Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (26)

Глава 25.
Наистина истински

Колко повторения на „Островът на Гилигън“^[1] може да изгледа човек, преди да реши да пъхне дулото в устата си и да дръпне спусъка?

Беше леденостудена сряда сутрин и макар че минаваше единайсет, аз все още се излежавах и гледах телевизия. Насилственото пенсиониране, рекох си, изобщо не е някакъв шибан пикник.

През последните четири седмици се нагледах на телевизия — повече от необходимото, ако попитате скръбната Графиня, — а напоследък направо се бях чалнал по „Островът на Гилигън“.

Но за това си имаше причина: докато гледах повторенията на сериала, установих с ужас, че не съм единственият Вълк от Уолстрийт. За мое най-голямо съжаление, тази съмнителна слава съм споделял с някакъв смотан стар басп, който имал нещастието да бъде корабокрушенец на острова на Гилигън. Казва се Търстън Хауъл и, уви, оказа се истински басп-идиот. В типичен басп-стил се е оженил за една женска от същата порода — отвратителна блондинка с коса с цвят на ананас на име Лави, която почти го конкурира по идиотизъм. Лави се смята за длъжна да носи вълнени костюми с панталон, осеяни с пайети бални рокли и омазано с грим лице, въпреки факта, че островът на Гилигън се намира най-малко на хиляда километра от най-близкия корабоплавателен път в Тихия океан и надали някой ще я види. Но баспите са известни с натруфеното си облекло.

И взех да се питам дали само съвпадение е това, че оригиналният Вълк от Уолстрийт е някакъв смотан идиот и дали пък прякорът ми не е обиден — един вид да сравнява Джордан Белфърт с някакъв си дърт басп с шейсет и пет точки коефициент на интелигентност и със склонност да се напикава нощем. Нищо чудно, рекох си мрачно, нищо чудно.

Всичко беше крайно тъжно и потискащо. От друга страна обаче, имах куп време за Чандлър, която току-що бе проговорила. Вече ми беше пределно ясно, че първоначалните ми подозрения се потвърждават и че дъщеря ми е истински гений. Усетих се как упорито се стремя да не разглеждам дъщеря си от физическа гледна точка — като съвсем ясно си давах сметка, че ще обожавам и последната й молекула, независимо от това как изглежда. Но си оставаше истина, че беше абсолютна красавица и с всеки изминал ден заприличваше все повече на майка си. А докато наблюдавах как се оформя като личност, усетих как започвам да я обичам дори повече от преди. Тя беше татковото момиченце и не минаваше ден, без да прекарам с нея поне три-четири часа и да я уча на нови думички.

В мен разцъфтяваха могъщи чувства, каквито дотогава ми бяха съвсем непознати. За добро или лошо, осъзнах, че досега не съм обичал друго човешко същество така безусловно — нито двете си жени, нито родителите си. Едва сега, с Чандлър, осъзнавах истинския смисъл на думата „обич“. И за пръв път разбирах защо моите родители навремето изживяваха болката ми — и буквално страдаха заедно с мен, — особено докато бях тийнейджър, когато сякаш бях решил да пропилея заложбите си. Най-после ми стана ясно откъде идваха сълзите на майка ми и разбрах, че и аз ще роня същите сълзи, ако дъщеря ми някой ден направи онова, което бях сторил аз. Обзе ме чувство за вина, че бях причинил толкова много болка на родителите си, която сигурно направо ги е убивала. И пак е ставало въпрос за безусловна обич, нали? Най-чистият вид обич, а досега аз само я бях получавал, без да я давам.

От това обаче чувствата ми към Графинята ни най-малко не отслабваха. Напротив, замислях се дали и с нея не бих могъл да стигна до подобен етап, до подобно ниво на спокойствие и доверие, на което ще мога да сваля гарда и да я обичам безусловно. Сигурно, мислех си, особено ако си родим още едно дете. Или пък ако остареем заедно — ама истински да остареем — и преминем онази точка, докъдето физическото тяло има толкова голямо значение. Може би едва тогава ще й имам пълно доверие.

С течение на времето установих, че разчитам на Чандлър да ми осигури усещането за покой, за стабилност, за смисъл в живота. Мисълта, че мога да отида в затвора и да не съм с нея, тежеше като някакъв камък в основата на черепа ми и нямаше да се махне оттам, докато агент Коулмън не приключеше разследването си с празни ръце. Само тогава щях да си отдъхна. Още чаках да науча от Бо какви разузнавателни сведения е събрал от специален агент Барсини, но той все не успяваше да се добере до него.

А и с Графинята нещата вървяха от хубаво към по-хубаво. Сега, когато имах повече свободно време, всъщност ми беше и по-лесно да крия от нея нарастващата ми зависимост от дрогата. Имах си една чудесна програмка, съгласно която ставах сутрин в пет, два часа преди нея, и си вземах сутрешните куалуди на спокойствие. След което минавах и през четирите етапа на друсането — изтръпване, замазване на думите, лигавене и изпадане в безсъзнание, — преди тя изобщо да се е събудила. След като дойдех отново на себе си, изглеждах някой и друг епизод от „Островът на Гилигън“ или „Мечтая за Джини“^[2], след което си играех около час с Чандлър. На обяд с Дани се срещахме в „Тенджин“, пред очите на всички стратънци.

След приключването на борсовия ден отново се срещахме с Дани и вземахме заедно по някой и друг куалуд. Това ми беше второто надрусване за деня. В къщи обикновено се връщах към седем — доста след като бях спрял да се лигавя — и вечерях с Графинята и Чандлър. Знаех, че Графинята е наясно с онова, което правя, но май се правеше, че не забелязва — вероятно от благодарност за това, че поне си давам труда да не ми текат лигите в нейно присъствие, което особено я вбесяваше.

Точно в този миг телефонът изписука.

— Буден ли си вече? — чу се противният глас на Джанет по интеркома.

— Джанет, единайсет часа е! Как да не съм буден?

— Ами, още не си се показал на повърхността. Аз отде да знам?

Невероятно! Продължаваше да не ми оказва и капка уважение, при все че вече работеше в дома ми. Имах чувството, че двете с Графинята постоянно се наговарят против мен и ми се подиграват. Е, правеха се, че уж всичко било само невинен майтап, от обич, но доста болеше.

И какво им даваше повод на тези две жени да се подиграват с мен? Така, де! Въпреки че бях отстранен от индустрията за ценни книжа, през февруари все пак успях да си докарам четири милиона долара; а този месец, макар да бе едва 3 март, вече бях навъртял един милион. Така че не бях някакъв безполезен плужек, който по цял ден мързелува.

А те двете какво правеха през целия си шибан ден, а? Джанет го прекарваше най-вече в обожаване на Чандлър и клюкарене с Гуин. Надин яздеше тъпите си коне, после се разхождаше из къщи в английския си костюм за езда, състоящ се от светлозелен ластикотинен клин, памучно поло в същия цвят и лъснати до блясък черни кожени ботуши за езда, като не спираше да киха, хрипти, кашля и се чеше от неотшумяващите конски алергии. В цялата къща единствено Чандлър ме разбираше, евентуално и Гуин, която ми носеше закуската в леглото и ми предлагаше куалуди за болката в гръбнака.

— Добре де, буден съм, така че успокой шибаната топка. Гледам „Файненшъл Нюз Нетуърк“.

Джанет скептичката:

— О, така ли? Щото и аз. Какво казват в момента?

— Ходи се чукай, Джанет! Какво искаш всъщност?

— Алън Кемтоб е на телефона; казва, че било много важно.

Алън Кемтоб, верният ми доставчик на куалуди, беше адска досада. На гадната социална пиявица не му стигаше, дето му плащаш по петдесет долара на куалуд, че да те остави на мира. Хич ни най-малко! Този конкретен дилър на дрога държеше да го харесваш, или да го обичаш, или каквото искаше там. Той направо придаваше нов смисъл на израза вашият дружелюбен квартален дилър на дрога. От друга страна обаче, наистина продаваше най-качествените куалуди в целия град: едно относително понятие в света на зависимите от куалудите, тъй като най-качествените куалуди идваха от онези страни, в които все още се произвеждаха законно.

Да, историята беше направо съкрушителна. Както и повечето други освежителни лекарства, и куалудите са били законни в САЩ до един определен момент, в който на ДЕА^[3] им направило впечатление, че на всяка редовна рецепта се падали по сто фалшиви. Сега само две страни в света произвеждат куалуди — Испания и Германия. Но и в двете контролът е тъй затегнат, че не може да се разчита на някакви сериозни количества…

… и точно затова сърцето ми се разтупка като на заек, когато чух Алън Кемтоб да казва по телефона:

— Ако щеш ми вярвай, Джордан, но попаднах на един пенсиониран аптекар, който още преди петнайсет години заключил в касата си двайсет истински лемънки. От пет години го кандърдисвам да ми ги продаде, но той не се навиваше. Сега обаче дошло време да плаща таксата на сина си в колежа, та е готов да ги продаде за по петстотин долара на таблетка и си рекох, че това може да представлява интерес за теб…

— Естествено, че представлява! — Едва се удържах да не го нарека „шибан идиот“ за това, че дори се е осмелил да се усъмни в интереса ми. Защото на тоя свят има куалуди и куалуди. Всяка отделна фирма ги прави по своя си рецептура, така че се различават по силата на въздействието си. Никой обаче не бе успял да ги докара до такова съвършенство, както гениите в „Лемън Фармасютикълс“ — фирма, която ги продаваше под търговското название „Лемън 714“. За лемънките, както им викаха, се носеха цели легенди не само заради силата им, но и заради способността им да превръщат девиците от католическите гимназии в царици на минетите. Впоследствие ги бяха кръстили „кракоразтварячките“. — Всичките ги вземам! — обявих мигновено. — Даже направо кажи на човека, че ако ми продаде четирийсет, ще му платя по хилядарка на таблетка, а ако ми продаде сто, ще му дам по хиляда и петстотин. Това прави сто и петдесет хиляди долара, Алън! — Боже мили, рекох си, тоя Вълк наистина е богат човек! Истински лемънки! И паладинките минаваха за истински куалуди, понеже се произвеждаха законно от нормална фармацевтична компания в Испания, така че, ако прием паладинките за истински, то тогава лемънките са… наистина истински!

— Само с двайсет разполага — отвърна Алън Кемтоб.

— Мама му стара! Сигурен ли си? Да не си отделяш една част за себе си, а?

— В никакъв случай — отвърна Кемтоб. — Смятам те за свой приятел, а на приятел такива номера не се правят, нали така?

Ама че шибан загубеняк, помислих си. На глас обаче му казах нещо по-друго:

— Абсолютно си прав, приятелю. Кога да те чакам?

— Човекът няма да се прибере до четири. Ще успея да стигна до Олд Бруквил към пет. — И добави: — А ти направи всичко възможно да не ядеш.

— О, млъкни, Алън! Как не те е срам дори да си помислиш подобно нещо. — И му пожелах лек път. После окачих слушалката и се затъркалях върху белия копринен юрган за дванайсет хиляди долара като някое хлапе, на което току-що му се е паднала наградата да пазарува на воля от „ФАО Шварц“.

Отидох в банята, отворих шкафчето с лекарствата и извадих кутия с надпис „Клизма Флийт“. Разкъсах опаковката, свалих боксерките до колене и наврях дюзата на флакона с такава сила в задника си, че усетих как остърга върха на сигмоида на дебелото ми черво. Само три минути по-късно цялото съдържание на храносмилателния ми тракт изхвърча навън. Не бях особено уверен, че това ще подсили ефекта на друсането, но реших да играя на сигурно. После бръкнах с пръст в гърлото си и повърнах останките от закуската.

Да, рекох си, постъпих по най-разумния възможен начин, освен дето първо трябваше да си бръкна в гърлото, пък после да си правя клизмата. Но тъй като бях измил ръцете си обилно с почти вряла вода, реших, че мога да си опростя дребната грешница.

След това се обадих на Дани и го посъветвах да стори същото, а той, естествено, ме послуша.

 

 

В пет следобед двамата с Дани играехме на билярд с осем топки в сутерена и чакахме с нетърпение появата на Алън Кемтоб. Дани ми скъсваше задника от бой от трийсет минути насам. Докато топките тракаха една о друга, Дани ругаеше Китаеца:

— Сто на сто съм убеден, че акциите излизат от него. Никой друг не държи такъв голям пакет.

Дани имаше предвид най-новата емисия на „Стратън“ — на „М. Х. Майерсън“. Проблемът идваше оттам, че като част от договорката ми с Кени, бях обещал да дам на Виктор доста голям пакет. Естествено, даваше му се при изричното условие да не ни ги продава обратно — при което, естествено, Виктор бе нарушил напълно тези инструкции и сега ни продаваше обратно всяка една акция. Но най-гадното беше, че поради самото естество на борсата НАСДАК, това бе недоказуемо. Всичко почиваше на предположения.

И все пак, по метода на изключването, никак не беше трудно човек да пресметне колко е две и две: Китаеца направо ни ебаваше.

— Ти да не би да се изненадваш? — попитах го цинично. — Китаеца е един изроден маниак. Дори да не трябваше да ни продава акциите обратно, пак щеше да го направи ей така, напук. Сега обаче нали разбираш защо те накарах да останеш на къса позиция с още сто хиляди акции? Той вече е продал каквото е можел, а ти си все още в идеално състояние.

Дани мрачно кимна.

Усмихнах се и му рекох:

— Не се тревожи, приятелче. Колко си му продал досега от другите акции?

— Около един милион бройки.

— Добре. Като стигнеш до милион и петстотин, ще му спра тока на Китаеца и…

Входният звънец ме прекъсна. С Дани се извърнахме един към друг и замръзнахме с полуотворени уста. Само след секунди Алън Кемтоб изтрополи надолу по стълбите и започна с лигавите си лични въпроси:

— Как е Чандлър?

Боже милостиви! — рекох си. — Защо не е като всички останали дилъри на дрога — да виси по ъглите и да продава на ученичетата? Откъде му е тази нужда да бъде обичан?

— О, чудесно е — отвърнах радушно, и давай тука шибаните лемънки! — Какво правят Марша и децата?

— Ами, Марша си е Марша — отвърна ми с триене на зъби, като истински як потребител на коката, — но децата са добре. — Потри още малко зъбите си. — Знаеш ли, много ми се ще да открия сметка на децата, ако не възразяваш. Някакъв фонд за следването им или нещо от тоя сорт. Какво ще кажеш?

— Разбира се. — И дай насам куалудите, шибано копеле мръсно! — Обади се на асистентката на Дани и тя ще уреди въпроса, нали, Дан?

— Абсолютно — рече Дани през зъби. Изражението на лицето му говореше: „Давай шибаните куалуди, иначе не отговарям за последствията!“

След петнайсет минути Алън най-после се раздели с куалудите. Извадих един и го огледах: идеално кръгъл, малко по-голям от монета от десет цента, с дебелина около половин сантиметър. Снежнобял… идеално чист… и с прекрасен гланц — видимо напомняне, че колкото и да прилича на аспирин „Байер“, не може да има по-малко общо с него. От едната страна с дебели букви беше изрязано „Лемън 714“. Обратната страна беше пресечена по диаметъра с тънка линия. Ръбовете по окръжността бяха скосени — запазена марка на фирмата.

— Съвсем истински са, Джордан — рече Алън. — В никакъв случай не вземай повече от едно. Много по-силни са от паладинките.

Обещах му да го послушам… и само след десет минути двамата с Дани бяхме на път за рая. Всеки от нас бе взел по едно от истинските истински хапчета и сега седяхме в спортния салон в сутерена, опасан с огледала от пода до тавана и пълен с най-новото оборудване от „Сайбекс“ и толкова щанги, гири, лежанки и стойки за клякане, че и Арнолд Шварценегер би завидял. Дани вървеше забързано по една от електрическите пътеки, а аз се „катерех“ по стеърмастера с такава скорост, сякаш самият агент Коулмън ми беше по петите.

— Нищо не задейства куалудите така яко, колкото упражненията, нали, Дани?

— Абсолютно си прав, да го еба! — възкликна Дани. — Всичко опира до метаболизма: колкото по-бързо, толкова по-добре. — Протегна ръка към порцеланова чаша със саке. — А това е направо гениално: горещо саке след истинска лемънка си е живо вдъхновение. Все едно плисваш бензин върху бушуващ огън.

Грабнах своята чаша и се пресегнах да се чукнем. И Дани се опита, но двете машини бяха на два метра една от друга, та нямаше начин да допрем питиетата.

— Е, желанието е важното — рече Дани.

— Заслужих си „отличен“ за старанието поне! — ухилих му се.

И както се бяхме налезили — двама пълни идиоти, — вдигнахме чашите за „наздраве“ и гаврътнахме сакето.

В този миг вратата се отвори и на прага цъфна Графинята от Бей Ридж в светлозеления си костюм за езда. Направи войнствена стъпка напред и зае поза: наклонена на една страна глава, ръце, прихванати под гърдите, и крака, кръстосани на глезените, с леко извит назад гръбнак. После присви подозрително очи и рече:

— Какво правите, бе, малоумници?

Опа-а-а! Неочаквано усложнение!

— Ти нали щеше да излизаш с Хоуп тая вечер? — попитах я с обвинителен тон.

— Аааа… аааа… пчихууу! — кихна моята амбициозна ездачка и наруши позата. — Алергията ми се влоши… та… аааа… аааа… пчихууу! — кихна повторно Графинята, — та се отказах.

— Наздраве, млада Графиньо! — рече Дани, използвайки галеното име на жена ми.

При което Графинята му отвърна:

— Още веднъж ми кажи „Графиньо“, и ще ти изсипя шибаното ти саке върху главата. — После се обърна към мен: — Слез за малко, трябва да си поговорим за нещо. — Врътна се на пета и се запъти към ъгловия диван в другия край на сутерена, точно срещу покрития корт за ракетбол, префасониран наскоро в изложбена зала за облекла, в тон с най-новата й амбиция — дизайнер на дрехи за бременни и млади майки.

С Дани послушно я последвахме.

— Усещаш ли вече нещо? — прошепнах му.

— Нищо — отвърна ми с шепот той.

А Графинята каза:

— Днес говорих с Хедър Голд и тя е на мнение, че сега е идеалното време Чандлър да започне да се занимава с езда. Така че смятам да й купя пони. — И кимна еднократно за емфаза. — Точно сега при тях има едно, което е адски сладко, а и никак не е скъпо.

— Колко? — попитах, сядайки редом с Графинята и чудейки се как Чандлър ще се учи язди, като още не е проходила.

— Само седемдесет хиляди долара! — отвърна усмихната Графинята. — Съвсем прилична цена, нали?

Добре, рекох си. Ако се навиеш да правим секс, докато съм надрусан с истинските истински, с най-голямо удоволствие ще ти купя прескъпото пони. Ограничих се обаче с думите:

— Направо си е без пари! Нямах си представа, че понитата толкова са поскъпнали. — И забелих очи.

Графинята ме успокои, че това била в момента пазарната цена, и за по-убедително се притисна в мен, та да помириша парфюма й.

— Моля ти се — рече с неотразим тон. — Ще бъда най-добрата ти приятелка.

В този момент по стълбите слезе нахилената до уши Джанет.

— Привет, привет! Какво става тук?

Погледнах я и казах:

— Добре дошла на шибаното ни парти!

Но тя явно не схвана сарказма ми, а само след секунди Графинята я бе привлякла към собствената си кауза и двете се отплеснаха на тема колко добре щяла да изглежда Чандлър върху понито, в едно сладко английско костюмче за езда, което Графинята щяла да й поръча за Бог знае какви пари.

Усетих удаващата ми се възможност и пошепнах на Графинята, че ако дойде с мен в банята и ми се надупи над мивката, с най-голямо удоволствие още утре, веднага щом свърши епизодът на „Острова на Гилигън“ в единайсет часа, ще отида в конюшнята „Голд Коуст“ да купя понито, при което тя шепнешком ми отвърна: „Сега ли?“, а аз кимнах в знак на потвърждение и три пъти рекох забързано: „Хайде, хайде, хайде“, при което Графинята взе, че се усмихна и се съгласи. Помолихме останалите да ни извинят за минутка.

Почти без фанфари я наведох над мивката и й го нахаках, както още си беше суха, при което тя каза „АУ!“, после пак кихна и се закашля.

— Наздраве, любов моя! — рекох и продължих да помпам — дванайсет пъти на висока скорост — и се изпразних като реактивен двигател. От супата до десерта, цялото нещо трая не повече от девет секунди.

Графинята извърна прекрасната си главица и попита:

— Толкоз ли само? Свърши ли?

— Ъ-хъ — отвърнах и отрих пръсти един о друг, но не усетих никакво изтръпване. — Що не се качиш горе да се довършиш с вибратора?

Все още приведена над мивката, Графинята запита:

— Какъв е тоя зор да се отървете от мен? Какво сте замислили с Дани, а?

— Нищо, захарче, говорим си за бизнес. Нищо повече.

— Да ти го начукам — отвърна разгневената Графиня. — Лъжеш ме, и то неуспешно! — Рязко се отблъсна с лакти от мивката, при което аз полетях назад и се джаснах с пълна сила във вратата на банята. А тя вдигна клина си за езда, кихна, хвърли един поглед на огледалото, оправи си косата, избута ме настрани и излезе.

След десет минути в сутерена бяхме останали само аз и Дани и продължавахме да сме трезви като гьон. Поклатих тъжно глава и рекох:

— Толкова са стари, че сигурно са изветрели. Дай да вземем още по едно.

Повторихме дозата, но след трийсет минути — пак нищо. Дори една игличка не усетих да ме пробожда.

— Ебаси и лайната! — Рече Дани. — По петстотин долара на таблетка, а ефектът — нулев! Я да видя докога са годни.

Подхвърлих му шишенцето и той се взря в етикета.

— Декември осемдесет и първа! — възкликна. — Ами че тя годността им отдавна е изтекла! — Отвинти капачката и извади още две лемънки. — Изветрели са. Дай да вземем по още едно.

Трийсет минути по-късно направо се чувствахме разбити. Бяхме глътнали по три отлежали лемънки, и то — за абсолютно нищо!

— Е, туйто! — рекох ядосано. — Официално ги обявявам за нефелни.

— Ами, да — рече Дани. — Това е животът.

В този миг от интеркома се чу гласът на Гуин:

— Господин Белфърт, на телефона е Бо Дитъл.

Вдигнах слушалката.

— Здрасти, Бо, какво става?

Отговорът му ме стресна:

— Трябва моментално да поговорим, но не по този телефон. Намери някой уличен автомат и ми позвъни на следния номер. Имаш ли с какво да пишеш?

— Какво се е случило? — запитах. — Успя ли да говориш с Бар…

Но Бо ме отряза:

— Не от този номер, Бо. Макар че, накратко казано, отговорът е „да“ и имам сведения за теб. Вземай сега химикалката.

Само минута по-късно бях в малкия си бял мерцедес, а задникът ми замръзваше. В бързината бях забравил да си взема палто. Навън бе кучешки студ — някъде около минус петнайсет, — а по това време на зимата в седем вечерта вече беше се стъмнило. Запалих колата и тръгнах към главния портал. Свърнах наляво по Пин Оук Корт и с изненада забелязах, че и покрай двата тротоара са паркирали куп автомобили. Явно някъде в квартала имаше парти. Чудесно! — рекох си. Току-що се изръсих десет хиляди долара за най-скапаните куалуди в историята на човечеството, а някой празнува и хич не го е еня!

Бях се запътил към автомата в „Бруквил Кънтри Клъб“, само на няколкостотин метра от дома ми, та стигнах за някакви си трийсет секунди. Паркирах пред главната сграда на клуба, изкачих шестте стъпала от червени тухли и минах между двете редици бели коринтски колони.

Вътре на стената имаше цяла редица телефонни автомати. Вдигнах една от слушалките, набрах номера, който Бо ми беше издиктувал, после набрах и номера на предплатената карта. И само след няколко позвънявания научих ужасната новина.

— Слушай, Бо — каза Бо от неговия си уличен автомат. — Барсини ми се обади току-що да ми каже, че срещу теб се води с пълна сила разследване за пране на пари. Явно оня тип Коулмън смята, че имаш двайсет милиона зелени в Швейцария. Има си някакъв вътрешен източник там, който го захранва с всичката тази информация. Барсини отказа да съобщи подробности, но доколкото успях да доловя, според него са те забърсали покрай някой друг, не си бил основната им цел в самото начало, но сега Коулмън те е превърнал в главната си мишена. Вероятно вече подслушват домашния ти телефон, както и онзи в плажната вила. Какво става, Бо, кажи ми?

Поех дълбоко въздух да се успокоя и да реша какво точно да кажа на Бо… но какво можех да му кажа? Че съм вкарал милиони долари във фалшива сметка на името на Патриша Мелър и че собствената ми тъща е пренасяла контрабандно парите? Или че Тод Гарет са го гепили, понеже Дани е изглупял и е шофирал под влиянието на куалудите? Каква полза щеше да има, ако му кажех всичко това? Аз поне за никаква не се сещах. Затова му отговорих:

— Нямам никакви пари в Швейцария. Трябва да е станало някакво недоразумение.

— Какво? — запита Бо. — Нищо не ти разбирам. Повтори, ако обичаш.

Обладан от безсилие, повторих:

— Казъм, ше няам ники пай в Швцаия!

— Ти друсан ли си? — попита с невярващ тон Бо. — Не разбирам и една шибана дума! — После каза притеснено: — Чуй ме внимателно, Джордан, не сядай повече зад волана! Кажи ми къде си и ще пратя Роко да те прибере! Къде си, приятелю? Говори ми!

Изведнъж усетих как по мозъчния ми ствол се промъква нещо топло, а едно приятно изтръпване облада всички клетки на тялото ми. Слушалката все още беше опряна в ухото ми и се опитах да кажа на Бо да прати Роко в „Бруквил Кънтри Клъб“, но устните ми отказваха да помръднат. Имах чувството, че нещо засича — или кодира произволно — изпращаните от мозъка ми сигнали. Усетих, че съм парализиран. И се чувствах прекрасно. Втренчих се в лъскавия метален телефон и килнах глава на една страна, да видя собственото си отражение… Ама че красив телефон! И толкова лъскав!… Но изведнъж телефонът започна сякаш да се отдалечава… Какво става? Накъде е тръгнал? Мама му стара!… Самият аз падах назад като отсечено дърво… ПАЙ СЕ-Е-Е!… ТРЯ-Я-С! Лежах по гръб в полусъзнание, с поглед, забит в тавана на клуба. Беше от ония бели окачени тавани от стиропор, каквито монтират по канцелариите. Доста евтинко за един кънтри-клуб! — мина ми през ум. Тия шибани баспове и от таваните правят икономия!

Поех въздух и се опитах да установя дали не съм си счупил нещо. Май всичките ми кокали си бяха на място. Истинските истински май ме бяха предпазили и този път. Трябваха им цели деветдесет минути да задействат, ама като почнаха — гле’й к’во става! От стадия на изтръпването бях преминал направо във фазата на лигавенето. Всъщност стори ми се, май бях попаднал в някаква неизвестна досега междинна фаза — между лигавенето и изпадането в безсъзнание. Да я наречем… как да я наречем? Трябва ми име за тази фаза. Сетих се: мозъчен паралич! Точно така! Мозъкът ми не е вече в състояние да изпраща ясни сигнали до скелетно-мускулната ми система. Ама и тая фаза си я бива! Умът ми сече като бръснач, но нямам никакъв контрол върху тялото си. Ебаси кефа! Ебаси кефа!

Положих огромно усилие да извърна глава и видях, че слушалката все още виси и се клати на лъскавата си метална корда. И ми се стори, че чух Бо да крещи: „Кажи ми къде си, да пратя Роко!“ но може и да си го въобразявах. Майната му! — рекох си. Пък и какъв смисъл има да се мъча да се докопам пак до телефона. Нали най-официално бях загубил способността си да говоря.

След пет минути лежане на пода ми светна мисълта, че и Дани сигурно е в същото състояние. Исусе Христе! Графинята сигурно вече е перкулясала да се чуди къде съм изчезнал! Веднага трябва да се прибера. До вкъщи са само някакви си двеста метра, буквално по права линия. Сто на сто щях да успея да закарам колата дотам. Дали пък да не тръгнех пеш? Да, ама е много студено. Ще взема да умра от измръзване.

Претърколих се по корем и се опитах да се надигна на четири крака, но не успях. Щом вдигнех ръце от мокета, моментално се строполявах настрани. Ще трябва да лазя до колата. Колко му е? Тя и Чандлър само лазеше, пък се оправяше в живота.

Довлякох се до входната врата и се вкопчих в топчестата дръжка. Отворих и излазих навън. Ето я колата… след десет стъпала. Колкото и да се мъчех, мозъкът ми отказваше да ме пусне да лазя надолу, ужасѐн от мисълта какво може да стане. Затова легнах по корем, свих ръце под гърдите си, направих се на човешко буре и се затъркалях надолу по стълбите… отначало бавно… владеейки всяко свое движение… после… мама му стара! Къде хукнах така! И още по-бързо… и още по-бързо… лум… лум… лум… докато тупнах яко върху асфалтирания паркинг.

И този път истинските истински ме опазиха, та за трийсет секунди успях да се наместя зад волана, да опра брадичка о него, да запаля двигателя и да включа на предна предавка. Така, както се бях свил, очите ми едва гледаха над контролното табло и приличах на една от онези синекоси бабки, които пъплят с трийсет километра в час в най-лявото платно на магистралата.

Измъкнах се от паркинга с два километра в час и с безгласна молитва към Бога. Той явно беше благ и мил Бог, както го описват в читанките, понеже само след минута вече бях паркирал пред дома си, цял и невредим. Победа! Благодарих на Бога за това, че се прояви като Бог и с триста зора успях да се довлека до кухнята, където се озовах под безмилостния поглед на Графинята… Опа-а-а! Сега вече го загазих!… Колко ли ми беше ядосана? Трудно ми бе да преценя.

И изведнъж осъзнах, че тя никак не е бясна. Напротив, изпаднала бе в истеричен рев. Докато се усетя, тя падна на колене и ме отрупа с целувки по лицето и темето, като не спираше да бъбри през сълзи:

— Ох, миличко, слава Богу, че се прибра! Мислех си, че си умрял! Толкова… Толкова… — сякаш не можеше да намери подходящите думи, — толкова те обичам. Помислих, че си катастрофирал. Бо се обади и каза, че си припаднал, докато сте говорили по телефона. А като слязох долу, заварих Дани да лази на четири крака и да се блъска в стените. Чакай да ти помогна, миличко. — Вдигна ме, отведе ме до кухненската маса и ме сложи да седна на един стол. Само след секунда главата ми тресна о масата.

— Спри, моля ти се — заумолява ме тя. — Ще се убиеш, миличко. Не ща да… умираш! Виж каква дъщеричка си имаме; и тя те обича. Ако продължаваш така, ще умреш.

Погледнах към Чандлър, очите ни се срещнаха и тя се засмя:

— Та-та — рече. — Та-та!

Усмихнах й се и тъкмо щях да изфъфля Обичам те, когато два чифта яки ръце ме измъкнаха от стола и ме повлякоха нагоре по стълбите.

— Веднага трябва да си легнете и да заспите, господин Белфърт — говореше Нощния Роко. — Всичко ще се оправи.

А Дневния Роко допълни:

— Не се притеснявайте, господин Белфърт. — Всичко ще уредим.

За какво ми говореха тия двамата? Исках да ги попитам, но думите не излизаха от устата ми. Минута по-късно бях сам, в леглото, с всичките си дрехи, но завит презглава и на изгасени лампи. Поех дълбоко въздух и се опитах да проумея какво става. Щото Графинята хем ме целуваше, хем беше извикала двамата бодигардове да ме качат горе, сякаш съм някое непослушно дете. Ебал съм ги! — рекох си. Кралската спалня е адски удобна и с най-голямо удоволствие ще доизживея фазата на мозъчен паралич тук, сред китайската коприна.

В този миг лампите светнаха и само след секунда някой дръпна белия копринен юрган и насочи ослепяващ електрически фенер в очите ми.

— Господин Белфърт — каза непознат глас, — буден ли сте, сър?

Сър?… Кое шибано копеле ми вика „сър“?… След няколко секунди свикнах с лъча светлина и разбрах. Беше полицай — двама полицаи всъщност — от полицията в Олд Бруквил. В пълна униформа — пистолети, белезници, лъскави значки, всичко до дупка. Единият беше едър и дебел, с провиснал мустак; другият — дребен и жилав, червендалест като тийнейджър.

Усетих как над мен се свлече някакъв ужасен черен облак. Нещо тук никак не беше наред. Агент Коулмън явно не си поплюва! Още не е почнал разследването, а вече ме арестуват! Кой разправяше, че колелата на правосъдието се въртели мудно? Но защо агент Коулмън ще ме арестува с помощта на олдбруквилската полиция? Та те едва ли не си играят на полицаи, а участъкът им мяза на селска поща. Така ли се арестува човек за пране на пари?

— Господин Белфърт — каза полицаят, — вие ли шофирахте автомобила си?

Ъ-ъ! Колкото и друсан да бях, мозъкът ми мигновено заизпраща аварийни сигнали към гласовите ми струни… с нареждане да млъкнат.

— Зошто нзнам зкво гвоите — рекох.

Явно отговорът ми не ги впечатли особено, защото, докато се усетя, вече ме водеха надолу по стълбите със закопчани зад гърба ръце. Когато стигнахме до входната врата, дебелият полицай каза:

— Ударили сте седем различни коли, господин Белфърт: шест тук, на Пин Оук Корт, а другата — челно, на Чикън Валей Роуд. Водачката й в момента е на път към болницата със счупена ръка. Задържаме ви, господин Белфърт, за шофиране в нетрезво състояние, за грубо неспазване на правилника и за напускане на местопроизшествието. — След което ми изрецитира правата ми. Когато стигна до онова място какво мога да правя, ако не мога да си позволя адвокат, двамата с партньора му направо подцвилваха от смях.

За какво обаче ставаше дума? Никаква кола не бях удрял, а още по-малко пък — цели седем. Бог се беше отзовал на молитвата ми и ме беше опазил! Бъркат ме с някой друг! Сбъркана самоличност, явно…

… докато видях малкия си мерцедес, от което ми падна ченето. Колата беше напълно опустошена — от предницата до задницата. Дясната страна, която беше пред мен сега, бе яко вкарана навътре, а задната гума стърчеше под някакъв неописуем ъгъл. Предницата мязаше на акордеон, а задната броня висеше до земята. Зави ми се свят… коленете ми се подгънаха… и докато се усетя… тряс!… пак се озовах на асфалта с очи, вперени в нощното небе.

Двамата полицаи се надвесиха отгоре ми. Дебелият рече загрижено:

— Какво сте взели, господин Белфърт? Кажете ни какво сте поели, че да знаем как да ви помогнем.

Ами, бъдете така любезни, рекох си, да се качите горе до шкафчето ми за лекарства, където ще намерите пликче с два грама кокаин. Донесете ми го, моля ви, да шмръкна няколко пъти, че да се осаферя, иначе ще трябва да ме носите до участъка като някое бебче. Разсъдъкът ми все пак надделя, та само казах:

— Зъкалиседеса! — Сбъркали сте адреса.

Двамата полицаи се спогледаха и свиха рамене. Вдигнаха ме под мишниците и ме поведоха към полицейската кола.

В този миг от къщата изскочи Графинята, разпищяла се с бруклинския си акцент:

— Къде, по дяволите, сте помъкнали мъжа ми? Той цяла вечер не е излизал от дома! Ако не го пуснете, от другата седмица ще бачкате в магазина за играчки!

Извърнах се и я погледнах. От двете й страни стоеше по един Роко. Полицаите заковаха на място. Дебелият каза:

— Госпожо Белфърт, знаем кой е съпругът ви и имаме няколко свидетели, че той лично е шофирал автомобила си. Съветвам ви да се обадите на някой от адвокатите му. Сигурен съм, че не страда от липса на такива.

След което продължихме да се движим към полицейската кола.

— Няма страшно — изкрещя Графинята, докато ме пъхаха на задната седалка. — Бо каза, че ще уреди всичко, миличко! Обичам те!

И докато полицейската кола излизаше от имението, единствената ми мисъл беше колко много обичам Графинята, че и колко много тя мен ме обича. Сетих се как плачеше, щото решила, че съм се пребил, и как се изправи в моя защита, докато полицаите ме отвеждаха с белезниците. Изглежда най-после ми доказа какви са чувствата й към мен. Може би щях най-сетне да се успокоя с мисълта, че винаги ще е до мен — и в добро, и в лошо. Да, рекох си, Графинята наистина ме обича.

* * *

Бързичко стигнахме до участъка в Олд Бруквил, който по-скоро имаше вид на частен дом — бял, със зелени кепенци. Видът му дори ми подейства успокоително. Никак не е лошо като място, където да си отспя след тежко надрусване с куалуди.

Вътре имаше две килии и аз съвсем скоро се озовах в едната. Но не седях, а по-скоро лежах на пода, притиснал буза в цимента. Имам смътен спомен, че ме обработиха — взеха отпечатъци от пръстите ми, снимаха ме, а в моя случай — заснеха ме и на видео, че по-добре да личи степента, до която се бях натряскал.

— Господин Белфърт — каза полицаят с провисналото като салам над колана му шкембе, — налага се да дадете и урина.

Седнах и мигновено осъзнах, че вече не съм друсан. Тук отново пролича красотата на истинските истински — бях абсолютно трезв. Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— Не знам какво си мислите, че вършите, момчета, но ако моментално не ми дадете да се обадя по телефона, нямате представа колко яко ще закъсате.

Това изглежда стресна копелето, защото каза:

— Е, с каквото и да бяхте натряскан, явно вече ви е пуснало. Нямам нищо против да ви изкарам от килията без белезници, ако обещаете да не побегнете.

Кимнах. Той отвори решетката и ми посочи телефона върху малкото дървено бюро. Набрах домашния номер на адвоката ми, като потиснах желанието да си направя извода защо поначало го знаех наизуст.

Пет минути по-късно пикаех в една чашка и се чудех защо адвокатът ми Джо Фамегети ми каза да не се притеснявам, ако пробата за дрога се окаже положителна.

Бях отново в килията, седнал на пода, когато полицаят рече:

— В случай че ви интересува, господин Белфърт, пробата ви излезе положителна по отношение на кокаин, метаквалон, бензодиазепини, амфетамини, екстази, опиати и марихуана. Казано накратко, единственото, което не е отчела, е наличие на халюциногенни препарати. Какво има, не ги ли обичате?

Усмихнах му се студено и отвърнах:

— Слушай какво ще ти кажа, Господин Полицай. Що се отнася до шофирането, пак ви повтарям, че сте сбъркали човека, а що се отнася до пробата за дрога — ама хич не ми пука какво е показала. Имам увреден гръбнак и всичко, което вземам, е по лекарско предписание. Така, че се ебете в гъза!

Той ме изгледа невярващо. После погледна часовника си и сви рамене.

— Както и да е, вече е късно за вечерния съд, така че ще трябва да ви откараме до централния разпределител в окръг Насау. Там май не сте били, нали?

Преборих се с желанието пак да кажа на дебелото копеле да върви да си го начука, а само се извърнах с гръб към него и затворих очи. Пандизът в окръг Насау си беше жив ад, обаче нищо не можех да сторя. Погледнах стенния часовник: наближаваше единайсет. Боже мили! Предстоеше ми да прекарам цяла нощ в ареста! Като някакъв шибан бездомник!

Пак затворих очи и се опитах да се унеса. После чух да ме викат по име. Изправих се и погледнах през решетката — и видях невероятна гледка. Насреща ми стоеше плешиво старче по раирана пижама.

— Вие ли сте Джордан Белфърт? — попита ме с неприязън.

— Да, защо?

— Аз съм съдията Стивънс. И съм познат на познат. Смятайте, че в момента ви подвеждам под отговорност. Предполагам, че сте готов да се откажете от правото си на адвокатска защита, нали? — и ми смигна.

— Да — отвърнах нетърпеливо.

— Окей, приемам го като пледиране, че сте невинен в каквото там ви обвиняват. Освобождавам ви без парична гаранция. Обадете се на Джо да ви каже на коя дата да се явите в съда. — След което се усмихна. Извърна се и излезе от участъка.

Само минути по-късно заварих Джо Фамегети да ме чака отпред. Дори по това време на денонощието беше изтупан като колосано денди, с безупречен тъмносин костюм и раирана вратовръзка. Прошарената му прическа също беше идеална. Усмихнах му се и вдигнах един пръст, в смисъл: „Изчакай за секунда!“ После надникнах в участъка и рекох на дебелия полицай:

— Извинявай!

Той вдигна глава:

— Кажете.

Показах му средния си пръст и рекох:

— Начукай си централния разпределител право в задника!

Докато пътувахме с колата към дома ми, попитах адвоката:

— Тая проба от урината е адски кофти, Джо. Всичко ми е положително.

— К’во ти пука? — сви рамене Джо. — Нали не те хванаха в самата кола? Как ще докажат, че си бил надрусан, докато си шофирал? Кой може да докаже, че не си глътнал няколко куалуда и не си шмръкнал малко кока едва след като си се прибрал? Не е незаконно да имаш дрога в тялото си; незаконно е да я притежаваш. Аз дори съм сигурен, че ще успеем да отхвърлим задържането ти като цяло на основание на това, че полицаите поначало са влезли в имението, без Надин да им е разрешила. Ще трябва единствено да платиш щетите по челния удар — само за него те подвеждат под отговорност, понеже за другите нямат свидетели — и да дадеш някой и друг долар на жената със счупената ръка да не писка. Всичко на всичко, не повече от сто хиляди. — И сви рамене в смисъл „Бълха те ухапала!“

Кимнах в знак на съгласие.

— А ти откъде го изкопа тоя смахнат дядка — съдията? Той буквално ми спаси живота!

— Не ти трябва да знаеш — отвърна адвокатът ми и примига с очи. — Да речем, че е познат на познат.

През останалия път мълчахме. Едва на влизане в имението Джо каза:

— Жена ти си легна, доста е разстроена. Така че по-полека с нея. Сума ти часове плака, но мисля, че вече се е поуспокоила. Както и да е, Бо е с нея почти от самото начало и доста помогна. Тръгна си само преди петнайсетина минути.

Пак кимнах безмълвно. А Джо добави:

— Но не забравяй, Джордан: счупена ръка може и да зарасте, но умряло тяло — никога. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, Джо, но вече няма нужда. Край на всички тия лайна. Веднъж завинаги.

Стиснахме си ръцете — и толкоз.

Заварих Графинята в спалнята. Надвесих се и я целунах по бузата, после бързо се съблякох и се пъхнах до нея. Останахме загледани в белия балдахин, с опрени в раменете и в таза голи тела. Сграбчих ръката й и я задържах в своята. Тихичко казах:

— Нищо не помня, Над. Изгубил съм съзнание. Струва ми се, че…

Но тя ме прекъсна:

— Шшш, не приказвай, бебче. Само лежи и се отпусни.

Стисна по-силно ръката ми и останахме да лежим смълчани дълго след това.

Стиснах пръстите й:

— Край, Над. Кълна ти се. Този път най-сериозно ти го казвам. Щото ако това не е Божия поличба, здраве му кажи. — Извърнах се и я целунах нежно по бузата. — Но трябва нещо да направя за тия болки в гърба. Станаха непоносими. Не мога повече да ги търпя. А болката само ме тласка към тия неща. — Въздъхнах дълбоко и се опитах да се успокоя. — Ще ми се да отида до Флорида да ме прегледа доктор Грийн. Клиниката му там има много висок процент на успеваемост. Но каквото и да стане, обещавам ти да не пипна повече дрога през живота си. Вече знам, че куалудите не са решение; знам, че могат единствено да ми довлекат нещастие.

Графинята се извърна по хълбок с лице към мен, положи ръка върху гърдите ми и нежно ме прегърна. После ми каза, че ме обича. Целунах русото й теме и поех дълбоко обичания мирис. После казах, че и аз я обичам и че съжалявам за станалото. Обещах й, че няма да върша нищо подобно.

И щях да удържа на думата си.

Последвалото щеше да е още по-лошо.