Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (25)

Глава 24.
Предаване на щафетата

Немият ми шофьор Джордж Кембъл току-що спря мазно лимузината пред страничния вход на „Стратън Оукмънт“ и направо ме изстреля от задната седалка, като наруши самоналожения си обет на мълчание и ме попита:

— И какво ще стане сега, господин Белфърт?

Бре, бре, бре! — рекох си. Крайно време беше старият дявол да се предаде и да ми каже някоя и друга дума! И колкото и неясен да бе въпросът му, всъщност улучваше точно същността на нещата. Защото само след седем часа, в четири следобед, щях да се изправя пред борсовата зала и да дръпна реч за сбогуване с цялата ми армия от изключително разтревожени стратънци, питащи се до един като Джордж, какво ще им донесе бъдещето — във финансово и във всяко друго отношение.

Без съмнение, в идните дни още ред въпроси щяха да парят умовете на моите стратънци — въпроси от рода на:

Какво ще стане сега, когато Дани поеме управлението? След шест месеца още ли ще имат бюра? И ако ги имат, ще продължават ли да се радват на досегашното справедливо отношение? Или той ще фаворизира старите си приятели и неколцината основни брокери, с които се друса с куалуди? И каква ще е съдбата на онези брокери, които са по-близки с Кени, отколкото с Дани? Ще ги накаже ли Дани за това? А дори да не ги накаже, няма ли да ги третира като второкласни граждани? Ще продължи ли да съществува „Брокерският Дисниленд“? Или постепенно „Стратън“ ще се превърне в най-обикновена брокерска фирма, каквито ги има навсякъде?

Реших все пак да не споделям тези си мисли с Джордж и просто му отвърнах:

— Ти няма за какво да се притесняваш, Джордж. Каквото и да стане, няма да те оставя на улицата. Ние с Джанет ще отворим офис наблизо, а освен това двамата с Надин ще те ползваме за още куп неща. — Нахилих се и прибягнах до най-оптимистичния си тон: — Само си представи как един ден ще ни закараш с Надин на сватбата на Чандлър. Представяш ли си го?

Джордж кимна и също се захили с новото си чене от световна класа, после смирено рече:

— Аз много си обичам работата, господин Белфърт. Ние сте най-добрият шеф, който съм имал. И госпожа Белфърт също. Всички ви обичат вас двамата. Жалко, че трябва да напуснете това място тук. Никога вече няма да е същото. Дани не е като вас. Не се държи добре с хората. Мнозина ще напуснат.

Бях толкова шашнат от първата половина на изказването му, че изобщо не се вслушах във втората. Ама наистина ли ми каза, че си обичал работата? И че и мен ме обичал? Е, използването ни думата „обич“ явно си беше чист литературен похват, но не можеше да се отрече, че Джордж току-що беше заявил колко обича работата си и колко ме уважава като шеф. И то след всичко, което бе преживял покрай мен: и курвите… и дрогата… и среднощните авто обиколки из Сентрал Парк със стриптийзьорки… и саковете с пари, които го пращах да прибира от Елиът Лавин.

От друга страна пък, нали никога не се бях отнасял неуважително към него? Дори в най-мрачните и декадентски мигове винаги се бях старал да се отнасям с уважение към Джордж. Вярно, бяха ми минавали разни чудати мисли по негов адрес, но никога с никого не ги споделих, освен с Графинята, естествено, но тя, като моя жена, се ползва с привилегии. Пък и в това отношение всичко си беше на майтап. Та нима съм предубедена личност? Може ли изобщо един нормален евреин да има предубеждения? Та нали по-гонени хора от нас няма никъде по света?

И изведнъж ми стана тъпо, че изобщо някога съм се съмнявал в лоялността на Джордж. Та той беше добър човек. Свестен човек. Кое ми е давало правото да долавям хиляда и едно неща във всичко казано — че и неказано — от него?

Усмихнах му се благо и рекох:

— Истината, Джордж, е, че никой не може да предскаже бъдещето, най-малко пък аз. Кой може да каже какво ще стане със „Стратън Оукмънт“? Всичко е въпрос на време. Спомням си обаче, когато започна работа при мен, как се мъчеше да ми отвориш вратата на лимузината. Спринтираше до отсрещната страна и се стараеше да ме изпревариш. — И се разсмях на спомена. — Помня, че направо те побърквах. Та не ти давах да ми отваряш вратата единствено заради това, че прекалено много те уважавах, че да седя отзад, сякаш ми е строшена ръката. Винаги съм смятал, че то е обидно спрямо теб. — След което добавих: — Но тъй като днес ми е последен ден, вземи веднъж и ти да се престориш на шибан шофьор на лимузина и ми отвори вратата! Представи си, че работиш за някакъв дебелогъз басп. Можеш дори да ме ескортираш до борсовата зала. Току-виж ти харесало сутрешното събрание на Дани. То би трябвало да е започнало.

 

 

— … и в рамките на това проучване — обяви Дани по високоговорителите — са наблюдавани сексуалните навици на повече от десет хиляди мъже в продължение на повече от пет години. И като ви кажа какво са установили, направо ще изпаднете в шок. — Сви устни, закима с глава и се заразхожда напред-назад, един вид „Пригответе се да слушате за извратеното естество на животното-мъжкар.“

Исусе Христе! — рекох си. Още не съм си тръгнал, а той е вече в амок! Хвърлих кос поглед на Джордж зад мен да видя реакцията му, но не ми се стори особено шокиран. Главата му бе леко килната настрани, а изразът на лицето му сякаш говореше „Нямам търпение да узная какво общо има това шибано изследване с търговията с акции!“

— Защото — продължи Дани, облечен в сив костюм на фини райета и с фалшивите баспски очила на носа — според изследването цели десет процента от цялото мъжко население са скапани педали. — И спря, та да могат слушателите да възприемат напълно казаното.

Опа-а! Още едно дело за нарушаване на личната свобода! Огледах се из борсовата зала… и съзрях куп объркани погледи, сякаш се мъчеха да схванат за какво точно им говори. Тук-таме някой се поизхили, но за изблик на смях и дума не можеше да става.

Явно реакцията на тълпата — или по-скоро липсата на такава — никак не се хареса на Дани, та той настървено продължи:

— Та пак ви казвам — изрече човекът, смятан от СЕК за по-малката от двете злини, — изследването установява, че десет на сто от мъжкото население обичат да им го навират в гъза! Да им трамбоват халвата! Това е огромна цифра! Огромна! Толкова много мъже го поемат през задния вход! Или смучат хуй! Или…

Дани се принуди да прекъсне бясната си реч, понеже в борсовата зала настъпи хаос. Стратънци взеха да дюдюкат, да вият, да пляскат и аплодират. Половината вече бяха на крака и си разменяха хайфайв. Но в предната част, където бяха повечето асистентки, нямаше правостоящи. Виждаха се единствено силно килнати руси гриви, докато младите дами си шепнеха на ухо и клатеха шашнати глави.

В този миг Джордж запита объркано:

— Нищо не разбирам. Какво общо има това с пазара за ценни книжа? Защо той приказва за гейове?

Свих рамене и казах:

— Сложно е за обяснение, Джордж, макар всъщност да цели единствено да създаде образа на някакъв съвместен враг, както е правел Хитлер през трийсетте години. — И само по една случайност, рекох си наум, не го чуваш в момента да се нахвърля на чернокожите. Мисълта ме вдъхнови да добавя: — Както и да е, не си длъжен да слушаш тия глупости. Я се чупи и се върни да ме вземеш чак към четири и половина, окей?

Джордж кимна и се отдалечи, сигурно още по-притеснен от преди.

А аз, докато наблюдавах сутрешния метеж, просто нямаше как да не се запитам защо Дани винаги свеждаше събранията си до темата секс. Явно искаше да разсмее хората с няколко евтини шегички, но това можеше да се постигне и по друг начин, който да не пречи на онова, което целеше да им внуши скрито. А скритото внушение бе, че „Стратън Оукмънт“ е една легитимна брокерска фирма, чиято цел е да печели пари в полза на своите клиенти — и че единствената причина, поради която в момента не печелеше пари в полза на клиентите си, се коренеше в пъкления таен заговор на търгашите на къси позиции, които бяха жива напаст от скакалци на борсата и разпространяваха зловредни слухове за „Стратън Оукмънт“ и за всяка друга почтена брокерска фирма, която им се изпречи на пътя. Също вложен в това внушение бе и фактът, че един ден, в обозримо бъдеще, фундаменталната стойност на всички тези компании ще излезе с блясък наяве, а акциите ще се завърнат с цялата си мощ, ще се надигнат като птицата феникс от пепелта, при което всички клиенти на „Стратън“ ще спечелят състояние.

Сума ти пъти бях обяснявал на Дани, че дълбоко в себе си всички човешки същества (с изключение на шепа социопати) са обзети от подсъзнателен стремеж да постъпват правилно. И че по тази причина на всяко събрание трябва да им внушава определена подсъзнателна мисъл — че докато се смеят и набират, и вадят очите на клиентите си, изпълняват не само собствените си хедонистични стремежи към забогатяване и приемане от себеподобните им, но и подсъзнателния си стремеж да постъпват правилно. Само и единствено по този начин можеш да ги мотивираш да постигнат цели, за каквито дори не са смеели да си мечтаят.

Точно в този миг Дани разпери ръце встрани и стаята постепенно утихна. След което той каза:

— Окей, стигаме до най-интересната част или, както аз бих я нарекъл, до по-тревожната част. Защото щом десет на сто от мъжете са скрити хомосексуалисти, това означава, че сред хилядата мъже тук в залата, сред самите нас, седят цели сто педала, готови да ни го наврат отзад в мига, в който се обърнем с гръб към тях!

И народът започна да се оглежда подозрително. Дори дребните блондинки-асистентки се извърнаха да гледат с подозрителни белтъци из силно гримираните си очички. В залата се надигна някакъв тътнещ ропот, но не долавях точно какво говореха. Смисълът му обаче беше ясен: „Дайте да видим кои са и да ги линчуваме!“

Предвкусвах предстоящите събития, докато хиляда вратове се извръщаха насам-натам… изстрелваха се стотици обвинителни погледи… млади, здрави ръце се протягаха на всички посоки, всяка с насочен пръст на края. И се започна произволното крещене на имена:

— Тесковиц^[1] е педи!

— И О’Райли е шибан педераст! Ставай, О’Райли!

— Ами Ърв и Скот? — изврещяха двама стратънци в унисон.

— Да бе, Скот и Ърв. Скот направи свирка на Ърв!

Но след около минута сочене с пръст и някои не толкова безпочвени обвинения към Скот и Ърв, никой не си беше признал. Тогава Дани отново вдигна ръце и призова за тишина.

— Вижте какво — рече с обвинителен тон, — знам някои от вас, които са такива, така че има два начина да разрешим въпроса — лесен начин и труден начин. Какво имам предвид? Всеки знае, че Скот направи свирка на Ърв, но това не доведе до уволнение на Скот, нали така?

— Не съм му правил свирка на Ърв — долетя отнякъде оправдаващият се глас на Скот. — Само че…

Гласът на Дани изрева от тонколоните и го прекъсна:

— Стига, Скот! Млъкни! Колкото повече го отричаш, толкова по-виновен изглеждаш. Така че престани! Само дето ми е жал за жена ти и децата ти, че ще има да ти берат срама. — Дани поклати отвратено глава и остави Скот на мира. — Както и да е — продължи новият изпълнителен директор на „Стратън“, — една такава гнусна постъпка е свързана в по-голяма степен с властта, отколкото със секса. И посредством нея Ърв ни доказа, че наистина е властен мъж, след като е успял да накара един от младшите брокери да му духа. Така че цялата тази постъпка остава в историята и Скот е опростен. А сега, след като ви показах колко толерантен мога да бъда към подобно поведение, питам: Няма ли сред вас поне един истински мъж с достатъчно яки топки — и с най-елементарно чувство за благоприличие, все пак, — който да стане и да си признае?

Изневиделица някакъв млад стратънец със слаба брадичка и още по-слаб усет за ситуацията се изправи и заяви ясно и откровено:

— Гей съм и се гордея с това!

При което борсовата зала пощуря. Моментално към него полетяха всякакви смъртоносни предмети. После залата започна да съска и да му подвиква подигравателно, докато накрая започнаха да се чуват крясъци:

— Шибан хомо! Изчезвай оттук!

— Дайте да намажем минетчията с катран и перушина!

— Пазете си чашите! Може да ви пусне някое хапче, а после да ви изнасили!

Добре, казах си. Сутрешното събрание официално свърши, закрито преждевременно поради проява на лудост. Но успя ли това събрание да постигне нещо? Не бях особено убеден, освен дето беше нарисувало една наистина мрачна картина на бъдещето, което очакваше „Стратън Оукмънт“ още от утре.

 

 

Но кое беше изненадващото в цялата работа?

Час по-късно седях зад бюрото си и се успокоявах с тези думи, докато Лудия Макс беснееше по мой адрес и по адрес на Дани във връзка със споразумението за изкупуване на дела ми, създадено от моя счетоводител Денис Гейто, по прякор Готвача, заради способността му да подправя отчетите. Казано накратко, споразумението изискваше от „Стратън“ да ми плаща по един милион долара месечно в продължение на петнайсет години, като по-голямата част от тази сума идваше по силата на споразумение за неконкурентност, с което аз поемах ангажимента да не се конкурирам със „Стратън“ в брокерския бизнес.

Макар споразумението да накара доста хора да вдигнат въпросително вежди, само по себе си (поне външно) то не беше незаконно и аз успях да напъна юристите на фирмата да го одобрят, въпреки царящото мнение, че споразумението можеше да е законосъобразно, но мирише доста отдалеч на гнило.

В момента в кабинета ми седеше и четвърто лице, а именно Вигвам, който досега предимно мълчеше. Но в това нямаше нищо необичайно. Все пак Вигвам през по-голямата част от младините си бе вечерял у нас, та много добре познаваше възможностите на Лудия Макс. А Лудия Макс ораторстваше:

— … и вие, двамата тъпаци, ще го закъсате до ушите с това споразумение. Откупуване на дял срещу сто и осемдесет милиона долара? Та вие направо се изпикавате в лицето на СЕК! Исусе, шибан Христе! Кога на вас двамата ще ви дойде акълът?

— Успокой се, татко — свих рамене. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Карат ме да преглътна горчив хап, та сто и осемдесетте милиона се явяват като малък подсладител.

А Дани добави с малко повече от необходимата веселост:

— Макс, ние двамата с теб тепърва ще работим съвместно още куп години, така че дай да припишем тая история на нашата неопитност, а? В крайна сметка парите отиват не у някой друг, а при сина ти! Какво толкова лошо би могло да има в това?

Лудия Макс се извъртя на пета и закова поглед в очите на Дани. Опъна от цигарата като за световно, после сбърчи устни във формата на малко „о“ и с могъща струя въздух придаде на дима формата на широк един сантиметър лазерен лъч, който биде изстрелян в лицето на Дани със силата на оръдие от Гражданската война. И докато Дани още се губеше в облака дим, рече:

— Слушай какво ще ти кажа, Поуръш. Това, че синът ми от утре няма да е тук, не значи, че ще ти оказвам някакво новонамерено уважение. Уважение се печели, а ако съдим по тазсутрешното събрание, може би трябва направо да ида в шибаната служба по безработицата. Даваш ли си сметка точно колко закона наруши с тазсутрешната си простотия? Всеки момент очаквам по телефона да се обади онова дебело копеле Доминик Барбара^[2]. Щото оня млад педал точно на него ще се обади да му се оплаче.

 

 

После се извърна към мен:

— И защо оформихте споразумението за прехвърляне на дела като неконкурентно? Та как изобщо можеш да се конкурираш с фирмата, след като си отстранен? — Пак опъна от цигарата. — Ти и онова копеле, Гейто, сте измътили тая щуротия. Отказвам да участвам в подобна подигравка. — И Лудия Макс се отправи към вратата.

— Татко, искам да кажа две неща, преди да си излезеш — рекох с вдигната ръка.

— Какво има? — изсъска ми.

— Първо, юристите на фирмата до един одобриха споразумението. А е за сто и осемдесет милиона единствено заради това, че неконкурентността трябва да е за срок от петнайсет години, че да се възползваме напълно от данъчните предимства. И понеже „Стратън“ ми плащат по един милион месечно, това за петнайсет години прави сто и осемдесет милиона.

— Не ми демонстрирай как смяташ наум — озъби се баща ми. — Не можеш ме впечатли. А що се отнася до данъчния кодекс, познавам го много добре, както познавам и грубото му незачитане от твоя страна и от страна на Гейто. Така че не ми замазвай очите, господинчо. Друго има ли?

При което аз подхвърлих ей така, между другото:

— Ще трябва да изтеглим напред вечерята днес, за шест часа. Надин иска да вземем Чандлър с нас, та да я видите с мама. Кръстосах пръсти за късмет и зачаках името Чандлър да упражни магическото си влияние върху Лудия Макс, чието лице моментално омекна при споменаването на единствената му внучка.

— О, каква прекрасна изненада! — каза с широка усмивка и лек английски акцент сър Макс. — Майка ти толкова ще се зарадва да види Чандлър. Чудесно! Ще й се обадя да й съобщя радостната новина.

Сър Макс напусна кабинета ми с усмивка на лицето си и с бодра стъпка.

Изгледах Дани и Вигвам и свих рамене:

— Има няколко ключови думи, които го укротяват, от които „Чандлър“ му действа най-сигурно. Не е лошо да ги научите, ако не искате да получи сърдечен удар тук, в кабинета.

— Баща ти е добър човек — рече Дани — и по отношение на него нищо няма да се промени тук. Той все едно е и мой баща и ще може да говори и да прави каквото си пожелае, докато се пенсионира.

Усмихнах се благодарно на лоялността на Дани.

— Но по-важно от баща ти е това — продължи Дани, — че отсега си имам проблеми с „Дюк Сикюритийз“. Виктор влезе в бизнеса само преди три дни, но вече пуска слухове, че „Стратън“ била изпята песен и че фирмата на бъдещето се казвала „Дюк“. Засега не се е опитал да краде от брокерите ни, но съм сигурен, че това ще е следващата му стъпка. Дебелото шибано копеле го мързи да обучи свои собствени брокери.

— Ти какво имаш да кажеш по въпроса? — попитах Вигвам.

— За мен Виктор не представлява особена заплаха — отвърна Вигвам. — „Дюк“ е малка фирма, която никому нищо не може да предложи. Нямат никакви собствени сделки, нито свой капитал, нито пък някакви минали постижения. Единственото, което имат засега, е голямата уста на Виктор, която той явно не владее.

Усмихнах се на Вигвам, който току-що бе потвърдил нещо, което аз вече знаех — че не го биваше като военновременен консилиере^[3] и едва ли щеше да е полезен на Дани в подобни ситуации. Все пак се изказах радушно:

— Точно тук бъркаш, приятелче. Гледаш на нещата отзад напред. Защото, ако Виктор наистина има акъл, ще осъзнае, че няма ограничения за това, което може да предложи на новите си наемници. Най-голямата му сила е в големината на „Дюк“, или по-точно — в липсата на такава. Факт е, че в „Стратън“ най-добрите трудно стигат до върха — прекалено много хора им се изпречват по пътя. Така че, ако не познаваш някой в ръководството, и най-печеният на света да си, пак ще ти е трудно, ако не и невъзможно да напреднеш. В „Дюк“ обаче подобен проблем не съществува. Всеки печен тип може да им поставя каквито си ще условия, за да започне при тях. Това е реалното положение. И точно в това са предимствата на малката компания над голямата, и то не само в тази, а във всяка индустрия. Ние имаме в наша полза стабилност и доказано минало. Хората ни не се притесняват дали ще получат заплатите си в края на месеца и знаят, че зад ъгъла винаги ни чака някоя нова емисия. Виктор иска да подкопае тези наши устои, затова е тръгнал да разпространява слуховете. — Свих рамене. — Както и да е, ще говоря по въпроса на следобедното събрание и силно ти препоръчам и на теб, Дани, да им го набиваш, когато провеждаш събранията си, ако успееш да минеш отвъд задевките с педалите. Голяма част от всичко това ще е пропагандна война, макар че след три месеца тя ще е приключила и Виктор ще си ближе раните. Друго има ли? — ухилих се победоносно.

— Някои от по-малките фирми си показват от време на време ноктите — каза Вигвам с обичайния си мрачен тон. — Тук да откраднат сделка, там да ни свият някой брокер. Сигурен съм, че ще отмине.

— Ще отмине, само ако го принудиш да отмине — срязах го. — Пусни слух, че се каним да дадем под съд всяка пръкнала се от „Стратън“ фирма, която се опита да ни краде брокерите. Новата ни политика ще бъде „сърце за око“. — Погледнах Дани и попитах: — Друг получавал ли е призовка от голямо жури?

— Не съм чул — поклати глава Дани. — Поне не човек от борсовата зала. Засега сме само аз, ти и Кени. Според мен в борсовата зала дори не знаят, че върви разследване.

— Е — рекох с ежедневно гаснещо чувство за сигурност, — все още има шансове цялата работа да се окаже опипване на сляпо. Скоро ще имам по-точни сведения. Чакам Бо да се обади.

След няколко секунди мълчание Вигвам рече:

— Между другото, Мадън вече подписа доверителното споразумение и ми върна удостоверението за акциите, така че поне за това можеш да не се притесняваш повече.

— Нали ти казах, че главата на Стив си му е на мястото — обади се Дани.

Едва се сдържах да не кажа на Дани, че напоследък Стив злослови по негов адрес, както никога досега: Дани не можел да управлява „Стратън“, а пък аз трябвало да съсредоточа усилията си да му помогна на него (Стив) да развиел „Стив Мадън Шуз“, чийто потенциал бил още по-изявен, отколкото в миналото. Продажбите нараствали с петдесет на сто месечно — месечно! — и продължавали да растат. Но от оперативна гледна точка Стив просто не успявал да насмогне, та производството и пласментът изоставали силно от продажбите. Вследствие на закъсненията в доставките името на компанията сред универсалните магазини страдало. Ръчкан от Стив, вече мислех сериозно по въпроса да преместя офиса си в Уудсайд, в Куинс, където беше и главната квартира на „Стив Мадън Шуз“. Преместех ли се там, щях да деля общ кабинет със Стив и той щеше да се съсредоточи върху творческата страна, а аз — върху бизнеса.

Обаче казах само:

— Не съм твърдял, че главата на Стив не е на място. Но сега, след като си прибрахме акциите, ще му е далеч по-лесно да постъпва правилно спрямо нас. Парите тласкат хората към необичайни деяния, Дани. Имай търпение — скоро сам ще го разбереш.

В един часа следобед извиках Джанет за мобилизираща беседа. От няколко дена ми се виждаше силно разстроена. Днес беше на границата да се разплаче.

— Слушай — рекох й с бащински тон, — има куп неща, за които можеш да си благодарна, моето момиче. Не твърдя, че нямаш поводи да си разстроена, но на всичко това трябва да гледаш като на ново начало, а не като на край. Още сме млади. Ще поотпочинем някой и друг месец, после — с пълна пара напред! — И ведро й се усмихнах. — На първо време обаче ще работим от къщи, което е идеално, тъй като те смятам за част от семейството.

Джанет започна да преглъща сълзите си:

— Знам. Само че… тук съм от самото начало и бях свидетел как създаде всичко от нищото. Все едно присъствах на някакво чудо. За пръв път през живота си се почувствах… — „обичана“, подсказах й наум — не знам как да го нарека… И когато ме преведе по пътеката в черквата… като истински баща… — и Джанет ревна истерично.

Исусе! — рекох си. Къде сбърках? Исках да я успокоя, а я разплаках. Ще трябва да се обадя на Графинята. Тя е спец по тия работи. Най-добре да дойде тук и да отведе Джанет у дома, макар че това щеше да й отнеме доста време.

И понеже се оказа, че нямам избор, приближих се до Джанет, прегърнах я леко и много нежно й казах:

— В плаченето няма нищо лошо, но не забравяй колко много хубави неща ни предстоят. Рано или късно „Стратън“ ще фалира, Джанет — въпросът е единствено кога. Но ние напускаме сега и вечно ще ни помнят като успели хора. — Усмихнах се и продължих още по-оптимистично: — Както и да е, довечера с Надин ще вечеряме у моите родители и ще водим с нас Чани. Искам и ти да се присъединиш към нас, окей?

Джанет се усмихна — усмихна се при мисълта, че ще види Чандлър, — а аз нямаше как да не се замисля какво говореше това за състоянието на нашия живот, когато единствено чистотата и невинността на едно детенце са в състояние да ни донесат покой.

 

 

Някъде към петнайсетата минута на прощалната ми реч ми светна, че чета хвалебственото слово на собственото си погребение. Хубавото му беше, че по този начин имах уникалната възможност да наблюдавам реакциите на всички присъстващи на церемонията.

Гледай ги само как седят и попиват всяка дума от устата ми! Толкова прехласнати лица… толкова будни очи… толкова добре оформени торсове, седнали на предния ръб на стола си. И онези — диви обожаващи погледи от асистентките по продажбите с яките руси гриви, пищни деколтета и, разбира се, невероятно изваяните слабини. Защо не вземех да посадя някое и друго подсъзнателно внушение дълбоко в мозъците им — че всяка една от тях трябва да изгаря от неутолимото желание да ми духа, а после да поглъща и последната капчица от мъжеството ми, докато са живи.

Боже, ама и аз съм един шибан дегенерат! Умът ми следва диво две различни мисли, дори посред прощалната ми реч. Устните ми се движат нагоре-надолу докато благодаря на стратънци за петте години неугасваща вярност и възторг, а в същото време се чудя дали не е трябвало да съм изчукал повече от асистентките. Какво говори това за мен? Значи ли, че съм слаб? Или това да искаш да ги изчукаш всичките си е нещо съвсем естествено? В крайна сметка, за какво ти е всичката тая власт, ако не я използваш да се отебеш? Честно казано, изобщо не се бях възползвал достатъчно от този аспект на властта, или поне не дотолкова, доколкото Дани се възползваше! Щях ли някой ден да съжалявам за това? Или в крайна сметка съм постъпил правилно? Като зрял мъж! Като отговорен мъж!

Всички тези странни мисли ревяха из главата ми със скоростта на мощно торнадо, а в същото време от устата ми без всякакво усилие се лееха мъдри себеугодни слова. И в този миг осъзнах, че мисълта ми всъщност се движеше не по две писти (което за мен си беше нещо обичайно), а по три — което беше някаква шибана забележителност.

По третата писта течеше някакъв вътрешен монолог, изразяващ съмнение в дегенератското естество на втората писта, която обсъждаше аргументите „за“ и „против“ моето издухване от всички асистентки по продажбите. Междувременно първа писта си вървеше без прекъсване и от устата ми се лееха мъдри себеугодни мисли, отправени към стратънци, а тези мисли идваха от… откъде? Вероятно от онази част на мозъка, която действа, без да я насочваш съзнателно… или пък думите просто си излизаха по навик. Че малко ли събрания бях провел през изминалите пет години?… По две на ден в продължение на пет години… При триста работни дни в годината, това прави 1500 работни дни, по две събрания на ден — прави общо 3000 събрания, минус онези, проведени от Дани, които бяха около десет на сто, да речем, и цифрата 2700 изплува отнякъде в съзнанието ми, а докато смятах, бисерите на себеугодната мъдрост продължаваха да валят от устните ми…

… И когато внезапно се върнах в настоящия миг, се чух как обяснявам, че фирмата за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“ ще оцелее, — няма начин да не оцелее! — тъй като е по-голяма от отделната личност и от отделните си съставки. И изведнъж ми се дощя да открадна една мисъл на Франклин Делано Рузвелт — който е бил доста свестен човек, макар да е бил от Демократическата партия, а жена му, както наскоро научих, да е била лесбийка — и захванах да разяснявам на стратънци, че няма от какво да се боим, освен от самия страх.

И в този ред на мисли ми се наложи да подчертая отново, че Дани е абсолютно способен да управлява фирмата, особено когато има до себе си печен човек от рода на Вигвам. Уви, погледът ми отново срещна хиляда чифта забелени нагоре очи и толкова клатещи се от недоверие глави.

Което ме накара да премина отвъд границата на благоразумието:

— Вижте какво: фактът, че ме отстраняват от индустрията за ценни книжа, не ми пречи да давам съвети на Дани. Сериозно ви го казвам! Да съветвам Дани е напълно законно, както и да съветвам Анди Грийн и Стив Сандърс — собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркър“, а така също всеки един от вас в борсовата зала, който има желанието да ме изслуша. И за да сте напълно убедени в това, което ви говоря, ще ви кажа, че ние с Дани имаме традицията да закусваме и обядваме заедно и че нямаме и най-малкото намерение да нарушим тази традиция заради някакво тъпо споразумение, което съм се принудил да подпиша със СЕК — споразумение, което сключих единствено, защото съм сигурен, че то ще осигури съществуването на „Стратън“ през следващите сто години!

Тук вече избухнаха бурни овации. Огледах залата! Боже мой, какво обожание! Каква обич към Вълка от Уолстрийт! До момента, в който срещнах погледа на Лудия Макс, от чиито шибани уши направо свистеше пара. Той пък за какво толкова се ядосва? Не вижда ли, че всички направо лапат лайната, които им сервирам? Не може ли и той просто да се включи в аплодисментите? Устоях на налагащото се очебийно заключение, че баща ми реагира по различен начин, понеже е единственият в цялата зала, на когото му пука за мен, и че го плаши гледката как синът му скача в пропастта от ръба на закона.

Само заради него добавих:

— И все пак става дума единствено за съвети, а това по дефиниция означава, че никой не е длъжен да се съобразява с тях! — при което Дани изрева от едната страна на залата:

— Точно така, но човек трябва да е луд да не следва съветите на Джордан Белфърт!

И отново бурни овации! Заляха залата, сякаш бяха епидемия на вируса „Ебола“, и след миг цялата зала беше на крак, за трети път през този следобед, и акламираше ранения Вълк. Вдигнах ръка за тишина и окото ми се зарадва, когато мярнах Кари Чодош — една от малкото жени-брокери в „Стратън“, която беше и моя любимка.

Кари беше на около трийсет и пет — жива антика по стандартите в „Стратън“. Но още хващаше око. Бе сред първите брокери в „Стратън“ и се бе появила с прелестното си задниче в момент, в който беше останала без пукнат грош, не си беше плащала наема от три месеца и търговецът, от който бе купила на изплащане мерцедеса си, я гонеше с камион-паяк да си го прибере. Понеже Кари се оказа поредната от многото красавици, омъжили се за когото не трябва. И след десетгодишен брак, бившият й съпруг отказваше да й плати и един цент издръжка.

Прекрасен преход — рекох си — към темата за „Дюк Сикюритийз“, а оттам — за евентуалното разследване от страна на ФБР. Да, по-добре да спомена за ФБР сега, едва ли не да предскажа, че предстои разследване, та да оставя впечатлението, че Вълка отдавна го е усетил и се е подготвил да отблъсне атаката.

И пак вдигнах ръка за тишина.

— Вижте какво, нямам никакво намерение да ви залъгвам. Сключването на споразумението със СЕК бе едно от най-трудните решения в целия ми живот. Но го направих с убеждението, че „Стратън“ ще продължи да съществува, независимо от всичко. Защото „Стратън“ е специална фирма, неотразима, не само защото е работното място на толкова много хора. И не само защото е печеливша. „Стратън“ е една идея! А една идея не може да бъде удържана, нито пък смазана от двегодишно разследване, проведено от шепа смотаняци, които умряха от студ в заседателната ни зала и не пожалиха милиони долари от парите на данъкоплатците в името на едно от най-големите гонения на вещици след процесите в Салем^[4]! А същността на идеята „Стратън“ е, че няма значение какъв ти е произходът, къде си учил и дали в годишника на випуска ти пише, че ти си абитуриентът с най-големите шансове да преуспееш. Идеята на „Стратън“ е, че когато дойдеш при нас и пристъпиш за първи път в борсовата зала, животът ти започва отново. В мига, в който влезеш през вратата и се закълнеш във вярност към фирмата, ставаш член на семейството, ставаш стратънец.

Поех дълбоко въздух и посочих към Кари.

— Вие всички тук познавате Кари Чодош, нали така?

Залата отвърна с дюдюкания, подсвирквания и задевки.

Вдигнах дясната си ръка и се усмихнах:

— Браво. Много добре. Но в случай, че не сте чули досега, Кари беше един от първите стратънски брокери — една от първоначалната осморка. И когато си мислим за Кари, си я представяме такава, каквато е сега — красавица, която кара чисто нов мерцедес, която живее в най-хубавия апартаментски комплекс на Лонг Айлънд; която носи костюми на „Шанел“ за по три хиляди долара и рокли на „Долче и Габана“ за по шест хиляди долара, която кара зимните си отпуски на Бахамските острови, а летните — в Хамптън; познавате я като човек с един Господ знае колко пари в банковата й сметка — вероятно без пукнат долар, ако мен ме питахте, понеже такъв е стратънският стил — и, естествено, всички познавате Кари като една от най-високо платените жени в бизнеса на Лонг Айлънд, на път да приключи годината с над милион и половина долара!

После им разказах какво бе състоянието на Кари, когато дойде в „Стратън“, а Кари поде подадената й реплика и се провикна силно и отчетливо: „Винаги ще те обичам, Джордан!“, при което цялата зала гръмна и за четвърти път се изправи на крака.

Сведох дълбоко глава в знак на благодарност и едва след трийсет секунди помолих отново за тишина. Докато и последните стратънци си сядаха по местата, казах:

— Разбирате ме, нали? Кари бе опряла гръб в стената; имаше малко детенце, за което да се грижи и бе затрупана от куп неплатени сметки. Не можеше да си позволи да не успее! Синът й Скот, едно невероятно хлапе, след някоя и друга година ще се запише в някой от водещите университети в Америка. И благодарение на майка си ще го завърши, без да дължи двеста-триста хиляди по студентски заеми и без да е принуден впоследствие… — Майка му стара! И Кари ревна! За втори път разплаках жена днес следобед! Защо я няма Графинята?

А Кари цивреше тъй шумно, че три асистентки я наобиколиха. Налагаше ми се да приключа набързо със заключителните слова, преди още някой да е ревнал.

— Окей — рекох, — ние всички обичаме Кари и не искаме да я гледаме разплакана.

Кари вдигна ръка и докато подсмърчаше като тръбяща гъска, каза:

— Нищо ми няма. Мина ми. Извинявайте.

— Окей — отвърнах, чудейки се какъв всъщност е подходящият отговор към плачеща Стратънка по време на прощално слово. Има ли изобщо протокол за подобни случаи? — Това, което исках да кажа, е, че ако според вас вече няма възможности за бързо издигане — че поради размера и доброто ръководство в „Стратън“ нещо препречва пътя ви към върха, — истината е, че никога досега в „Стратън“ не е имало по-изгодно време някой да изскочи от редиците и да спре чак на върха. Това, приятели мои, е самата истина! Защото сега, след моето напускане, ще се отвори огромна пролука, която Дани ще трябва да запълни. И откъде ще я запълни? Отвън ли? От Уолстрийт ли? Разбира се, не! В „Стратън“ издигаме своите хора. Винаги е било така! Така че, независимо дали си новодошъл, или си тук от няколко месеца и току-що си си взел брокерския изпит, или си тук от една година и току-що си направил първия си милион — днес е твоят щастлив ден. Докато „Стратън“ се разраства, неминуемо регулаторите ще издигат нови препятствия пред фирмата. Но и тях ще преодолеем… както преодоляхме СЕК. Кой знае? Току-виж следващият път пред нас ще се изправи НАСД… или някое щатско правителство… та дори и Федералната прокуратура. Кой може да каже? Поначало всяка фирма на Уолстрийт минава поне веднъж през подобно премеждие. Трябва обаче да помните, че в крайна сметка „Стратън“ ще оцелее и че именно несгодите пораждат възможностите. Току-виж следващият път тук на това място ще застане Дани, за да предаде щафетата на някой от вас. — Изчаках да попият добре думите ми и подхванах заключителната част: — Така че желая на всички ви щастие и постоянни успехи. Искам да ви помоля само за едно: да следвате Дани така, както следвахте мен. Закълнете му се във вярност, както се клехте на мен. От този момент нататък управлението е в ръцете на Дани. На добър час, Дани, и Бог да те закриля! Сигурен съм, че ще достигнеш още по-високи върхове. — Вдигнах микрофона във въздуха в поздрав към Дани и получих най-дългата овация през живота си.

А когато тълпата най-сетне се укроти, получих картичка за сбогом — метър и двайсет на два и четирийсет, с огромен червен надпис от едната страна: На най-великия шеф на света! И от двете страни имаше изписани на ръка пожелания и хвалебствия от всеки един от моите стратънци, благодарни, че така драматично съм променил живота им.

После, след като влязох в кабинета си и за последен път затворих вратата, неволно се запитах дали и след пет години ще са ми толкова благодарни.