Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (30)

Глава 29.
Отчаяни мерки

Докато седях в кухнята и четях обвинителните актове, направо ми пламна главата. Колко банкери има в крайна сметка в Швейцария? Сигурно само в Женева са над десет хиляди, а аз да взема да нацеля точно онзи, който от глупост се беше оставил да го арестуват на американска територия. Какви бяха шансовете в това отношение? А още по-жалкото беше, че го бяха привлекли под някакво нямащо нищо общо с мен обвинение, за някакви пари от наркотици, които се перели чрез състезания с морски скутери.

Междувременно Графинята много бързо се усети, че става нещо ужасно, единствено поради факта, че не й се бях нахвърлил в момента, в който влязох у дома. Но и без да си правя труда, знаех, че няма да мога да го вдигна. Бях успял да не допусна в мислите си думата „импотентен“ не за друго, а защото имаше куп негативни отсенки, когато става дума за мъж с истинска власт, за какъвто все още се смятах, въпреки че бях станал жертва на непредпазливостта на швейцарския ми банкер. Така че предпочитах да мисля за себе си като „мека пишка“ или „пишка-спагет“, което бе много повече по вкуса ми, отколкото ужасното понятие „импотентен“.

Така или иначе, пенисът ми се беше скрил в долната част на корема ми — свил се до размерите на гумичка за молив, — та се наложи да кажа на Графинята, че съм болен и страдам от джетлаг.

По-късно вечерта влязох в дрешника си и си подбрах облекло за в затвора — чифт избелели дънки левис, семпла сива тениска с дълъг ръкав (за всеки случай, ако в пандиза застудее) и чифт стари разкапани маратонки „Рийбок“, с минимални шансове някой двуметров чернокож на име Бъба или Джамал да поиска да ми ги отнеме. Бях гледал по филмите как винаги ти вземат маратонките, преди да те изнасилят.

В понеделник сутрин реших да не ходя на работа — струваше ми се все пак по-достойно да ме арестуват сред удобството на собствения ми дом, отколкото в мрачния чатал на Куинс — Уудсайд. В никакъв случай нямаше да им позволя да ме арестуват в „Стив Мадън Шуз“, което би дало на Обущаря прекрасната възможност да ме преебе по отношение на опциите върху акциите. Както и целият останал Свободен свят, и мадънци щяха да научат за задържането ми от първата страница на „Ню Йорк Таймс“. Нямах намерение да им доставя удоволствието да гледат как ме извеждат закопчан; исках да запазя това удоволствие за Графинята.

След това обаче стана нещо странно, а именно: нищо не стана. Нямаше призовки, нямаше неочаквани посещения от агент Коулмън, нямаше внезапни обиски на ФБР в „Стратън Оукмънт“. В сряда следобед вече се питах какво става, майка му стара? Бях се скрил в Уестхамптън още от петък и се правех, че ме е подгонила жестока диария, което до голяма степен си беше вярно. Сега обаче излизаше, че съм се криел безпричинно — май никой не се канеше да ме арестува!

С настъпването на четвъртъка мълчанието стана непоносимо, затова реших да рискувам и да звънна на Грегъри О’Конъл — адвоката, препоръчан ми от Бо. На мен ми се стори идеален източник на информация, тъй като именно той преди шест месеца се бе свързал с Източния район и разговарял с Шон О’Шей.

Естествено, нямах никакви намерения да разголвам душата си пред Грег О’Конъл. В края на краищата той си е адвокат, а на никой адвокат не можеш да имаш пълно доверие, особено на такъв по криминални дела, който автоматично губи правото си да те представлява в момента, в който осъзнае, че действително си виновен. Затова в играта съществуваше неписана и неизказана договорка между престъпника и неговия адвокат, според която престъпникът се заклева пред адвоката си, че е невинен, а адвокатът помага на престъпника глупавото му оправдание да прерасне в съдебна защита, която да покрива слабите точки в глупавото му оправдание.

Така че лъгах Грег О’Конъл по телефона като за световно, как по погрешка са ме забърсали за чужд проблем, понеже семейството на жена ми в Англия ползвало същата банка като някаква корумпирана федерация по морски скутери, което, разбира се, било чисто съвпадение. И докато пробутвах тази първоначална версия на глупавото ми оправдание на бъдещия ми адвокат и му разправях как прекрасната леля Патриша се радвала на живота, което ми се стори по-убедително, започнах да съзирам плахи лъчи надежда.

Разказът ми звучеше напълно правдоподобно, ако ме питате, до момента, в който Грегъри О’Конъл попита леко скептично:

— А как е успяла една шейсет и пет годишна пенсионирана учителка да се сдобие с трите милиона в брой, с които е открила сметката?

Хм-м-м… малка пробойна в разказа ми, май никак не е на добре. Нямах друг избор, освен да се правя, че не знам.

— Ами, че откъде да знам? — попитах най-невинно. Точно така, тонът ми беше напълно подходящ. Вълка може да е с ледено самообладание, когато му се наложи, дори сега — при най-отчайващите обстоятелства. — Виж какво, Грег, Патриша — Бог да я прости! — все разправяше как бившият й съпруг бил летец-изпитател на първия вертикално излитащ изтребител „Хариер“. Бас държа, че КГБ са били готови яко да плащат за сигурни сведения по този проект; така че защо изключваш да е получавал пари от КГБ? Доколкото си спомням, тоя тип самолети бяха най-авангардните за времето си. И забулени в тайна. — Исусе Христе! Какви са тия шибани глупости, дето ги плещя?

— Добре, ще се обадя на няколко души и ще им обърна внимание — каза любезният ми адвокат. — Но в едно отношение съм объркан, Джордан. Би ли ми изяснил тази твоя леля Патриша жива ли е, или не? Току-що рече „Бог да я прости“, а само преди две минути ми разправяше, че била жива и здрава в Лондон. Няма да е зле да знам точното й състояние.

О-о! Май тоя път наистина изтървах топката. В бъдеще трябва да внимавам повече относно жизнения статут на леля Патриша. Сега обаче нямах друг избор, освен да блъфирам:

— Зависи кое е по-полезно за моето положение, кое прави защитата ми по-силна — животът, или смъртта?

— Ами-и-и-и-и, никак не би било зле, ако тя може да се яви и да потвърди, че парите са си нейни, или поне да подпише клетвена декларация в този смисъл. Така че, мен ако ме питаш, по-добре ще е да е жива.

— В такъв случай смятай, че е съвсем жива! — отвърнах самоуверено, имайки предвид майстор-фалшификатора и способността му да създава всякакви чудесни документи. — Тя обаче не обича да нарушават личното й спокойствие, така че ще се наложи да се задоволим с клетвена декларация. Пък и, доколкото знам, тя от известно време напълно се е усамотила.

Пълна тишина отсреща. Едва след цели десет секунди адвокатът най-сетне промълви:

— Добре, добре! Мисля, че нещата вече ми се поизясниха. Ще ти се обадя пак след няколко часа.

Само след час Грег О’Конъл наистина пак се обади и рече:

— По твоето дело няма нищо ново. А самият Шон О’Шей напуска след две-три седмици и се присъединява към редиците на наша милост, скромните адвокати, така че беше по-откровен с мен, отколкото всеки друг път. Каза, че твоето разследване се тикало все още само от оня образ Коулмън. Никой от федералната прокуратура не проявявал интерес. Що се отнася до швейцарския банкер, нямало нищо, което да го свързва с твоя случай, поне засега. — И продължи още няколко минути да ме успокоява, че съм бил общо взето на чисто.

След като окачих слушалката, анулирах първите две условни думички общо и взето и като куче с кокал се вкопчих в последните две: на чисто. Но все пак трябваше да се чуя и с майстор-фалшификатора, за да преценя истинския размер на щетите. Ако и той, като Сорел, беше в някой американски затвор — или пък в швейцарски пандиз, в очакване да го екстрадират в Съединените щати, значи още бях затънал дълбоко в лайната. Но ако оставаше на свобода — ако и той беше „на чисто“ и можеше все още да практикува почти неизвестното изкуство на майстор-фалшификациите, значи може да се надявам да ми се размине.

Обадих се на майстор-фалшификатора от един от автоматите в ресторанта „Стар Богс“ и със затаен дъх изслушах как швейцарската полиция провела обиск на офисите му и конфискувала цели кашони с документация. Да, и него искали да го разпитват в Америка, но не, засега поне, доколкото знаел, към него нямало повдигнати обвинения. Успокои ме, че швейцарското правителство в никакъв случай нямало да го предаде на Съединените щати, макар вече да не можел да пътува свободно извън Швейцария, тъй като Интерпол можел да го арестува въз основа на международна заповед за задържане.

Най-сетне стигнахме до сметките с титуляр Патриша Мелър, при което майстор-фалшификаторът заяви:

— Част от документите са конфискувани, но не защото самата тя е цел на някакво конкретно разследване; просто ги отнесоха в тарапаната. Но ти, приятелю мой, не се притеснявай; никъде в документите ми няма и помен от нещо, което да подсказва, че парите не са всъщност на Патриша Мелър. А след като тя вече не е между живите, бих ти предложил да не работиш повече с тези сметки, докато отмине бурята.

— И дума да не става — отвърнах, захапал последните две думички, отмине и бурята, — но не достъпът до парите е главната ми грижа. Най-вече ме тревожи това, че Сорел може да започне да сътрудничи на американското правителство и да им каже, че сметките са мои. А това ще ми причини страхотен проблем, Роланд. Нямаше да е лошо да има някакви документи, от които ясно да личи, че парите наистина са си нейни. Това ще ми е от голяма помощ.

— Тези документи отдавна са налице, приятелю мой — рече майстор-фалшификаторът. — Но ако все пак ми дадеш списък на точно онези документи, които са ти необходими, и датите, на които Патриша ги е подписала, със сигурност ще успея да ги изровя из архивите си.

На това му се вика майстор-фалшификатор! Ама баш-майстор! Все още бе неотлъчно до мен.

— Разбирам те, Роланд, и ще ти се обадя, ако ми потрябва нещо. Засега обаче най-разумно ми се струва да си трая и да се надявам да се размине.

— Пак мислим по един и същ начин — рече майстор-фалшификаторът. — Докато приключи разследването, стой далеч от Швейцария. Но недей забравя, че винаги ще съм до теб, приятелю мой, и ще направя всичко възможно да предпазя както теб, така и семейството ти.

В момента, в който окачвах слушалката, осъзнах, че съдбата ми е свързана с тази на Сорел. Но и че трябва да продължа с нормалния си живот. Да поема дълбоко въздух и да го задържа. Да се върна на работа и да започна отново да се любя с Графинята. Стига съм се изправял на зъби и нокти при всяко позвъняване на телефона или неочаквано почукване на външната врата.

Точно така и сторих. Хвърлих се право в лудия водовъртеж на живота. Скочих в сградата на „Стив Мадън Шуз“ и иззад кулисите продължих да съветвам брокерските си фирми. Правех всичко по силите си да съм верен съпруг на Графинята и добър баща на Чандлър, въпреки пристрастеността ми към дрогата. А тя продължаваше да нараства с всеки изминал месец.

Както винаги, много бързо си намирах оправдание — напомнях си, че съм млад и богат, с фантастично красива съпруга и идеална дъщеричка. Всеки би искал така да живее, нали? Нима имаше по-добър начин на живот от Живота на богатите и дисфункционалните?

Както и да е, и към средата на октомври не се усетиха някакви последици от задържането на Сорел, та изпуснах окончателна въздишка на облекчение. Явно бе избрал да не сътрудничи на правосъдието, а Вълка от Уолстрийт беше избягнал поредния куршум. Чандлър проходи и сега пристъпваше като някакъв малък Франкенщайн — с изпружени напред ръце, със схванати колене и вдървена походка. Да не говорим, че като на същинско гениално бебе, и устата й не млъкваше. Още преди първия си рожден ден правеше пълни изречения — страхотно постижение за едно бебе — и изобщо не се съмнявах, че й предстои някой ден да получи Нобелова награда, или поне медал „Филдс“ за постижения във висшата математика.

Междувременно пътищата на „Стив Мадън Шуз“ и „Стратън Оукмънт“ продължаваха да се раздалечават: „Стив Мадън“ растеше на скокове, а „Стратън Оукмънт“ продължаваше да е жертва на недообмислени търговски стратегии и подновен натиск от регулаторните агенции, които Дани направо си ги беше изпросил, най-вече заради упорития му отказ да спази едно от условията в споразумението със СЕК — а именно „Стратън“ да назначи избран от СЕК независим одитор, който да прегледа бизнес практиката на фирмата и да направи съответните препоръки. А една от тези препоръки беше фирмата да монтира система за запис на всички телефонни разговори на стратънци с клиентите им. След като Дани отказа да го изпълни, СЕК се обърна към федералния съд и си завоюва заповед, задължаваща фирмата да монтира въпросната система.

Дани в крайна сметка капитулира — никак не го блазнеше мисълта да отиде в пандиза за обида на съда, — но сега, при наличието на съдебно предписание срещу „Стратън“, всеки един от щатите имаше право да отнеме лиценза на фирмата и те, естествено, започнаха бавно да правят точно това. Трудно беше дори да си представи човек, че след всичко преживяно от „Стратън“, кончината на фирмата може да е обвързана с отказа й да монтира система за запис, която в крайна сметка така и не изпълни никаква роля. Защото стратънци за броени дни й намериха цаката — по телефоните на „Стратън“ говореха само законни приказки, а щом решаха да минат на тъмната страна, грабваха мобифоните. Надписът на стената обаче бе недвусмислен: На „Стратън“ й оставаха броени дни.

Собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркър“ изразиха желание да тръгнат по свой път, необвързан със „Стратън“. Това, естествено, бе изказано с най-голямо уважение и всяка една от тях предложи да ми плаща един милион долара лепта за всяка нова публична емисия. Това правеше около дванайсет милиона годишно, така че приех с най-голямо удоволствие. По силата на споразумението за неконкурентност щях да получавам по един милион месечно и от „Стратън“, плюс четири-пет милиона през някой и друг месец от инкасирането на големите пакети вътрешни акции (по Правило 144) на фирмите, чиито първични публични предлагания „Стратън“ организираше.

Но всичко това си беше чиста капка в морето в сравнение с печалбата, която очаквах от „Стив Мадън Шуз“, а фирмата в момента сякаш бе яхнала ракета към звездите. Напомняше ми за началните дни в „Стратън“… главозамайващите дни… славните дни… в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, когато първата вълна стратънци награби телефоните, а лудостта, която впоследствие щеше да направлява живота ми, още не се беше проявила. И докато „Стратън“ олицетворяваше моето минало, бъдещето ми се олицетворяваше от „Стив Мадън“.

А в този миг седях срещу Стив, седнал в отбранителна поза на стола си, докато Слюнчо го целеше с потоци слюнка. От време на време Стив ми хвърляше поглед в смисъл „Слюнчо е непреклонен, когато става дума за поръчване на ботуши, особено след като сезонът на ботушите почти е отминал!“

Ръсчо също беше в кабинета и ни ръсеше приказки при всяка удала му се възможност. В момента обаче в центъра на сцената стоеше Слюнчо:

— Какво толкова му е трудното да се поръчат тия шибани ботуши? — плюеше Слюнчо. И понеже тазсутрешният спор бе изпълнен с думи, започващи с „б“ и „п“, производителността му бе над средната. Всеки път, когато Слюнчо кажеше „ботуш“ или „поръчка“, Обущаря видимо се свиваше. А онзи взе, че прехвърли вниманието си върху мен:

— Слушай, Джордан, тоя модел ботуши — о, Боже милостиви! — е толкова на мода, че няма начин да загубим. Повярвайте ми. Гарантирам ви, нито един чифт няма да бъде преоценен.

Поклатих глава в знак на несъгласие:

— Край на ботушите, Джон. Стига с тия шибани ботуши. И това няма никаква връзка с евентуалното им преоценяване. Но има пряка връзка с дисциплината, която трябва да въведем в бизнеса си. Движим се едновременно в осемнайсет различни посоки, вместо да се придържаме към своя бизнес план. Предстои ни да открием три нови магазина; откриваме и десетки фирмени щандове; готвим се да преустановим производството на обувки, които не носят нашата марка. А парите за всичко това са силно ограничени. Сега е моментът да сме гладни и зли; никакви огромни рискове в самия край на сезона, особено пък с някакви шибани леопардови ботуши.

Ръсчо се възползва от репликата ми да поръси още малко:

— Съгласен съм с теб и именно по тази причина виждам още повече смисъл в това да преместим спедиторския си отдел във Флор…

Тук Слюнчо го сряза с дума в която имаше и „б“ и „п“ — смъртоносна комбинация:

— И да се преебем напълно, това ли искаш? — изплю той. — Заеби тая шибана концепция! Нямам време за такива лайна. Трябва да произведа куп шибани обувки, иначе ще изпаднем от тоя шибан бизнес! — С тези думи Слюнчо измарширува навън и тресна вратата зад гърба си.

В този миг иззвъня телефонът.

— Тод Гарет на първа.

Забелих очи пред Стив и рекох:

— Кажи му, че съм в съвещание, Джанет. Ще му се обадя после.

Джанет нахалната:

— Аз, естествено, вече му казах, че си в съвещание, но той твърди, че било спешно. Трябвало на мига да разговаря с теб.

Поклатих отчаяно глава и въздъхнах дълбоко. Какво би могло да бъде важно за Тод Гарет — освен, разбира се, да е напипал някъде няколко от истинските истински! Взех слушалката и казах с дружелюбен, макар и леко недоволен тон:

— Здрасти, Тод, какво става, приятелче?

— Виж какво — отвърна Тод, — мразя да нося лоши новини, но един агент на име Коулмън току-що си тръгна от дома ми с думите, че Каролайн в най-скоро време ще влезе в пандиза.

— За какво? — попитах, а сърцето ми се изсули в петите. — Какво е направила Каролайн?

И усетих как целият ми свят рухна, когато Тод рече:

— Знаеш ли, че твоят швейцарски банкер е в пандиза и че сътрудничи против теб?

Свих бузите на задника си с всичка сила и отвърнах:

— До един час съм при теб.

Двустайният апартамент на Тод изглеждаше точно толкова зъл, колкото и самият му собственик. Целият, от горе до долу беше в черно, без капчица друг цвят. Седяхме в дневната, в която нямаше нито едно растение. Наоколо се виждаше единствено черна кожа и хром.

Тод седеше насреща ми, а Каролайн крачеше напред-назад по черния мъхест мокет и залиташе върху изключително високите си токчета.

— Напълно излишно е да ти казвам, че двамата с Каролайн няма да сътрудничим срещу теб — каза Тод, — така че избий всякакви подобни страхове от главата си. — После изгледа крачещата Швейцарска секс бомба и рече: — Нали така, Каролайн?

Каролайн нервно кимна и продължи да крачи. Това явно подразни Тод:

— Стига си се шматкала! — озъби й се. — Ще ме пощуриш. Ако не седнеш, ще ти изтряскам един!

— О-о, да ти го начоукам, Та-а-ад! — извряка Секс бомбата. — Не виждам кое му е смешното. Не забравяй, че имам две деца. Всичко стана заради оня тип пистолет, дето ти е все на гъза.

Дори днес, в деня на моята гибел, тия двама маниаци се готвеха да се избият взаимно.

— Що не престанете и двамата? — рекох и се ухилих насила. — Не виждам къде е връзката между обвинението срещу Том за притежаване на оръжие и подвеждането на Сорел под отговорност.

— Мани я тая шибана идиотка — промърмори Тод. — Мисълта й е, че Коулмън е научил за станалото в шопинг-центъра и сега кара прокуратурата на Куинс да не се съгласява да пледирам по споразумение. Само преди три месеца ми предлагаха условна присъда, а сега ми разправят, че ако не съм сътрудничел на ФБР, щели да ме тикнат в панделата за три години. Не че толкова ми пука — ако трябва да лежа три години, ще ги излежа. Целият проблем идва от тая идиотка, жена ми, която вместо да остави мангизите, без да каже и една дума, както следва, решила да се сприятели с твоя швейцарски банкер. Ами да-а-а-а, как така ще пропусне покана да обядва с тоя путьо, че после и да си разменят телефонните номера. Де да знам, може и да се е наебала с него.

— Ха! — възкликна с леко гузен вид Секс бомбата в белите обувки с безкрайно високите токчета — ама ти си бил страшно нахален, кучкар такъв! Намерил се кой да хвърля камъни по мен? Ти да не мислиш, че не знам какви ги вършиш с оная танцьорка в клетка от Рио? — При тези думи Швейцарската секс бомба ме погледна право в очите и каза: — Ти на тоя ревнивец вярваш ли му? Моля те, обясни на Та-а-ад, че Жан Жак не е такъв човек. Той е възрастен банкер, а не женкар. Нали тъй, Джордан? — И заби горящите сини очи в мен със стиснати до болка челюсти.

Моля? Жан Жак? Възрастен банкер? Боже мили — трагедията май ставаше истинска! Да не би Швейцарската секс бомба наистина да се е чукала с швейцарския ми банкер? Невероятно ли? Че нали ако беше просто оставила безмълвно парите, както е трябвало, Сорел е нямало как да научи името й! Ама не, как тя да мълчи? И в резултат на всичко това Коулмън сега съединява точките и му става ясно, че арестуването на Тод в шопинг-центъра „Бей Теръс“ няма нищо общо с наркоманските сделки, а е свързано с контрабандата на милиони долара в Швейцария.

— Е — отвърнах невинно, — не бих нарекъл Сорел „възрастен“, но все пак не е човек, който би имал афера с чужда съпруга. Искам да кажа, че и той самият е женен и никога не ми е правил впечатление да е шавлив.

Явно и двамата възприеха думите ми в своя полза.

— Виждаш ли бе, кучкар такъв, аз нали ти казах, че не е такъв човек — избъбри Каролайн. — Той е…

Но Тод я сряза:

— Ти що разправяш тогава, че бил възрастен, лъжлива торба с лайна недна? Защо лъжеш, щом няма какво да криеш, а? Ами аз…

И докато Тод и Каролайн си късаха взаимно гръкляните, аз изключих и се замислих по кой начин да се измъкна от създалата се бъркотия. Дойде време за отчаяни мерки; време да се обадя на моя доверен счетоводител Денис Гейто, с прякор Готвача, и да му поискам прошка за всичко, което бях сторил зад гърба му. Понеже наистина не бях казал на Готвача, че имам сметки в Швейцария. Вече нямах друг избор, освен да си призная всичко и да търся съветите му.

— … и как ще се оправяме сега с парите? — простена Швейцарската секс бомба. — Тоя агент Коулмън сега ще те дебне като птица — да не искаше да каже „ястреб“? — така че вече не можеш да продаваш дрога. Сега вече ще умрем от глад! — И с тези думи бъдещата умираща от глад Швейцарска секс бомба — барабар с часовника си „Патек Филип“ за четирийсет хиляди долара, огърлицата с диаманти и рубини за двайсет и пет хиляди и костюмчето си за пет хиляди долара — се тръшна на черния кожен фотьойл. После постави длани на лицето си и започна да клати глава напред-назад.

Но най-смешното е, че в крайна сметка именно Швейцарската секс бомба със сакатия си английски и огромните си цици успя да се отърси от всички глупави подробности и да сведе нещата до най-малкия им общ знаменател: всичко опираше до това да им платя, че да си траят. За което аз нямах нищо против, а имах и гадничкото предчувствие, че и те няма да се възпротивят. Защото в този момент и двамата имаха два билета първа класа за влакчето на лесната печалба, който щеше да остане валиден още сума ти години. А ако в даден момент от пътешествието жегата в кухнята станеше прекалена, винаги можеха да поискат изходни визи в нюйоркското представителство на ФБР, където агент Коулмън щеше да ги чака с усмивка и разтворени обятия.

 

 

Още същата вечер седях на ъгловия диван в сутерена на къщата в Олд Бруквил, на Лонг Айлънд, заедно с Готвача и играех на малко известната игра наречена „Можеш ли да измислиш по-тъпа история от тази?“. Правилата й са много прости: състезателят, дърдорещ алабалистиките, се мъчи да направи разказа си непробиваем, докато слушателят му гледа как да пробие слабите му места. За да победи, единият състезател трябва да измисли тъп разказ, в който другият не съзира слаби точки. И понеже и двамата с Готвача бяхме майстори-джедаи на неподправените алабалистики, ставаше очевидно, че след като можем да се объркаме взаимно, нищо не ни пречи да объркаме и агент Коулмън.

Готвача беше хубавец — един вид умалена версия на Мистър Клийн. Наскоро бе подкарал петдесетте, а когато е започнал да подправя счетоводни отчети, аз още съм бил в началното училище. За мен той представляваше някакъв старши държавник, кристалноясният глас на разума. Пич беше Готвача, със заразителна усмивка и социална каризма от един милион вата. Живееше заради световноизвестните игрища за голф, кубинските пури, хубавите вина и ерудираните разговори, особено когато ставаше дума как да преебем данъчните служби и Комисията за ценни книжа и фондови борси, което сякаш бе основната цел на живота му.

Вече му бях признал всичко, оголил бях душата си и му се извиних обилно за всичко онова, което бях сторил зад гърба му. Почнах още оттогава да му разправям алабалистики, още преди играта да бе официално започнала, с изказването, че не съм го посветил в швейцарската си афера, единствено за да не го изложа на опасност. Слава Богу, той изобщо не се опита да пробие някаква дупка в тая нескопосана моя алабалистика. Само се усмихна топло и сви рамене.

Докато му разправях трагедията си, усетих как духът ми спада все по-ниско и по-ниско. Но Готвача си стоеше равнодушен. След като свърших, вдигна нехайно рамене и рече:

— Е, и по-страшни работи съм чувал.

— Така ли? — не повярвах на ушите си. — Че как е възможно това?

Готвача махна с ръка да млъкна и добави:

— Случвало ми се е много по-лошо да закъсвам.

Тези му думи силно ме утешиха, макар да усещах, че главната му цел е да успокои разстроения ми мозък. Както и да е, играта започна и сега, половин час по-късно, бяхме вече минали през три цикъла неподправени алабалистики. Засега ясен победител не се очертаваше. Но с всеки нов рунд историите ни ставаха все по-хитри и по-непробиваеми. Все още търсехме решение на два основни проблема: първо, откъде Патриша е намерила първоначалните три милиона, с които е открила сметката? И второ, ако парите наистина са били нейни, защо никой не се е обадил на наследниците й? Патриша бе надживяна от две дъщери, и двете на трийсет и нещо години. И при липсата на някакво завещание в друг смисъл, те се явяваха законните й наследнички.

— Според мен проблемът се корени най-вече в нарушението на закона за износ на валута — каза Готвача. — Да приемем, ле Сорел си признае всичко; това означава федералните власти да възприемат позицията, че парите са пренесени в Швейцария на няколко различни дати. Какво следователно ни трябва? Документ, който да оборва тази теза — да доказва, че си дал всичките пари накуп на Патриша, докато е била в Съединените щати. Трябва ни клетвена декларация от някой, който физически е присъствал на предаването на парите на Патриша в САЩ. И щом правителството каже нещо друго, ние им тикваме под носа бумажката с думите „Ха сега да те видим, приятелче! И ние си имаме наши свидетели!“ — Помисли малко, после добави: — Но тая работа със завещанието продължава да не ми харесва. Отдалеч вони. Жалко, че Патриша не е още сред живите. Колко гот щеше да е да я пратим да каже няколко подбрани думички на федералните — бада-бийп бада-боп бада-бууп^[1] — нали ме разбираш? И край на всичко.

— Е, няма как да съживим Патриша — свих аз рамене, но сто на сто майката на Надин ще се съгласи да подпише клетвена декларация, че е присъствала, когато съм давал парите на Патриша в Съединените щати. Сюзан мрази властите, а аз през последните четири години се грижа адски добре за нея. А и няма какво да губи, нали така?

— Никак не би било лошо — кимна Готвача, — стига тя да е съгласна.

— Ще се навие — рекох самоуверено, но през същото време се питах каква ли ще е температурата на водата, е която Графинята ще ме лисне довечера. — Още утре ще говоря със Сюзан. Все пак първо трябва да го обсъдя с Графинята. Но дори да приемем, че това нещо е станало, въпросът със завещанието продължава да виси. Много съмнително е това, че не оставя никакви пари на децата си… — И изведнъж в мозъка ми забълбука една чудесна мисъл. — А защо не се обадим на децата й и да ги включим и тях в играта? Какво ще стане, ако ги накараме да отидат в Швейцария и да си поискат парите? За тях това ще е като печалба от тотото! Тогава мога да накарам Роланд да състави ново завещание, според което ми връщат всички пари, които съм заел на Патриша, но натрупаните по тях лихви остават в полза на децата й. Децата, значи, вземат парите и ги обявяват като наследство във Великобритания; ха да видим американското правителство как ще докаже, че парите са мои?

— А-а-а — рече Готвача с усмивка, — сега вече наистина разсъждаваш! Даже признавам, че ти си победител в играта. Успеем ли да подредим нещата по този начин, мисля, че ще се отървеш. А аз имам посестрима фирма в Лондон, която да уреди самите данъчни декларации на децата, което ще ни позволи да владеем нещата от начало до край. Ще си получиш обратно първоначалната инвестиция, децата ще получат неочаквана печалба от пет милиона долара, след което ще можем отново да заживеем спокойно!

Ухилих се и казах:

— На оня тип Коулмън ще му избие шибаната шайба, като научи, че децата на Патриша са отишли да си искат парите. Той вече сигурно усеща кръв по устните си.

— Точно така — рече Готвача.

 

 

Петнайсет минути по-късно открих Графинята, на която тепърва й предстоеше да скърби, в спалнята ни. Седеше до бюрото си, прелистваше някакъв каталог, а ако можех да съдя по външния й вид, търсеше не само дрехи. Имаше абсолютно разкошен вид. Косата й бе разресана безупречно, облякла бе миниатюрна шемизетка, чиято фина бяла коприна се стелеше по тялото й като утринна мъгла. На краката си имаше бели изрязани отпред обувки с остри високи токчета и секси каишки около глезените. И нищо друго. Беше намалила до минимум осветлението, а десетината свещи, които беше запалила, създаваха определено нежно оранжево зарево.

Щом ме видя, изтича към мен и ме обсипа с целувки.

— Страхотно изглеждаш — рекох след около трийсет секунди целуване и вдишване на аромата й. — Ти винаги изглеждаш страхотно, но тази вечер си изключителна. Неописуема.

— Благодаря! — каза игриво Графинята. — Радвам се, че все още си на това мнение, понеже току-що си премерих температурата и овулирам. Надявам се, че си готов, защото тежко ти се пише тая нощ, господинчо!

Хм-м-м… като всяка монета, и тази си имаше две страни. От една страна, доколко би се ядосала на мъжа си една овулираща жена? В смисъл — Графинята наистина искаше да си имаме още едно дете, та евентуално би пренебрегнала лошата вест в името на продължението на рода. От друга страна обаче, можеше така да се ядоса, че да си облече халата и да мине на юмручен бой. А след всичките целувки, с които ме беше заляла, всичката ми кръв се беше събрала в слабините ми.

Свлякох се на колене и започнах да душа по горния край на бедрата й като разгонен померанец. После рекох:

— Трябва да обсъдя нещо с теб.

А тя изхихика:

— Ами, дай да си легнем и там ще го обсъдим.

Премислих предложението й и реших, че леглото всъщност е доста безопасно място. Понеже Графинята не е чак толкова по-силна от мен; просто е специалист по намирането на слабите точки в защитата ми, така че леглото щеше да минимализира това й предимство.

Щом легнахме, аз успях да й се покатеря, да пъхна ръце под врата й и да я целуна силно, вдишвайки я до последната й молекула. В този миг толкова я обичах, че чак ми се струваше невъзможно.

Тя с нежни пръсти приглади косата ми назад:

— Какво има, бебчо? За какво беше дошъл Денис?

Ха сега де, накъде? По павирания път, или по черния, питах се, докато разглеждах краката й. И изведнъж ме осени мисълта: Защо изобщо трябва да й казвам? Ами, да! Просто ще платя на майка й за услугата! На това му викам вдъхновена идея! Поредният удар на Вълка! Сюзан има нужда от нова кола. Утре я завеждам да си я избере и по време на неангажиращия ни разговор й подхвърлям идеята за фалшивата клетвена декларация. „Е, Сюзан, знаеш ли колко готина изглеждаш в тоя открит спортен модел и, между другото, я се подпиши най-отдолу тук, където пише «подпис»… Какво означава Заклевам се под заплахата да бъда съдена за лъжесвидетелстване ли? Най-обикновен правен жаргон, нищо повече. Не си губи изобщо времето да го четеш. Подпиши само, пък ако някой ден те подведат под отговорност, тогава пак ще си поговорим.“ После щях да я закълна да си трае и щях да се моля да не се раздрънка пред Графинята.

Усмихнах се на апетитната Графиня и рекох:

— Нищо особено. Денис поема одиторството над „Стив Мадън“, та обсъдихме някои данни. Друго искам всъщност да ти кажа: това бебе го искам не по-малко от теб. Ти си най-страхотната майка на света, Над, и най-страхотната съпруга. Благодаря ти, че те има.

— О, адски си мил — рече размазано Графинята. — И аз те обичам. Хайде сладур, вземи ме.

Взех я.