Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (27)

Глава 26.
Мъртвите не говорят

Две сутрини след това по телефона ме събуди Кати Грийн — лицензирана търговка с недвижими имоти от Флорида и съпруга на световноизвестния неврохирург доктор Барт Грийн. Бях я помолил да ни намери с Графинята подходящо жилище за четири седмици, колкото траеше амбулаторната програма в болницата „Джаксън Мемориъл“.

— Двамата с Надин направо ще се влюбите в Индиън Крийк Айлънд — каза добросърдечната Кати. — Това е едно от най-тихите селища в Маями. Абсолютно спокойно и безметежно. Има си дори собствена полиция, което също е в плюс, като знам колко държите двамата с Надин на сигурността.

Спокойно и безметежно ли? Ама нали аз наистина исках да се усамотя някъде на спокойствие? Така че колко бели можех да сторя за някакви си четири седмици, особено в едно скучно и тихо селце от рода на Индиън Крийк Айлънд? Място, където ще съм изолиран от принудите на студения, жесток свят, а именно: куалуди, кокаин, крек, хашиш, ксанакс, валиум, амбиен, амфетамини и, естествено, специален агент Грегъри Коулмън.

— Ами струва ми се, че направо е по поръчка, Кати, особено когато става дума за спокойствие. А самата къща как изглежда?

— Дъхът ще ти спре като я видиш. Бяла средиземноморска вила с червени керемиди и с пристан за двайсет и четири метрова яхта… — гласът й позаглъхна, — … което комай е недостатъчно за „Надин“, но пък какво ви пречи да си купите друга яхта, докато сте тук? Сигурна съм, че Барт ще може да ви е полезен в това отношение. — Простата логика, съдържаща се в шантавото й предложение, направо се стичаше по телефонната линия. — А и задният двор е една фантазия: плувен басейн с олимпийски размери, кабана, мокър бар, газово барбекю и джакузи за шестима с изглед към залива. Идеално място за канене на гости. А най-хубавото е, че собственикът е готов да продаде къщата с пълното й обзавеждане само за пет и половина милиона. Доста изгодно, ако ме питаш.

Ча-а-а-кай малко! Кога е станало дума за закупуване на къща? Та аз се каня да прекарам във Флорида само някакви си четири седмици. И за какво ми е да купувам друга лодка, след като и тази, дето я имам, я ненавиждам?

— Честно казано, Кати, в момента не търся да купувам къща, поне във Флорида. Смяташ ли, че собственикът би се съгласил да я даде под наем за един месец?

— Не — отвърна мрачно Кати Грийн, чиито надежди и мечти за шест процента комисионна върху сделка за пет и половина милиона се бяха изпрали пред големите й сини очи. — Обявена е единствено за продан.

— Хм-м-м — рекох, неубеден, че това е точно така. — Що не му предложиш сто хиляди за месеца, пък да видим какво ще каже?

 

 

Беше 1 април, нанасях се, а собственикът се изнасяше — подскачайки и тананикайки си, без съмнение, към някой петзвезден хотел в Саут Бийч за идния месец. Освен това 1 април излезе идеална дата за моето пристигане, предвид откритието ми, че Индиън Крийк Айлънд се оказа резерват за една малко известна изчезваща порода, наречена „дърти синекоси баспи“, които, както Кати беше споменала веднъж, имат не по-голяма активност от плужеците.

От друга, по-положителна страна, между катастрофата с колата и ортопедичната клиника намерих време да хвръкна до Швейцария за срещи със Сорел и майстор-фалшификатора. Целта ми беше да разбера по кой начин ФБР са научили за швейцарските ми сметки. За моя изненада, оказа се, че всичко си е наред. Американското правителство не било правило никакви запитвания — в противен случай Сорел и майстор-фалшификаторът първи щели да научат.

Пътят от Индиън Крийк Айлънд до клиниката се минава с кола за петнайсет минути. А коли ни най-малко не липсваха: Графинята се беше погрижила да доставят чисто нов мерцедес за мен и рейндж роувър за нея. С нас в Маями дойде и Гуин, да се грижи за мен, та и на нея й бе нужна кола. Купих й нов лексус от една местна авто къща.

Естествено, с нас дойде и Роко. Та нали и той си беше част от семейството? На Роко също му трябваше кола, но един от съсобствениците на „Билтмор“, Ричард Бронсън, ми спести необходимостта да купувам още една, като ми даде назаем за месеца червеното си открито ферари. Така че всички бяхме тип-топ.

При такъв голям избор от коли, решението ми да си купя осемнайсетметрова моторна яхта, с която да ходя до клиниката, се оказа пълна глупост. Двайсет хиляди долара заминаваха всяка седмица по четирите вонящи дизелови двигателя, добре обзаведената каюткомпания, в която така и не стъпих, и открития мостик без сенник, благодарение на което получих изгаряния трета степен по раменете и врата. Лодката се предлагаше в комплект с възрастен белокос капитан, който ме разкарваше до и от клиниката със средна крайцерска скорост пет възела.

В момента се движехме в посока север по свързващия двете противоположни крайбрежия канал, на път от клиниката към Индиън Крийк Айлънд. Беше събота, наближаваше обяд и пърпорехме вече от един час. Седях на открития мостик с производствения директор на „Долар Тайм“ Гари Делука, който приличаше поразително на президента Гроувър Кливлънд. Гари беше плешив, широкоплещест, мрачен, с квадратна челюст и силно окосмяване, особено по торса. И двамата бяхме голи до кръста и се печахме. Почти цял месец бях изкарал трезвен, което само по себе си беше истинско чудо.

Делука ме беше придружил рано сутринта при ежедневното ми пътуване до клиниката — възможност да се срещне на четири очи с мен на спокойствие, та разговорът ни бързо се превърна във взаимни оплаквания от „Долар Тайм“, чието бъдеще и според двама ни бе безнадеждно.

Но Делука нямаше вина за нито един от проблемите на „Долар Тайм“. Беше се присъединил впоследствие, като част от кризисния екип, и през последните шест месеца се беше доказал като страшно кадърен производствен директор. Вече го бях навил да се премести в Ню Йорк като производствен директор на „Стив Мадън Шуз“, която имаше въпиеща нужда от човек с производствен опит.

Всичко това обсъдихме рано сутринта, докато се движехме на юг. Сега, по посока север, обсъждахме нещо, което ме тревожеше много по-силно, а именно: мнението му за финансовия директор на „Долар Тайм“ Гари Камински — същият финансов директор, който ме бе запознал с Жан Жак Сорел и майстор-фалшификатора преди близо година.

— Та има нещо много особено в него, което не мога точно да определя — разправяше Делука, скрит зад обвиващите очите му черни очила. — Като че ли си има някакъв собствен дневен ред, който няма нищо общо с „Долар Тайм“. Все едно, че „Долар Тайм“ му служи за прикритие. Ами на неговата възраст човек би трябвало да откачи, като гледат как фирмата му отива на кино, а на него сякаш хич не му пука. В състояние е по половин ден да ми обяснява как можем да източим печалбата си в Швейцария, от което ми идва да накъсам на парчета шибаното му тупе, след като нямаме и цент печалба за източване. Ама все някой ден ще го разконспирирам копелето — сви рамене Гари.

Бавно кимнах, доволен, че първоначалният ми инстинкт по отношение на Гари Камински ни най-малко не ме беше подлъгал. Вълка излезе голям гявол, като не позволи на копелето с тупето да си навре носа в офшорните му дела. Но нямах пълни гаранции, че Камински не е подушил все пак нещо, та реших да пусна на Делука един фитил.

— Абсолютно съм съгласен с теб. Той направо е вманиачен на тема швейцарски банки. Дори и на мен се опита веднъж да ми го пробута. — Направих пауза, уж ровех из паметта си. — Май беше преди около година. Както и да е, отидох дотам с него да видим за какво става дума, но реших, че при цялата дандания не си заслужава труда, и се отказах. Той не ти и е споменал за това?

— Не е, но знам, че още има там един куп клиенти. Много-много не приказва за тях, макар по цял ден да виси на телефона до Швейцария. Винаги си правя труда да проверявам телефонните сметки и, сериозно ти говоря, всеки божи ден води поне по пет-шест разговора с чужбина. — И Делука мрачно поклати глава. — Каквото и да прави, надявам се да е законно, защото ако не е и ако телефонът му се подслушва, много, ама много яко ще го загази.

Извих надолу ъгълчетата на устата си и вдигнах рамене, един вид: „Ами то си е негов проблем, не мой!“ Истината обаче беше, че ако той поддържа постоянна връзка със Сорел и с майстор-фалшификатора, това би трябвало да ме притесни. Нехайно подхвърлих:

— От чисто любопитство, що не дръпнеш телефонните сметки да провериш дали все с едни и същи номера разговаря? И ако има такива, обади се „на сляпо“ и научи с кого приказва. Би ми било интересно да знам, окей?

— Няма проблем. Щом се върнем в къщата, скачам в колата и ще се отбия набързо до офиса.

— Не се излагай; сметките няма да избягат до понеделник — засмях се, за да му покажа колко ми е все едно. — Пък и Елиът Лавин вече трябва да е пристигнал у дома и непременно искам да те запозная с него. Може страшно много да ти помогне при преструктурирането на производството на „Стив Мадън“.

— Той не е ли малко така… откачен? — попита Делука.

— Малко ли? Той е пълна, стопроцентова откачалка, Гари! Но е и един от най-хитрите мъже в конфекционната промишленост; ако не и най-хитрият. Просто трябва да улучиш момента — когато не заваля, не шмърка, не се друса, или не плаща десет хилядарки на някоя курва да клекне върху стъклена маса и да сере отгоре й, докато той отдолу си прави чекия.

Бях се запознал с Елиът Лавин четири години преди това, докато почивахме на Бахамските острови с Кени Грийн. Излежавах се край басейна на хотел „Кристала Палас енд Казино“, когато Кени пристигна на бегом, крещейки нещо от рода на: „Бързо! Бягай в казиното да видиш един пич какви ги върши! Откакто седна, натрупа един милион долара, а не е по-стар от теб.“

Въпреки скептицизма ми по отношение на приказките на Кени, скочих от шезлонга и се отправих към казиното. По пътя го попитах:

— Той какво работи?

— Попитах един от казиното — рече Ръбчо, чийто речник не включваше понятия от рода на „дилър“ „пит бос“^[1] или „крупие“ — и ми казаха, че бил президент на някаква голяма фирма — „Гармент Сентър“.

Само две минути по-късно гледах облещен и невярващ младия Гарменто. Сега, като се замисля, ми е трудно да кажа какво точно ме шашна: дали видът на изтупания млад Елиът — който не само залагаше по десет хиляди на раздаване, но и беше окупирал цялата маса за блак джак и едновременно играеше всички седем ръце, тоест на всяко раздаване рискуваше по седемдесет хилядарки, — или видът на жена му Елен, която май не беше минала трийсет и петте, но вече беше добила вид, какъвто дотогава не бях виждал — видът на крайно богата и крайно недохранена жена.

Направо се шашардисах. И останах заплеснат по двете аномалии цели петнайсет минути. Като двойка бяха нещо съвсем необичайно. Той беше нисичък, много елегантен, с начупена кестенява коса до раменете и с такъв фантастичен усет за стил, че ако тръгнеше да се разхожда само по памперси и папийонка, неминуемо щеше да ти внуши, че точно това е последният писък на модата.

Тя от своя страна беше ниска и със слабо лице, тънък нос, хлътнали бузи, избелена коса, кожа, която сякаш бе щавена, прекалено събрани очи и окльощавяло почти до степен на съвършенство тяло. Имах чувството, че е една от великите личности на този свят — любяща, разбираща съпруга от най-висша класа. Какво друго у нея можеше да привлече този млад красавец, който играеше със спокойствие и хладнокръвие, достойни за един 007?

Почти улучих.

На другия ден случайно срещнах Елиът на басейна. Прескочихме обичайните любезности и подхванахме темата кой от нас какво работи, по колко изкарва и как сме стигнали до тази точка от живота си.

Оказа се, че Елиът е президентът на „Пери Елис“, една от водещите фирми за мъжко облекло на конгломерата „Гармент Дистрикт“. Но не бил собственик на компанията, която всъщност се явявала поделение на „Салант“ — акционерно дружество, чиито акции се търгуваха на нюйоркската фондова борса. На практика Елиът работеше на заплата. Но когато ми спомена колко му е заплатата, направо щях да се изтърся от шезлонга: нищо и никакъв си един милион годишно, плюс премийка от няколкостотин хиляди, в зависимост от печалбата. Направо трици, като се имаше предвид склонността му към хазарта с големи мизи. Та той като седнеше на масата за блек джак, комай всеки път залагаше заплатата си за две години. Чудех се дали да му се възхищавам, или да му се надсмивам.

Вярно, намекна, че имал и някакъв допълнителен източник на доходи от „Пери Елис“, свързан с производството на официални ризи, което се извършвало в чужбина, в Далечния изток. И тъй като не навлезе в подробности, започнах бързо да чета между редовете: явно прибира по нещичко от самите фабрики. Но дори и три или четири милиона годишно да добиваше по такъв път, пак печелеше само частица от онова, което изкарвах аз.

Преди да се разделим си разменихме телефонните номера и си обещахме да се потърсим, когато се върнем в Щатите. За дрога изобщо не стана дума.

Седмица по-късно отидохме на обяд в някакво любимо сборно място на служителите на „Гармент Дистрикт“. Само пет минути след като се настанихме, Елиът бръкна в джоба на сакото си и измъкна найлоново пликче с кокаин. Пъхна в него банел от риза на „Пери Елис“, извади я със заучено движение и шмръкна. Повтори изпълнението, после още веднъж, и още веднъж. Всичко това бе изпълнено толкова гладко — и така небрежно, — че никой в ресторанта дори не забеляза.

После ми предложи пликчето. Отказах му с думите:

— Ама ти луд ли си? Още е обяд!

А той ми отвърна:

— Млъкни и действай!

При което аз рекох:

— Що пък не!

И само след минута бях обзет от прекрасно усещане, а след четири минути бях напълно нещастен, скърцах неволно със зъби и ми се ревеше за валиум. Елиът ме съжали. Бръкна в джоба на панталона си и измъкна два куалуда с кафяви точици:

— Глътни ги; незаконно производство са, та съдържат и валиум.

— Да взема куалуди посред бял ден? — попитах невярващо.

— Да — отряза ме той. — Защо пък не. Нали ти си шефът? Кой ще посмее да ти каже нещо?

После измъкна още два куалуда и ги погълна с усмивка. След което стана и започна да прави шпагати насред ресторанта, за да ускори въздействието им. И понеже ми се стори, че той знае какво върши, глътнах и аз моите два.

Няколко минути по-късно в ресторанта влезе набит мъж и очите на всички се извърнаха към него. Беше на около шейсет и направо вонеше на пари. А Елиът ми каза:

— Тоя тип има милиард долара. Но гледай каква грозна вратовръзка си е сложил.

При тези си думи взе от масата ножа за пържоли, отиде от богатия пич, прегърна го, после насред ресторанта отряза вратовръзката му. Сетне свали своята, която беше фантастично красива, вдигна яката на пича, обвеси вратовръзката си около врата му и оформи едни прекрасен възел „уиндзор“ за по-малко от пет секунди, при което богатият пич го прегърна и му благодари.

Час по-късно чукахме някакви проститутки; Елиът ме запозна с първото ми „синьо чипче“. И въпреки че от кокаина хуят ми отказваше да се вдигне, синьото чипче ми направи някаква нейна си орална магия, та се изпразних като шадраван, след което й платих пет хилядарки за старанието, а тя ми каза, че съм адски красив и че макар да била проститутка, все още била готова да се омъжи, ако ме интересувало.

Малко по-късно в стаята влезе Елиът и каза:

— Хайде, обличай се! Заминаваме за Атлантик Сита! От казиното ни пращат хеликоптер и ще ни купят по един златен часовник.

— Имам само пет хиляди в себе си — рекох, а той ми отвърна:

— Вече съм уредил с казиното да ти дадат кредит от половин милион долара.

Много любопитно ми стана от къде на къде ще ме авансират с толкова много пари, след като, откакто се помнех, надали бях пропукал на комар повече от десет хиляди. Но час по-късно вече играех блак джак в „Тръмп Касъл“ с мизи от по десет хиляди, сякаш цял живот само това съм правил. Завърших вечерта с печалба от четвърт милион. Бях зарибен.

Двамата с Елиът тръгнахме да пътуваме по света; понякога с жените ни, понякога — без. Направих го основната си миша дупка, заради което той ми връщаше в брой милиони, използвайки парите, които отмъкваше от „Пери Елис“ и печалбите си от казината. Беше първокласен комарджия и с това подплатяваше годишния си доход с най-малко два милиона.

Последва разводът ми с Денис, а след него и ергенското парти в чест на предстоящия ми брак с Надин. То се оказа повратна точка в живота на Елиът Лавин. Партито се състоя в хотел „Мираж“ в Бас Венис, току-що открит и нашумял. Докарах със самолет стотина стратънци с петдесет курви и с достатъчно дрога, за да упоим целия щат Невада. От улиците на Вегас кооптирахме още трийсет курви, а за всеки случай докарахме и няколко от Калифорния. Заедно с нас бяхме взели и половин дузина нюйоркски полицаи — същите онези, с които се разплащах с акции от новите емисии на „Стратън“. А те още с пристигането си се сдушиха с местните ласвегаски ченгета, та и от тях наехме неколцина.

Ергенското парти се проведе в една съботна вечер. Двамата с Елиът бяхме окупирали самостоятелна маса за блак джак; заобикаляше ни тълпа непознати и шепа гардове. Той играеше на пет ръце, аз — на останалите две. Играехме с по десет хиляди на ръка, и на двамата ни вървеше страхотно, а и двамата бяхме надрусани до небето. Бях отсега на пет куалуда и бях изшмъркал поне три и половина грама кокаин; и той беше на пет куалуда, а от коката, която бе поел, можеше направо ски шанца да построят. До този момент бях натрупал седемстотин хиляди долара, а той — над два милиона. През стиснати зъби и триещи се една о друга челюсти успях да му кажа:

— Даасъшме и давиим давиим квостаа.

Елиът, естествено, разбираше куалудски не по-зле от мен, затова кимна, станахме и се качихме горе да видим какво става. Толкова се бях нагърмял, че явно бях приключил с комара за тази вечер; минах през бокса и инкасирах един милион в брой. Хвърлих пачките в една синя хотелска мешка и я метнах през рамо. Елиът обаче не беше приключил, затова остави чиповете си на масата с въоръжена охрана.

Горе тръгнахме по един дълъг коридор, в чийто край стоеше яка двойна врата. От двете й страни стоеше на пост по един униформен полицай. Отвориха ни и пред нас се разкри ергенското парти. Още с влизането ни и двамата с Елиът се смразихме: сякаш се бяхме озовали в Содом и Гомор. Задната стена бе остъклена от горе до долу с изглед към главната улица. Беше фрашкано с танцуващ и беснеещ народ. Таванът сякаш се смъкваше, а подът се надигаше; мирисът на секс и пот се смесваше с острия аромат на първокачествена синсемила^[2]. Музиката така дънеше, че направо пулсираше в стомаха ми. Акцията се надзираваше от половин душна нюйоркски полицаи, да не би някой да наруши добрия тон.

В дъното на стаята една ужасна проститутка от „розовите листчета“ с оранжева коса и лице на булдог седеше на столче от бара чисто гола и покрита с татуировки. Беше разчекнала крака, а двайсетина голи стратънци чакаха на опашка да я изчукат.

Изпитах внезапно отвращение от всичко онова, което представляваше животът ми до този момент. „Стратън“ бе стигнал до ново падение. Единственото, което можах да направя, бе да сляза до апартамента си и да взема пет милиграма ксанакс, двайсет милиграма амбиен и трийсет милиграма морфин. После запалих един джойнт и изпаднах в дълбок, необезпокояван сън.

Събуди ме друсане по рамото. Беше рано на следващата сутрин и Елиът Лавин ми обясняваше най-спокойно как трябвало моментално да напуснем Лас Вегас, защото бил прекалено покварен град. С най-огромна радост си стегнах багажа, но когато отворих сейфа, вътре нямаше нищо.

Елиът се провикна от всекидневната:

— Снощи се наложи да взема малко назаем от теб. Позагубих някой и друг долар.

Оказа се, че загубата му възлизала на два милиона долара. Седмица по-късно отидохме с него и с Дани в Атлантик Сити, да си възвърнел поне част от загубата, при което загуби още един милион. През следващите няколко години продължи да губи… и още да губи… и пак да губи… докато накрая проигра всичко. Все още е спорен въпросът на колко точно са възлезли загубите, но преобладава мнението, че са били между двайсет и четирийсет милиона. Така или иначе, Елиът бе профукал всичко. Напълно разорен. Дължеше данъци, дължеше ми пари от мишата дупка, а се беше съсипал и физически. Теглото му бе спаднало под шейсет кила, а кожата му бе придобила кафеникавия оттенък на точиците по незаконно произведените му куалуди, та аз с облекчение се благославях, че вземам само продукция на истински фармацевтични заводи. (Всяко зло за добро, както се казва.)

Та ето ме и мен сега в задния двор на Индиън Крийк Айлънд, загледан към Бискейн Бей и силуета на Маями. Около масата бяха насядали и Елиът Лавин, Гари Делука и Артър Уийнър — близък приятел на Елиът на около петдесет, олисяваш, богат и пристрастен към коката.

А около басейна бяха апетитната Графиня, кльощавата Елен и Сони Уийнър, жената на Артър. Макар да бе само девет часа, термометърът вече показваше трийсет и два градуса, а по небето нямаше нито едно облаче. Елиът се мъчеше да отговори на въпроса, който току-що му бях задал, каква трябва да е крайната цел на „Стив Мадън“ по отношение на веригата „Мейси“, възприела положително идеята да открием фирмени щандове на „Стив Мадън“ в универсалните й магазини.

— Мазъншъсчели самако твоидновемно всишкимези — казваше Елиът с усмивка, вече погълнал пет куалуда и поливащ ги с ледена хайнекен.

— Струва ми се да казва, че трябва да пристъпим към „Мейси“ от позиция на силата и със становището, че не можем да отваряме фирмените щандове един по един. Трябва поне регион по регион да го правим, а крайната ни цел да е присъствие във всичките им магазини в страната — поясних на Гари.

Артър кимна:

— Браво, Джордан; чудесен превод — пъхна миниатюрна лъжичка във флаконче с кока и я шмръкна с лявата си ноздра.

Елиът изгледа Делука, кимна и вдигна вежди, сиреч: „Видя ли, не е толкова трудно да ме разбереш.“

В този момент еврейският скелет се приближи до съпруга си и каза:

— Елиът, дай ми един куалуд, моите свършиха.

При което Елиът поклати глава и й показа среден пръст.

— Мръсно шибано копеле — изсъска гневният скелет. — Чакай само твоите да свършат някой ден — и ще видиш. И аз ще ти кажа да ходиш да се шибаш!

Погледнах Елиът, чиято глава се люлееше и климаше — ясен знак, че е на път да излезе от фазата на завалянето и да започне лигавенето.

— Ей, Ел — рекох му, — искаш ли да ти направя нещо за ядене, малко да се посъвземеш?

Елиът се ухили и отвърна:

— Нарвими стоен чизбугур!

— Няма проблем! — рекох, станах от стола и се запътих към кухнята да му направя световен чийзбургер. Графинята, в небесносини бразилски бикини с размерите на връв за хвърчило ме пресрещна в дневната и изсъска през стиснати зъби:

— Тая Елен и секунда повече не мога да я изтрая! Болна е в шибания си мозък и не желая повече да ми стъпва в къщата. Заваля думите, шмърка кока и изобщо е отвратителна! Ти вече от близо месец си трезвен и не желая да се движиш с подобни хора. Не е полезно за теб.

Почти не чух какво ми говореше. Или по-точно казано, чух всяка една дума, но бях прекалено зает да зяпам гърдите й, които съвсем наскоро беше увеличила до малка чашка „С“. Изглеждаха фантастично.

— Успокой се, сладур — рекох й. — Елен не е чак толкова лоша. Пък и Елиът е един от най-добрите ми приятели, така че край на дискусиите.

Но докато последните думи излитаха от устата ми, усетих каква грешка бях направил. В част от секундата Графинята замахва към мен. Пълноценен десен прав с отворена длан.

Но понеже от месец бях трезвен, рефлексите ми бяха като на котка и лесно избегнах удара.

— Успокой топката, Надин — рекох. Когато съм трезвен, не е толкова лесно да ме удряш, нали? — Хвърлих й дяволита усмивка, в отговор и тя ми се ухили, после ме прегърна с две ръце и каза:

— Страшно се гордея с теб. Вече направо си нов човек. А и гърбът ти престана да те боли толкова, нали?

— По-мъничко — отвърнах. — Но се търпи, макар да не е в идеално състояние. Както и да е, мисля, че преодолях притеглянето на куалудите. И те обичам повече от всякога.

— И аз те обичам — каза тя и сви устни. — Яд ме е единствено, че Елиът и Елен са отвратително лоши хора. Той ти влияе по възможно най-лошия начин и ако се застои тук… ами, знаеш какво искам да ти кажа. — Млясна ме по устата и притисна извивката на стомаха си към моята.

Изведнъж, след като литър и половина кръв се юрна към слабините ми, усетих колко всъщност смислена е гледната точка на Графинята, та рекох:

— Виж какво, ако си навита да си ми сексробиня до края на уикенда, ще пратя Елиът и Елен на хотел — навита ли си?

Графинята се ухили и ме потърка точно там, където трябваше:

— Дадено, сладур. Твоята воля да бъде; махни ги само оттук и съм на твое разположение.

След петнайсет минути Елиът се лигавеше над чийзбургера си, а аз разговарях по телефона с Джанет да запази стая на Елиът и Елен в някой луксозен хотел на около трийсет минути разстояние от нас.

Така, както си седеше с пълна с чийзбургер уста, Елиът изведнъж скочи от стола си и се хвърли в басейна. След няколко секунди подаде глава и ми махна да вляза и аз и да се състезаваме по подводно плуване. Това ни беше редовно занимание — да видим кой от двамата ще изплува повече дължини под вода. Елиът, израснал край океана, беше добър плувец, така че имаше леко предимство. Но при сегашното му състояние ми се стори, че ще мога да го победя. Пък и аз в младежките си години бях работил като спасител, така че също бях силен плувец.

Направихме по четири тегела — равен резултат. Графинята се приближи и каза:

— Няма ли най-после да пораснете, глупаци такива. Тая ваша игра никак не ми харесва. Тъпа е. И някой от двамата ще пострада. — После добави: — Къде е Елиът?

Погледнах към дъното на басейна. Присвих очи. Какво прави тоя, мама му стара! Лежи по хълбок ли? Да му еба майката! Изведнъж истината ме тресна като ковашки чук и без дори да се замисля, се гмурнах към дъното да го вадя. Не мърдаше. Грабнах го за косата, дръпнах рязко с дясната си ръка и направих с всички сили ножица с крака да го отлепя от дъното и да го повлека към повърхността. Благодарение на водата тялото му беше почти безтегловно. В мига, в който се показах отгоре, изметнах ръка надясно, при което Елиът полетя и се приземи на ръба на басейна, върху цимента. И беше мъртъв. Умрял!

— Обожемой! — изпищя Надин и сълзите рукнаха по лицето й. — Елиът е мъртъв! Спаси го!

— Бягай да викнеш линейка! — изревах. — Бързай!

Опипах с два пръста сънната му артерия. Никакъв пулс. Грабнах китката. И там нищо. Приятелят ми умря! — помислих си.

В този миг се чу рязък писък откъм Елен Лавин:

— О-о-о, божичко, не-е-е! Не ми вземай мъжа! Спаси го, Джордан, моля те! Не го оставяй да умре! Не мога без мъжа си! Две деца имам! О, не! Не сега! Моля те! — и се разрида неутешимо.

Усетих, че около мен са се струпали хора — Гари Делука, Артър и Сони, Гуин и Роко, дори бавачката беше грабнала Чандлър от детското басейнче и беше дотичала да провери какво става. Видях Надин да тича към мен, вече обадила се за линейка, а думите отекваха в ушите ми — Спаси го! Спаси го! Трябваше да му направя изкуствено дишане, както ме бяха научили навремето.

Трябва, мислех си, но за какво ми е? Няма ли да е по-добре Елиът просто да умре? Куп неща знае за мен, а някой ден агент Коулмън все ще изземе банковите му извлечения, нали? И така, както Елиът лежеше мъртъв отпреде ми, неволно си дадох сметка колко удобна всъщност би била смъртта му. Мъртвите не говорят… Трите думи завладяха ума ми, умоляваха ме да не му правя изкуствено дишане, да оставя да заровят с него и тайните за пъклените ни сделки.

Да не говорим, че той беше бичът на моя живот — той ме бе върнал към куалудите, след като сума ти години не ги бях вземал, той ме пристрасти към кокаина, той ме вкара със сума ти пари покрай мишата си дупка, което си беше равносилно на това, да ме е обрал. И къде отидоха всички тези пари? Да подхранват манията му за хазарт… и пристрастеността му към дрогата… и проблемите му с данъчните власти. Агент Коулмън никак не е глупав и щеше да се възползва от тези му слабости, особено от проблемите с данъчните, заради които ще заплаши Елиът с пандиз. При което Елиът ще отвори ей такава уста да свидетелства срещу мен. По-добре да го оставя да умре, за Бога, след като… мъртвите не говорят…

Някъде зад мен обаче всички викаха „Не спирай! Не спирай! Не спирай!“ — и аз изведнъж се усетих: та аз вече му правя изкуствено дишане! Докато съзнателният ми мозък е спорел по въпроса, нещо много по-властно е щракнало в мен и се е наложило над мислите ми.

Осъзнах, че устата ми е притисната в тази на Елиът, че дробовете ми помпат въздух в неговите, после вдигнах глава и започнах да натискам ритмично гръдния му кош. Спрях за миг и го погледнах.

Нищо! Майка му стара! Още е мъртъв! Как е възможно! Та нали правя всичко като по учебник! Защо не идва на себе си?

Изведнъж се сетих за една статия за хватката Хаймлих и как я използвали да спасят удавено дете. Обърнах Елиът по корем и го сграбчих с двете си ръце. Стиснах с всичка сила. Прас! Щрак! Кръц!… Май му изпочупих ребрата, рекох си. Обърнах го пак по гръб, но още не беше почнал да диша.

Край. Умря. Вдигнах насълзени очи към Надин и казах:

— Не знам какво друго да правя! Не мога да го върна!

И пак чух Елен да пищи с все сила:

— Обожичко! Одечицатами! О Боже мили! Не спирай, Джордан! Не спирай! Трябва да спасиш мъжа ми!

Елиът беше целият посинял и от очите му се изцеждаха и последните отблясъци светлина. Помолих се безмълвно и поех колкото можах въздух. И с всичката останала в дробовете ми сила изстрелях в устата му струя въздух, при което усетих как стомахът му се наду като балон. После внезапно оттам изскочи чийзбургерът му и той повърна в устата ми. Започнах да се задушавам.

Видях как вдиша плитко, наврях лице в басейна и изплакнах устата си от повръщаното. Погледнах пак Елиът и забелязах, че синьото започна да изчезва от лицето му. После той пак почна да диша. Хвърлих поглед на Гари и казах: „Поеми оттук нататък“, но Гари изпружи към мен ръце с вдигнати нагоре длани и поклати глава, един вид: „Заеби тая работа!“, и за да е още по-ясен — отстъпи две крачки назад. Тогава се обърнах към най-добрия приятел на Елиът — Артър, но и той ми отказа, точно както бе направил и Гари. Нямах друг избор, освен да сторя най-отвратителното нещо на света. Плиснах вода върху лицето на Елиът, а Графинята се зае енергично да отмива повръщаното от устата му. После бръкнах с ръка, загребах полусмляното месо от чийзбургера и натиснах надолу езика му да направя път на въздуха. Пак положих уста върху неговата и пак задишах вместо него, докато другите ни гледаха смразени от ужас.

Най-сетне чух воя на сирените и фелдшерите се струпаха около двама ни само след секунди. За нула време напъхаха тръба в гърлото на Елиът и започнаха да впомпват в дробовете му кислород. След това внимателно го положиха на носилка и го отнесоха на сянка под едно дърво, където му включиха система.

Скочих в басейна и изплакнах старателно устата си от повръщаното, макар да продължаваше да ми се повдига ужасно. Графинята дотича с четка и паста за зъби и аз започнах да ги мия насред басейна. После изскочих навън и се отправих към носилката с Елиът. По това време към фелдшерите се бяха присъединили и половин дузина полицаи. Мъчеха се да го докарат до нормален пулс, но сърцето му отказваше. Един от фелдшерите ми протегна ръка с думите:

— Вие, сър, сте истински герой. Спасили сте живота на своя приятел.

И аз чак тогава се осъзнах: Та аз съм герой! Аз! Вълка от Уолстрийт! Герой! Как прекрасно звучи тази дума! Тъй ми се прииска пак да я чуя, че се направих на недочул:

— Извинете, какво казахте? Бихте ли го повторили?

А фелдшерът ми се усмихна и рече:

— Вие сте герой в най-истинския смисъл на думата. Малцина мъже биха постъпили като вас. Без всякаква подготовка сте направили точно каквото трябва. Браво, сър. Вие сте един истински герой.

Исусе! — рекох си. Това е направо прекрасно. Но ми трябваше да го чуя и от Графинята с нейните изваяни бедра и чисто нови цици, които сега щяха да ми принадлежат, когато си поискам, поне през идните няколко дни, понеже аз, мъжът й, съм истински герой, а няма жена, която да устои на сексуалните примамки на героя.

Намерих я приседнала на ръба на един шезлонг, все още в състояние на шок. Потърсих необходимите думи, с които да я подсетя да ме нарече „герой“. Реших, че в крайна сметка може би ще е най-добре да прибягна до метода на реверсивната психология — да я похваля как тя самата бе запазила самообладание и как бързо бе успяла да повика линейката. Това щеше да я задължи да ми върне комплимента. Приседнах до нея и я прегърнах с една ръка.

— Слава Богу, че извика линейката, Над. Ами ти единствена от всички останали не беше се вкаменила от ужас. Силна дама си. — И търпеливо зачаках. А тя се примъкна към мен и тъжно се усмихна:

— Не знам. Изглежда действах инстинктивно. Нали знаеш, както правят по филмите, но човек все си мисли, че с него не може да се случи. Разбираш ли ме?

Неверо-шибано-ятно! Та тя дори не ми каза, че съм герой! Май ще трябва да подходя по-конкретно.

— Много добре те разбирам. Все си мислиш, че подобно нещо не може да ти се случи, а когато стане, се ръководиш от чист инстинкт. Вероятно и аз затова реагирах по този начин. — Ало-о-о, Графиньо! Не схващаш ли намека, за Бога?

Изглежда най-после се усети, защото ме обгърна с ръце и каза:

— Омилибоже! Ама ти беше направо невероятен! Никога не съм виждала нещо подобно. Направо не мога да намеря думи да ти опиша колко великолепен беше! Всички замръзнали на място, а ти…

Исусе! Заливаше ме с хвалби, но отказваше да каже вълшебната думичка! — … ти… направо беше герой, миличко! — Най-после! — Никога не съм се гордяла толкова с теб. Моят мъж — героят! — И ме млясна с най-сочната целувка, каквато можете да си представите.

Сега вече разбрах защо всички малки момченца мечтаят да станат пожарникари. В този миг видях как изнасят Елиът на носилката.

— Хайде — рекох й, — да вървим до болницата да не объркат конците сега, след като положих толкова труд да спася живота на Елиът.

 

 

След двайсет минути бяхме в спешната зала на болницата „Маунт Синай“, а предварителната прогноза беше ужасна: Елиът с понесъл известно мозъчно увреждане. Все още не можеха да кажат дали ще е напълно парализиран, или не.

По пътя за болницата Графинята се обади на Барт. Сега влязох след него в интензивното отделение, където царуваше непогрешимият мирис на смърт. Елиът лежеше по гръб върху масата за преглед, заобиколен от четирима доктори и две сестри.

Барт не работеше в „Маунт Синай“, но репутацията му явно му отваряше всякакви врати. Нямаше лекар в града, който да не го знае. Един дългуч в бяла престилка обяви:

— В кома е, доктор Грийн. Не е способен на самостоятелно дишане. Функционирането на мозъка му е потиснато и има седем счупени ребра. Поставихме му епинефрин, но няма признаци на подобрение. — Докторът погледна Барт право в очите и бавно поклати глава, сиреч: „Няма да го бъде“.

В този момент Барт Грийн направи нещо съвсем неочаквано. С абсолютна самоувереност отиде при Елиът, сграбчи го за раменете, наведе се над ухото му и строго извика:

— Елиът! Веднага ставай! — И го раздруса енергично. — Аз съм доктор Барт Грийн, Елиът, и ти казвам да престанеш да се ебаваш и моментално да отвориш очи! Жена ти чака отвън и иска да те види!

И хей така, изведнъж — въпреки последните думи, дето Елен го чакала, при които повечето мъже биха предпочели смъртта — Елиът изпълни заповедта на Барт и отвори очи. Секунда по-късно мозъкът му възстанови нормалните си функции. Огледах се: нямаше доктор или сестра да не е със зяпнала уста.

И аз бях зяпнал. Присъствах на чудо, изпълнено от чудотворец. Заклатих глава от възхита, а с ъгълчето на окото си зърнах голяма спринцовка, пълна с безцветна течност. Присвих очи да разчета етикета. Морфин. Тези пък, рекох си, тръгнали да дават морфин на умиращ!

Изведнъж ме обзе ужасното желание да грабна иглата с морфина и да си я забия в гъза. И аз не знам защо. Почти месец бях стоял трезвен, но в момента това някак си бе без значение. Огледах стаята. Всички се бяха надвесили над Елиът, все още шашнати от забележителния обрат в състоянието му. Приплъзнах се към металния поднос, нехайно грабнах спринцовката и я пуснах в джоба на късите си панталонки.

Само миг по-късно усетих как джобът ми става топъл… и още по-топъл… О, Исусе мили! Морфинът прогаря дупка в джоба ми! Трябва моментално да се боцна!

— Това е най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си, Барт — рекох му. — Излизам навън да съобщя добрата новина на всички.

Когато казах на групата в чакалнята за чудодейното възстановяване на Елиът, Елен ревна от щастие и се хвърли да ме прегръща. Отместих я и казах, че търся по спешност тоалетната. Докато вървях нататък, Графинята ме сграбчи за ръка и попита:

— Добре ли си, миличко? Никак не ми изглеждаш добре.

Усмихнах се на жена си и отвърнах:

— Нищо ми няма. Просто трябва да отида до тоалетната.

В мига, в който свърнах зад ъгъла, хукнах като спринтьор на олимпиада. Блъснах вратата на тоалетната, влязох в една от кабинките, заключих се, извадих спринцовката, свалих панталона и се надупих. Страшното дойде, точно когато се канех да забия иглата.

Спринцовката нямаше бутало.

Беше от ония новоизмислени обезопасени спринцовки, на които буталният механизъм се поставя в последния момент. В ръцете си държах абсолютно безполезен цилиндър морфин с игла в единия край. Почувствах се направо покрусен. Огледах иглата. И над главата ми светна крушка: идея!

Вдигнах гащи, изтичах до магазинчето за подаръци и си купих близалка, после хукнах обратно в тоалетната. Забих иглата в задника си, после с пръчката на смукалката натиснах в центъра на спринцовката, докато си вкарах и последната капка морфин. Изведнъж в мен експлодира цяло буре барут и ме разтресе из основи.

Боже милостиви! — рекох си. Трябва да съм улучил някоя вена, щото почна да ме хвърля много яко. Както си стоях, изведнъж се озовах на колене на пода, устата ми бе пресъхнала, а някой сякаш бе пуснал червата ми в гореща вана, очите ми горяха като въглени, ушите ми дрънчаха, сякаш в главата ми бяха сложили Камбаната на свободата, а сфинктерът ми бе по-обтегнат и от барабанна кожа — и ми беше адски гот!

Така си седях аз, героят, на пода на тоалетната, със свалени гащи и стърчаща от гъза спринцовка, но в един миг ми мина през ум, че Графинята може да се разтревожи къде съм.

Минута по-късно бях в коридора, на път към Графинята, когато някаква бабичка-еврейка ми рече:

— Извинете, господине!

Обърнах се. Тя притеснено се усмихна и посочи панталонките ми, след което каза:

— Дупето! Вижте си дупето!

Бях тръгнал по коридора с щръкнала от задника ми спринцовка, като току-що ранен от матадора бик. Усмихнах се на милата женица и й благодарих, после издърпах иглата от гъза си, хвърлих я в едно кошче за боклук и се отправих към чакалнята.

Графинята ме видя и се усмихна. Но в този миг стаята притъмня и… Майка му стара!

Дойдох на себе си седнал на пластмасов стол в чакалнята. Над мен стоеше надвесен доктор на средна възраст в зелен операционен екип. В дясната си ръка държеше амонячна сол. До него стоеше Графинята, но усмивката й беше изчезнала.

— Дишането ви е плитко, господин Белфърт — каза лекарят. — Вземал ли сте някакъв наркотик?

— Не — отвърнах и се насилих да се поусмихна на Графинята. — Това да си герой май е крайно изтощително занимание, нали, сладур? — След което пак изгубих съзнание.

Дойдох на себе си на задната седалка на някаква лимузина линкълн, която влизаше в Индиън Крийк Айлънд, където никога нищо интересно не се случва. Първата ми мисъл беше, че трябва да шмръкна малко кокаин за равновесие. Открай време страдах от това. Да си инжектираш морфин без противодействаща субстанция е пълна глупост. Трябва за в бъдеще да си имам едно наум, рекох си, после благодарих на Бога, че Елиът носеше в себе си кока. Ще я свия от стаята му и ще я приспадна от двата милиона, които ми дължи.

Само пет минути по-късно пристройката за гости имаше вид, сякаш най-малко десетима агенти на ЦРУ са я претърсвали в продължение на три часа за откраднат микрофилм. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи, нямаше мебел, която да не е обърната на една страна. Но никакъв кокаин! Да му еба майката! Къде го е скрил? Цял час търсих, ако трябва да съм точен, докато накрая не ми светна: Онова гадно, шибано копеле Артър Уийнър! Как можа да открадне кокаина на най-добрия си приятел!

Чувствайки се празен и самотен, се качих в огромната си спалня на горния етаж, където проклинах Артър Уийнър, докато не изпаднах в необезпокояван сън.