Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (37)

Глава 36.
Затвори, заведения, смърт

На следващата сутрин, тоест няколко часа по-късно, се събудих в кабинета си. Под носа си и по бузите си усещах нещо топло и доста приятно. А-а-а, какво успокоение… И Графинята все още беше при мен… почистваше ме… коткаше ме…

Отворих очи, но, уви — оказа се, че е Гуин. Държеше извънредно скъпа бяла хавлиена кърпа, натопена в хладка вода, и бършеше засъхналата по лицето ми кока и кръв.

Усмихнах се на Гуин — една от малкото, които не ме бяха предали. Но можех ли все пак да й имам пълно доверие? Затворих очи и преобърнах мисълта в ума си… Да, можех. Нямаше две мнения. Тя щеше да остане до мен до горчивия край. Дори дълго след като ме напуснеше Графинята, Гуин пак щеше да е до мен — да се грижи за мен и да ми помага да отгледам децата.

— Добре ли си? — попита любимата ми южнячка.

— Да — изкряках. — Ти защо си тук в неделя? Не си ли на черква?

Гуин тъжно се усмихна:

— Госпожа Белфърт се обади и ме помоли да дойда да наглеждам децата. Хайде, вдигни ръце; донесох ти чиста тениска.

— Благодаря ти, Гуин. Малко ми е гладничко. Би ли ми донесла една купа зърнени топчета с вкус на плодове?

— Ето ги — рече и посочи към зеления пиедестал, където доскоро беше каубоят. — И вече са омекнали, точно както ги обичаш!

Е, на това се казва обслужване! Що и Графинята не беше такава?

— Къде е Надин? — попитах.

Гуин сви пълните си устни.

— Горе е, стяга си пътната чанта. Отива у майка си.

Обзе ме някакво чувство, че пропадам. Започна от стомаха ми и достигна до всяка клетка на тялото. Сякаш някой ми изтръгна сърцето и червата. Повдигна ми се, приповръща ми се.

— Сега ще се върна — избъбрих, скочих от стола и се понесох към спираловидното стълбище. Докато прескачах стъпалата през едно, в мен бушуваше адски огън.

Спалнята ни бе до самите стълби. Но вратата беше заключена. Заблъсках.

— Отвори ми, Надин! — Никакъв отговор. — Тази спалня е и моя! Пусни ме да вляза!

Най-после, след трийсет секунди, ключът се превъртя, но вратата остана затворена. Отворих и влязох в стаята. Заварих пълен със сгънати дрехи отворен куфар върху леглото, но Графинята я нямаше. Куфарът беше с цвят на шоколад и обсипан с емблеми на „Луи Вуатон“. Сигурно струваше цяло състояние… от моите пари!

В този момент Графинята излезе от своя дрешник с размер колкото щата Делауеър, понесла по една кутия за обувки под всяка мишница. Нито ми каза нещо, нито ме погледна. Просто отиде до леглото и остави двете кутии до куфара, после се фръцна на пета и пое обратно към дрешника.

— Къде си тръгнала, мама му стара! — изсъсках.

Погледна ме с презрение в очите.

— Казах ти, че отивам у мамини. Не мога да гледам повече как се самоубиваш. Писна ми.

Усетих как по продълговатия ми мозък се надигна пара:

— Надявам се, че не смяташ да взимаш децата със себе си. Няма да ти дам шибаните ми деца — никога!

— Децата могат да останат — отвърна спокойно тя. — Заминавам сама.

Това ме завари неподготвен. Защо ще оставя децата?… Освен ако няма някакъв таен замисъл. Ама, разбира се. Тя, Графинята, е голям подляр.

— Ти за глупак ли ме мислиш? Та нали щом заспя, ще се върнеш и ще отмъкнеш децата.

Изгледа ме презрително и отвърна:

— Дори не знам как да отговоря на подобна глупост. — И продължи към дрешника.

Явно дотук не бях успял да я нараня кой знае колко, затова казах:

— Не знам закъде си се запътила с всички тия шибани дрехи. Защото ако ще се махаш оттук, ще си тръгнеш само с ризата върху гърба ти, шибана златотърсачка такава.

Тоя път я заболя! Извърна се с лице към мен:

— Да ти го начукам — изкрещя. — Бях най-добрата ти жена. Как смееш да ме наричаш така след всичките тия години! Родих ти две прекрасни деца. Чаках те като шибана слугиня през всички тия шибани години! И ти бях вярна — през цялото време! Нито веднъж не ти изневерих! И какво получавам в замяна? Колко жени изчука, откакто се оженихме? Прелюбодействащ… лайнар! Еби се в гъза!

Поех дълбоко въздух.

— Можеш да си приказваш каквото си искаш, Надин, но оттук ще си заминеш без нищо. — Тонът ми бе спокоен, но заплашителен.

— О, така ли? И какво ще направиш, шибано копеле? Да не би да ми изгориш дрехите?

Каква прекрасна идея! Дръпнах куфара от леглото, измарширувах до камината и изсипах дрехите й върху купчината подпалки, които вече бяха готови и им трябваше само едно натискане на копчето. Срещнах погледа на Графинята и приковах очи в нея; тя стоеше вкаменена от ужас.

И понеже реакцията й ми се стори незадоволителна, изтичах до дрешника, награбих куп пуловери, блузи, рокли, поли и панталони от скъпите на вид закачалки. Изтичах обратно до камината и ги хвърлих върху купа.

Пак я изгледах. Очите й вече се бяха насълзили. Малко й е. Исках да я чуя да ми се извинява, да ме моли да спра, затова стиснах решително зъби и изприпках до бюрото, където държеше кутията с бижутата си. Грабнах я, върнах се при камината, отворих капака и изръсих всички бижута върху купчината дрехи. Посегнах към стената и поставих десния си показалец върху бутона от неръждаема стомана, след което пак приковах поглед в нея. Сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Да ти го начукам! — изревах… и натиснах бутона.

Само след секунда пламъците обхванаха дрехите и бижутата. Без да каже и дума, тя излезе спокойно от стаята и съвсем леко затвори вратата след себе си. Извърнах се и се втренчих в пламъците. Да й го начукам! — рекох си. Така й се пада, щом е седнала да ме заплашва. Тя да не си мисли, че ще я оставя да се гаври с мен? Останах втренчен в пламъците, докато чух шума от автомобилни гуми върху чакъла. Изтичах до прозореца и видях черният й рейндж роувър да се отдалечава към портала.

Чудесно — казах си. Щом се разчуе, че сме скъсали с Графинята, отпред направо ще се образуват опашки от жени! Тогава да видим кой командва тук!

 

 

Сега, след като Графинята изчезна от картината, дойде време да си сложа веселата маска и да покажа на децата колко весело можем да си живеем без мама. Край на часовете за лягане на Чандлър; шоколадови кремове за Картър, когато му скимне. Изведох ги до люлките в задния двор и си поиграхме заедно — под зорките погледи на Гуин, Дневния Роко, Ерика, Мария, Игнасио и още неколцина членове на менажерията.

Играхме си щастливо доста дълго, струва ми се — цяла вечност, ако трябва да съм точен, — като не спирахме да се смеем, да се кикотим, да се гоним, да гледаме синия небосвод и да миришем свежите пролетни цветя. Най-хубавото нещо на този свят е да имаш деца!

Уви, оказа се, че цялата тази вечност е траела точно три минути и половина, след което изгубих интереса си към моите идеални две деца и казах на Гуин:

— Поеми нещата в свои ръце, Гуин. Имам малко работа с едни документи.

Само след минута бях пак в кабинета си, а пред мен имаше нова пирамида от кокаин. И като един вид признание към обичая на Чандлър да реди куклите си сякаш са й придворни, и аз наредих всичките си наркотици върху бюрото и застанах като крал сред тях. Бяха двайсет и два вида — повечето в стъклени флакони, но имаше и такива в найлонови пликчета. Колко са мъжете, които могат да поемат всичките тези наркотици и пак да не свръхдозират? Николко. Само Вълка го може! Вълка, изградил си специална съпротивителна способност благодарение на дългогодишното внимателно смесване и уравновесяване, извършил усърдно безброй опити, докато налучка най-точната мярка.

 

 

На следващата сутрин войната започна.

Точно в осем Вигвам седеше в дневната ми и ми се разхождаше по нервите. Честно казано, не бях очаквал да прояви подобно неблагоразумие — да дойде в собствения ми дом, за да се разпростре върху американските закони за търговията с ценни книжа — и то само с безсмислени приказки на едро. Боже мили, може в много области на живота да съм бос, ама не и в областта на търговията с ценни книжа. Бих казал дори, че и след три на практика безсънни месеца — и дори след последните седемдесет и два часа на пълна лудост, през които бях поел четирийсет и два грама кокаин, шейсет куалуда, трийсет ксанакса, петнайсет валиума, десет клонопина, двеста и седемдесет милиграма морфин, деветдесет милиграма амбиен, плюс паксил, прозак, перкосет, памелор, течен екстази и Бог знае колко алкохол — аз пак знаех повече начини за заобикалянето на законите за търговията с ценни книжа от всеки друг човек на тази планета.

— Основният проблем е в това — продължаваше Вигвам, — че Стив не е подписал никому пълномощно за продаване на акции, така че не можем да пратим удостоверението за акциите на трансферен агент, който да ги прехвърли на твое име.

Дори в този момент, със замъгления си мозък, не можех да не се ужася от аматьорството на моя приятел. Проблемът беше толкова прост, че ми идваше да го заплюя с изгризани нокти по лицето. Поех дълбоко въздух и рекох:

— Чуй какво ще ти кажа, путьо такъв. Обичам те като мой шибан брат, но ще ти извадя шибаните очи от главата, ако само още веднъж ми кажеш какво не мога да правя по шибаното споразумение за поверителна сметка. Дошъл си в шибания ми дом да искаш четвърт милион долара назаем, а си седнал да се притесняваш за някакво шибано пълномощно. Исусе шибан Христосе, Анди! Пълномощно ни трябва единствено, ако искаме да продадем шибаните акции, а не ако ще купуваме шибаните акции! Не схващаш ли? Водим война на изтощение, война за притежание, а щом станем притежатели на акциите, предимството вече ще е у нас. — После смекчих тона: — Слушай ме сега внимателно: единственото, което трябва да направиш, е да започнеш процес на принудително изпълнение по силата на споразумението за поверителната сметка, след което ще си задължен от закона да продадеш акциите, за да покриеш принудителното изпълнение. Тогава се обръщаш и продаваш акциите на мен за по четири долара всяка, а аз ти пиша чек за четири милиона и осемстотин хиляди долара, което покрива стойността на продажбата. След което и ти ми пишеш чек, също за четири милиона и осемстотин хиляди долара, с който покриваш принудителното изпълнение — и готово! Не схващаш ли? Всичко е толкова просто!

Той кимна неубедено.

— Слушай — продължих кротко, — притежанието е девет десети от правото. Ако сега, в момента, ти напиша чека, официално акциите идват под наш контрол. Още днес следобед подаваме декларация 13Д и оповестяваме публично, че възнамерявам да купувам още акции с цел враждебно завземане на компанията. Шумът, който ще се вдигне, ще е толкова голям, че ще принуди Стив да реагира. А ние всяка следваща седмица ще купуваме още акции и ще подаваме осъвременени декларации 13Д. И „Уолстрийт Джърнъл“ ще ни споменава всяка седмица, което ще побърка Стив!

Петнайсет минути по-късно Вигвам си тръгна обогатен с четвърт милион долара и понесъл чек за четири милиона и осемстотин хиляди. Още този следобед бюлетинът „Доу Джоунс“ щеше да съобщи, че съм тръгнал да завземам „Стив Мадън Шуз“. И макар да нямах всъщност подобни намерения, несъмнено Стив щеше да откачи, и нямаше да има друг избор, освен да ми плати справедливата пазарна цена за моите акции. За личната ми отговорност не ми пукаше. Бях обмислил нещата подробно и тъй като двамата със Стив подписахме тайното споразумение цяла година след ангажимента за закупуване на всички непродадени акции, въпросът, че „Стратън“ е издал проспект с невярно съдържание, оставаше хипотетичен. Отговорността по-скоро падаше върху Стив, а не на мен, тъй като в ролята му на изпълнителен директор именно той подписваше всички декларации до СЕК. Можех да пледирам неосведоменост — да твърдя, че не съм се съмнявал във верността на декларациите. Не беше най-добрият пример на достоверно опровержение, но си оставаше такова.

Така или иначе, Вигвам вече ми се махна от главата.

Качих се горе в кралската тоалетна и пак зашмърках. Върху тоалетката имаше купчинка с кока и светеха хиляди лампи — отражения от огледалата и от сивия мраморен под за един милион долара. Вътрешно обаче се чувствах адски зле. Изпразнен. Кух. Графинята страхотно ми липсваше, до болка, но вече нямаше как да я върна. Понеже, ако я помолех, това щеше да е равносилно на поражение — на признание, че наистина имам проблем и че ми е необходима помощ.

Затова забих нос в купчинката и опънах и с двете ноздри едновременно. После глътнах още няколко ксанакса и шепа куалуди. Ключът, разсъждавах, не е в куалудите и ксанакса. Номерът беше да поддържам ефекта на коката висок в най-началния стадий — в рамките на онова първично бясно извисяване, благодарение на което всичко добива безупречен смисъл, а проблемите ти се отдалечават на милиони километри. За това ще са необходими редовни шмъркания — по две магистралки на всеки четири-пет минути, по моя сметка, — но успея ли да се задържа на това ниво поне за една седмица, ще се окажа по-голям инат от Графинята и ще имам удоволствието да я гледам как лази в краката ми. Вярно, за всичко това ще е необходимо доста старателно уравновесяване на различните наркотици, но за Вълка това не е никакъв проблем…

… но, от друга страна, ако заспя, тя ще дойде и ще отмъкне децата. Няма ли да е по-добре да изчезна заедно с тях от града, та да са далеч от лапите й, макар че Картър е още прекалено малък за продължителни пътувания. Още е на пелени и е прекалено зависим от Графинята. Това, естествено, скоро ще се промени, особено щом стане готов за първата си кола и му предложа едно ферари, при условие, че забрави за майка си.

Така че засега по-разумно ще е да е да напусна града само с Чандлър и Гуин. Все пак Чандлър е чудесна компаньонка и ще можем да пътуваме по цял свят като баща и дъщеря. Ще се обличаме в най-хубавите дрехи и ще си живеем безгрижно, а хората ще ни гледат с възхищение. А след няколко години ще се върна да взема и Картър.

Трийсет минути по-късно бях в дневната и се занимавах с бизнес заедно с Дейв Дейвидсън-Мономигача. Оплакваше се от търгуването от къси позиции, понеже губел пари, когато котировката на акциите се покачвала. На мен обаче изобщо не ми пукаше; исках единствено да видя Графинята и да й съобщя за намеренията си да пътувам по света с Чандлър.

В този миг чух входната врата да се отваря, а след няколко секунди Графинята мина покрай дневната и влезе в детската стая за игра. Тъкмо се бях захванал да обсъждам разни търговски стратегии с Мономигача, когато тя излезе, понесла Чандлър. Думите ми излизаха автоматично, като на запис — така че успях да чуя стъпките на Графинята надолу към сутерена, към стаята с моделите за бременни. За Бога, та тя дори не обърна внимание на факта, че съм там! Предизвиква ме, пренебрегва ме, вбесява ме, мама й стара! Сърцето напираше да излети от гърдите ми.

— … правиш така, че и на другия ден задължително да си налице — продължих аз, докато умът ми се движеше лудо по двете писти. — Ключът, Дейвид, е… извини ме за секунда, ако обичаш. — Вдигнах показалец във въздуха. — Налага се да сляза долу и да поговоря с жена ми.

Слязох нервно по спираловидните стълби. Графинята седеше на бюрото си и преглеждаше пощата. Преглежда поща ли? Ебаси нахалството! Чандлър лежеше на пода до нея и оцветяваше някаква книжка с пастел. С изпълнен с язвителност тон казах на жена ми:

— Заминавам за Флорида.

— Така ли? — вдигна поглед тя. — И защо мислиш, че това ме вълнува?

Поех дълбоко въздух:

— Не ме вълнува дали те вълнува, или не, но вземам и Чандлър със себе си.

— Не съм много убедена — подсмихна се тя.

Сега вече кръвното ми хептен се покачи.

— Не си убедена ли? Ходи се наеби! — Приведох се, грабнах Чандлър и хукнах към стълбите. Графинята моментално рипна от стола си и хукна след мен пищейки:

— Ще те убия, копеле мръсно! Остави детето! Остави детето!

Чандлър започна да вие и се разплака истерично, а аз изкрещях на Графинята:

— Ходи се еби, Надин! — Заизкачвах стълбите на бегом. Графинята направи летящ плонж и ме сграбчи около бедрата, за да ми попречи.

— Спри! — пищеше. — Спри, моля ти се! Тя ти е дъщеря! Остави я! — И се замъчи да се надигне, та да ме обхване през торса.

Изгледах я и в този миг ми се прищя да е мъртва. През всичките години, откакто се бяхме оженили, никога не бях й вдигал ръка — досега. Опрях ходилото на маратонката си плътно в корема й и ритнах с всичка сила, след което видях как жена ми полетя надолу по стълбите и се приземи със страшна сила на десния си хълбок.

Спрях — шашардисан, объркан, сякаш бях станал свидетел на някакво ужасно действие, извършено от двама луди, които изобщо не познавах. Само след секунди Надин приклекна, обхванала глава с двете си ръце — с гримаса от болката, — сякаш бе счупила ребро. Но после лицето й отново се втвърди, тя се отпусна на четири крака и пак тръгна да лази по стълбите, да ме спре да не й отнемам дъщеря й.

Извърнах се и хукнах нагоре, притисках Чандлър към гърдите си и й говорех:

— Няма страшно, бебче! Тати те обича и ще те заведе на едно малко пътешествие. Всичко ще е окей! — Когато стигнах до горния край на стълбите, затичах с всичка сила; Чандлър продължаваше да вие безутешно. Не й обръщах внимание. Скоро двамата ще сме заедно, сами, и всичко ще е окей. И докато тичах към гаража, си давах сметка, че някой ден Чандлър ще осъзнае точно какво е станало; ще разбере защо майка й е трябвало да бъде неутрализирана. Може би когато Чандлър порасте съвсем голяма — след като майка й си е получила заслужения урок, — те двете ще могат пак да се срещнат и да си създадат някакви взаимоотношения. Кой знае.

В гаража имаше четири коли. Най-близко беше белият мерцедес с гюрук и с две врати, та отворих дясната врата, сложих Чандлър да седне и блъснах вратата. Докато минавах на бегом иззад колата, забелязах, че една от прислужниците, Мариса, гледа с ужас в очите. Скочих в колата и запалих двигателя.

В този момент Графинята се хвърли върху дясната врата, заблъска по стъклото и запищя. Мигновено натиснах бутона за автоматично заключване. После видях, че вратата на гаража се затваря. Погледнах надясно: Мариса бе натиснала бутона. Майка й ще еба! Включих на първа, настъпих газта и излетях през вратата, като я направих на трески. Продължих с пълна газ и се нахаках челно в двуметровата колона от варовик в края на алеята. Погледнах Чандлър. Беше без колан, но, слава Богу, нищо й нямаше, макар да продължаваше да пищи истерично.

Изведнъж по продълговатия ми мозък полазиха крайно тревожни мисли, започвайки с: Какво правя, мама му стара? Къде, по дяволите, съм тръгнал? Какво търси дъщеря ми на предната седалка на колата без обезопасителен колан? Всичко това е някаква лудост. Отворих моята врата, слязох и останах неподвижен. Само след секунда един от гардовете дотича до колата, грабна Чандлър и се втурна с нея в къщата. Това ми се стори добра идея. После дойде Графинята и ми каза, че всичко щяло да се оправи и че трябвало да се успокоя. Каза ми и че още ме обичала. Обгърна ме с ръце и ме притисна към себе си.

Останахме си така. Колко дълго, не знам, но скоро чух вой на сирена и присвяткващи светлини. После се озовах закопчан с белезници на задната седалка на една полицейска кола. Извивах врат да зърна за последен път Графинята, преди да ме тикнат в пандиза.

 

 

Прекарах останалата част от деня в местене от една килия в друга — като се почне от килията в полицейския участък на Олд Бруквил. Два часа по-късно пак ми сложиха белезниците и ме откараха в друго полицейско управление, където ме отведоха в друга килия — по-голяма и пълна с народ. Никого не заговорих и никой не ме заговори. Куп викове, писъци, буйствания и кучешки студ. Взех си бележка наум да се облека добре, ако някой ден агент Коулмън почука на вратата ми със заповед за арестуване. После чух да ме викат по име и само няколко минути по-късно бях на задната седалка на друга полицейска кола, на път за град Миниола, където се помещаваше Щатският съд.

Озовах се в съдебната зала, пред съдия-жена… Ебаси майката! Сега вече ми е спукана работата! Обърнах се към моя изтупан адвокат Джо Фамегети и казах:

— Ебана ми е мамата, Джо! Тая жена ще ме осъди на смърт!

А Джо се засмя и постави ръка на рамото ми.

— Спокойно — рече. — До десет минути ще изчезнем оттук. Само не казвай нито дума, докато не ти кажа.

След няколко минути бла-бла-бла Джо се приведе и ми пошепна на ухо:

— Кажи „невинен“ — при което аз се усмихнах и казах: „Невинен“.

Десет минути по-късно бях вече свободен — излизах от съда рамо до рамо с Джо Фамегети. Отвън, до бордюра, чакаше лимузината ми. На волана беше Джордж, а на седалката до него — Нощния Роко. И двамата слязоха, при което забелязах, че Роко носи вярната ми чанта „Луи Вуатон“. Джордж отвори безмълвно вратата на лимузината, а Роко заобиколи колата отзад. Подаде ми чантата с думите:

— Всичките ви неща са вътре, господин Б., плюс петдесет хиляди долара в брой.

А адвокатът ми забързано добави:

— На аерогара „Рипъблик“ те чака един лиърджет. Джордж и Роко ще те закарат дотам.

Изведнъж се почувствах объркан. Графинята пак кроеше нещо против мен! По всичко си личеше!

— Какви ги приказваш, мама му стара? — разпалих се. — Накъде сте ме повели?

— За Флорида — каза изтупаният ми адвокат. На „Рипъблик“ те чака Дейвид Дейвидсън. Ще лети заедно с теб да ти прави компания. В Бока Рейтън, където ще кацнеш, ще те чака Дейв Биъл. — Адвокатът ми въздъхна. — Чуй какво, приятелю. Трябва да се махнеш за няколко дни, докато разрешим нещата с жена ти. Иначе пак ще свършиш в пандиза.

— Говорих вече с Бо — намеси се Роко — и той ми нареди да остана тук да държа госпожа Б. под око. Не можете да се приберете, господин Б. Изкарала си е съдебна заповед да ограничат достъпа ви до дома; ако само стъпите в имота, моментално ще ви арестуват.

Поех дълбоко въздух и започнах да пресмятам на кого можех да имам доверие… На адвоката — да… на Роко — да…, на Дейв Биъл — да…, на мръсната Графиня — НЕ! В такъв случай какъв смисъл имаше наистина да се връщам у дома? Тя ме ненавижда, и аз я ненавиждам и сигурно ако я видя, ще я пречукам, а това може да осуети сериозно плановете ми да пътешествам с Чандлър и Картър. Така че всъщност няколкото дни под флоридското слънце щяха да ми дойдат съвсем добре.

Изгледах Роко и присвих очи:

— Всичко ли наистина е в чантата? — рекох с обвинителен тон. — И лекарствата ми ли са вътре?

— Всичко прибрах — рече с отегчен вид Роко. — Всичко от чекмеджетата ви и от бюрото, плюс парите в брой, които госпожа Белфърт ни даде. Всичко е вътре.

Добре, казах си. Петдесет хиляди долара би трябвало да ми стигнат за два-три дни. А дрогата… е, сигурно имах толкова, колкото да поддържам Куба надрусана до края на месец април.