Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (38)

Глава 37.
Болен и по-болен

Ама че лудост! Летяхме с крайцерска скорост на височина единайсет хиляди и деветстотин метра, а в рециркулирания въздух се носеха толкова много кокаинови молекули, че когато станах да ходя до тоалетната, забелязах, че и двамата пилоти са с противогази. Добре. Изглеждаха ми свестни момчета и нямах никакво желание заради мен да ги хванат на проба за наркотици.

Бях станал беглец! Трябваше да се движа, да се поддържам. Другият вариант беше да умра. Да оставя главата ми да падне, да се оставя да се разбия, да оставя мислите ми да се занимават с току-що случилото се — та нима това не бе сигурна смърт!

И все пак… защо се бе случило то? Защо ритнах Графинята по стълбите? Та тя е жена ми. Обичам я повече от всичко. И защо хвърлих дъщеря си на предната седалка на мерцедеса и преминах с таран през вратата на гаража, без да я превържа с колана? Та тя е най-ценното нещо, което притежавам на този свят. Ще запомни ли тя за цял живот сцената на стълбите? Ще си представя ли вечно как майка й лази по стъпалата и се мъчи да спаси дъщеря си от… от… какво?… От един обзет от кокаина маниак?

Някъде над Северна Каролина бях признал пред себе си, че съм обзет от кокаина маниак. Но пресякох границата само за един миг, а вече се бях върнал, вече бях пак със здрав разум. Или не беше така?

Трябва да продължа да шмъркам. И да вземам куалуди, ксанакс и купища валиум. Трябва да държа параноята под контрол. На всяка цена трябва да стоя надрусан; иначе ще умра… иначе ще умра.

След двайсет минути светна надписът да си затегнем коланите, което недвусмислено ми напомни, че е дошъл моментът да спра да шмъркам, да спра с куалудите и ксанакса, та да кацнем в състояние на безупречно токсично равновесие.

 

 

Както ми беше обещал моят адвокат, на пистата ме чакаше Дейв Биъл с черна лимузина линкълн. Джанет пак си беше свършила работата и ме бе подсигурила с транспорт.

Застанал със скръстени ръце, Дейв изглеждаше голям колкото планина.

— Готов ли си да купонясваме? — рекох бодро. — Трябва да започна да търся следващата си бивша съпруга.

— Дай да отидем у нас да се поотпуснем — отвърна Планината. — Лори замина за Ню Йорк да прави компания на Надин. Къщата е изцяло на наше разположение. Трябва да си отспиш.

Да спя ли? Не, не, не!

— Ще си отспя като умра, хуй сплескан. А и ти на кого си приятел — на нея, или на мен? — и му изтрясках един десен прав, който го улучи право в десния бицепс.

А той сви рамене. Явно не беше усетил яростта на удара ми.

— На твоя страна съм — рече утешително. — Винаги съм бил на твоя страна, но не смятам, че положението е военно. Вие двамата ще се сдобрите. Дай й няколко дена да се поуспокои; колко й трябва на една жена.

Скръцнах със зъби и заплашително поклатих глава, в смисъл: „Никога! Дори и след милион шибани години!“

За съжаление истината беше съвсем различна. Исках си обратно Графинята, и то най-отчаяно. Но не биваше да се издавам пред Дейв; току-виж се изпуснал и споменал на Лори, а тя — на Графинята. А щом Графинята узнаеше, че страдам по нея, това щеше да я постави в по-изгодна позиция спрямо мен.

— Чума да я тръшне дано! — изломотих. — Като знам какво ми стори, нали, Дейв? Не я ща обратно, та ако ще да е и последната путка на тоя свят. Дай да вървим в „Солид Голд“ да хванем няколко стриптийзьорки да ни издухат!

— Както кажеш — отвърна Дейв. — На мен ми е наредено само да внимавам да не се докараш до смърт.

— А, така значи! — изсъсках. — И кой ти даде тая шибана заповед?

— Всички — отвърна огромният ми приятел и тъжно поклати глава.

— Ами, ебал съм им майката на всички, в такъв случай! — избеснях и тръгнах към лимузината. — Да им го начукам на всички до един!

 

 

„Солид Голд“ — ебаси и заведението! Свободен избор на млади стриптийзьорки, като от шведска маса — поне две дузини мацки. Докато си пробивахме път до средата на сцената, успях да огледам няколко от младите хубавици и стигнах до тъжния извод, че повечето са били бити с мокър парцал по сурата.

Обърнах се към Планината и Мономигача и рекох:

— Тука е пълно с кучета, но ако търсим старателно, убеден съм, че ще попаднем и на някой нешлифован диамант. — Извих врат наляво-надясно. — Дайте да се поизмешаме.

В дъното на клуба имаше ВИП-сектор. Пред няколкото стъпала, отделени с червен кадифен шнур, стоеше огромен черен гард. Отправих се директно към него:

— К’во става, бе, пич! — рекох му най-любезно.

Оня ме изгледа, сякаш бях досадно насекомо, което му идеше да смачка. Явно ще трябва да му пооправя настроението, рекох си, след което бръкнах в десния си чорап, извадих пачка от десет хиляди долара на стотачки, отделих половината и му ги връчих.

Сега, след като отношението му към мен се промени, рекох:

— Доведи ми петте най-готини момичета в заведението и разчисти ВИП-сектора за мен и моите приятели, ако обичаш.

Той се усмихна.

Само след пет минути ВИП-секторът беше изцяло на наше разположение. Пред нас стояха четири що-годе готини стриптийзьорки така, както майка ги е родила, но на високи токчета. Имаха приемлив вид, но нито една не ставаше за женене. А аз търсех истинска красавица, с която да мога да се фукам из Лонг Айлънд, та Графинята веднъж завинаги да разбере кой командва положението.

Точно в този момент гардът откачи кадифения шнур и по стълбите се качи една гола тийнейджърка, качена на бели велурени обувки в стил „върви по дяволите“. Приседна до мен върху страничната облегалка на фотьойла, кръстоса най-хладнокръвно голи бедра, после се приведе и ме целуна леко по бузата. Ухаеше на парфюм „Ейнджъл“, съчетан с капчица от собствения й мускусен аромат, породен от танцуването. Беше напрано разкошна. И надали бе минал и един ден от осемнайсетия й рожден ден. Страхотна грива от светлокестеняви коси, смарагдови очи, мъничко носле и гладка челюст. И невероятно тяло: метър и шейсет и пет, силиконови цици за чашка „С“, нежна извика на корема и крака, които можеха да конкурират онези на Графинята. Кожата й беше маслинена, без нито едно петънце.

Разменихме си усмивки. Имаше равни и бели зъби.

— Как се казваш? — попитах силно, за да надвикам акомпанимента на стриптийзьорките.

Тя се приведе над мен така, че устните й почти се притиснаха в дясното ми ухо, и отвърна:

— Блейз.

Дръпнах се изненадан и килнах главата си на една страна:

— Що за шибано име — Блейз? Да не би като те е раждала, майка ти да е знаела, че ще ставаш стриптийзьорка?

Изплези ми се, изплезих й се и аз.

— Казвам се Дженифър — рече. — Блейз ми е сценичното име.

— Ами, радвам се, че се запознахме, Блейз — казах.

— О-о-о — отърка тя буза о моята. — Такъв малък сладур си!

Малък ли?… Ще те науча аз тебе… малка курво по стриптийзьорски костюм! Що ли не ти млатна един? После поех дълбоко въздух и казах:

— Какво имаш предвид?

Това изглежда я пообърка:

— Имам предвид, че си… сладък, с красиви очи, и си млад! — И ми хвърли една стриптийзьорска усмивка.

Ама че сладко гласче има тая Блейз. Но дали Гуин ще я одобри? Наистина, рано ми е още да кажа дали ще я бъде като майка на децата ми.

— Обичаш ли куалуди? — попитах.

Сви голи рамене:

— Не съм опитвала. Как ти действат?

Х-м-м-м… новачка, рекох си. Нямам търпение тепърва да я открехвам.

— А кока? Кока опитвала ли си?

Вдигна вежди:

— Ами, да, адски ми допада. Ти имаш ли кока?

— Купища! — кимнах нетърпеливо.

— Ела с мен тогава — рече и ме грабна за ръка. — И не ми викай Блейз, ако обичаш, окей? Казвам се Джени.

— Окей, Джени — ухилих се на бъдещата си съпруга. — Между другото, обичаш ли деца? — И кръстосах пръсти.

А усмивката й цъфна до ушите:

— Ами да, обожавам децата. Някой ден ще си родя цял куп деца. Защо?

— Ей така, само питам — отвърнах на бъдещата си съпруга. — Да знам.

 

 

А-а-х тази Джени! Идеалното противосредство за подлата Графиня! Че за какво ми е да се връщам в Олд Бруквил? Ще докарам Чандлър и Картър тук, във Флорида. И Гуин и Джанет с тях. На Графинята ще дам право да ги посещава веднъж в годината, под съдебен контрол. Напълно справедливо решение.

Двамата с Джени прекарахме следващите четири часа в кабинета на управителя: шмъркахме кокаин, изпълняваше специално за мен лап танци и световни минети, въпреки че на мен и до момента не ми ставаше. Но вече се бях убедил, че от нея ще излезе подходяща майка за децата ми, така че казах на темето й:

— Чакай, Джени. Спри да смучеш за малко.

Изви врат и ми се усмихна по стриптийзьорски.

— Нещо лошо ли направих, миличък?

— Нищо лошо не си направила — поклатих глава. — Искам да те представя на майка ми. Изчакай за секунда. — Извадих мобифона си и набрах номера на дома на родителите ми в Бейсайд, който от трийсет и пет години не беше сменян.

Само след миг дочух разтревожения глас на майка ми и й рекох:

— Не, не, изобщо не я слушай. Всичко е наред… Заповед да не се приближавам до нея ли? Е, и какво от това? Имам две къщи. Да вземе едната, а аз ще живея в другата… Децата ли? С мен ще живеят, разбира се. Че кой може да ги отгледа по-добре от мен? Но не затова ти се обаждам, мамо; исках да ти съобщя, че завеждам дело за развод с Надин… Защо ли? Защото тя е една подла кучка, затова! Пък и вече срещнах друга жена, която е адски готина. — Погледнах към Джени, която направо сияеше, и й смигнах. После казах в слушалката: — Виж какво, мамо, нека да ти дам бъдещата ми жена. Тя е страхотно сладка и красива и… Къде съм в момента ли? В един стрип-клуб в Маями… Защо?… Не, не е стриптийзьорка, поне отсега нататък няма да бъде. Всичко това остава зад гърба й. Ще я глезя до побъркване. — И пак намигнах на Джени. — Казва се Джени, но можеш да й викаш Блейз, ако искаш. Няма да ти се обиди; тя е много сговорчива. Чакай да ти я дам.

Подадох мобифона на Джени:

— Майка ми се казва Лиа и е много готина. Няма човек, който да не я обича.

Джени сви рамене и грабна телефона.

— Ало, Лиа? Джени се обажда. Как си? Добре съм, благодаря, че попита… Да, и той е добре… Ъ-ъ, да, окей, чакай една секунда. — Джени постави ръка върху слушалката. — Иска пак да говори с теб.

Невероятно! — рекох си. Каква неучтивост от страна на майка ми така да отсвири бъдещата ми съпруга! Грабнах телефона и прекъснах връзката. После се ухилих до уши, легнах на дивана и посочих слабините си.

Джени кимна с готовност, надвеси се над мен и започна да смуче… да опъва… да стиска… да дърпа… после пак да смуче… Но да ме убиеха, не можех да причиня приток на кръв към това място. Джени обаче беше навита мацка, старателна тийнейджърка, и нямаше никакво намерение да спре, без да вложи и последната си капка старание. Едва след петнайсет минути успя да напипа онова специално местенце и докато се усетя, бях се надървил като прът и я шибах върху евтиния бял диван, като същевременно й разправях колко я обичам. Тя ми каза, че и тя ме обичала, после и двамата се разкикотихме. Мигът бе прекрасен и за двама ни и не можехме да се начудим как е възможно две изгубени души да се влюбят тъй дълбоко една в друга за толкова кратко време — дори при сегашните обстоятелства.

Невероятно. Точно в този миг — преди да се изпразня — Джени бе всичко за мен. А само секунда по-късно ми се щеше тя да се изпари във въздуха. Над мен премина някакво чувство на празнота, сякаш беше трийсетметрово цунами. Сърцето ми се свлече в стомаха. Пенисът ми направо се спаружи. Бях се сетил за Графинята; страхотно ми липсваше.

Изпитвах въпиюща нужда да говоря с нея. Исках да я чуя как ми казва, че ме обича и че все още е моя. Усмихнах се тъжно на Джени и й казах, че трябва да кажа нещо на Дейв, но че веднага се връщам. Върнах се в клуба, намерих Дейв и му рекох, че ако не напуснем това място мигновено, може да се самоубия, което ще му бръкне в здравето, щото нали той има задачата да ме поддържа жив, докато нещата се успокоят. Изчезнахме за нула време, без да се сбогувам с Джени.

* * *

Седяхме двамата с Дейв на задната седалка на лимузината на път към дома му в Броукън Саунд — затворена общност в Бока Рейтън. Мономигача се беше влюбил в някаква стриптийзьорка и остана в клуба, а аз си мислех дали да не си срежа вените. Усетих, че рухвам; въздействието на кокаина преминаваше и падах в някаква емоционална пропаст. Трябваше обезателно да говоря с Графинята. Само тя можеше да ми помогне.

Часът бе два след полунощ. Грабнах мобифона на Дейв и набрах моя домашен номер. Отговори ми женски глас, но не беше Графинята.

— Кой е на телефона? — озъбих се.

— Дона.

Майка му стара! Дона Шлесинджър беше баш от ония кучки, които кльопат лайна от тоя сорт. Беше приятелка на Надин от детинство и я ревнуваше оттогава, откакто бе разбрала смисъла на тая дума. Поех дълбоко въздух и казах:

— Искам да говоря с жена ми, Дона.

— Тя не желае да разговаря с теб.

Това ме вбеси.

— Кажи й да вдигне шибания телефон, Дона.

— Вече ти обясних — озъби се Дона. — Не желае да разговаря с теб.

— Дона — рекох с равен глас, — нямам време да се ебавам. Предупреждавам те, че ако не й дадеш телефона, ще долетя до Ню Йорк и ще пронижа с нож шибаното ти сърце. А щом приключа с теб, ще се заема и с шибания ти съпруг, ей така — заради принципа. — След което изревах: — Дай й телефона моментално!

— Изчакай — рече безкрайно притеснено Дона.

Завъртях главата си около шията да се поуспокоя. После изгледах Дейв и казах:

— Не ми вярвай на приказките. Исках само да ми влезе в положението.

— И аз мразя Дона не по-малко от теб — рече Дейв и кимна, — но според мен би трябвало да оставиш Надин на мира за два-три дни. Просто не се набутвай. Говорих с Лори, а според нея Надин е безкрайно разстроена.

— Какво друго каза Лори?

— Надин нямало да те приеме обратно, ако не се подложиш на рехабилитация за дрогата.

В този момент от телефона се чу:

— Ало, Джордан, обажда се Офелия. Добре ли си?

Поех дълбоко въздух. Офелия беше добро момиче, но й нямах доверие. Беше най-старата приятелка на Графинята, така че сигурно ни мислеше най-доброто и на двама… но все пак… Графинята се е напъхала в мозъка й… манипулира я… настроила я е против мен. Офелия можеше да е враг. Но, за разлика от Дона, поне не беше зла, така че гласът й ме поуспокои.

— Добре съм, Офелия. Би ли дала телефона на Надин, ако обичаш?

Чух я как въздъхна.

— Тя не желае да се обади, Джордан. Не желае да говори с теб, ако не влезеш в рехабилитация.

— На мен не ми трябва рехабилитация — рекох най-искрено. — Просто трябва да понамаля темпото. Кажи й, че й го обещавам.

— Ще й предам — рече Офелия. — Но се съмнявам, че ще има полза. Виж какво, извинявай, но трябва да вървя. — И ей така, като нищо, прекъсна разговора.

Духът ми спадна още по-ниско. Поех дълбоко въздух и клюмнах пораженчески глава. „Невероятно“ — избъбрих полугласно.

— Добре ли си, приятелю? — обгърна рамото ми с ръка Дейв.

— Да — излъгах го. — Нищо ми няма. Но сега не ми се говори. Искам да мисля.

Дейв кимна и останалата част от пътуването прекарахме в мълчание.

Петнайсет минути по-късно седях в дневната на Дейв, обзет от чувство на безнадеждност и отчаяние. Лудостта ми сякаш се беше засилила; духът ми бе рухнал до невъзможни дълбини. Дейв седеше до мен на дивана и нищо не казваше. Само ме гледаше и чакаше. Пред мен имаше купчинка кокаин. Хапчетата ми бяха на кухненския плот. Звънях още десетина пъти у дома, но телефонът вече се вдигаше от Роко. Явно и той се беше обърнал срещу мен. Ще го уволня, щом тая история приключи.

— Обади се на мобифона на Лори — помолих Дейв. — Нямам друг начин да се свържа.

Дейв кимна уморено и започна да набира номера на Лори от безкабелния телефон. Само след трийсет секунди бях вече във връзка с нея, а тя плачеше.

— Виж какво — каза ми, докато подсмърчаше, — нали знаеш колко те обичаме двамата с Дейв. Така че направо те умолявам, Джордан, влез в рехабилитация. Нуждаеш се от помощ. Ако я караш така, съвсем скоро ще умреш. Не го ли съзнаваш? Ти си един крайно надарен човек, но се саморазрушаваш. Ако не щеш да го направиш заради себе си, направи го поне заради Чани и Картър. Моля те!

Поех дълбоко въздух, станах от дивана и тръгнах към кухнята. Дейв ме следваше на няколко крачки.

— Надин още ли ме обича? — попитах.

— Да — отвърна Лори, — още те обича, но не желае повече да е с теб, ако не влезеш в рехабилитация.

Пак поех дълбоко въздух.

— Ако ме обича, ще ми се обади.

— Не — рече Лори, — ако те обича, няма да дойде на телефона. Този проблем е и на двама ви; болестта ви е поразила и двамата. Тя може да се окаже по-болна и от теб за това, че те е оставила толкова време да правиш каквото си искаш. Трябва да влезеш в рехабилитация, Джордан, а на нея също ще й е нужна помощ.

Това вече не можех да го повярвам. И Лори се бе обърнала против мен! Никога нямаше да го допусна — абсолютно! Ебал съм й майката! И на Графинята също! Ебал съм им майката на всички на тоя свят! Изобщо вече не ми пука! И без това бях минал зенита си, нали така? Бях вече на трийсет и четири, а бях изживял поне десет живота. Какъв смисъл има да продължавам? Накъде мога да вървя оттук нататък, освен надолу? Кое ще е по-добре: да умра от бавна, мъчителна смърт, или да загина славно сред пламъците?

В този миг съзрях флакончето с морфина — най-малко сто таблетки от по петнайсет милиграма. Бяха мънички, с размер на половин грахово зърно и със страхотен пурпурен цвят. От сутринта вече бях взел десет. От подобна доза повечето хора биха изпаднали в постоянна кома, но на мен нищо ми нямаше.

С безкрайно натъжен глас рекох на Лори:

— Предай на Надин, че съжалявам, и да целуне децата за довиждане от мен.

Последното, което чух, преди да затворя телефона, беше писъкът на Лори:

— Джордан, недей! Не прекъсвай…

Сръчно грабнах флакона с морфина, отвъртях капачката и изсипах съдържанието в шепата си. Таблетките бяха толкова много, че половината се разсипаха по пода. Но успях да задържа все пак петдесетина, които образуваха пирамидка върху дланта ми — чудесна пурпурна пирамидка. Хвърлих ги в устата си и захванах да ги дъвча. След което настъпи истински ад.

Видях Дейв да тича към мен, затова кривнах към отсрещната страна на кухнята и грабнах бутилка „Джак Даниелс“, но той се метна отгоре ми, преди да опра устни до гърлото й — изби я от ръката ми и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Телефонът зазвъня. Той не му обърна внимание, а ме събори на пода, пъхна огромните си пръсти в устата ми и се опита да изгребе таблетките. Ухапах го, но той беше прекалено силен и ме надви.

— Плюй! Плюй! — крещеше.

— Да ти го начукам! — извиках. — Пусни ме, или ще те убия, копеле мръсно!

Телефонът продължаваше да звъни, Дейв продължаваше да крещи „Плюй! Плюй!“, а аз продължавах да дъвча и се мъчех да преглътна колкото се може повече таблетки, докато той накрая сграби бузите ми с дясната си ръка и стисна с огромна сила.

— Майка му дееба! — изплюх таблетките. Имаха отровен вкус… невероятно горчив… а аз толкова много бях погълнал, че изобщо не ми пукаше. Вече бе въпрос единствено на време.

Докато ме притискаше с една ръка към пода, Дейв грабна безкабелния, набра 911 и запъхтяно издиктува адреса си на полицията. После захвърли слушалката и направи опит да изгребе още таблетки от устата ми. Пак го ухапах.

— Махай мръсните си лапи от устата ми, селяндур шибан! Никога няма да ти го простя. И ти си с тях.

— Успокой се — рече той, вдигна ме, сякаш бях наръч цепеници, и ме отнесе на дивана.

Останах да лежа там и да го псувам цели две минути, но накрая взе да ми омръзва. Почвах да изпитвам силна умора… някаква топлина… придряма ми се. Никак не беше неприятно всъщност. Тогава телефонът пак иззвъня. Дейв го вдигна. Обаждаше се Лори. Опитах се да подслушам какво си говорят, но дрямката бързо ме унесе. Дейв притисна телефона до ухото ми и рече:

— Хайде, приятел, жена ти те търси. Иска да говори с теб. Иска да ти каже, че още те обича.

— Над? — попитах с безкрайно сънлив глас.

Любвеобилната Графиня:

— Сладур, дръж се заради мен. Още те обичам. Всичко ще се оправи. И децата те обичат, и аз те обичам. Всичко ще е окей. Не ми заспивай на телефона.

Разплаках се:

— Съжалявам, Над. Не исках да ти правя това, което направих днес. Не съзнавах какво върша. Но не мога да се понасям… Съжалявам… — и се разридах безутешно.

— Няма нищо — каза жена ми. — Не съм спряла да те обичам. Дръж се, чу ли? Всичко ще е окей.

— Винаги съм те обичал, Над, от мига, в който те видях за пръв път.

В този миг предозирах.

 

 

Дойдох на себе си с най-отвратителното усещане, което можете да си представите. Помня, че пищях:

— Махни това от устата ми, путьо! — без да съм съвсем сигурен защо го искам.

Проумях само секунда след това. Бях привързан към маса за прегледи в някакво спешно отделение, заобиколен от екип от петима доктори и сестри. Масата бе вдигната перпендикулярно на пода. Не само ръцете и краката ми бяха вързани, но към масата ме придържаха и два широки пластмасови ремъка — един през торса, другият — през бедрата. Пред мен стоеше лекар в зелен болничен екип, а в ръката си държеше дълъг и дебел черен маркуч, каквито използват за автомобилните радиатори.

— Джордан — каза той твърдо, — трябва да ни помогнеш, така че престани да ме хапеш по ръката. Налага се да изпомпаме стомаха ти.

— Нищо ми няма — измънках. — Нищо не съм глътнал. Всичко изплюх. Само се майтапех.

— Разбирам — отвърна търпеливо лекарят, — но не можем да рискуваме. Сложихме ти наркан да противодейства на наркотиците, така че си извън опасност засега. Но чуй ме, приятелю, кръвното ти е високо до небето, а пулсът ти е неравномерен. Какво друго си взел, освен морфина?

Позволих си да го огледам за секунда. Имаше вид на иранец, или на перс, или на нещо от тоя сой. Как можех да му имам доверие? Та аз все пак бях евреин, сиреч — заклет негов враг. Дали пък Хипократовата клетва не стоеше над всички тия неща? Огледах и стаята и в ъгъла съзрях нещо крайно притеснително: двама униформени полицаи, въоръжени. Бяха се облегнали на стената и наблюдаваха. Ни дума повече, рекох си.

— Нищо — изграчих. — Само морфин. Е, и малко ксанакс, може би. Имам болки в гърба. Всичко е по лекарско предписание.

— Тук съм, за да ти помогна, Джордан — усмихна се тъжно докторът, — а не да те арестувам за дрога.

Затворих очи и се подготвих за изтезанието. Много добре знаех какво ще последва. Персийското копеле ще се опита да навре маркуча в хранопровода ми, до самия стомах, че да му изтегли съдържанието. После ще изсипе кило активиран въглен в стомаха ми, та дрогата да мине по чревната система, без организмът да я поеме. Беше един от онези редки моменти в живота ми, в които съжалявах, че съм прочел толкова много неща. А последната мисъл, която ми мина преди докторите и сестрите да ме нападнат и да ми натикат маркуча в гърлото, беше: Божичко, писна ми да съм винаги прав!

* * *

Час по-късно стомахът ми бе абсолютно празен, като не се смята оня самосвал с активиран въглен, дето го набутаха през гърлото ми. Когато най-сетне махнаха черния маркуч, все още бях привързан към масата. Докато и последните сантиметри маркуч се изнизваха от хранопровода ми, се зачудих как ли ония женски порнозвезди поемат надълбоко всичките там огромни пениси, без да им се повдига. Знам, че беше необичайна мисъл, но именно тя ми мина през ума.

— Как се чувстваш? — попита милосърдният доктор.

— Страшно ми се ходи до тоалетна — рекох. — Та ако не ме отвържете, направо в гащите ще се насера.

Докторът кимна и една от сестрите се зае да ме отвързва.

— Ей там е тоалетната — рече. — След малко ще дойда да видя как върви.

Не бях съвсем наясно какво искаше да ми каже до мига, в който първият залп изригна от задника ми със силата на водно оръдие. Успях да въздържа любопитството си и да не погледна в чинията какво е излязло от мен, но след десет минути на мощни залпове не издържах и хвърлих поглед. Приличаше на изригване на Везувий — бях избълвал от задника си килограми тъмночерна вулканична пепел. Ако сутринта теглото ми бе петдесет и девет кила, сега сигурно бях слязъл на петдесет и четири. Целите ми вътрешности се бяха озовали в тая евтина порцеланова тоалетна чиния в Бока Рейтън, Флорида.

Час по-късно най-сетне се излюпих от тоалетната. Бях прекарал най-страшното и вече се чувствах значително по-нормално. Вероятно, рекох си, са изпомпали от мен и някаква част от лудостта. Както и да е, настана време да се върнем към „Животът на богатите и дисфункционалните“; време да се сдобрим с Графинята, да намаля консумацията си на дрога и да заживея по-кротко. Та все пак бях вече мъж на трийсет и четири години и баща на две деца.

— Благодаря — казах на милосърдния доктор. — И извинявай, че те ухапах. Нещо бях поизнервен. Нали ме разбираш?

— Няма проблем — кимна той. — Радвам се, че можахме да помогнем.

— Бихте ли ми повикали едно такси, момчета? Трябва да се прибирам, че да се наспя.

Точно тогава забелязах, че двамата полицаи са все още в стаята и че са се запътили направо към мен. И имах подчертаното чувство, че не се канят да ми предложат те да ме закарат до нас.

Докторът отстъпи крачна назад, докато единият от полицаите извади чифт белезници. Исусе Христе! — рекох си. Пак ли ще ме закопчаят? На Вълка щеше да му е за четвърти път в рамките на по-малко от двайсет и четири часа! Че какво толкова бях извършил? Реших, че всъщност ще е по-добре да не се впускам мислено в тази посока. В края на краищата там, накъдето щяха да ме поведат, щях да разполагам с предостатъчно време да обмисля всичко.

Докато ми щракаше белезниците, полицаят каза:

— По силата на закона „Бейкър“ ще бъдете вкаран в затворено психиатрично отделение за срок от седемдесет и два часа, след което ще ви изправят пред съдия да прецени дали още представлявате опасност за себе си и за обществото. Извинете ме, сър.

Х-м-м-м… добро момче ми изглежда тоя флоридски полицай, пък и той просто си върши работата. Още повече, че се кани да ме води в психиатрично отделение, а не в затвора, което все пак е за предпочитане, нали?

 

 

— Аз съм пеперудка! Аз съм пеперудка! — пищеше една свръхдебела тъмнокоса жена в синя хавайска рокля, размахваше ръце и се носеше в бавни кръгове около затвореното психиатрично отделение на четвъртия етаж на медицинския център „Делрей“.

Мина и покрай мен, докато седях на една изключително неудобна кушетка в средата на общата зала. Усмихнах й се и й кимнах. Пациентите бяха около четирийсет на брой, облечени предимно в халати и по чехли и заети с разни видове обществено неприемлива дейност. В предната част на отделението беше дежурната сестринска стая и лудите се нареждаха на опашка пред нея на всеки няколко часа да си вземат торазина, халдола или някакво друго антипси-хотично лекарство за успокоение на разбитите им нерви.

— Трябва да го пресметна. Шест цяло нула две по десет на двайсет и трета степен — мърмореше си висок, слаб тийнейджър с избило навсякъде акне.

Колко интересно, помислих си. От повече от два часа наблюдавах нещастния младеж, докато се въртеше в абсолютно точен кръг и упоменаваше числото на Авогадро — математическа константа, с която се изчислява молекулярната плътност. В началото не можех да разбера защо е толкова вманиачен на тази тема, докато един от санитарите не ми обясни, че младежът имал много висок коефициент на интелигентност, но бил необуздаем любител на ЛСД-то и числото на Авогадро се явявало като някаква идея фикс при всяка подействала му зле доза. Това му бил третият престой в медицинския център „Делрей“ през последните дванайсет месеца.

Стори ми се жалко, че съм се озовал на подобно място — като се имаше предвид, че бях с напълно здрав разум, — но именно тук бе проблемът с всички онези закони, като закона на Бейкър. Създадени са да посрещат нуждите на масите. Както и да е, дотук нещата все пак вървяха сравнително не зле. Успях да убедя един от лекарите да ми предпише ламиктал, а той по собствено усмотрение ми предписа и някакъв опиат с кратковременно действие, да облекчи абстиненцията.

Онова, което ме притесняваше обаче, бе фактът, че се бях опитал да се свържа поне с една дузина хора от телефонния автомат в отделението — приятели, роднини, адвокати, съдружници в бизнеса. Направих даже опит да се обадя на Алън Кемтоб да ми приготви нов запас от куалуди за деня, в който най-после щяха да ме изпишат от тая лудница, но така и не успях да се свържа с нито един — нито с Графинята, нито с родителите ми, нито с Липски, Дейв, Лори, Гуин, Джанет, Вигвам, Джо Фамегети, Грег О’Конъл, Готвача, та дори и с Бо, с когото друг път с лекота се свързвах. Имах чувството, че са ме изолирали отвсякъде, до един.

В крайна сметка, към края на първия ми ден в това славно заведение усетих, че мразя Графинята повече от всякога. Напълно ме беше забравила, настроила бе всички против мен, използвала бе онази единствена моя гадна постъпка на стълбите, за да си спечели съчувствието на моите приятели и съдружници. Убеден бях, че вече не ме обича и че ония приказки докато свръхдозирах, ми ги беше казала единствено от съчувствие — сиреч, ако все пак хвърлех топа, да ме е изпроводила към ада с едно последно фалшиво „обичам те“.

Към полунощ организмът ми почти се освободи от кокаина и куалудите, но пак не можах да заспя. И точно по това време, в малките часове на 17 април 1997 година, се яви сестра с безкрайно добро сърце и ми сложи инжекция далмейн в дясната буза на задника ми. И най-после, петнайсет минути по-късно, за пръв път от три месеца успях да заспя без кокаин в организма ми.

Събудих се след осемнайсет часа, когато чух някой да ме вика по име. Отворих очи и видях надвесилия се отгоре ми голям черен санитар.

— Имате посетител, господин Белфърт.

Графинята! — рекох си. Дошла е да ме измъкне оттук.

— Нима? — казах. — И кой е той?

— Не му знам името — вдигна рамене санитарят.

Духът ми се сломи. А той ме заведе в някаква стая с тапицирани стени, със сиво метално бюро и три стола. Като се изключеха тапицираните стени, съвсем приличаше на стаята, където ме разпитваха швейцарските митничари, след като бях опипвал стюардесата. От едната страна на бюрото седеше около четирийсетгодишен мъж с рогови рамки на очилата. В мига, в който погледите ни се срещнаха, той стана от стола и ме поздрави.

— Предполагам, че ти си Джордан — каза и протегна десница. — Казвам се Денис Мейнард^[1].

Ръкувах се по инстинкт, макар у него да имаше нещо, което моментално ме отблъсна. Облечен беше като мен, по дънки и маратонки и бяло поло. Изглеждаше горе-долу добре, макар и леко поизхабен, около метър и седемдесет и пет, нормална конструкция и къса кестенява коса, сресана на път.

Посочи ми да седна насреща му. Кимнах и седнах. Само след секунда в стаята влезе още един санитар — видя ми се като едър, пиян ирландец. Двамата санитари застанаха зад гърба ми, на има-няма метър от мен, готови да ми скочат, ако решах да скроя на тоя някой номер в стил Ханибал Лектър — да му отхапя носа например, а моят пулс не мърдаше от седемдесет и два удара в минута.

— Нает съм от съпругата ти — каза Денис Мейнард.

— Ти някакъв шибан бракоразводен адвокат ли си? — попитах невярващо. — Ей Богу, тая путка хич не си поплюва. Смятах, че ще има благоприличието поне да изчака трите дни до изтичането на закона на Бейкър, преди да подаде документите за развод.

— Не съм адвокат по бракоразводни дела, Джордан, а съм помагач против дрогата, а жена ти ме нае, понеже все още те обича, така че не бива да бързаш да я наричаш путка.

Изгледах копелето с присвити очи, щото изобщо не разбирах за какво става дума. Параноята ме бе отпуснала, но още бях наежен.

— Значи жена ми те е наела, понеже още ме обича, така ли? Ами като толкова много ме обича, що не дойде да ме види?

— Все още е силно уплашена. И силно объркана. Прекарах последните двайсет и четири часа с нея и бих казал, че е в много крехко състояние. Все още не е готова да се срещне с теб.

Усетих как главата ми се изпълни с пара. Тоя путьо сваля Графинята! Рипнах от стола, прескочих бюрото и се разкрещях:

— Мръсен педал! — Той отскочи назад, а двамата санитари се хвърлиха подир мен. — Ще поръчам да те наръгат до смърт, лайнар такъв, дето се пускаш на жена ми, докато аз съм затворен тук. Смятай се за умрял! И семейството ти го смятай за умряло! Нямаш си представа какви възможности имам.

Поех дълбоко въздух, докато санитарите ме набутаха обратно на стола.

— Успокой се — каза бъдещият съпруг на Графинята. — Не се пускам на жена ти. Тя все още те обича, а аз обичам съвсем друга жена. Исках да кажа, че през последните двайсет и четири часа разговарях със съпругата ти за тебе, за нея и за всичко случило се между вас.

Чувствах се абсолютно нерационален. Бях свикнал аз да контролирам нещата, а липсата на контрол в сегашното ми положение ме побъркваше.

— А каза ли ти, че я изритах надолу по стълбите, докато държах дъщеря ми в обятията си? Каза ли ти, че изпонарязах смотаната й шик мебелировка, струваща два милиона долара? А за неуспешния ми кухненски опит спомена ли? Представям си какви ги е наговорила. — И поклатих отвратен глава — отвратен не само от собствените ми деяния, но и от това, че Графинята бе изкарала семейните ни проблеми на показ пред абсолютно непознат.

Кимна и пусна лек смях, да поуталожи гнева ми.

— Да, каза ми за всичко това. Някои неща ми се видяха доста забавни, особено случката с мебелите. Не бях чувал за подобен случай досега. Повечето неща обаче са доста тревожни, като случката на стълбите и в гаража. Трябва обаче да разбереш, че вината за тези работи не е у теб… или, по-точно казано, че нито едно от тези действия не означава, че ти си лош човек. Ти, Джордан, си болен човек; страдаш от заболяване, което не е по-различно от рака или диабета. — Спря за миг, после сви рамене. — Но освен това тя ми каза какъв прекрасен човек си бил, преди да се отдадеш на дрогата. Колко великолепен си бил и какви постижения си имал и как се е влюбила в теб от пръв поглед. Каза и че никой друг не е обичала така, както теб те е обичала. Каза ми и колко щедър си към хората и как всички злоупотребяват с тази ти щедрост. Каза ми и за гърба ти, и как той изострил…

Но докато помагачът приказваше, аз се улових, че съм се вкопчил в една-единствена дума: обичала. Точно така го каза — обичала, в минало време. Значеше ли това, че тя вече не ме обича? Най-вероятно, рекох си, защото, ако продължаваше да ме обича, досега щеше да е дошла да ме види. Какви ми ги разправя, че била уплашена. Нали съм в затворено психиатрично отделение — какво мога да й направя? Изживявам ужасна емоционална болка. Що не дойде само да ме посети — пък дори и само за една секунда, за Бога! — и да ме прегърне и да ми каже, че още ме обича, това би облекчило болката. Нима аз не бих сторил същото за нея? Доста жестоко ми се струва от нейна страна да не ме посети, след като насмалко не се самоубих. Каквото и да ми разправят, и независимо от обстоятелствата, тя изобщо не се държи като любяща жена.

Явно задачата на Денис Мейнард е да ме убеди да се подложа на рехабилитация. Може пък и да го направя, ако самата Графиня дойде и ме помоли. Но не и по този начин — тя да ме шантажира и да заплашва, че ще ме остави, ако не направя онова, което тя иска. От друга страна, нима не искам да се подложа на рехабилитация, или поне нямам ли нужда от рехабилитация? Нима искам да изживея целия си живот пристрастен към дрогата? Но пък как ще живея изобщо без дрога? Целият ми живот се върти около дрогата. Самата мисъл да изживея следващите си петдесет години без куалуди и кока ми се струваше немислима. Да, ама нали едно време, много преди да станат всички тия неща, бях водил трезв живот. Възможно ли е изобщо да се върна на онази точка, да върна назад часовника, така да се каже? Или химията на мозъка ми се е променила безвъзвратно и сега съм пристрастен, осъден на такъв начин на живот докато умра?

— … и за темперамента на баща ти — продължаваше помагачът, — и как майка ти се мъчела да те опази от него, макар и невинаги успешно. Всичко ми разказа.

Направих опит да не съм саркастичен, но бързо се провалих:

— А успя ли малката Марта Стюарт да ти каже самата тя колко е безпогрешна? Имам предвид, след като аз съм толкова дефектен и прочее, остана ли й поне секунда да ти разкаже нещо за себе си? Защото тя е безгрешна, в края на краищата. Ще ти разкаже — може би не точно с тези думи, но ще ти го разкаже. Все пак става дума за Графинята от Бей Ридж.

Последните ми думи го накараха тихичко да се засмее.

— Виж какво — каза, — жена ти далеч не е идеална. Напротив, тя е по-болна и от теб. Помисли си само за секунда: кой е по-болният — съпругът, пристрастен към дрогата, или съпругата, която гледа как обичаният й мъж се саморазрушава? Втората, бих казал аз. Истината е, че съпругата ти страда от нейно си заболяване, което се нарича ко-пристрастеност. Но докато през цялото време се е вторачила в теб, не й остава време за собствените й проблеми. По-тежък случай на ко-пристрастеност от нейния не съм срещал.

— Глупости на търкалета — рекох. — Защо смяташ, че всичките тия неща не са ми известни? В случай че не знаеш, доста неща съм изпопрочел. И въпреки петдесетте хиляди куалуда, които съм погълнал, и досега помня всичко, което съм прочел от детската градина насам.

Той кимна:

— Не само с жена ти съм се срещнал, Джордан; разговарях и с всичките ви приятели и роднини, с всички, на които държиш. И всички те са единодушни, че ти си един от най-умните мъже на планетата. Така че, като имаме това предвид, нямам намерение да те занимавам с алабалистика. Ето какво предстои: В Джорджия има една рехабилитационна клиника на име „Талбът Марш“. Специализирана е в лечение на лекари. Пълно е с изключително умни хора, така че няма да се чувстваш не на място. Имам правомощията още начаса да те изпиша от тая дупка тук. И само след два часа ще си в „Талбът Марш“. Долу в момента те чака лимузина, на летището е частният ти самолет, зареден с гориво. „Талбът Марш“ е много приятно място, и доста луксозно. Смятам, че ще ти хареса.

— И откъде е шибаната ти квалификация по тия въпроси? Да не си доктор?

— Не — каза. — И аз съм наркоман като теб. По нищо не се различаваме, освен по това, че аз съм във фаза възстановяване, а ти — не.

— Откога си трезвен?

— От десет години.

— От десет шибани години? — задавих се. — Исусе Христе! Възможно ли е изобщо подобно шибано нещо? Аз и ден не мога да изкарам — и час, — без да си мисля за дрога! Не съм като теб, приятелче. Моят мозък работи по друг начин. Пък и не виждам за какво ми е да се подлагам на рехабилитация. Е, може да опитам АА^[2] или нещо от тоя род.

— Отдавна си прескочил този етап. Ако трябва да съм откровен, цяло чудо е, че още си жив. Отдавна е трябвало да престанеш да дишаш, приятелю. — И сви рамене. — Но един ден късметът ти ще свърши. Следващият път приятелят ти Дейв може да не е подръка да се обади на 911 и вместо в психиатрично отделение, ще се озовеш в ковчег. — И с много по-твърд тон продължи: — Ние от АА имаме една приказка: алкохоликът и наркоманът могат да стигнат само до три места — затвора, лудницата или гробищата. През последните два дни вече си бил в затвор и в лудница. Кога ще речеш „стига“? Когато се озовеш в погребалното бюро ли? И тогава жена ти ще трябва да седне с двете ти деца и да им обясни как повече няма да видят баща си, нали?

Свих рамене. Съзнавах, че е прав, но нямах сили да се предам. Някаква необяснима причина ме подтикваше да му се съпротивлявам, да се съпротивлявам и на Графинята — че и на всички останали. Ако някога станех трезвен, щеше да е по мое желание, по ничие друго, а най-малкото пък — с опряна в слепоочието ми пушка.

— Ще размисля, но само ако самата Надин дойде тук. Иначе можеш да ходиш да се ебеш!

— Тя няма да дойде тук — каза. — Няма да ти проговори, освен ако не се подложиш на рехабилитация.

— Добре — рекох. — В такъв случай ходете да се ебете и двамата. Аз след два дни излизам оттук; и тогава ще се боря с пристрастеността си така, както аз намеря за добре. И ако това означава, че ще загубя жена си — така да бъде. — Станах от стола и направих знак на санитарите.

Докато излизах от стаята, Денис каза:

— Може и да успееш да си намериш друга красива жена, но никога няма да намериш някоя, която да те обича колкото нея. Кой смяташ, че организира всичко това? Жена ти прекара последните двайсет и четири часа в състояние на паника, борейки се да спаси живота ти. Ако я изпуснеш, значи си най-големият глупак.

Поех дълбоко въздух и отговорих:

— Преди много, много години имаше и друга жена, която ме обичаше колкото Надин; казваше се Дениз, а аз я преебах царски. Може би сега просто си получавам заслуженото. Кой може да каже на тоя етап? Но във всеки случай няма да дам насила да ме вкарат в рехабилитация, така че не си губи времето. И не идвай повече да ме виждаш.

След което излязох от стаята.

 

 

Останалата част от деня се оказа не по-малко мъчителна. Като се почне от родителите ми, всичките ми приятели и роднини се изредиха да ме посетят в психиатричното отделение и да ме кандърдисват да се подложа на рехабилитация. Всички, освен Графинята. Как може тая жена да е толкова безсърдечна, след като бях опитал… какво?

Не допусках в мисълта си израза „да се самоубия“ — дали защото ми причиняваше прекалена болка, или от срам, че любовта ми — вманиачеността ми, да го наречем — към една жена, пък била тя и съпругата ми, е могла да ме тласне към подобна стъпка. Такава стъпка никак не подхожда на истински властния човек, нито пък на човек, изпитващ поне капка уважение към себе си.

Честно казано, аз изобщо не възнамерявах да се самоубивам. Дълбоко в себе си бях уверен, че ще ме откарат в болницата и ще ми изпомпат стомаха. Та нали Дейв бдеше над мен и бе готов да се намеси. Графинята обаче изобщо не съзнаваше този момент; от нейна гледна точка аз съм се бил разстроил толкова от възможността да я изгубя и съм бил така затънал в отчаянието и безизходицата на причинената от кокаина параноя, че съм посегнал затова на живота си. Е, как нямаше да я трогне подобна мисъл?

Вярно, бях се държал като звяр с нея, и то не само на стълбите, но и през няколкото месеца преди това гнусно деяние. Или няколкото години, да кажем. Още от ранните години на брака ни бях започнал да експлоатирам негласната ни уговорка — че след като й осигурявам живота, ще имам право на известни свободи. И докато подобна търпимост все пак някак си беше приемлива, несъмнено бях преминал далеч отвъд всякакви граници.

Но въпреки всичко смятах, че все пак заслужавам известно състрадание.

Състрадание ли й липсваше на Графинята? Нямаше ли у нея определена студенина, нямаше ли едно ъгълче в сърцето й, което бе недостижимо за друг? Наистина, аз открай време подозирах подобно нещо. И Графинята беше повредена стока — така, както бях самият аз, че и всички останали; добра съпруга беше, но и съпруга, навлязла в брака със свой собствен багаж. Навремето, като дете, баща й насмалко да я изостави. Разправяла ми беше колко пъти се пременяла в събота или в неделя — а тя още тогава била красавица с буйна руса коса и ангелско личице — и чакала баща й да я изведе на някой изискан ресторант или на влакчето на ужасите в Кони Айлънд, или на „Рийс Парк“ — бруклинския плаж, та всички да разберели: „Ето я дъщеря ми! Вижте каква красавица е! Толкова се гордея с нея!“ И висяла с часове на предната веранда, а той изобщо не се вясвал, или се обаждал с някакво тъпо оправдание.

Сюзан, разбира се, го покривала — разправяла на Надин, че баща й я обича, но е обзет от някакви негови си демони, които го тласкали към живота на скитник, към едно безкоренно съществувание. Не бях ли аз сега жертва именно на тази обремененост? Възможно ли бе студенината й да се дължи на бариерите, които е издигнала около себе си още като дете и които сега й пречеха да стане състрадателна жена? Или просто се хващах за сламки? Или просто си получавах заслуженото — за всичкото кръшкане със „сини чипчета“ и „насдакчета“, кацанията с хеликоптера в три през нощта, приказките насън за Венис курвата, за масажистката и опипването на стюардесата…

Или си плащах по един много по-неусетен начин и за всичко останало — за законите, които бях нарушил? За акциите, чиито цени манипулирах? За прехвърлените в Швейцария пари? За това, че преебах Кени Грийн-Ръбчо, който винаги ми беше верен съдружник? Вече ми беше трудно да преценя. Последното десетилетие от живота бе неимоверно сложно. Изживях живот, какъвто обикновено описват единствено в романите.

Но факт е, че животът ми бе протекъл именно по този начин. Моят живот. За добро, или зло аз, Джордан Белфърт, Вълка от Уолстрийт, бях живял като истински дивак. През цялото време смятах, че съм брониран — бягах от смъртта и затвора, живеех като някоя рок-звезда, изконсумирах повече дрога, отколкото се полага и на хиляда души, но все още бях жив, за да разправям как е било.

Всички тези мисли бушуваха в главата ми към края на втория ми ден в затвореното психиатрично отделение на медицинския център „Делрей“. А докато дрогата постепенно напускаше главния ми мозък, умът ми ставаше все по-остър. Рикоширах и бях готов да се изправя срещу света с всичките ми способности; готов бях да размажа онова копеле Стив Мадън, да подновя битката с търсача на възмездие специален агент Грегъри Коулмън и готов да си отвоювам обратно Графинята, независимо на каква цена.

 

 

На следващото утро, непосредствено след като ни раздадоха хапчетата, ме извикаха в тапицираната стая, където ме чакаха двама доктори. Единият беше дебел, другият — нормален, но с изпъкнали очни ябълки и с адамова ябълка колкото грейпфрут. Проблеми с жлезите, предположих.

Представиха се като доктор Брад и доктор Майк^[3] и моментално дадоха знак на санитарите да напуснат стаята. Интересно, рекох си, но далеч не толкова интересно, колкото последвалите първоначални две минути на разговора ни, по време на които стигнах до извода, че тия двамата биха имали по-голям успех като комици в някое заведение, отколкото като помагачи срещу дрогата. Или пък такъв им е методът? Всъщност тия двамата никак не бяха лоши. Даже по едно време ми станаха симпатични. Графинята ги бе прекарала с частен самолет от Калифорния, след като Денис Мейнард я уведомил, че двамата нещо не сме се погодили.

Това значи беше подкреплението.

— Виж какво — каза дебелият доктор Брад, — мога на мига да те изпиша от тоя лайнарник и само след два часа да си в „Талбът Марш“, да си пиеш безалкохолна пиня колада и да се кокориш на една млада медицинска сестра, която е пациентка там, понеже я хванали да си инжектира демерол през униформената пола. — И вдигна рамене. — Другият вариант е да останеш тук още един ден, че да опознаеш още по-отблизо жената-пеперудка и математичето. Едно ще ти кажа обаче: трябва да си луд, че да останеш тук дори една секунда повече, отколкото трябва. Щото глей как смърди…

— На лайна — намеси се оня с жлезите. — Защо не ни дадеш да те изпишем оттук? Добре де, не се съмнявам, че си луд и прочее и че заслужаваш да те запрат поне за две години, ама що трябва да е тука — в тоя лайнарник! Дай поне да е в някоя по-изискана лудница.

— Той е прав — добави Брад Дебелия. — Без майтап: долу ни чака лимузина, а самолетът ти е на летище „Бока Авиейшън“. Дай да те изпишем от тая лудница, да се качим на самолета и да се кефим.

— И аз съм на същото мнение — рече оня с жлезите. — Самолетът ти е една фантазия. Колко ли е платила жена ти да ни докара дотук от Калифорния?

— Не съм сигурен — отвърнах, — но съм готов да се обзаложа, че е било по най-високата тарифа. Ако има нещо, което Графинята да мрази, то е да се пазари.

И двамата се разсмяха, най-вече Брад Дебелия, който във всичко намираше по нещо смешно. — Графинята! Чудесен прякор! Тя, жена ти, наистина е много красива, а и страшно те обича.

— Защо й викаш Графинята? — попита оня с жлезите.

— Абе, дълга история — отвърнах, — но колкото и да ми се ще, не мога да си припиша заслугата, че съм го измислил. Щото го измисли един Брайън, собственик на брокерска фирма, с която си имам вземане-даване. Та преди няколко коледи се прибирахме с частен самолет от Сейнт Бартолъмю, и двамата със страхотен махмурлук. Барт седеше точно срещу Надин и взе, че пусна една сочна пръдня, след което каза: „Майка му стара, Надин, аз май леко се изтървах в гащите!“ А Надин започна да му трие сол на главата за това колко бил невъзпитан и отвратителен, при което Брайън рече: „О, прощавайте; предполагам, че Графинята от Бей Ридж никога не се е изпускала при пръдня в копринените си гащички!“

— Много готин лаф — каза Брад Дебелия. — Графинята от Бей Ридж.

— Чакай, смешното тепърва предстои. То стана непосредствено след това. Брайън реши, че шегата му е изключително уместна и така се преви в истеричен смях, че не забеляза как Графинята сви на руло коледното издание на списанието „Таун енд Кънтри“. И в мига, в който той надигна глава, тя рипна от седалката и така го млатна по главата, че оня изпадна в безсъзнание. Направо изгуби шибаното си съзнание в самия самолет, ви казвам! А тя си седна и пак се зачете в списанието. Брайън се свести след две-три минути благодарение на чашата вода, която жена ми му лисна в лицето. Та оттогава й остана тоя прякор.

— Невероятно! — възкликна оня с жлезите. — Жена ти има вид на ангел. Не бих очаквал нещо подобно от такава жена. — А Брад Дебелия кимна в знак на съгласие.

— То е, щото нямате и най-малката представа на какво е способна — забелих аз очи. — Може да ви се струва нежна, ама е яка като бик. Знаете ли колко пъти съм си патил от нея? Най я бива да те залива с вода. — Тихичко се разсмях. — Не че е нямала право, честно казано; в повечето случаи напълно си заслужавах боя. Колкото и да я обичам, не съм еталон за примерен съпруг. Но това не ми пречи да си мисля, че все пак трябваше да ме посети тук. Ако беше дошла, вече щях да съм в рехабилитация, но сега съм се запънал, понеже не ми харесва ролята на заложник.

— Стори ми се, че й се искаше да дойде — каза Брад Дебелия, — но Денис Мейнард я посъветва да не го прави.

— Така и предполагах — запених се. — Това копеле е истинско лайно. Щом приключи цялата тая дандания, ще пратя някой да му направи малко посещение.

Комедийният дует отказа да спори с мен.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита оня с жлезите.

— Защо не? — кимнах. — Вие, момчета, сте големи симпатяги. Обаче оня хуй сплескан го ненавиждам.

Той се усмихна и се огледа заговорнически. После сниши глас и каза:

— Що не ни дадеш да те изпишем оттук и да те закараме до Атланта, пък после, веднага след като те запишем в рехабилитацията, моментално си вдигаш чуковете? Там няма зидове, бодлива тел или други подобни щуротии. Ще живееш в луксозен апартамент с неколцина шантави лекари.

— Да, бе — добави Брад Дебелия, — в мига, в който те доставим в Атланта, законът на Бейкър губи силата си и ставаш свободен човек. Просто кажи на пилота си да не излита. Не ти ли хареса рехабилитацията, просто си тръгваш.

— Вие двамата сте направо невероятни! — разсмях се. — Играете ми на престъпната струничка, нали?

— Ще направя всичко необходимо да те вкарам в рехабилитация — рече Брад Дебелия. — Ти си свястно момче и заслужаваш да живееш, а не да умреш с луличка за крек в уста, каквото именно ще те сполети, ако не заживееш на чисто. Повярвай ми — от личен опит го знам.

— И ти ли си възстановяващ се наркоман? — попитах.

— И двамата сме такива — каза оня с жлезите. — Аз съм на чисто от единайсет години, а Брад — от тринайсет.

— Че как изобщо е възможно такова нещо? Казвам ви честно: искам да спра, но просто не мога. Няма да издържа повече от няколко дни, да не говорим за цели тринайсет години.

— Ще можеш — рече Брад Дебелия. — За тринайсет години не знам, но бас държа, че днешния ден можеш да го изкараш.

— Е, колкото до днешния ден, ще изтрая — казах, — но надали повече.

— И това е достатъчно — рече оня с жлезите. — Единственото, което има значение, е днешният ден. Кой знае какво ще ни донесе утрешният? Живей ден за ден — и ще успееш. Аз точно така правя. Да не мислиш, че съм се събудил тая сутрин и съм си рекъл: „Ей, Майк, знаеш ли колко е важно да потискаш цял живот желанието да пиеш?“ Напротив, казах си: „Ей, Майк, изкарай и следващите двайсет и четири часа, пък останалата част от живота ти все някак си ще се подреди.“

Брад Дебелия кимна:

— Той е прав, Джордан. И знам какво точно си мислиш в момента — че това е някакъв вид тъпа самозаблуда. — И сви рамене. — Може и така да е, но на мен лично не ми пука. Действа — и това ми е достатъчно. Благодарение на нея възвърнах живота си, а и ти можеш да възвърнеш своя.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах. Тия момчета са много готини, ама наистина. А и аз наистина искам да съм трезвен. Толкова много, че дори предусещах вкуса на новия живот. Но навикът е прекалено силен. Всичките ми приятели вземат дрога; всичките ми забавления включват и дрога. А Графинята… ами Графинята така и не дойде да ме види. След всички ужаси, които й бях причинил, в сърцето си усещах, че никога няма да забравя как не дойде да ме види след опита ми за самоубийство.

Да не забравяме и как стоят нещата от нейната си гледна точка. Може пък да предпочете никога да не ми прости. Не мога да я виня за подобно нещо. Тя беше толкова добра съпруга, а аз й се отблагодарих с това, че станах наркоман. Е, имал съм си причини, но това не променя нещата. Ако реши да се развежда, в правото си е. Но аз винаги ще се грижа за нея, винаги ще я обичам и ще правя така, че да живее добре. В края на краищата, нали тя ми роди две прекрасни дечица и нали тя е организирала всичко това.

Изгледах Брад Дебелия право в очите и бавно кимнах:

— Дай да се махаме от тоя шибан ад.

— Точно така — рече. — Точно така.