Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (28)

Глава 27.
Само добрите умират млади

Юни 1994 г.

 

Управлението на „Стив Мадан Шуз“ беше в сграда с напълно подходящата според мен форма на кутия за обувки. Всъщност кутиите бяха две: една отзад, десет на двайсет метра, в която се помещаваше малък цех с десетина старовремски машини за обувки, обслужвани от дузина испаноговорещи работници, които споделяха една и съща зелена карта и не плащаха и пукнат долар данъци; и кутията отпред, с горе-долу същите размери, където се помещаваха административните служители на фирмата — повечето момичета на осемнайсетина-двайсет и нещо години, почти до една с многоцветни прически и видими пиърсинги по тялото, които сякаш обявяваха: „Ако искаш да знаеш, имам пиърсинг и на клитора, че и на двете зърна на циците!“

И докато тези млади кандидат-космонавтки припкаха из офиса, качени върху петнайсетсантиметрови платформени обувки — всички с етикета на „Стив Мадън“, — отвсякъде дънеше хип-хоп, носеше се ароматът на тамян с канабис, десетина телефона звъняха едновременно, дизайнваха се безброй нови модели, а неколцина облечени в традиционен стил религиозни водачи изпълняваха ритуални пречиствания. И колкото и странно да беше, всичко сякаш действаше успешно. Липсваше единствено шаман, който да прави вуду, макар че със сигурност и такъв щеше да се появи в най-скоро време.

Та пред тази въпросна кутия имаше още една, по-малка — някъде около три на седем метра, — в която се помещаваше кабинетът на Стив, по прякор Обущаря. А от четири седмици насам, от средата на май, в същия кабинет се помещавах и аз. С Обущаря седяхме на противоположните страни на бюро, покрито с черен гетинакс, което, както и всичко останало наоколо, бе отрупано с обувки.

В конкретния момент се питах и не можех да си отговоря защо американските тийнейджърки до една бяха луднали по тези обувки, които ми изглеждаха отвратителни. Какъвто и да бе отговорът, едно поне беше ясно: намирахме се в компания, която разчита на постоянно обновяваща се продукция. Обувки имаше навсякъде, но най-вече в кабинета на Стив — пръснати по пода, провиснали от тавана, струпани върху евтини сгъваеми маси и бели гетинаксови полици, от което изглеждаха още по-грозни.

Още куп обувки се намираха на перваза зад гърба на Стив, струпани тъй високо, че едва виждах през мрачния прозорец мрачния паркинг, който, изглежда, съвсем пасваше на тази мрачна част на Куинс, а именно мрачния чатал на района, наречен Уудсайд. Намирахме се на около три километра източно от Манхатън — много по-подходящо място за човек с моите „донякъде“ изтънчени вкусове.

И все пак парите са си пари, а по някаква необяснима причина тази малка компанийка бе готова да ги печели в огромни количества. Та поне за обозримото бъдеще Джанет и аз бяхме окачили шапките си тук. Нейният самостоятелен кабинет се намираше през една-две врати по същия коридор. И тя също бе заобиколена от обувки.

Беше понеделник сутрин и двамата с Обущаря седяхме в своя пренаселен от обувки кабинет и сърбахме кафе. С нас беше и Гари Делука, който от днес ставаше новият производствен директор на фирмата, идващ на ничие конкретно място, тъй като до този момент компанията се беше движила на автопилот. Присъстваше също така Джон Базил, отдавнашният началник производство, изпълняваш по съвместителство и длъжността директор по пласмента.

Най-смешното беше, че по облеклото ни човек никога не би се досетил, че сме се захванали да изградим най-голямата в света компания производителка на дамски обувки. Странна сбирщина бяхме: аз бях облечен като професионален играч на голф; Стив приличаше на бездомен скитник; Гари се беше изтупал като консервативен бизнесмен, а Джон Базил — дебеланко на около трийсет и пет, с тумбест нос, плешиво теме и месесто лице — мязаше на доставчик на пица по домовете, в избелели сини джинси и огромна тениска. Направо обожавах Джон — истински талант, който, въпреки католическата си вяра, проявяваше истинска протестантска етика в работата си, каквото и да означава това, и беше способен да вижда нещата в един по-общ план.

Но, уви, беше и първокласен плюнчо; сиреч, щом се развълнуваше, или просто се мъчеше да докаже нещо, по-добре да си насреща му с дъждобран, или да си на повече от трийсет градуса встрани от устата му, в която и да било от двете посоки. Обикновено слюнката му се придружаваше и от театрално жестикулиране, най-вече по адрес на Обущаря, който бил шибан путьо и не смеел да поръча по-големи партиди на производителите.

И точно в този момент той пак беше подхванал тази тема:

— Щото как ще осигурим растежа на тая шибана компания, Стив, ако не ми даваш да поръчвам шибаните обувки? Слушай, Джордан, поне ти разбираш за какво говоря! — Как, по дяволите, ще превземем универсалните магазини, ако не им предоставяме по-големи партиди? — Мама му стара! „П“-тата бяха най-смъртоносното оръжие в арсенала на Слюнчо и ме нацелиха право в челото! Слюнчо спря и ме изгледа учудено: защо вдигнах ръце пред лицето си, сякаш исках да си помириша дланите?

Станах от стола и се преместих зад Стив, поне малко да се опазя от хвърчащата слюнка, след което казах:

— В интерес на истината, разбирам ви и двамата. И при брокерската професия е същото: Стив иска да играе консервативно и да не задържа много обувки на склад, а ти искаш да имаш нова стока в изобилие, та да направиш ударни продажби. Но за съжаление, колкото сте прави, толкова и бъркате. Всичко зависи от това дали обувките ще се продават, или не. Ако се продадат, ще те обявим за гений и ще спечелим куп пари, но ако бъркаш и не се продадат — ебана ни е майката, щото ще седим върху куп ненужна стока, която никому няма да можем да продадем.

— Не си прав — продължи да спори Слюнчо. — Винаги можем да ги тръснем на „Маршал“, или на „ТиДжей Макс“, или на някоя друга верига, специализирана в продажбите на преоценени стоки.

Стив се извърна на въртящия се стол и ми каза:

— Джон не ти представя пълната картина. Вярно, можем да продадем обувките на „Маршал“ и „ТиДжей Макс“; но това ще съсипе бизнеса ни с универсалните и със специализираните магазини. — При което погледна Слюнчо право в очите и рече: — Трябва да защитаваме търговската си марка, Джон. Ти това не искаш да разбереш.

А Слюнчо отвърна:

— Как да не го разбирам? Но марката ни трябва и да се разраства, а това няма да стане, ако клиентите в универсалните магазини не намират нашите обувки. — Сви презрително очи и прикова Обущаря с поглед. — Но ако ти оставя ти да движиш нещата, цял живот ще си останеш малка семейна фирмичка — дребна риба! — Обърна се право към мен и аз заех предпазна стойка. — Право да ти кажа, Джордан, — топчето слюнка мина на десет градуса встрани от мен, — много се радвам, че си тук, щото тоя тука е един шибан путьо, а на мен ми писна да се ебаваме. Имаме най-нашумелите обувки в цялата страна, а не можем да изпълним шибаните заявки, понеже тоя тука не ми дава да произвеждам продукция. Направо си е една шибана гръцка трагедия, казвам ти.

Стив го прекъсна:

— Джон, имаш ли представа колко фирми са фалирали, понеже са действали по начина, по който ти искаш? По-добре да грешим от предпазливост, поне докато отворим повече собствени фирмени магазини; тогава ще можем да продаваме собствената си преоценената стока, без да разводняваме репутацията на марката ни. В нищо друго не можеш да ме убедиш.

Слюнчо седна неохотно на мястото си. Признавам си, Стив силно ме впечатляваше — не само днес, но изобщо откакто бях се преместил при него преди четири седмици. Явно и той беше Вълк в овча кожа. Въпреки външния му вид, беше роден да ръководи — надарен с всички природни дарби, най-вече със способността да вдъхновява служителите си да са му верни. Бих казал дори, че и в „Стив Мадън“, както и в „Стратън“, всички се чувстваха като част от някакъв култ. Най-големият проблем на Стив обаче идеше оттам, че отказваше да делегира права — откъдето идваше и прякорът му, Обущаря. Защото част от него си бе останала старомоден майстор на обувки, което беше хем най-силната, хем най-слабата му страна. Засега компанията му имаше пет милиона долара печалба, та все още можеше да мине метър. Но скоро и това щеше да се промени. Само преди година печалбата й беше един милион. А целта, която си поставяхме за следващата година, беше двайсет милиона.

Именно в тази област бях съсредоточил вниманието си през изминалите четири седмици. И наемането на Гари Делука бе само първата стъпка. Целта ми беше компанията да стои на краката си дори и без нас двамата. Така че със Стив трябваше да изградим първокласен дизайнерски и производствен екип. Но и прекаленото избързване можеше да има ужасни последици. Трябваше първо да овладеем ежедневната дейност, където цареше пълен хаос.

Обърнах се към Гари и рекох:

— Знам, че днес ти е първи работен ден, но ми е любопитно да чуя ти какво мислиш. Искам откровеното ти мнение, независимо дали си съгласен със Стив, или не.

При което и Слюнчо, и Обущаря се извърнаха към новия ни производствен директор, който каза:

— Разбирам гледната точка и на двама ви — а-а-а, браво, крайно дипломатично, — но аз гледам на нещата най-вече от гледната точка на ежедневните операции. Бих казал, че до голяма степен всичко опира до брутния марж — след приспадането на отстъпките, естествено — и връзката му с планирания стокооборот за годината. — Гари кимна, впечатлен от собствената си мъдрост. — Съществуват и сложни въпроси, свързани с експедицията, а оттам — и с това как и къде възнамеряваме да доставяме стоката си — въпрос на разпределителни центрове и лъчи, ако мога така да се изразя. Разбира се, ще ми е необходимо да направя задълбочен анализ на истинската себестойност на продадената стока, включително мита и навла, които не бива да се пренебрегват. Възнамерявам незабавно да се захвана с това, след което да сглобя подробна електронна таблица, която да представя на следващото съвещание на управата, което ще се състои някъде…

Исусе Свещени Христе! Какви глупости ръсеше тоя! Поначало не понасям производствениците и безсмислените дрънканици, по които така си падат. Подробности! Подробности! Хвърлих поглед на Стив. Той ги ненавиждаше не по-малко от мен и сега видимо се беше скапал. Брадата му се бе свлякла почти до ключицата, а устата му зееше.

— … което е най-вече функция — продължаваше да ръси Гари — от ефикасността, с която избираме, опаковаме и експедираме стоката. Ключът в случая е…

В този миг Слюнчо се изправи и прекъсна Ръсчо:

— Какви ги дрънкаш, мама му стара? — изплю Слюнчо. — Не ми трябва нищо друго, освен да продавам шибаните обувки! През хуя ми е как ще ги караш до магазините! И не ми трябва шибаната ти електронна таблица, та да знам, че ако харча дванайсет долара, за да произведа един чифт, а го продавам за трийсет, печеля сума ти пари! Исусе! — И Слюнчо направи две великански крачки право към мен. С ъгълчето на окото си забелязах как Стив се подхилква.

— Джордан, трябва ти да решиш въпроса — рече Слюнчо. — Стив само теб те слуша. — Спря и обърса събралата се по кръглата му брадичка слюнка. — Искам да разработя компанията ви, но с вързани зад гърба ръце…

— Добре — прекъснах го. После се обърнах към Ръсчо: — Кажи на Джанет да ме свърже по телефона с Елиът Лавин. Той в момента е в Хамптън. — Обърнах се и към Стив: — Искам да чуя мнението и на Елиът, преди да вземем решение. Знам, че има някакъв отговор на проблема ни, а ако някой го знае, то ще е Елиът.

Пък и докато чакаме Джанет да ни свърже, помислих си, ще мога пак да разкажа какъв герой бях.

Уви, така и не ми дадоха възможност. Ръсчо се върна след по-малко от двайсет секунди и само миг по-късно телефонът изписука.

— Здрасти, приятелче, к’во правиш? — попита Елиът Лавин от спикърфона.

— Добре съм — отвърна неговият герой. — По-важното е ти как си и как са ти ребрата?

— Възстановявам се — отговори Елиът, който вече от близо шест седмици беше трезвен, което за него си беше направо световен рекорд. — Надявам се да се върна на работа до няколко седмици. Какво става?

Разказах му набързо подробностите, като се постарах да не му подскажа кой на кое точно мнение е, та да не предреша решението му. Което се оказа напълно излишно. Докато свърша, всичко му беше станало пределно ясно.

— Истината — рече трезвият Елиът — е, че цялата тая теза да не продавате марковите си обувки на специализираните по преоценени стоки вериги е по-скоро теория, но не и практика. Всяка водеща марка изхвърля залежалата си стока през тях. Това е правило. Влез в който искаш магазин на „ТиДжей Макс“ или „Маршал“ и ще видиш всички големи марки — „Ралф Лорен“, „Калвин Клайн“, „Дона Каран“, че и „Пери Елис“. Без магазините за преоценени стоки не можеш да съществуваш, освен при наличието на собствени фирмени магазини, за каквито на вас, момчета, ви е още рано. Но с тях трябва да се действа внимателно. Трябва да им продавате само сегиз-тогиз, щото ако универсалните магазини усетят, че присъствате редовно, ще ви създадат ядове.

— Та, както и да е — продължи възстановяващият се Гарменто, — Джон по принцип е прав: няма растеж, ако нямате стока за продан. И универсалните магазини няма да гледат сериозно на вас, ако не са сигурни, че сте в състояние да им доставяте стоката. И колкото и да е нашумяла марката ви в момента — а аз знам, че е нашумяла, — закупчиците им няма да ви търсят, ако не са убедени, че сте способни да доставите обувките, а на тоя етап ви се носи славата, че не сте. Този проблем трябва много бързо да го отработите. Знам, че това е една от причините, поради които сте наели Гари, и смятам категорично, че сте постъпили правилно.

Хвърлих поглед да видя дали Гари пламти от щастие, но не беше така. Лицето му бе каменно, безизразно. Тия, производствениците, са особени чешити; стабилки, по цял ден трупат точки, без да се изсилват да правят подвизи. Самата мисъл, че и аз бих могъл да се окажа като тях, можеше да ме накара да се пробода с меча си. А Елиът продължи:

— Но дори да приемем, че в оперативно отношение всичко стане наред, Джон пак си остава само наполовина прав. На този етап Стив следва да огледа нещата в по-общ план, където главната му задача е да опази търговската марка. Хич не се и заблуждавайте, момчета — в крайна сметка всичко опира до марката. Преебете ли я, всичко отива на кино. Мога да ви дам поне десетина примера за марки, които нашумяват, после се самопрецакват, като продават на веригите за преоценени стоки. Сега Марките им се срещат само на битпазара. — И Елиът млъкна, да ни даде възможност да смелим казаното.

Видях, че Стив направо се е проснал на стола си — самата мисъл името „Стив Мадън“ — собственото му име! — да се споменава редом с дума като „битпазар“ направо го съсипа. Погледнах към Слюнчо: беше седнал напрегнато на ръба на стола си, сякаш бе готов да рипне по телефонната линия, за да удуши Елиът. Погледнах и към Гари — все още безизразен. Елиът продължи:

— Крайната ви цел трябва да е да отдадете марката „Стив Мадън“ под лиценз. Тогава се отпускате и започвате да събирате процентите. Можете да започнете с колани и дамски чанти, после да се ориентирате към спортно облекло, дънки, слънчеви очила и всичко останало… докато стигнете до парфюмите, където са истинските големи пари. Но никога няма да стигнете дотам, ако дадете пълна свобода на Джон. Не се обиждай, Джон, но в живота е така. Ти мислиш за настоящия ден, когато сте нашумели. Но все някой ден ще поотшумите и точно когато най-малко го очакваш, някой артикул няма да се продаде и ще се озовете затънали до колене в някакъв смахнат модел обувки, който никой извън бедните квартали няма да обуе. Тогава ще сте принудени да преминете на тъмната страна и да пратите обувките си там, където не им е мястото.

В този момент Стив го прекъсна:

— И аз точно това казвам, Елиът. Ако послушаме Джон, ще приключим със склад, пълен с обувки и без пукнат цент в банката. Нямам желание да съм следващата „Сам енд Либи“^[1].

— Всичко е много просто — засмя се Елиът. — Без изобщо да имам представа от обувния бизнес, мога да се обзаложа, че основният ви обем се дължи на няколко — вероятно три-четири — модела, при това не най-шантавите на вид, като онези с двайсет и три сантиметровите токчета, метални шипове и ципове. С тия последните създавате единствено мистиката около марката си — че сте млади, навити и прочее. Всъщност убеден съм, че подобни лайняни обувки изобщо не се купуват, освен от някои от откачалките в Гринуич Вилидж и в собствения ви офис. Парите ви всъщност идват от основните ви модели, от рода на „Мери Лу“ и „Мерилин“, прав ли съм?

Погледнах Стив и Слюнчо. И на двамата главите им бяха килнати настрани, устните — стиснати, а очите — ококорени. След няколко мига мълчание Елиът каза:

— Приемам мълчанието ви за „да“.

— Прав си, Елиът — обади се Стив. От шантавите обувки не продаваме кой знае колко, но именно на тях се дължи славата ни.

— Така и трябва да бъде — каза Елиът, който допреди шест седмици две думи не можеше да върже, без да му потекат лиги. — Няма никаква разлика от онези ненормални творения на висшата мода, които дефилират по ревютата в Милано. И тях никой не ги купува, но те създават имиджа. Така че отговорът е: наблягайте на консервативните модели, но само в най-модните цветови гами. Говоря за моделите, в които сте сигурни, че ще се продават яко, сезон подир сезон. Но в никакъв случай не залагайте сериозни суми върху някой щур модел, дори лично да сте влюбени в него — и дори да дава добри данни от пробните пазари. Щом нещо не е доказано, по-добре е да грешите от предпазливост. Ако нещо истински нашуми, а нямате складови запаси, още по-добре — сензацията ще стане още по-голяма. И понеже производствените ви мощности са в Мексико, пак ще успеете да изпреварите конкуренцията с повторните си поръчки. Ако някой път все пак се излъжете с продукт, в който сте абсолютно сигурни — а и това понякога се случва, — моментално го тръшвате на веригите за преоценени стоки и поемате загубата. В този вид бизнес първата загуба е и най-малката. В никакъв случай не допускайте да ви остане склад със залежала стока. Освен това не е зле да оформите и някакво партньорство с универсалните магазини. Нека усетят, че стоите зад стоката си и че дори да не я продадат, ще им дадете отбив. Така те ще могат да обявят разпродажба на обувките ви, без да губят от маржа на печалбата си. Направите ли това, универсалните магазини с удоволствие ще разпродават залежалия ви боклук. Между другото, трябва да откривате фирмени магазини на „Стив Мадън“ колкото се може по-бързо. И понеже вие сте производителите, при вас ще остава целият функционален рабат плюс търговската надбавка. Това ви дава и най-добрата възможност да се отървавате от залежала стока — като я разпродавате в собствените си магазини. Тогава не рискувате да преебете собствената си търговска марка. Та това е отговорът ми — каза Елиът Лавин. — Вие, момчета, се целите в звездите. Следвайте така начертаната програма и няма начин да загубите.

Огледах останалите в стаята. Всички кимаха.

Пък и защо да не кимат? Можеше ли някой да обори подобна логика? Стана ми жал обаче, че умен човек като Елиът е в състояние да похаби живота си с дрогата. Най-сериозно ви казвам. Щото няма нищо по-тъжно от един похабен талант, нали така? Вярно, Елиът напоследък бе трезвен, но нямах и капка съмнение, че щом му заздравееха ребрата, пристрастеността щеше моментално да се завърне, и то с двойна сила. Точно там е проблемът с хора като Елиът, които отказват да приемат, че дрогата ги е победила.

Както и да е, имах си работа за петима. Все още бях зает с попиляването на Виктор Уонг; все още си имах ядове с Дани, който беше изпаднал в амок в „Стратън“; все още имах проблеми с Гари Камински, който, както се оказа, прекарваше по половин ден на телефона със Сорел в Швейцария; и специален агент Грегъри Коулмън продължаваше да търчи насам-натам с призовки. Така че не ми оставаше време за губене с трезвеността на Елиът.

Имах спешни въпроси, които трябваше да обсъдя по време на обяда ми със Стив, а после да хвана хеликоптер до Хамптън, да видя какво правят Графинята и Чандлър. При създалите се обстоятелства щеше да е подходящо да поема малка доза метаквалон, двеста и петдесет милиграма, да речем, или един куалуд точно сега, трийсет минути преди обяда, който щеше да ме друсне точно толкова, колкото да се кефя на макароните, без да ме усети Обущаря, който от близо пет години беше трезвен, с което ми разваляше настроението.

После, преди да седна на пилотското място в хеликоптера, щях да шмръкна няколко магистралки кока. Та нали летенето най ми идваше отръки след като куалудите ме отпуснеха, но още не се побирах в кожата си вследствие на причинената от кокаина параноя.

 

 

Обяд само на един куалуд! Невинно замайване, докато се хранехме в подмишницата на Корона, в Куинс. Като във всички други едновремешни италиански квартали, и тук бе останала една крепост на мафията, а във всяка крепост задължително се намираше и един италиански ресторант, собственост на местния „човек на най-голямо уважение“. И задължително в него се сервираше най-вкусната италианска храна в радиус от няколко километра. В Харлем това бе „Рао“. В Корона ролята се изпълняваше от ресторанта „Парк Сайд“.

За разлика от „Рао“, „Парк Сайд“ беше голямо, високооборотно заведение, украсено с вкус с два-три тона рендосана орехова ламперия, венециански огледала, полирано стъкло, цъфнали цветя и идеално подкастрена папрат. Беше си чисто мафиотско сборище (в буквалния смисъл на думата!), а за храната си заслужаваше да умреш (в буквалния смисъл на думата!).

„Парк Сайд“ беше собственост на Тони Федерики — истински мъж на уважение. И никак не се изненадвах, като разправяха, че бил такъв или онакъв — за мен си оставаше най-добрият ресторантьор във всичките пет административни общини на Ню Йорк Сити. Най-нормално беше да срещнеш Тони да обикаля между масите е майсторска бяла престилка и с кана домашно кианти в едната ръка и табла с печени чушки в другата.

Двамата с Обущаря седяхме в прословутата градинска част на ресторанта и в момента обсъждахме как той да заеме мястото на Елиът като моя основна миша дупка.

— По принцип за мен това не е проблем — разправях на алчния Обущар, който направо се беше вманиачил на темата миши дупки, — но има две неща, които ме притесняват. Първото е по какъв шибан начин ще ми връщаш пари в брой, без да оставяш хартиена следа. А второто е, че ти вече си миша дупка на „Монро Паркър“, а аз не ща да ги настъпвам по палците. — Категорично поклатих глава. — Мишата дупка е нещо крайно лично, затова ще трябва първо да се координирам с Алън и Брайън.

— Разбирам те — рече Обущаря — и доколкото се отнася до връщането на кеш, проблем няма да има. Мога да го правя посредством акциите ни в „Стивън Мадън“. Щом продам акции, които държа от твое име, просто ще ти надплащам за тях. На хартия поне ти дължа над четири милиона долара, така че имам законни основания да ти давам чекове. С течение на времето цифрите ще станат толкова големи, че всеки ще им загуби дирята, не мислиш ли?

Идеята си я бива, рекох си, особено ако подпишем някакво консултантско споразумение, по силата на което Стив да ми плаща в брой всяка година за това, че му помагам да управлява „Стив Мадън Шуз“. Но фактът, че в ролята си на миша дупка Стив държеше от мое име милион и половина акции на „Стив Мадън“, повдигаше един още по-тревожен въпрос, а именно, че Стив на практика почти нямаше акции в собствената си компания. И възнамерявах още на момента да коригирам това положение, преди да ми е създало проблеми в бъдеще, когато Стив се усетеше, че аз печеля десетки милиони, а той само — милиони. Затова му се усмихнах и казах:

— За мишата дупка все някак си ще се разберем. И идеята ти да използваме акциите на „Стив Мадън“ доста си я бива, поне за начало, но води и до една много по-важна тема — твоят дял в компанията. Трябва да те уредим с повече акции, преди нещата да се развихрят. Ти в момента държиш само триста хиляди акции, нали така?

— И няколко хиляди опции — кимна Стив.

— Окей, ами като твой пръв съдружник по далаверите, силно те съветвам да дадеш на себе си един милион опции шконтирани с петдесет на сто от текущата пазарна цена. Това би било съвсем справедливо, още повече, че ние двамата с теб ще ги делим фифти-фифти, което пък е най-справедливото. Ще ги държим на твое име, та на НАСДАК да не им избият чивиите, а когато дойде време да ги продадеш, ще ми дадеш сухото заедно с всичко останало.

Майсторът Обущар се усмихна и протегна ръка:

— Не знам как да ти се отблагодаря, Джордан. Никога не съм повдигал този въпрос, макар че и мен доста ме притесняваше. Знаех си, че като му дойде времето, все някак си ще се разберем.

Стана от стола си, станах и аз и се прегърнахме по мафиотски, което не направи и грам впечатление на нито един от клиентите на този ресторант.

Седнахме си по местата и Стив рече:

— Я дай направо да ги направим милион и половина — по седемстотин и петдесет на всеки, а?

— Не — отвърнах му, усещайки как приятно изтръпнаха върховете на всичките ми десет пръста, — не обичам да работя с нечетни числа, не е на хубаво. Закръгли ги направо на два милиона. Пък и по-лесно се смята — по един милион на човек.

— Дадено! — съгласи се Обущаря. — И тъй като ти си най-големият акционер на компанията, можем да си спестим свикването на борда на директорите. Напълно законно е, нали?

— Ами, като се замисля… — рекох и погладих брадичката си, — като твой пръв съдружник по далаверите най-категорично те съветвам да избягваш думичката „законно“, освен в най-тежки ситуации. Но тъй като вече изпусна духа от бутилката, ще рискувам и ще вдигна радушно два палеца в знак на одобрение на сделката. Да не говорим, че просто сме длъжни да го направим в името на честната игра, така че не виждам с какво сме виновни.

— Съгласен съм — каза щастливият Обущар. — Тези неща не зависят от нас. Тук действат някакви невидими сили, далеч по-могъщи от един скромен Обущар и от един не толкова скромен Вълк от Уолстрийт.

— Харесва ми начинът, по който разсъждаваш, Обущарю. Щом се върнеш в офиса, обади се на юристите и им кажи да го включат в резолюцията от последното заседание на борда. Ако ти се опънат, кажи им да ми се обадят на мен.

— Няма проблем — каза Обущаря, току-що увеличил своя дял с четиристотин процента. После понижи глас и рече със заговорнически тон: — Слушай, ако искаш, може изобщо да не казваме на Дани за тая работа. — И се усмихна дяволито. — Ако стане дума, ще му кажа, че всичките са си мои.

Божичко! С какъв подлец се бях хванал! Той да не би да си мислеше, че сега ще го зауважавам повече? Но с нищо не реагирах.

— Честно казано — рекох му, — никак не съм щастлив от начина, по който Дани ръководи. Когато става дума за държане на пакети с акции, не пада по-долу от Слюнчо. По времето, в което напуснах „Стратън“, фирмата дължеше по акции на къса позиция някъде към два-три милиона долара. Сега е горе-долу на нула. Пълен срам, да му ебеш майката. — Кимнах мрачно с глава. — Вярно, „Стратън“ печели в момента повече пари от всякога и това е неминуемо при наличието на дълги позиции. Но то същевременно прави Дани уязвим. Както и да е — свих рамене. — Омръзна ми все за това да мисля. Но все пак не мога да го изключа от играта.

— Надявам се, че не ме разбираш погрешно — рече Стив. Така ли? А как да те разбирам, шибано подло копеле! — но все пак аз и ти сме двамата, които ще посветим следващите пет години на изграждането на тази компания. А знаеш, че и Брайън и Алън никак не са очаровани от Дани. Нито пък Лоуенстърн и Бронсън^[2]. Така поне разправят. Рано или късно, ще трябва да ги пуснеш сами да се оправят. Те пак ще са ти верни, но искат да търгуват за себе си, без да имат нещо общо с Дани.

В този миг видях да идва към масата ни Тони Федерики в своя екип на майстор-готвач и с кана кианти в ръка. И станах да го поздравя.

— Здрасти, Тони, как си? — Пречукал ли си някого напоследък? — помислих си. Посочих Стив: — Тони, запознай се с много добър мой приятел. Казва се Стив Мадън. Съдружници сме в една компания за обувки в Уудсайд.

Стив моментално рипна от стола си и с най-сърдечна усмивка рече:

— Ей, Твърдия Тони! Тони Корона! Чувал съм за теб! На Лонг Айлънд израснах, но и там всеки е чувал за Твърдия Тони! Радвам се да се запознаем. — И Стив протегна ръка към новия си приятел, Твърдия Тони Корона, който страхотно ненавиждаше този си прякор.

Е, има сума ти начини за умиране, вероятно става дума за един от тях — мина ми през ума. Може пък Тони да е така мил да окаже на Стив честта да не му откъсва ташаците, та да ги погребат заедно с него.

Наблюдавах как кокалестата бледа китка на Майстора Обущар увисна безцелно във въздуха в очакване на друга ръка, която никъде не се виждаше. После погледнах лицето на Тони. Той май се беше усмихнал, макар това да бе от ония усмивки, с които някой надзирател-садист пита осъдения на смърт затворник: „И какво ще желаете за последната си вечеря?“

Най-сетне Тони протегна ръка, макар и отпуснато:

— Да, и на мен ми е приятно — рече Тони атонално. А двете му тъмнокафяви очи бяха като два смъртоносни лъча.

— Ама толкова се радвам, че мога да се запозная с Твърдия Тони — каза все по-умрелият Обущар. — Само хвалби бях чувал за този ресторант, а сега имам намерение вече често да идвам. Ако ми трябва резервация, нали е достатъчно да им кажа, че се обажда един приятел на Твърдия Тони Корона, а?

— Окей! — рекох с нервна усмивка. — Стига приказки, ами дай да се залавяме за работа. — После се извърнах към Тони и му казах: — Благодаря ти, че дойде да ни кажеш здрасти. Както винаги, приятно ми е да те видя. — И забелих очи и поклатих глава, все едно: „Не обръщай внимание на моя приятел — страда от синдрома на Турет.“

Носът на Тони потръпна два пъти, после той си отиде, вероятно запътен към кварталния клуб за общуване надолу по улицата, където, докато си пие еспресото, ще поръча убийството на Стив.

Седнах и мрачно поклатих глава:

— Какво ти стана бе, мама му стара? Никой не смее да го нарече Твърдия Тони! Никой! Направо се пиши умрял, разбра ли ме?

— За какво говориш? — попита безхаберно Обущаря. — Той много ми се зарадва, нали? — После нервно килна глава настрани и добави: — Или аз нещо тотално не схващам, а?

Точно в този момент до масата дойде огромният колкото планина метр-д’отел Алфредо.

— Търсят те по телефона — рече Връх Алфредо. Можеш да се обадиш от онзи до бара. Сега там е тихо. Никой няма наоколо. — И ми се усмихна.

О-о! Значи мен ме държат отговорен за действията на приятеля ми. Явно за мафията това е нещо сериозно, неразбираемо в нюансите му за еврейче като мен. Явно щом съм довел Обущаря в този ресторант, аз негласно съм се явил негов гарант и сега ще трябва да понеса последствията от неговото невъзпитано поведение. Усмихнах се на Връх Алфредо и му благодарих. После помолих да ме извинят и се отправих към бара — или, евентуално, към хладилника с говеждите трупове.

Когато стигнах до телефона, спрях и се огледах.

— Ало? — попитах скептично, тъй като не очаквах да чуя нищо, освен сигнала за набиране, а после да усетя гаротата около врата си.

— Здрасти, аз съм — каза Джанет. — Много особено ми звучиш. Какво става?

— Нищо, Джанет. Какво искаш? — Тонът ми бе малко по-остър от обичайния. Вероятно ефектът от куалуда отслабваше.

— О, извинявай, че съм жива! — рече чувствителната.

С въздишка:

— Какво искаш, Джанет? Имам си малко неприятности в момента.

— На телефона е Виктор Уонг и казва, че те търсел по спешност. Обясних му, че си на обяд, но той каза, че ще чака, докато се върнеш. Според мен той е един пълен задник.

Кой — те — пита — за — шибаното — ти — мнение — Джанет?

— Добре, включи го — рекох и се ухилих на собственото си отражение във венецианското огледало зад бара. Дори нямах вид на надрусан. Може и да не бях надрусан. Бръкнах в джоба, извадих един испански куалуд, погледнах го за част от секундата и го глътнах — без вода.

Изчаках да чуя обзетия от паника глас на Покварения Китаец. От една седмица насам му играех на късо и „Дюк Сикюритийз“ си оставаше затънала до уши в притежаваните от нея акции. И при този порой от акции на борсата Виктор ме молеше за помощ, каквато бях готов да му окажа… по моему.

В този миг дочух гласа на Покварения Китаец. Поздрави ме радушно и започна да ми обяснява как притежавал вече повече акции на една конкретна компания, отколкото съществували физически. Защото цялото публично предлагане съдържало само милион и половина акции, а той в момента притежавал милион и шестстотин…

— … и продължават да се сипят — рече Говорещата панда, — та изобщо не мога да си го обясня как е възможно. Знам, че Дани ме прееба, но и неговите акции вече трябва да са свършили!

Китаецът звучеше безкрайно объркан, тъй като не подозираше за специалната ми сметка към „Беър Стърнс“, чрез която можех да продавам толкова акции, колкото душата ми иска, независимо дали ги притежавам, или не и дали мога да ги взема назаем, или не. Една такива специална сметка се нарича „първокачествена брокерска сметка“ и ми даваше правото да осъществявам сделки чрез всяка брокерска фирма на света. Тоест Китаеца нямаше начин да разбере кой точно продава акциите.

— Успокой се — рекох му. — Ако имаш проблеми с капитала, Вик, аз съм насреща, Вик — сто на сто. Ако имаш нужда да ми продадеш триста или четиристотин хиляди акции, само ми кажи.

Точно с толкова бях на късо в момента, но при по-високи курсове, така че ако Виктор беше достатъчно тъп да ми ги продаде, щях да направя яка печалба, след което щях да се извърна и отново да ги продам на късо. Когато приключех, акциите щяха да се продават вече за центове, а Китаеца щеше да продава пелмени на Мот Стрийт.

— Да — каза Говорещата панда, — точно за такова нещо исках да те помоля. — Капиталът ми привършва, а курсът вече падна под пет долара. Не мога да си позволя да го оставя да продължи да пада.

— Няма проблем, Вик. Обади се на Кени Кок от „Майерсън“; той ще купува от теб пакет от петдесет хиляди акции през няколко часа.

Виктор ми благодари, а аз окачих слушалката, после веднага се обадих на Кени Кок, чиято съпруга Филис ме бракосъчета преди време, и му казах:

— Покварения Китаец ще ти се обажда през няколко часа да ти продава по петдесет хиляди акции от ти знаеш коя компания — вече бях споделил плана си с Кени и той много добре знаеше, че водя тайна война срещу Китаеца, — затова вземи да продадеш още петдесет хиляди акции сега, преди да сме купили неговите. И продължи да продаваш пакети от петдесет хиляди акции горе-долу на всеки час и половина. Продавай ги чрез скрити сметки, та Виктор да не усети кой им е източникът.

— Няма проблем — отвърна Кени Кок, който беше главен брокер на „М. Х. Майерсън“. Току-що бях докарал на фирмата му десет милиона долара от едно първично публично предлагане, така че не беше в състояние да ми налага някакви ограничения. — Друго има ли?

— Това е всичко — рекох. — Но продавай малки пакети — пет до десет хиляди акции. Нека си мисли, че идват от случайни продажби на късо. — Крушка! Нова идея! — Всъщност продавай колкото си искаш на късо и от вашата фирмена сметка, понеже курсът на тия акции ще спадне до шибана нула!

Окачих слушалката, после слязох до тоалетната да му шмръкна някоя и друга магистралка. Нима не си ги бях заслужил след достойното за „Оскар“ изпълнение с Виктор? Ни най-малко угризение на съвестта не чувствах във връзка с възхода и падението на „Дюк Сикюритийз“. През последните няколко месеца Покварения Китаец напълно беше утвърдил репутацията си. Крадеше брокери от „Стратън“ под предлог, че им било писнало да работят на Лонг Айлънд; продаваше обратно всички акции, които получаваше от новите емисии на „Стратън“, и, естествено, отричаше да го е правил; най-открито плюеше Дани и го наричаше „оня льольо“, който не бил в състояние да ръководи „Стратън“.

Така че това му беше възмездието.

В банята престоях по-малко и от минута, през което време поех четвърт грам кока на четири яки шмъркания. Докато се качвах обратно по стълбите, сърцето ми тупкаше по-бързо от заешко, а кръвното ми бе по-високо от това на пациент, изкарал сърдечен удар, и ми беше адски гот. Мозъкът ми работеше на максимални обороти и бях господар на положението.

На горния край на стълбището се озовах отново пред огромния колкото дирижабъл гръден кош на Връх Алфредо.

— Пак те търсят по телефона.

— Нима? — рекох, мъчейки се да не стържа със зъби.

— Мисля, че е жена ти.

Божичко! Графинята! Как го прави тоя номер? Набарва ме всеки път, когато върша някоя пакост! Макар че, предвид факта, че аз постоянно вършех пакости, по закона на вероятностите трябваше да ме издавя всеки път, щом ме потърсеше.

Отидох до бара с провесена глава и вдигнах телефона. Налагаше се да блъфирам, за да не ме усети.

— Ало? — рекох неангажиращо.

— Здравей, сладур. Окей ли си?

Дали съм окей? Що за прям въпрос! Тая, моята Графиня, никак не си поплюва.

— Да, миличко, много съм добре. Обядваме със Стив. Какво има?

Графинята въздъхна дълбоко, после каза:

— Имам лоша новина. Починала е леля Патриша.