранието. Защо ли? — попитах се.

— Така че, вместо да имаме гостуващ събеседник — продължи терапевтката ми, — реших, че ще е по-полезно Джордан да сподели с групата за случилото се. — Погледна към мен. — Би ли бил така добър, Джордан, да споделиш с нас?

Огледах се и видях как всички марсианци са вперили погледи в мен, включително и Шърли Темпъл с прекрасните си руси къдрици. Все още не бях съвсем наясно какво точно иска от мен терапевтката ми, но изпитвах смътното подозрение, че има някаква връзка с перверзното ми поведение.

Наклоних се напред на стола си, вперих поглед в нея и вдигнах рамене:

— За мен не представлява проблем да говоря пред групата — рекох, — но какво точно искаш да им кажа? Имам куп истории. Избери си една.

При тези думи всичките сто и пет марсианци извъртяха марсианските си глави към терапевтката ми. Имах чувството, че наблюдават някакъв мач по тенис между двама ни.

— Ами — каза терапевтично тя, — в тази зала можеш да говориш каквото си искаш. Тук сме в пълна безопасност. Защо обаче не почнеш със случая в колата онзи ден, на път за фитнеса?

Марсианците пак извърнаха глави към мен. А аз през смях й рекох:

— Ти майтап ли си правиш, или какво?

Сега марсианците пак се извъртяха към нея… а тя сви устни и поклати глава, сиреч: „Ни най-малко; напълно съм сериозна!“

Ама че смешка, рекох си. Моята терапевтка ми оставя центъра на сцената. Великолепно! Вълка — отново в действие! Любимата ми ситуация. А от факта, че половината в залата бяха жени, ми ставаше още по-гот. От СЕК ми бяха отнели възможността да застана пред тълпа от хора и да си кажа приказката, но терапевтката ми най-любезно ми я беше възвърнала. Сега ще им спретна на марсианците едно незабравимо шоу!

Усмихнах се и кимнах на терапевтката:

— Може ли да застана в средата на залата, докато говоря? Мислите ми текат по-гладко, когато се движа.

Сто и пет марсиански глави се извърнаха към терапевтката ми.

— Както предпочиташ.

Застанах в средата на залата и се втренчих в очите на Шърли Темпъл.

— Здравейте всички! Казвам се Джордан и съм алкохолик, наркоман и със сексуални отклонения.

— Здрасти, Джордан! — отговориха ми от сърце, а неколцина дори се разсмяха леко. Шърли Темпъл обаче се бе зачервила като домат. Докато се описвах като човек със сексуални отклонения, я гледах право в огромните й сини очи.

— Не ме бива особено в изказванията пред много хора — рекох, — но ще се постарая. Окей, откъде да започна? А, от ерекциите ми — предполагам, че за начало е най-подходящо. Та да ви обясня в какво се корени проблемът ми. През последните десет години от живота ми хуят ми бе в състояние на полунаркоза вследствие на всичката консумирана от мен дрога. Не искам да ме разбирате погрешно — не че бях станал импотентен или нещо подобно, макар че, честно да си призная, поне хиляда пъти ми се е случвало да не мога да го вдигна заради всичката тая кока и куалудите.

От тук-таме се чу малко по-силен смях. А, Вълка от Уолстрийт! Да започнем веселбата! Вдигнах ръка за тишина.

— Вижте какво, в това няма нищо смешно. Най-сериозно ви го говоря. Защото повечето пъти, когато не можех да го вдигна, беше, когато съм с проститутки, тоест по три пъти седмично, да речем. Така че на практика си хвърлях парите на вятъра — ръсех се по хилядарка на тек, а дори не можех да спя с тях. Крайно тъжна работа, освен дето е и много скъпа. Както и да е, те в крайна сметка успяваха — поне по-големите майсторки сред тях, — нищо, че се налагаше да ме прикоткват с разни играчки и тем подобни. — Свих ъгълчетата на устните си надолу и вдигнах рамене, с други думи: „Няма за какво да се срамува човек от подобни играчки!“

Смехът този път наистина бе силен, а и без да гледам, усещах, че е най-вече от страна на марсианките. Подозренията ми се потвърдиха, когато огледах залата и видях как сияят марсианските лица на марсианките. Марсианските им рамене се разтърсваха при всеки кикот. В същото време марсианците ме пронизваха с убийствени марсиански погледи.

Махнах с ръка да ги спра и смело продължих:

— Няма значение, няма значение. Интересното обаче е, че с жена ми никога нямах подобен проблем. Винаги — е, да кажем, в повечето случаи — го вдигах, а ако видите как изглежда тя, моментално ще ви стане ясно защо ставаше така. Но след като почнах да шмъркам по седем грама кока на ден, и с нея започнах да имам проблем. Сега обаче, след като от една седмица не съм се докосвал до никаква дрога, имам чувството, че пенисът ми преживява някаква странна метаморфоза — възраждане, ако мога така да се изразя. Ерекцията ми трае по двайсет и три часа на ден… ако не и повече.

Изблик на женски марсиански смях. Огледах се. Завладях ги! В ръцете ми са! Вълка раздува истории пред дамите, и то в центъра на сцената!

— Та предположих, че някои от мъжете тук ще проявят съчувствие към състоянието ми. В края на краищата, нали е логично и други да изпитват такова ужасно страдание?

Огледах залата и забелязах, че всички марсианки кимат в знак на съгласие, а марсианците клатят глави наляво-надясно и ме гледат с презрение. Свих рамене.

— Та оттам възникна целият проблем. Пътувах с колата с още трима мъже-пациенти — безхуести пациенти, давам си сметка сега, — бяхме на път към фитнеса и не знам от какво, дали от вибрациите на двигателя, или от неравностите по пътя, но в крайна сметка се сдобих изневиделица с една огромна ерекция!

При поредното оглеждане на залата старателно избягнах огнените стрели от очите на марсианците, но се къпех в обожанието, което изразяваха лицата на марсианките. Шърли Темпъл облизваше устни в очакване. Намигнах й и продължих:

— Та се получи един такъв безобиден, чисто мъжки момент, нищо повече. Е, не отричам, че опънах кожата на змията няколко пъти — изблик на смях от страна на марсианките, — както и не отричам, че го шляпнах два-три пъти в корема си — нов смях — но всичко беше в границите на майтапа. В никакъв случай не бих казал, че съм го опъвал на сериозно, че да се изпразня на задната седалка, макар че не бих заклеймил някой, ако направи и това. Въпрос на вкус, в крайна сметка, нали?

При което някаква неидентифицирана марсианка изпищя: „Точно така: въпрос на вкус!“, а останалите марсианки заръкопляскаха.

Вдигнах ръка за тишина и се чудех колко още време ще ми отпусне персоналът. Подозирах, че ще ме оставят да карам нататък. Та нали за всяка секунда, през която говорех, някоя застрахователна компания получаваше сметка за лечението на всеки един от сто и петте марсианци.

— В заключение, нека ви кажа какво всъщност ме притеснява в цялата тая история, а то е, че тримата, които са ме наклепали и чиито имена няма да спомена — макар че ако дойдете после, с удоволствие ще ви ги кажа насаме, че да се пазите от тях, — докато бяхме в колата, всъщност се смяха и се майтапеха със станалото. Нито един не ми направи забележка или поне намек, че онова, което върша, е проява на лош вкус. Поклатих глава в знак на отвращение. — Истината, да ви кажа, е, че дойдох тук от един крайно дисфункционален свят — свят, който сам си бях създал, в който такива неща като голотата, проститутките, развратът и всякакви други перверзни минават за нещо съвсем нормално. Сега, като се замисля, разбирам, че съм постъпвал лошо. И осъзнавам, че съм бил луд. Но това е сега… днес… когато съм застанал пред вас като трезв човек. Да, днес съзнавам, че хвърлянето на джуджета и отборната игра с четири проститутки са нещо лошо, че манипулирането на цените на акциите е нещо лошо, че да изневерявам на жена ми е нещо лошо и че заспиването на масата по време на вечеря или на волана и блъскането на чужди автомобили по тази причина са нещо лошо. И пръв, преди всички, бих си признал, че съм безкрайно отдалечен от идеала за човешко съвършенство. Аз съм всъщност едно неуверено и скромно същество и много лесно се засрамвам. — Спрях и преминах на съвсем сериозен тон: — Но не желая другите да го усещат. Ако трябва да избирам между срама и смъртта, предпочитам смъртта. Да, аз съм слаба, несъвършена личност. Но никога, в никакъв случай няма да ме видите в ролята на съдник над другиго.

Вдигнах рамене и въздъхнах театрално:

— Та може би онова, което направих в колата, да е било лошо. Може да е било проява на лош вкус и да е засегнало някого. Но надали ще се намери някой в тая зала, който да каже, че съм го направил със зла умисъл, или за да прееба нечие чуждо възстановяване. Направих го единствено за да облекча ужасното положение, в което се намирам. От близо десет години съм наркоман и макар да ви се струвам донякъде нормален, знам, че не съм. Ще си замина оттук след две-три седмици и до посиране ме е страх от завръщането ми в леговището на лъва, сред хората, местата и вещите, които подхранваха пристрастеността ми. Имам жена, която обичам, и две деца, които обожавам, и ако се върна там и се върна към дрогата, ще ги унищожа завинаги, най-вече децата си. И ето, че тук, в „Талбът Марш“, където се предполага да съм заобиколен от хора, които разбират през какъв ад минавам, изведнъж се намират трима задници, които се стремят да провалят възстановяването ми и да постигнат изключването ми. И точно това е най-тъжното. По нищо не се различавам от вас, независимо дали сте мъже, или жени. Е, може да имам някой и друг долар в повече, но и аз се боя от бъдещето и от неговата неизвестност и през по-голямата част от деня се моля всичко да приключи добре. Тогава ще мога някой ден да седна с децата си и да им кажа: „Вярно е, че бутнах мама по стълбите веднъж, когато бях надрусан с кокаин, но това стана преди цели двайсет години, а оттогава съм трезвен.“

И пак поклатих глава:

— Та когато пак речете някой път да се оплачете от мен на персонала, моля ви преди това да го премислите. Ще навредите единствено на себе си. Мен няма толкова лесно и бързо да ме изхвърлят оттук, а и хората от персонала са далеч по-умни, отколкото си мислите. Нямам какво друго да ви кажа. Моля да ме извините, но в момента получавам ерекция и ми се налага да седна, че да не се посрамя. Благодаря ви.

Махнах ръка като кандидат по време на предизборна кампания, а залата избухна в гръм от овации. Марсианките, целият персонал и горе-долу половината марсианци рипнаха на крака да ме аплодират.

Докато сядах на мястото си, прихванах погледа на терапевтката ми. А тя ми се усмихна, кимна с глава и вдигна победоносно юмрук във въздуха, един вид: „Браво, Джордан.“

През следващите трийсет минути имаше свободна дискусия, по време на която марсианките ме защитаваха и разправяха, че съм бил направо очарователен, докато някои от мъжете продължиха да ме укоряват и да ме обявяват за заплаха за марсианското общество.

Още същата вечер събрах съквартирантите си и им рекох:

— Вижте какво, писна ми от всички щуротии тук. Не искам повече да чувам, че съм забравил да спусна седалката в тоалетната, или колко дълго говоря по телефона, или колко шумно дишам. Стига толкова. Така че ви предлагам една сделка. Вие и двамата сте закъсали за мангизи, нали така?

Кимнаха.

— Добре — казах. — Ето какво ще направим. Утре сутринта ще се обадите на моя приятел Алън Липски да ви отвори по една сметка в брокерската си фирма. Утре до обед и двамата ще сте спечелили по пет хиляди долара. Ще ви ги прехвърлят по телеграфен път, където кажете. Само не искам да чуя и един шибан звук от двама ви, докато се махна оттук. Остават по-малко от три седмици, така че няма да се затрудните кой знае колко.

Естествено, и двамата на сутринта му се обадиха и, естествено, отношенията ни се подобриха неимоверно. Но като цяло проблемите ми в „Талбът Марш“ изобщо не бяха приключили. Само че усложненията не дойдоха от страна на пищната Шърли Темпъл. Не, проблемите ми дойдоха от силното ми желание да се срещна с Графинята. По марсианския клюкарник бях подочул, че в много редки случаи персоналът разрешавал градски отпуск. Обадих се на Графинята и я попитах, ако ми разрешат, би ли долетяла дотук за един дълъг уикенд.

— Само ми кажи къде и кога — отвърна тя, — и такъв уикенд ще ти спретна, че цял живот няма да го забравиш.

Та точно по тази причина сега седях в кабинета на моята терапевтка и я кандърдисвах да ми даде градски отпуск. Вече бях изкарал три седмици на планетата „Талбът Марш“ и нямах нови нарушения, макар на марсианците да им беше ясно, че посещавам само двайсет и пет на сто от груповите терапии. Но май на никого вече не му пукаше. Проумяха, че Дъг Талбът няма да ме изхвърли и че по моя си особен начин оказвам някакво положително влияние.

Усмихнах се на терапевтката си и казах:

— Виж какво, не виждам какъв е проблемът да изляза в петък и да се прибера в неделя. През цялото време ще съм с жена ми. Вече си разговаряла с нея и знаеш, че тя напълно подкрепя програмата. Ще се отрази добре на възстановяването ми.

— Не мога да го разреша — поклати глава терапевтката ми. — Ще подейства разлагащо на останалите пациенти. Така и така се бунтуват покрай уж привилегированото ти положение. — После топло се усмихна. — Виж какво, Джордан, според правилника пациентът няма право на отпуск, докато не е изкарал поне деветдесет дни в рехабилитация, и то при безупречно поведение. Което не включва ексхибиционизъм.

Усмихнах се на терапевтката си. Много свястна мацка беше и бях доста свикнал с нея, откакто дойдох. Оня път постъпи адски хитро, като ме изправи пред народа и ми даде шанс да се защитя. Много години по-късно щях да разбера, че е успяла преди това да разговаря с Графинята, която я уведомила за способността ми да влияя, за добро или зло, на масите.

— Разбирам, че си имате правила — рекох, — но те не са създадени за някой в моето положение. Как можете да прилагате спрямо мен правило, което изисква деветдесетдневен период за охлаждане, когато целият ми престой ще е само двайсет и осем дена? — Свих рамене, без да се уповавам особено на собствената си логика, докато в трезвия ми мозък не забълбука една прекрасна идея: — Защо не ме изправиш пак пред групата да им поговоря? Ще се постарая да ги убедя, че наистина заслужавам отпуск, макар да противоречи на правилата на заведението.

В отговор тя хвана горната част на носа си и я заразтърква. После леко се изсмя:

— Знаеш ли, изкушавам се да кажа „да“, ако не за друго, то поне да чуя какви ще ги надрънкаш на пациентите. Иначе ни най-малко не се съмнявам, че ще успееш да ги убедиш. — Покикоти се още две-три секунди. — Речта ти преди две седмици беше направо забележителна — ненадмината в историята на „Талбът Марш“. Ти имаш страхотна дарба, Джордан. Никога не съм чувала по-добър оратор. Искам само от чисто любопитство да попитам: ако ти дам тая възможност, какво точно възнамеряваш да говориш на пациентите?

— Не съм съвсем наясно още — свих рамене. — Аз поначало никога не планирам какво ще говоря. Навремето провеждах по две събрания на ден с по един футболен терен народ. Почти пет години го правех, но не си спомням нито веднъж да съм обмислял какво ще кажа до момента, в който думите излизаха от устата ми. Е, обикновено имах наум една или две теми, които възнамерявах да засегна, но нищо повече. Всичко останало бе пълна импровизация. Знаеш ли, като застана пред тълпа от хора, нещо ми става. Трудно ми е да ти го опиша, но нещата сякаш внезапно изкристализират. И мислите ми потичат от езика ми, без дори да ги мисля. Една мисъл води към следващата и така набирам инерция. Но да ти отговоря на въпроса: вероятно ще им приложа метода на реверсивната психология и ще им обясня как моето излизане в отпуск ще има положителен ефект върху собственото им възстановяване. Че животът като цяло изобщо не е справедлив и че трябва да свикнат с тази мисъл сега, докато са в контролирана среда. После ще ги накарам да им стане мъчно за мен — ще им кажа какво направих на жена ми на стълбите и как заради наркоманията ми семейството ни насмалко да се разпадне, и как предстоящото посещение вероятно ще е решително за това, ще останем ли заедно с жена ми, или не.

Терапевтката ми се усмихна:

— Според мен трябва да намериш начин да прилагаш тази си дарба в някаква полезна насока; да намериш област, в която да убеждаваш слушателите си, но този път в името на общото благо, а не за да ги корумпираш.

— А-а-а — рекох й аз с усмивка, — значи все пак си ме слушала през цялото това време. Щото не бях съвсем сигурен. Кой знае, някой ден и това може да стане, но засега искам само едно — да се върна в семейството си. Възнамерявам напълно да зарежа брокерството. Имам няколко инвестиции, които ще трябва да закрия и — край. Край на дрогата, край на проститутките, край на изневерите, край на шашмите с акции, на всичко. Ще изживея остатъка от живота си тихо и кротко, извън лъча на прожектора.

А тя се разсмя:

— Не знам защо, но имам чувството, че животът ти няма да се развие точно по този начин. Съмнявам се, че някога ще живееш като неизвестна личност. Поне не задълго. Нищо лошо не искам да кажа. Мисълта ми по-скоро е, че имаш чудесна дарба и че за възстановяването ти е важно да се научиш да я прилагаш по позитивен начин. Просто се съсредоточи отпърво върху възстановяването си и стой трезвен, пък животът ти ще се подреди от само себе си.

Приведох глава, загледах се в пода и кимнах. Но съзнавах, че е права и това ме плашеше до смърт. Желаех до безразсъдство да остана трезвен, но и знаех, че шансовете ми са нищожни. Е, вярно, след като научих повечко неща за АА, вече не ми се струваше абсолютно невъзможно, а просто минимално като шанс. Изглежда разликата между успеха и провала бе свързана до голяма степен с това да се включиш в АА веднага след като излезеш от рехабилитация — да си намериш спонсор, който ти е по душа, някой, който да ти вдъхва надежда и кураж, когато нещата не вървят така, както на теб ти се иска.

— Та какво става с градския отпуск? — попитах и вдигнах вежди.

— Ще поставя въпроса на утрешното събрание на персонала. В крайна сметка всичко зависи не от мен, а от доктор Талбът. — И сви рамене. — Аз като твоя терапевтка имам право на вето, но няма да го приложа. Ще се въздържа.

Кимнах с разбиране. Щях да намеря начин да поговоря с Талбът преди съвещанието им.

— Благодаря ти за всичко — рекох. — Ще съм ти подръка само за седмица-две. Ще се постарая да не ти ги развалям.

— Ти нищо не ми разваляш — каза. — Напротив, ти си любимият ми пациент, само че никому не бих го признала.

— И аз никому няма да кажа. — Надвесих се и нежно я прегърнах.

 

 

Само пет дни по-късно, в петък, всъщност малко преди шест следобед, чаках на полосата пред частния терминал на аерогара „Атланта Интернешънъл“. Бях се облегнал на задната броня на една черна стреч-лимузина линкълн и оглеждах небето на север с трезви очи. Бях скръстил ръце на гърдите си, а в гащите си имах огромна ерекция. Чаках да дойде Графинята.

Откакто бях дошъл, бях качил шест кила, а кожата ми грееше отново с младежко здраве. Бях на трийсет и четири и бях оцелял през нещо неописуемо — пристрастеност към дрогата в библейски пропорции, пристрастеност, от която отдавна трябваше да съм умрял, било то от свръхдоза, автомобилна катастрофа, разбиване с хеликоптер, нещастен случай по време на гмуркане, или по хиляда други начини.

Но ето, че все още притежавах целия си разсъдък. Вечерта бе прекрасна, ясна, с лек, топъл бриз. По това време на деня, съвсем близо до лятото, слънцето бе все още достатъчно високо в небето, та успях да доловя отблясъците от корпуса на гълфстрийма, далеч преди колесниците му да докоснат пистата. Струваше ми се едва ли не невъзможно вътре в него да е моята красива жена, която бях подложил на седем години наркомански ад. Чудех се в какво ли е облечена и какво ли си мисли. Дали и тя бе толкова нащрек, колкото и аз? И дали наистина е толкова красива, колкото беше в спомените ми? Дали си е запазила страхотното ухание? Дали наистина продължава да ме обича? Възможно ли е изобщо нещата да се върнат постарому?

Получих отговорите в мига, в който вратата на самолета се отвори и отвътре се появи пищната Графиня с разкошната лъскава руса грива. Изглеждаше страхотно. Направи крачка напред, после в типичен неин стил зае поза — килната на една страна глава, скръстени под гърдите ръце и един оголен дълъг крак, извъртян леко встрани, в израз на предизвикателство. После се втренчи в мен. Облечена бе в една миниатюрна розова плажна рокличка — без ръкави и поне на петнайсет сантиметра над коляното. Все още в същата поза сви сочните си устни и заклати насам-натам русата си главица, един вид: „Не мога да повярвам, че това е мъжът, който обичам!“ Направих крачка напред, вдигнах длани във въздуха и свих рамене.

Стояхме така, загледани един в друг, най-малко десет секунди, след което тя се отказа от позата и ми запрати световна двойна целувка. После протегна ръце настрани, направи малък пирует, за да обяви за пристигането си в град Атланта, и се юрна надолу по стълбата засмяна до уши. И аз хукнах към нея, докато се срещнахме насред полосата. Обви шията ми с ръце, подскочи леко и уви крака около кръста ми. След което ме целуна.

Задържахме целувката едва ли не цяла вечност, докато поемахме взаимно аромата си. Завъртях се на триста и шейсет градуса, като не откъсвах устни от нейните, после и двамата се разкикотихме. Отлепих устни, заврях нос между гърдите й и започнах да я душа като кученце. Тя се разкикоти неудържимо. Толкова на хубаво ухаеше, че направо не можех да повярвам на себе си.

Отдръпнах главата си назад с няколко сантиметра и впих поглед в ярките й сини очи. И с напълно сериозен тон й казах:

— Ако не те налюбя сега, в този миг, ще се изпразня още тук, на асфалта.

В отговор, Графинята се върна към бебешкия си глас:

— О-о-о, бедното ми малко момченце! — Малко ли? Айде стига, бе! Пак ли? — Така си се надървил, че ще се спукаш, нали?

Кимнах нетърпеливо.

А Графинята продължи:

— А пък колко млад и хубав си станал след като си понаддал и кожата ти вече не е зелена. Жалко, че ще трябва да ти дам един урок през този уикенд. — И вдигна рамене. — Никакво любене до 4 юли.

Ъ?

— Какви ги приказваш?

А тя многозначително отвърна:

— Чу ме, бубулече. Беше много лошо момче, та сега ще трябва да си платиш глобата. Първо ще трябва да ми се докажеш и чак тогава ще ти дам да ми го мушнеш. Засега ти се полага единствено да ме целуваш.

— Дай да се махаме оттук, откачалка такава! — разхихиках се. Грабнах ръката й и я повлякох към лимузината. — Не мога да чакам до 4 юли! Искам те сега — в този миг! Искам да се любим на задната седалка на лимузината.

— Нье, нье, нье — каза тя и театрално заклати глава. — Този уикенд — само целувки. Да видим как ще се държиш през следващите два дни, пък в неделя мога и да си помисля дали да не отидем по-далеч.

Шофьорът на лимузината бе нисък бял южняк на около шейсет години на име Боб. Носеше официална фуражка и ни чакаше изправен до задната врата. Казах му:

— Боб, това е жена ми. Тя е графиня, така че се отнасяй с нея по подобаващ начин. Бас държа, че тук, на юг не ви се случва често да срещате аристократи, нали?

— О, не — каза изключително сериозно Боб. — Почти никак.

Свих устни и кимнах тежко:

— Така си и мислех. Но ти не й се притеснявай. Тя всъщност е един доста земен човек, нали сладур?

— Да, много съм земна. А сега си затвори плювалника и се качвай в шибаната лимузина — изсъска Графинята.

Боб се смрази от ужас как може някой с чистокръвното потекло на Графинята от Бей Ридж да използва такъв език.

— Не й обръщай внимание, Боб — казах. — Тя просто не желае да изглежда превзета. Превземките си ги пази за когато се връща в Англия, при другите аристократи. — И му намигнах. — Майтапът настрана обаче, Боб, щом съм женен за графиня, значи и аз съм граф, та си мисля, че след като ще ни возиш през целия уикенд, може да ни наричаш Графа и Графинята, за да няма някакви недоразумения.

— Разбира се, Графе — поклони се тържествено Боб.

— Прекрасно — отвърнах, награбих Графинята за разкошния й задник и я набутах в лимузината. Влязох подир нея, а Боб затръшна вратата и се отправи към самолета да прибере аристократичния багаж на Графинята.

Аз моментално надигнах роклята й и установих, че е без гащички. И й се нахвърлих.

— Толкова много те обичам, Над. Толкова много! — Бутнах я да легне по дължината на седалката и притиснах ерекцията си в тялото й. Тя изстена от удоволствие и завъртя ханша си срещу моя, при което ме поотърка. Целувах я, целувах я, докато след няколко минути тя протегна напред ръце и ме отдалечи от себе си.

— Спри, глупчо! — разкикоти се. — Боб се връща. Ще трябва да почакаш до хотела. — Погледна надолу и съзря ерекцията ми в дънките. — О, моето малко бебче — малко ли? Защо винаги „малко“? — е готово да експлодира! — После сви устни. — Чакай, дай малко да го погаля. — Пусна ми ръка и започна да гали очертанията на ерекцията ми.

В отговор моментално се пресегнах и натиснах бутона за вдигане на преградата между нас и шофьора. И докато тя се затваряше, промърморих:

— Не мога да чакам до хотела! Ще те любя тук, пък ако ще и сто Бобовци да има!

— Добре! — рече палавата Графиня. — Но това ще е съчувствено ебане, така че няма да се брои. Но няма да се любя с теб, докато не ми докажеш, че си станал добро момче. Разбрахме ли се?

Кимнах и я погледнах като влюбено кученце и се захванахме да си късаме взаимно дрехите. Докато Боб се върна в лимузината, бях вече дълбоко в Графинята и двамата стенехме като луди. Сложих пръст на устните си и изшътках.

Тя кимна, а аз се пресегнах и натиснах бутона на интеркома.

— Там ли си, верний ми Боб?

— Да, Графе.

— Чудесно. Ние с Графинята трябва спешно да обсъдим някои неща, така че моля те да не ни безпокоиш, докато не стигнем до хотел „Хаят“.

Смигнах на Графинята и с очи посочих към бутона на интеркома.

— Включен или изключен? — пошепнах.

Графинята вдигна поглед и задъвка отвътре бузата си. После сви рамене.

— Що не вземеш да го оставиш включен?

Ама че момиче! И на висок глас казах:

— Кефи се на кралското шоу, Боб!

След което трезвият Граф от Бейсайд в Куинс започна да прави любов на пищната Графиня от Бей Ридж в Бруклин така, като че ли е настъпил последният ден на света.