Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (34)

Глава 33.
Облекчения

(Три седмици по-късно)

 

И сега не мога да кажа с точност кога дойдох в съзнание след операцията на гръбнака ми. Беше по някое време през ранния следобед на 15 октомври 1995 година. Помня, че отворих очи и измърморих нещо от рода на: „Мама му стара! Чувствам се като едно лайно!“, след което започнах да повръщам обилно, а при всеки напън някаква ужасна болка рикошираше и през последната клетка от тялото ми. Бях в постоперативното отделение на манхатънската болница за специална хирургия, прикачен към система, която, щом натиснех едно копче, пускаше титруван разтвор от чист морфин в кръвта ми. И помня колко мъчно ми стана, че успях да постигна подобно евтино надрусване, и то без да нарушавам закона, единствено с цената на седемчасова операция.

Графинята се беше надвесила над мен и ми говореше:

— Браво, сладур, голяма работа си! Барт каза, че всичко е наред!

Кимнах и се унесох в несравнимото състояние на причинена от морфина наркоза.

После ме закараха у дома — някъде след около седмица, макар че може и да бъркам, понеже дните ми се преливаха един в друг. Алън Кентоб се оказа особено полезен: достави петстотин куалуда още на първия ден от завръщането ми. До Деня на благодарността^[1] ги опатках до един: истинско мъжко постижение, с което се гордеех — по осемнайсет куалуда средно на ден, като се има предвид, че един е достатъчен, за да направи сто и двайсет килограмов „тюлен“ от военноморския флот небоеспособен в продължение на шест до осем часа.

Обущаря ме посети и каза, че се бил разбрал с Ръсчо, който кандисал да напусне мирно и тихо, само с една нищожна част от опциите си. После ме посети Ръсчо и каза, че все някой ден щял да сбара Обущаря в някоя тъмна задънена уличка, където щял да го обеси със собствената му конска опашка. И Дани ме посети и каза, че бил на прага на споразумение с отделните щати, така че двайсетте години безоблачни небеса били на път да се осъществят. После ме посети и Вигвам и каза, че Дани бил изгубил чувство за реалност — никакво споразумение с щатите нямало — и че той, Вигвам, си търсел нова брокерска фирма, където да се приюти, щом балонът на „Стратън“ се пукне.

И докато „Стратън“ продължаваше по спиралата надолу, „Билтмор“ и „Монро Паркър“ процъфтяваха. Още преди Коледа успяха да скъсат всички връзки със „Стратън“, при все че не престанаха да ми плащат лептата от един милион долара за всяка нова емисия. Междувременно, през някоя и друга седмица ме навестяваше и Готвача за да ме държи в течение на провала по историята с Патриша Мелър, която още не беше приключила. Наследниците й Тифани и Джули в момента се разправяха с английските данъчни власти. Сегиз-тогиз се споменаваше, че от въпроса се интересувало и ФБР, но засега нямаше призовки. Всичко ще свърши окей — уверяваше ме Готвача. Поддържал връзка с майстор-фалшификатора, който бил разпитан вече както от швейцарските, така и от американските власти, но не помръднал и на йота от легендата, която бяхме съчинили. С други думи, агент Коулмън попаднал в задънена улица.

В семейно отношение Картър най-после се отърси от неравния старт и се развиваше чудесно. Беше абсолютен красавец, със страхотна руса коса, идеални черти, големи сини очи и най-дългите мигли от всичко, което ви дойде наум. Бебето-генийче Чандлър беше станало на две и половина и бе лудо влюбено в братчето си. Обичаше да си играе на негова майка — даваше му шишето с ядене и надзираваше Гуин и Ерика, докато му сменят пелените. Освен това беше най-любимата ми събеседничка, докато се местех от спалнята до ъгловия диван в сутерена и обратно и не правех нищо друго, освен да гледам телевизия и да поглъщам масивни количества куалуди. Чандлър стана майстор джедай по разбирането на замазани приказки, което според мен щеше да й е безкрайно полезно, ако някой ден си имаше работа с хора, прекарали мозъчен удар. Засега прекарваше по-голямата част от деня, си в питане кога пак ще оздравея и ще мога да я разнасям насам-натам. Отговарях й, че малко остава, макар лично да изпитвах силни съмнения, че някой ден ще се оправя напълно.

И Графинята беше прекрасна — поне в началото. Но след като Денят на благодарността се изтъркаля и дойде Коледа, а Коледа премина в Нова година, тя започна да губи търпение. Тялото ми беше изцяло гипсирано и това ме побъркваше, поради което реших, че съпружеският ми дълг изисква от мен и аз нея да я побърквам. Но гипсът бе най-малкият ми проблем — истинският кошмар беше болката, която бе по-силна отпреди. По-точно казано, мъчеше ме не само първоначалната болка, но и една нова, която минаваше по-дълбоко, по самия мозък на гръбнака ми. Всяко внезапно движение запращаше огнени мълнии по гръбначния ми канал. Доктор Грийн ме успокояваше, че болката щяла да утихне, но на мен ми се струваше, че се засилва.

Към началото на януари бях изпаднал до нови дълбини на отчаянието, при което Графинята най-сетне тропна с крак. Заяви ми, че трябвало намаля дрогата и поне да се опитам да заприличам на някакво нормално функциониращо същество. В отговор й се оплаках от това, че нюйоркската зима направо съсипва трийсет и три годишното ми тяло, тъй като на старини костите ми бяха започнали да скърцат. Тя предложи да изкараме зимата във Флорида, но аз й казах, че Флорида е за старчоци, а аз, макар и да се чувствам стар, по сърце съм си младеж.

По тази причина Графинята пое делата в свои ръце и докато се усетя, вече живеех в Бевърли Хилс, на върха на планината, извисяваща се над град Лос Анджелис. Естествено, наложи се да преместим и цялата менажерия, за да продължи сериалът „Животът на богатите и дисфункционалните“, така че за скромната сума от двайсет и пет хиляди долара месечно наех резиденцията на Питър Мортън — един от двамата създатели на веригата „Хард Рок Кафе“ — и се заселих в нея за зимата. Бъдещата каквото-се-сетите бръкна бързо в торбата с минали амбиции, издърпа онази, озаглавена „бъдеща специалистка по вътрешно обзавеждане“, и докато успеем да се пренесем, къщата се оказа обзаведена с чисто нови мебели за един милион долара, подредени по мерак. Единственото нещо, което ме притесняваше, бе разгънатата площ — има-няма три декара, — та се питах дали да не си купя една моторна количка, с която да се придвижвам от единия край на къщата до другия.

Междувременно успях много бързо да установя, че „Лос Анджелис“ всъщност е псевдоним на „Холивуд“, така че с помощта на няколко милиона долара се заех да произвеждам филми. И ми потрябваха някъде към три седмици, за да осъзная, че всички в Холивуд (включително и моя милост) са леко откачени и че едно от любимите им занимания е да обядват един с друг. За съдружници в киноиндустрията бях взел едно малко семейство тесногръди южноафрикански евреи, едновремешни клиенти на „Стратън“ в областта на инвестиционното банкиране. Бяха много забавни чешити, с тела на пингвини и носове като игли.

През третата седмица на май ми махнаха гипса. Фантастично! — рекох си. Болката продължаваше да ме мъчи, но беше време да започна физиотерапия. Дано пък помогне. Но през втората седмица на терапията усетих как нещо пукна и само седмица след това се озовах отново в Ню Йорк с бастун в ръка. Прекарах една седмица по болниците, правиха ми какви ли не проби и нито една не излезе положителна. Според Барт причината за страданието ми била нарушеното функциониране на телесната система за справяне с болката; в механично отношение на гръбнака ми му нямало нищо — поне нищо, което да подлежи на оперативна намеса.

Хубаво, рекох си. Не ми остава друго, освен да долазя до спалнята и да мра. Най-подходящо ще е да се свръхдозирам с куалуди, мина ми през ум, тъй като те открай време бяха любимите ми хапове. Но имаше и други варианти. Дневната ми лекарствена диета към момента включваше 90 милиграма морфин — за болката; 40 милиграма оксикодон — за всеки случай; десетина карисопродола — за разпускане на мускулите; 8 милиграма ксанакс — за успокояване на нервите; 20 милиграма клонопин — защото ми звучеше като нещо силно; 30 милиграма амбиен — против безсънието; двайсет куалуда — понеже ги обичах; един-два грама кока — за противовес; двайсет милиграма прозак — за да не изпадна в депресия; 10 милиграма паксил — против евентуални пристъпи на паника; 8 милиграм зофран — против повдигане; 200 милиграма фиоринал — заради мигрените; 80 милиграма валиум — за разпускане на нервите; две супени лъжици с връх сенокот — против запек; 20 милиграма салаген — против пресъхване на устата; и половинка малцово уиски „Макалън“ — за прокарване.

 

 

Месец по-късно, в утрото на 20 юни, лежах в спалнята в полувегетативно състояние, когато по интеркома долетя гласът на Джанет:

— Барт Грийн на първа.

— Запиши каквото има да казва — измърморих. — В съвещание съм.

— Мно-о-о-го смешно — отвърна нахалният глас. — Каза, че трябвало веднага да разговаря с теб. Така че или вдигни телефона, или аз ще дойда да го вдигна. И махни този флакон с кокаин.

Това вече ме шашна. Тя откъде ме видя? Огледах се за малка дупка в стената, зад която да има скрита камера, но не видях нито една. Възможно ли бе Графинята и Джанет да ме наблюдават? Ама че нахалство! Въздъхнах отчаяно, оставих флакончето с коката и вдигнах телефона.

— Ало-о-о — измучах като след тежък нощен запой.

Със съчувствен тон:

— Здравей, Джордан, обажда се Барт Грийн. Как я караш?

— По-добре от всякога — изкряках. — А ти?

— А, добре съм — рече добрият доктор. — Виж какво, не сме се чували от няколко седмици с теб, но с Надин говоря ежедневно и тя много се притеснява за теб. Казва, че от една седмица не си излизал от стаята.

— А, не, нищо ми няма, Барт — рекох. Просто чакам да ми дойде второто дишане.

След няколко секунди неловко мълчание Барт каза:

— Как си, Джордан? Ама наистина как си, искам да знам.

Пуснах още една дълбока въздишка.

— Истината, Барт, е, че вече ми писна. Признавам се за победен. Не мога повече да търпя тази болка; не мога така да живея. Знам, че не си виновен ти, в това можеш да си сигурен. Знам, че направи каквото можа. Просто такива карти са ми се паднали, или пък е някакво възмездие. Няма значение всъщност.

Барт обаче веднага контрира:

— Ти може и да си се предал, но аз не съм. И няма да се предам, докато не оздравееш. При това ти гарантирам, че ще оздравееш. Сега искам да вдигнеш задника си от леглото, да отидеш в стаите на децата си и хубаво да ги погледнеш. Може и да ти е писнало да се бориш за себе си, но не можеш да спреш да се бориш за тях, нали? Може и да не ти е направило впечатление, но децата ти растат без баща. Кога за последно си играл с тях?

Опитах се да сдържа сълзите си, но не успях.

— Не мога повече — заподсмърчах. — Болката направо ме убива. Прерязва ми костите чак. Не мога да живея така. Чандлър страшно ми липсва. Виж, Картър почти не го познавам. Но болката е неспирна. Липсва само през първите две минути, след като се събудя. После се връща с пълна сила и ме обсебва. Какво ли не опитах — нищо не може да я спре.

— Обаждам ти се по конкретен повод — каза Барт. — Искам да опиташ едно ново лекарство. Не е наркотик и няма кой знае какви странични ефекти. Някои хора — хора като теб, с увредени нервни окончания — са постигнали учудващи резултати благодарение на него. — Спря и го чух как пое дълбоко дъх. — Слушай, Джордан: в структурно отношение на гърба ти му няма нищо. Зарастването ти е нормално. Но някъде имаш увреден нерв, който се включва не когато трябва — или, по-точно казано, се включва без всякакъв повод. У един здрав човек болката се явява предупредителен сигнал, да съобщи на тялото, че става нещо нередно. Но понякога, обикновено след тежка травма, в системата се получава късо съединение. И тогава дори при зараснала рана нервните окончания се задействат. Имам подозрението, че твоят случай е точно такъв.

— За какво лекарство става дума? — попитах скептично.

— То поначало се използва при епилепсия, за контрол върху припадъците, но действа и при хронични болки. Ще бъда съвсем откровен с теб, Джордан: шансовете не са кой знае колко големи. Федералната агенция по храните и лекарствените препарати не го е одобрила като средство за контролиране на болки, а и амбулаторните данни не са систематизирани. Ти ще си един от малкото хора в Ню Йорк, които го вземат против болка. Вече се обадих в аптеката ти. До един час ще ти го доставят.

— Как се казва?

— Ламиктал — отвърна. — И както ти казах, няма странични ефекти, така че дори няма да го усетиш. Искам довечера преди лягане да вземеш две таблетки, пък после ще видим каквото има да гледаме.

 

 

На следващата сутрин се събудих в 8:30, както винаги сам в леглото. Графинята бе вече в конюшнята и сигурно кихаше като див планински дух. Когато се прибереше на обяд, още щеше да киха. После щеше да се качи до работната си зала да дизайнне някой нов модел облекло за бременни и майки. Някой ден, рекох си, може и да се опита да ги продаде.

Та лежах си аз с поглед, вперен в безбожно скъпия балдахин от бяла коприна и чаках болката да е появи. Вече шеста година агонизирах от лапите на оня гнусен пес Роки. Но никаква болка не минаваше по левия ми крак, нито усещах парене в долната част на тялото си. Спуснах крака на пода и се изправих. Протегнах ръце към небето. Пак нищо. Направих чупки в кръста наляво и надясно — пак нищо. Не че болката беше намаляла — изобщо я нямаше. Сякаш някой бе щракнал някакво ключе и буквално я бе спрял. Беше изчезнала.

Останах така прав по боксерки не знам колко време. После затворих очи, прехапах долната си устна и се разревах. Коленичих до леглото, положих чело върху матрака и продължих да рева. Шест години от живота си бях отдал на тази болка, последните три от които бяха толкова мъчителни, че направо изсмукаха живота от тялото ми. Бях станал наркоман. Бях получил депресия. И докато се друсах, бях вършил безотговорни неща. Ако не беше дрогата, никога нямаше да изтърва така положението в „Стратън“.

До каква степен животът откъм черната му страна се дължеше на пристрастеността ми към дрогата? Ако бях трезвен, щях ли да спя с всички там проститутки? Щях ли да прехвърля всичките тези пари контрабандно в Швейцария? Щях ли да позволя търговската практика в „Стратън“ да се изплъзне тъй непоправимо от контрол? Най-лесното бе да припиша всичко на дрогата, макар че единствено аз бях отговорен за всичките си деяния. Единствената ми утеха бе, че вече водя по-честен живот като строител на „Стив Мадън Шуз“.

В този момент вратата се отвори и в спалнята влезе Чандлър.

— Добро утро, тати! Дойдох да те цункам там, където те боли.

Приведе се и ме целуна под кръста, по веднъж от всяка страна, а после млясна една целувка върху самия белег на гръбнака ми.

Обърнах се, все още с насълзени очи, и за секунда я огледах. Та тя вече не беше бебе. Докато се губех в болката си, бе престанала да носи памперси. Личицето й бе по-очертано и макар още да нямаше три годинки, вече не приказваше по бебешки.

— Познай какво, шушко? — усмихнах й се. — От целувките на тати болката му мина! Няма я вече.

Това вече съвсем я впечатли:

— Ама наистина ли? — рече учудено.

— Да, бебче, вече я няма. — Грабнах я под мишниците, изправих се и я вдигнах над главата си. — Виждаш ли? Тати вече не го боли. Нали е чудесно!

— Ще си играем ли днес навън? — попита тя развълнувано.

— Разбира се! — И я завъртях в широк кръг над главата си. — От днес нататък ще си играем всеки ден! Но първо дай да намерим мама и да й съобщим добрата вест.

— Тя язди Липйиър, тати — поясни ми тя с всезнаещ тон.

— Ами тогава там ще отидем, но дай първо да видим Картър и да го цункаме и него, окей?

Тя кимна щастливо и двамата тръгнахме.

* * *

Когато Графинята ме видя, падна от коня. Буквално.

Конят хукна на една страна, тя отиде на друга, та сега лежеше на земята, кихайки и давейки се. Съобщих й за чудодейното си изцеление, след което се целунахме, споделяйки този прекрасен, безгрижен миг заедно. После казах нещо, което щеше да се окаже крайно неуместно:

— Мисля, че сега е моментът да направим едно ваканционно плаване с яхтата; ще ни помогне да се отпуснем.