Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (3)

Глава 2.
Графинята от Бей Ридж

13 декември 1993 г.

 

На следващата сутрин, или ако държите да съм по-точен — след няколко часа, сънувах страхотен сън. Сън-мечта за всеки млад мъж, та реших да му се отдам напълно. Сам съм в леглото, а към мен се приближава Венис — оная от предната вечер. Коленичи до фамозното ми легло с кралски размери и се надвесва колкото да не мога да я достигна — прекрасно малко видение. Вече я виждам съвсем ясно… буйната грива от кестеняви коси… изящните черти на лицето й… сочните млади цици… невероятно изваяните й хълбоци, блестящи от алчност и похот.

— Венис — казвам, — ела, Венис. Ела при мен, Венис!

Венис се доближава лазейки на колене. Кожата й е светла и бяла и блести на фона на коприната… коприната… всичката коприна наоколо. Отгоре се спуска громен балдахин от бяла китайска коприна. Талази от бяла китайска коприна са провесени и от четирите ъгъла на леглото. Толкова много бяла китайска коприна… и аз потъвам в шибаната коприна. И точно в този момент в главата ми се пръкват някакви абсурдни цифри — коприната струва 250 долара метъра. Тук трябва да има 200 метра коприна… това са 50 000 долара бяла китайска коприна. Толкова много за шибана коприна.

Но това е работа на жена ми — моята безценна бъдеща декораторка, — или чакайте, това не беше ли меракът й за миналия месец? Сега каква е: бъдещ главен готвач? Или бъдещ озеленител? Или познавач на вина? Или моден дизайнер? Вече загубих дирята на всичките й шибани амбиции? Толкова досадно… толкова досадно е да се ожениш за Марта Стюърт^[1] в зародиш.

Точно тогава усетих водата. Зяпнах. Какво, по дяволите, става? Буреносни облаци? Как е възможно да се появят буреносни облаци насред кралската ми спалня? Къде е жена ми? Мамка й! Жена ми! Жена ми! Ураганът Надин!

ПЛЯ-ЯС!

Събудих се пред подивялото и все пак прекрасно лице на втората ми съпруга, Надин. В дясната си ръка държеше празна водна чаша, а лявата й беше свита в юмрук, върху който деликатно се кипреше седемкаратов жълт като канарче диамант в платинен обков. Беше на около метър и половина от мен и се люлееше напред-назад на пръсти, като професионален боксьор. Взех си бърза бележка наум да се пазя от пръстена.

— Това за какъв хуй го направи? — извиках, колкото да не е без хич. Отрих очи с опакото на ръката и огледах внимателно Съпруга номер две. Ей че дупе имаше тая жена, моята! Дори и в такъв момент не можех да й го отрека. Носеше тънко розово бюстие, но толкова късо и изрязано, че изглеждаше по-гола, отколкото ако изобщо беше без дрехи. Ами краката й! Боже милостиви, не е за разправяне! Но сега не ставаше дума за това. Дошъл бе моментът да й се озъбя и да й покажа кой командва положението. Просъсках през стиснати зъби:

— Ей Богу, Надин, кучко шибана, някой ден ще те убия!

— Ау, ама ти направо ме изплаши — прекъсна ме русата лимонка. Тя клатеше глава с отвращение, а малките й розови зърна се подаваха изпод нищожната й премяна. Мъчех се да не ги зяпам, но ми беше дяволски трудно. — Дали пък да не взема да се скрия някъде — процеди тя. — Или ще е по-добре да остана и да ти спукам шибания гъз от бой! — Последните няколко думи бяха изкрещени с фалцет.

Е, да кажем, че тя командваше парада. В едно обаче нямаше спор: имаше пълното право да ми спретне сцена. Но Графинята от Бей Ридж имаше адски зъл нрав. Да не говорим, че наистина си беше графиня — британка по рождение, която все още пазеше британския си паспорт. И не пропускаше да ми го напомни. Което само по себе си беше доста смешно, тъй като тя никога не бе живяла във Великобритания. Донесли я в Бей Ридж в Бруклин като бебе и там си и израснала — в страната на изпуснатите съгласни и изчанчените гласни. В Бей Ридж — онова миниатюрно кътче на света, където думи като „шибам“, „лайно“, „копеле“ и „кур“ се леят от езика на местната младеж със самоувереност, достойна за поетите Т. С. Елиът и Уолт Уитман. Та именно там моята любяща английска, ирландска, шотландска, германска, норвежка и италианска мелез-графиня Надин Кариди се бе научила да навързва ругатните си още докато се е учила да си връзва кънките.

Каква жестока ирония на съдбата, помислих си: още навремето Марк Хана ме предупреждаваше да се пазя от момичетата от Бей Ридж. Неговата мацка, доколкото си спомнях, го беше набучила с молив, додето спял. Графинята предпочиташе да плиска вода, така че, поне засега, бях в по-изгодно положение.

Да, ама когато Графинята побеснееше, думите й сякаш се изливаха от клоаката на бруклинската канализация. И никой не можеше да я докара до подобно състояние на лудост, както аз, нейният предан и благонадежден съпруг, Вълка от Уолстрийт, който преди по-малко от пет часа беше в Президентския апартамент на „Хелмсли Палас“ с навряна в задника си свещ.

— Айде, кажи ми малък лайнар такъв — изстреля Графинята, — коя по дяволите е Венис, а? — Спря се за миг, пристъпи напред агресивно, но същевременно успя и да заеме поза с безсрамно заявени бедра, един дълъг гол крак плъзнат встрани, а ръцете й се скръстиха под циците, от което зърната й така щръкнаха, че щяха да ми избодат очите. — Бас държа, че е някоя малка курва — присви тя обвинително малките си сини очи. — Мислиш, че не знам какви ги вършиш ли? Ще ти размажа скапаната физиономия, малко… г-р-р-р! — издаде тя гневен стон, а щом спря да стене, заряза безсрамната си поза и започна да марширува из спалнята — да марширува по сиво-бежовия мокет, изработен по специална поръчка от „Едуард Филдс“ срещу сто и двайсет хиляди долара. Измина в тържествен марш десетте метра до банята, отвъртя кранчето, напълни чашата с вода, спря кранчето и се върна със същата парадна стъпка и двойно по-ядовита. Зъбите й бяха стиснати с неподправен гняв, което подчертаваше квадратната й манекенска челюст. Олицетворение на Графинята от Ада.

Аз междувременно се опитвах да събера мислите си, но бързината й не ми остави време за мислене. Скапаните куалуди май пак ми бяха свили номер! Сигурно пак съм казал нещо насън. Мамицата му! Какво ли бях надрънкал? Прехвърлих наум вероятностите — лимузината… хотела… дрогата… Венис Курвата… Венис със свещта — Майчице, дано не съм споменал шибаната свещ! Изтиках насила мисълта от мозъка си.

Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче. Беше 7:16. Исусе! По кое време се бях добрал до вкъщи? Разтресох глава да прогоня паяжините. Прекарах пръсти през косата си — Исусе, бях вир-вода! Поляла ме е направо по главата. Собствената ми жена! И за капак ме нарече малък… малко лайно! Защо трябваше да ме нарича така? Не бях чак толкова дребен, все пак? Но от Графинята можеха да се очакват всякакви жестокости.

Този път застана на метър и половина от мен, с пълната чаша пред себе си и с изметнат настрани лакът — позата й за нападение! Ами изразът на лицето й — чиста отрова. И все пак… ебаси и мадамата! Не само страхотна грива от златноруса коса, ами и ослепително сини очи, божествени скули, нежно носле, съвършено гладка долна челюст, брадичка с миниатюрна трапчинка, че и кадифени млади гърди — позагубили леко форма след като кърми Чандлър, но и това се оправя с десет хиляди и скалпел. Ами краката й… Ей Богу, тия дълги голи крака бяха извън класациите! Толкова съвършени бяха, тъй нежно прибрани при глезените, а пълноценно оформени над коленете — най-страхотният й актив, особено в комбинация с дупето й.

Всъщност бяха минали едва три години, откакто за пръв път съзрях Графинята. И така се помамих по гледката, че зарязах милата си първа съпруга, Дениз — като ми се наложи да й платя няколко милиона в аванс, плюс петдесет хиляди месечна издръжка, която не можех да отчета пред данъчните като разход, само и само да не ми създава проблеми и да докара пълна финансова ревизия на бизнеса ми.

И докъде стигнаха нещата само за толкова кратко време? И какво пък толкова бях сторил? Говорил съм насън! Че какво престъпно има в това? Графинята май се увлече. Реално погледнато, и аз имах всички поводи да съм й бесен. Що пък да не обърна нещата в един бърз рунд помирителен секс — най-хубавият секс от всички. Поех дълбоко въздух и изрекох с безкрайна невинност:

— За какво е всичкият този гняв? Аз май… нещо не разбирам.

В отговор Графинята наклони русата си глава настрани, както правят хората, когато чуят нещо напълно лишено от логика.

— Ти ли не разбираш? — изсъска тя. — Ти ли не разбираш? Ще ти кажа аз на тебе, малко… шибано копеленце! — Пак малко! Да вярвам ли на ушите си! — Откъде искаш да започна? Кацаш, значи, с тъпия си хеликоптер в три сутринта, без преди това да си завъртял и един шибан телефон, та да кажеш, че ще закъснееш? Това нормално поведение на женен мъж ли му викаш?

— Ама аз…

— Че и на баща! Вече си баща! Нищо, че се държиш като шибано пеленаче! Да не говорим, че хич не те е еня за чимовете бермудска трева, с които току-що застлах тъпата ти тренировъчна площадка за голф! Сигурно мамата си им ебал! — поклати тя глава с отвращение, после продължи да нарежда: — Ама защо ли и трябва да те е еня? Да не би ти да си си губил времето да проучваш как става тая работа, после да се разправяш с вертикални планировки и озеленители? Имаш ли представа колко време прахосах по шибания ти проект? Имаш ли, копеле егоистично?

А-а-а, значи този месец си имаме работа с бъдеща екстериорна дизайнерка! Ама пък секси дизайнерка, та дрънка! Как да обърна тая ситуация? Кои са вълшебните думички?

— Сладур, моля ти се, аз…

В отговор бях предупреден през зъби:

— Хич и не ме сладуркай! Да не си посмял да ме наречеш повече така!

— Ама, слад…

ПЛЯ-ЯС!

Този път обаче предугадих атаката и успях да дръпна дванайсет хиляди доларовата завивка върху главата си и да се предпазя от справедливия й гняв. Дори една капка вода не падна върху ми. Уви, победата ми беше краткотрайна; докато свалях завивката, тя вече маршируваше към банята да презареди.

После се върна. Чашата беше пълна догоре, сините й очи се бяха превърнали в смъртоносни лазери, манекенската й челюст бе цял километър широка, а краката й… Божичко! Не можех да отлепя очи от тях. Но сега не беше време за това. Дошъл бе моментът Вълка да се пробуди и да заголи зъби.

Измъкнах ръце изпод копринената завивка, като внимавах да не ги заплета в хилядите дребни перлички, ръчно пришити към тъканта. После свих лакти под формата на пилешки криле, та ядната Графиня да види мощните ми бицепси от птичи поглед, и казах със силен и справедлив глас:

— Само да си посмяла пак да ме лиснеш, Надин! Сериозно ти говоря! Хайде, първите две чаши бяха от гняв, но да продължаваш… е все едно да се гавриш с труп! Жива перверзия!

Това май я накара да се позамисли, но само за секунда. После рече подигравателно:

— Що не спреш да си дуеш мускулите? Приличаш на шибан имбецил!

— Не си дуя мускулите — рекох, но спрях да ги дуя. — Просто имаш късмет да си женена за човек в страхотна форма. Нали така, миличко? — пуснах й най-топлата си усмивка. — Я ела веднага и ме цункай! — Но още докато изтървавах думите, усетих, че правя грешка.

— Аз ли да те цункам? — избълва Графинята. — Ти ебаваш ли се с мене бе, дявол те взел? — Отвращение капеше от всяка нейна дума. — Аз, дето се канех да ти отрежа топките и да ги тикна в някоя кутия от обувки? Нали се сещаш кога щеше да ги намериш?

Боже мили, за това си беше права! Гардеробът й с обувки беше с размерите на щата Делауеър и топките ми щяха да потънат там завинаги. Затуй рекох с върховно смирение:

— Нека само да ти обясня, слад…, тоест миличко, моля те, умолявам те!

Изведнъж лицето й започна да омеква.

— Не мога да повярвам! — рече с тихо подсмърчане. — С какво съм заслужила всичко това? Добра съпруга съм. Красива съпруга съм. Но ми се падна съпруг, който се прибира по малките часове и си говори с някаква мацка насън! — И започна престорено да стене: — „Ооооооо… Венис… Ела при мен, Венис.“

Боже господи! Проклетите куалуди! Някой път направо могат да те закопаят. А тя вече ревеше — тотална катастрофа. Как ще я вкарам в леглото, ако продължава да реве? Трябва да превключа на друга скорост, да изпробвам друга стратегия. С тон на човек, застанал на ръба на скалата и заплашващ, че ще скочи, казах:

— Остави чашата с вода, миличко, и престани да плачеш. Моля те. Всичко ще ти обясня, от игла до конец!

Бавно, неохотно тя свали чашата с вода на нивото на кръста си.

— Давай — рече ми с изпълнен с недоверие тон. — Да чуем поредната лъжа от човека, който си изкарва парите с лъжи.

И това си беше самата истина. Вълка наистина си изкарваше парите с лъжи, което на Уолстрийт е неизбежно, ако искаш да си сред асовете в брокерската професия. Това бе всеизвестно, хеле пък на Графинята, така че тя най-малко имаше правото да негодува. Както и да е, подминах сарказма й. Изчаках кратък момент, за да доизбистря смотаното си оправдание, после казах:

— Преди всичко бъркаш следствието с причината. А единствената причина, поради която не ти звъннах снощи, бе, че едва в единайсет усетих, че закъснявам. А като знам колко държиш на безценния си сън за красота и като си дадох сметка, че вече си заспала, реших, че няма смисъл да ти звъня?

Отровният Отговор на Графинята:

— Ау-у-у, колко шибано съобразителни сме станали само! Извинете ме за момент. Ще ида да благодаря на щастливата си звезда, че ми е дала такъв съобразителен съпруг. — Сарказмът цвъркаше от думите й като гной. Аз обаче така се бях вживял, че го пренебрегнах и реших да играя „ва-банк“.

— Та исках да кажа, че изобщо не си права за някаква си там Венис. Истината е, че снощи Марк Пакър ми разправяше за намеренията си да отвори нов ресторант „Канастълс“ в град Венис, в Калиф…

ПЛЯ-ЯС!

— Шибан лъжец! — изрева тя и грабна от облегалката на някакъв неприлично скъп стол, тапициран в бяло, копринен халат в съответстващ цвят. — Абсолютно шибан лъжец!

Пуснах очевидна въздишка.

— Окей, Надин, достатъчно си се забавлявала за една сутрин. Върни се сега в леглото и ме целуни. Все още си те обичам, нищо, че ме накисна.

А тя такъв поглед ми хвърли!

— Ти искаш да ме чукаш сега?

Вдигнах веждите си максимално високо и кимнах с готовност, сякаш бях седемгодишно момче, което майка му пита: „Искаш ли сладолед във фунийка?“

— Еби си се сам в гъза! — изкрещя Графинята.

След това изпълнение пищната Графиня от Бей Ридж отвори вратата — тристакилограмова, три и половина метра висока махагонова врата, способна да издържи ядрен взрив от дванайсет килотона, — излезе от стаята и тихо я затвори след себе си. Какъв смисъл имаше да я тръшка и да оповестява проблемите ни пред цялата ни менажерия домашни помощници?

А менажерията ни наистина бе необичайна: пет приятно закръглени испаноговорещи прислужнички, две от тях с мъжете си; една немлъкваща детегледачка, която ми навърташе месечни сметки за по хиляда долара да говори по телефона със семейството си в Ямайка; един елтехник от Израел, който следваше Графинята по петите като влюбено пале; един майстор по поддръжката — белокож южняк с ищах за работа, колкото на зависимо от хероина мекотело; личната ми прислужница Гуин, която предугаждаше всяка моя нужда, колкото и да е откачена; Роко и Роко — двамата въоръжени бодигардове със задача да ни пазят от крадливите тълпи, макар последното регистрирано престъпление в Олд Бруквил да бе станало в далечната 1643 година, когато белите заселници заграбили земя от индианското племе матинекок; петима щатни озеленители, от които трима наскоро ухапани от шоколадовокафявата ми лабрадорка Сали, която ръфаше всеки, дръзнал да пристъпи на по-малко от трийсет метра от кошарката на Чандлър, особено ако кожата му беше по-тъмна от кафява хартиена кесия; и най-свежото попълнение към менажерията — двама щатни морски биолози — семейство, които срещу деветдесет хиляди годишно да поддържат екологичния баланс на кошмарното езерце. И накрая, разбира се, Джордж Кембъл, черният като въглен шофьор на лимузината ми, който мразеше всички бели, включително и мен.

И все пак, при толкова хора на заплата в „Резиденция Белфърт“, в момента бях сам, подгизнал, надървен като за световно и захвърлен на милостта на втората ми съпруга — бъдещата всичко-което-ви-дойде-на-акъла. Огледах се наоколо за нещо, с което да се подсуша. Сграбчих една от диплите на спускащата се над мен бяла китайска коприна. Абсолютно безполезно. Очевидно коприната беше импрегнирана с нещо и аз само разкарвах локвата насам-натам. Зад мен — калъфка за възглавница! Изработена от египетски памук с поне половин милион нишки на квадратен сантиметър. Трябва да е струвала цяло състояние — от моите пари! Извадих натъпканата с гъши пух възглавница и почнах да се бърша. А-а, друго си е египетският памук — и мек, и нежен. И страхотно попива! Настроението ми се пооправи.

Прехвърлих се на мястото на жена ми, та да не лежа на мокро. Ще се завия презглава и ще се върна в топлите обятия на съня. Ще се върна при Венис. Поех дълбоко въздух… О, мамка му! Ароматът на Графинята беше навсякъде! Усетих как кръвта ми се втурна към слабините. Ей Богу, голяма палавница си беше Графинята с нейния палав аромат! Нищо друго не можех да направя в момента, освен една чекия. А и най-полезно щеше да ми е. Щеше да ме отърве от властта на Графинята, която в края на краищата у мен и започваше, и свършваше под кръста ми.

И тъкмо се захванах да се самоутешавам, когато на вратата се почука.

— Кой е? — извиках с такава сила, че да пробия през вратата, достойна за бомбоубежище.

— Аз съм, Гуийн — отвърна Гуин.

Ах, Гуийн — с нейния прекрасен провлечен южняшки акцент! Тъй успокояващ, като всичко останало, свързано с Гуин. И как отгатваше всяка моя нужда, и как безумно ме обичаше, сякаш бях онуй дете, което със съпруга й Уили така и не бяха успели да заченат.

— Влез — отвърнах топло. Вратата за бомбоубежище се отвори с леко изскърцване.

— Броутроу, Броутроу! — поздрави Гуин. Върху сребърния й поднос имаше висока чаша с леко айскафе и шишенце е аспирин „Байер“. Под лявата си мишница носеше бяла хавлиена кърпа.

— Добро утро, Гуин. Как се чувстваш през тази прекрасна сутрин? — попитах с превзета любезност.

— О, оу-кеей съм… оу-кеей съм! Виждам, че си от страната на съпругата ти, тъй че ще мина оттатък и ще ти донеса айскафето. Донесох ти и една хубава мека хавлия, за да се избършеш. Г-жа Белфърт ми каза, че си разлял някаква вода по себе си.

Дяволски невероятно! Нова точка за Марта Стюърт! Изведнъж осъзнах, че ерекцията ми е придала на бялата копринена завивка вид на циркова палатка — ебаси номера! Свих колене като подплашен заек.

Гуин се приближи и постави подноса върху старинното нощно шкафче от страната на Графинята.

— Позволи ми да те изсуша — каза Гуин, надвеси се над мен и започна леко да попива челото ми с хавлията, сякаш бях бебе.

Боже милостиви! Тая къща си беше истински шибан цирк! Представяте ли си: лежа аз по гръб, надървен като кютук, а петдесет и пет годишната ми закръглена чернокожа прислужница — сама по себе си останка от отминала епоха, е надвесила провисналите си цици на сантиметри от лицето ми и ме попива с петстотиндоларова хавлия от „Пратеси“ с личния ми монограм. Гуин, естествено, изобщо не бе черна на цвят. Че как иначе, в ненормално домакинство като моето! Тя бе по-светла дори и от мен. Изглежда някъде в родословното й дърво, преди стотина и петдесет години, когато Югът си е бил Юг, нейната прапрапрапрабаба ще да е била тайна любовница-робиня на някой заможен плантатор от Южна Джорджия.

Та, както и да е, при вида на провисналите цици на Гуин кръвта се оттече от слабините ми и се върна там, където й е мястото, а именно при черния дроб и лимфните ми възли за детоксикация. Но и самият факт, че тя висеше така над мен, бе труднопоносим, та любезно й обясних, че и сам мога да се попия.

Това изглеждаше леко я натъжи, но тя само каза:

— Оу-кеей. Желаеш ли а-аспири-ин?

Поклатих глава.

— Не, добре съм, Гуин. Благодаря ти.

— Оу-кеей, а няколко от онези малки бели хапчета за гърба ти? — попита невинно тя. — Да ти донеса ли няколко?

Майчице мила! Собствената ми прислужница ми предлагаше да ми донесе куалуди в седем и половина сутринта! Как да стои човек трезвен? По всяко време и навсякъде дрогата бе на една ръка разстояние, гонеше ме и ме викаше по име. И най-тежко бе положението в собствената ми брокерска фирма „Стратън Оукмънт“, където из джобовете на младите ми служители се търкаляха толкова разновидности на дрогата, колкото можете да си представите.

И все пак гърбът наистина ме болеше. Имах постоянна хронична болка вследствие на едно идиотско падане малко след като се запознах с Графинята. И виновно бе именно нейното куче — онова малко малтийско копеленце Роки, което не спираше да лае и да досажда на всичко живо, което му се изпречеше. В края на един летен ден в Хамптън тръгнах да го изкарвам от плажа, но малкият изрод отказа да ми се подчини. Започна да търчи в кръг около мен, та ми се наложи да плонжирам, за да го сграбча. Точно както Роки Балбоа се мяташе бясно да хване онази мазна кокошка в Роки II преди мача-реванш срещу Аполо Крийд. За разлика от Роки Балбоа обаче, който разви светкавична бързина и в крайна сметка спечели реванша, аз само се сдобих с дископатия и двуседмичен престой в леглото. Оттогава два пъти ме оперираха, но болката ставаше все по-непоносима.

Тъй че куалудите ми помагаха за болката — донякъде поне. А дори и да не помагаха, поне си имах чудесно оправдание да ги вземам.

Но поне не бях единственият, който мрази това дребно лайно. Всички го мразеха — с изключение, разбира се, на Графинята, която беше единственият му хранител и която все още позволяваше на песа да спи в краката ни и да дъвче дамските й пликчета, което по никому неизвестни причини ме караше да ревнувам. И тъй, Роки оставаше с нас поне за предвидимото бъдеще — или поне докато не измислех как да го пречукам така, че Графинята да не свърже смъртта му с мен.

Както и да е, казах „не, благодаря“ на Гуин, от което тя сякаш пак се понатъжи — пак не бе успяла да предугади всяко мое желание. Но само каза:

— Оу-кееей. Аз пък нагласих таймера на сауната така, че да е вече готова и от снощи съм ти приготвила дрехите за днес. Сивият раиран костюм и вратовръзката с малките рибки ще е оу-кеей, нали?

Боже, какво обслужване само! Защо и Графинята не ме гледаше така поне малко от малко? Вярно, Гуин получаваше седемдесет хиляди на година, повече от два пъти над общоприетата тарифа, но все пак… Вижте какво получавах в замяна — обслужване с усмивка! А жена ми профукваше по седемдесет хиляди на месец — минимум! С всичките й шибани мании вероятно харчеше два пъти повече. Не че имах нещо против, но трябваше да има поне малко танто за танто. В смисъл, ако ми се прищеше от време на време да чукна нещо странично или да си го поразвея насам-натам, можеше леко да ми отпусне повода, нали? Ама така, де, заубеждавах се аз, и то до такава степен, че започнах да кимам с глава в съгласие, а Гуин го прие за положителен отговор на въпроса й и каза:

— Оу-кееей. А пък аз ще отида да приготвя Чандлър, за да е чиста и спретната като излезеш. Приятна баня!

Да ти е драго да живееш!

Гуин излезе. Е, рекох си, поне ми спадна ерекцията, значи все пак имаше някаква полза от присъствието й. А за Графинята после щях да му мисля. В края на краищата тя си беше мелез, а мелезите са прословути с това, че лесно им минава.

И с успокоено съзнание пресуших айскафето, глътнах шест аспирина, изнизах се от леглото и се отправих към сауната, да ми избият петте куалуда, двата грама кока и трите милиграма ксанакс^[2] от предната вечер — относително скромна порция, като се има предвид истинският ми капацитет.

За разлика от главната спалня, посветена на бялата китайска коприна, банята към нея бе посветена на сивия италиански мрамор, нареден изкусно като паркет, както само копелетата италианци могат да го редят. Да не говорим пък колко изкусно си бяха надули сметката! Ама и аз им платих, без да ми мигне окото. Нали живеем в капитализма на XX век, където всеки одрусва всички останали, а играта печели онзи, който одрусва най-много. А пък по този показател аз бях непобеденият световен рекордьор.

Спрях пред огледалото и известно време се разглеждах. Мама му стара, ама наистина бях кльощаво дребно копеленце! Е, имах някакви там мускули, но ми се налагаше да тичам под душа, за да успея да се намокря! Да не би пък от дрогата да бях станал такъв? И така да беше, все пак никак не изглеждах зле. Бях само метър и седемдесет, а навремето един мъдрец е казал, че човек не може да е прекалено богат или прекалено слаб. Отворих шкафчето с лекарства и извадих шишенцето „Визин“. Отметнах глава и си сложих по шест капки във всяко око — тройна доза.

И точно в този момент една странна мисъл се загнезди в съзнанието ми, а именно: що за човек съм, та прекалявам с визина? И от какъв зор ми трябваше преди малко да вземам шест аспирина? Нещо не се връзваше. Дето се вика, ако удвоиш дозата от куалуди, кокаин или ксанакс, поне има видима полза, но какъв смисъл има да се прекалява с визина или аспирина?

Но за жалост целият ми живот бе почнал да протича по този начин — все в стремеж към прекомерното: да пресечеш границите на забраненото; да вършиш неща, които никога не си смятал, че можеш да вършиш, да си имаш работа с хора, по-диви и от теб, та да възприемаш себе си като по-нормален.

И изведнъж усетих, че се депресирам. Какво да правя по отношение на жена ми? Божичко, дали пък този път не се бях осрал тотално? Доста бясна ми се видя тая сутрин! Какво ли правеше в момента? Най-вероятно дрънка по телефона с някоя от приятелките или последователките си, или каквито там ги наричаше. Сигурно е долу и бълва скъпоценни мъдрости пред не дотам съвършените си приятелки, които я слушат с едничката надежда, че наставленията й ще им помогнат да постигнат нейното съвършенство. Защото жена ми е не коя да е, а Графинята от шибания Бей Ридж! Графинята с всичките й верни поданички, онези млади стратънски съпруги, които й се подлагат, сякаш е някаква кралица Елизабет. Направо ми се повръщаше от тях, мамка им стара.

И все пак длъжен съм да призная, че Графинята се справяше съвсем добре с поверената й роля. Напълно ясна й бе онази извратена преданост, която всички свързани по някакъв начин със „Стратън Оукмънт“ изпитваха към фирмата, та връзките, които бе изградила с жените на ключовите ми служители, само спомагаха за сплотеността. Да, печена си беше Графинята.

Обикновено влизаше при мен сутрин в банята, докато се приготвях за работа. Умееше и добре да води разговор, когато не беше заета да ми обяснява как трябва да си го начукам сам. В такива случаи обаче аз сам си бях виновен, така че нямаше да е редно нея да виня. Честно казано, имаше ли изобщо нещо, за което тя да е виновна? Дяволски добра съпруга беше, въпреки всичките й амбиции а ла Марта Стюърт. Поне по сто пъти на ден ми казваше „обичам те“. И постепенно, в хода на деня, засилваше изказа си с разни прекрасни обстоятелствени пояснения: Обичам те безнадеждно! Обичам те безусловно!… и, разбира се, любимото ми Обичам те до полуда!… което аз намирах за най-уместно. Но при всички тези нежни думи, все още не бях сигурен дали мога да й се доверя. Беше ми втори брак и думите се бяха поизносили. Наистина ли щеше да е с мен и в добри времена, и в лоши? Външните признаци, че наистина ме обича, бяха налице: постоянно ме обсипваше с целувки, а когато бяхме сред хора, или ме държеше за ръка, или ме прегръщаше през рамо, или прекарваше пръсти през косите ми.

Всичко това ми действаше адски объркващо. Докато бях женен за Дениз, такива неща изобщо не ме притесняваха. Тя ме взе, когато нямах нищо, тъй че предаността й не подлежеше на съмнение. Но след като спечелих първия си милион, изглежда й се яви някакво мрачно предчувствие, защото започна да ме пита не мога ли да си намеря някаква нормална работа, от която да изкарвам по милион долара годишно? Навремето въпросът й прозвуча глупаво, но кой е знаел тогава, че само след по-малко от година щях да изкарвам по един милион долара на седмица? И никой не е очаквал след по-малко от две години Надин Кариди, момичето от рекламата на „Милър Лайт“, да цъфне във вилата ми на плажа в Уестхамптън за уикенда по случай 4 юли в банановожълто ферари, абсурдно къса пола и чифт бели обувки с дяволски високи токчета.

И през ум не ми бе минавало да причинявам болка на Дениз. Никога. Но Надин ми взе акъла, а аз — нейния. Та нима влюбването е въпрос на избор? А влюбиш ли се веднъж — с онази обсебваща, всепоглъщаща любов, заради която двама души не са в състояние да се разделят дори за секунда, — как ще оставиш подобна любов да те подмине?

Поех дълбоко въздух, после бавно го изпуснах, опитвайки се да изтикам цялата тая история с Дениз някъде в дъното на съзнанието си. В края на краищата вината и угризението са безсмислени емоции, нали така? Е, знам, че не са, но нямах време за тях. Продължавай напред — това му е майката. Бягай с всички сили и не поглеждай назад. А пък със сегашната ми съпруга — е, все някак си ще се оправя и с нея.

И след като за втори път в продължение на по-малко от пет минути намерих изход от проблемите си, намерих сили да се усмихна на собственото си отражение и се запътих към сауната. Веднъж да се добера дотам, всички зли духове ще ми избият заедно с потта и ще мога да започна деня си на чисто.