Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (24)

Глава 23.
Ходене по тънка линия

Девет дни след отровния телефонен разговор „Визуал Имидж“ седях в световноизвестния ресторант „Рао“ в Източен Харлем и водех разгорещен спор с легендарния частен детектив Ричард Бо Дитъл, известен на приятелите си като Бо.

И макар да бяхме на маса за осем, очаквахме само още един човек — специалния агент от ФБР Джим Барсини^[1] — случаен приятел на Бо, който, надявах се, скоро щеше да е и мой случаен приятел. Срещата ни беше уредена от Бо и Барсини се очакваше да пристигне до петнайсет минути.

В момента говореше Бо, а аз само слушах, или, по-точно казано, Бо ме поучаваше, а аз седях и гримасничех. Темата на разговора: моята вдъхновена идея да подслушвам ФБР, която според Бо била едно от най-шантавите неща, които бил чул през живота си. Та сега ми обясняваше:

— … чисто и просто нещата не стават по този начин, Бо.

Бо имаше тоя странен навик да нарича приятелите си „Бо“, което понякога ме объркваше, особено ако се бях надрусал с куалуди. Слава Богу, тази вечер успявах да следя мисълта му, тъй като бях трезвен като съдия, което според мен е най-подходящото състояние, когато ще се запознаваш с агент на ФБР, още повече — ако си решил да се сприятеляваш с него, та след това да го ползваш за източник на сведения.

Но за всеки случай в джоба ми имаше четири куалуда, които вече прогаряха дупка в сивия ми панталон, а във вътрешния джоб на тъмносиньото ми спортно сако се помещаваха три грама и половина кока и ми нашепваха най-прелъстително. Аз обаче се бях зарекъл да проявя сила — поне докато агент Барсини не се върнеше там, където агентите на ФБР поначало се връщат след вечеря в ресторант, което, предполагах, е у дома си. Първоначално мислех да похапна малко, та да не ми пречи на надрусването, но засега мирисът на печен чесън и домашно приготвен доматен сос къпеше нежно обонянието ми.

— Виж какво, Бо — продължи Бо, — в случай като твоя не е никак трудно да се добият сведения от ФБР. Аз даже имам вече някаква информация за теб. Но чуй ме внимателно — преди да съм ти казал каквото и да било, — има си определен протокол, който следва да се спазва, иначе дупе да ти е яко. И първото правило гласи, че не можеш да залагаш подслушвателни средства в шибаните им офиси. — И започна да клати невярващо глава — нещо като основно негово занимание през петнайсетте минути, откакто бяхме седнали на масата. — Второто правило гласи, че не можеш да правиш опити да подкупиш секретарките им или който и да било техен служител. — И пак поклати глава. — Нито пък можеш да следиш агентите им, та да откриеш нещо компрометиращо в личния им живот. — Този път тръсна силно глава и забели очи така, както прави човек, след като е чул нещо, което абсолютно противоречи на всякаква логика, та се мъчи да го избие от мозъка си.

За да избегна пламъците в очите на Бо, насочих погледа си през витрината, установих, че гледам мрачния чатал на Източен Харлем, и се запитах защо, за Бога, най-добрият италиански ресторант в Ню Йорк е избрал точно тази шибана помийна яма за свое седалище. Но после се сетих, че „Рао“ съществува от над сто години, от края на деветнайсети век, когато Харлем не е бил това, което е сега.

А това, че с Бо бяхме на маса за осем души, значеше далеч повече, отколкото изглежда на пръв поглед — като се има предвид, че резервациите за вечеря в „Рао“ се правят пет години отнапред. Даже, ако трябва да бъдем точни, изобщо да се направи резервация в този мъничък анахронизъм е почти невъзможно. Всичките му дванайсет маси се „притежават“ на принципа на „тайм-шеър“^[2] от шепа избрани нюйоркчани, които освен че са много богати, се отличават и с яките си връзки.

На външен вид „Рао“ не се отличаваше с нищо особено. Вечерта, за която става дума, беше с коледна украса, но това нямаше нищо общо с факта, че датата бе 14 януари. И през август пак щеше да си е със същата коледна украса. Така си вървяха нещата в „Рао“, където всичко напомняше за едни далеч по-прости времена, когато храната се е сервирала като у дома, а от ъгъла, от джубокса в стила на петдесетте години, се е носела италианска музика. През по-късните часове собственикът Франки Пелегрино пеел на гостите си, докато хората на уважение се събирали около бара, пушели пури и се приветствали по мафиотски, а жените ги гледали с обожание, както се правело през доброто старо време, когато и да е било то. А мъжете ставали от столовете си и се покланяли на жените всеки път, когато ходели до тоалетната, както се правело през доброто старо време, когато и да е било то.

В която и вечер да дойдеше човек, щеше да завари поне половината ресторант зает от световноизвестни спортисти, кинозвезди и индустриалци, а останалата половина — заета от истински членове на мафията.

Та в случая връзкарят — собственик на масата, беше Боб, а не аз, та според звездния списък на ресторантчето Бо Дитъл беше личност, чиято звезда сериозно изгряваше. Едва четирийсетгодишен, Бо вече се оформяше като една бъдеща легенда. Едно време, в средата на осемдесетте години, беше един от най-награждаваните нюйоркски полицаи с над седемстотин души задържани в най-трудните райони на града, включително и в Харлем. Беше си извоювал огромна репутация с това, че бе разкрил престъпления, които се бяха опънали на всички останали, а накрая стана известен и в национален мащаб, след като разкри едно от най-ужасните престъпления в историята на Харлем: изнасилването на бяла монахиня от двама закъсали за пари наркомани.

От пръв поглед Бо никак не приличаше на печен полицай. Напротив, притежаваше по момчешки хубаво лице с идеално поддържана брадичка и леко оредяла светлокестенява коса, сресана право назад върху закръгленото му теме. Нито пък беше особено едър — метър и седемдесет и осем, около деветдесет кила, — но с широк гръден кош и дебел врат колкото на горила. Беше една от най-големите тупалки в града: страшно си падаше по копринени костюми за по две хиляди долара и силно колосани официални ризи с френски ръкавели и твърди яки. Златният му часовник беше толкова тежък, че можеше да се използва за гиричка за развиване на бицепсите, а пръстенът на кутрето му имаше диамант с размера на кубче лед.

За никого не беше тайна, че по отношение на разкриваемостта успехът на Бо се дължеше до голяма степен на възпитанието му. Родил се и израснал в една част на квартала „Озон Парк“ в Куинс, където от едната страна го заобикаляли мафиоти, а от другата — ченгета. Благодарение на това развил уникалната способност да върви по тънката линия, разделяща двете общности, като използвал уважението, което си бил създал сред местните шефове на мафията за разкриването на случаи, които не се поддавали на традиционни решения. С течение на времето си създал репутацията на човек, който пази познанствата си в тайна и използва подадените му сведения единствено за потушаването на уличните престъпления, които изглежда го дразнели повече от всичко друго. Приятелите му го обичали и уважавали, а враговете му го мразели и се бояли от него.

Но понеже не можел да търпи и бюрократичните простотии, Бо напуснал полицията на трийсет и пет годишна възраст и много бързо превърнал прословутата си репутация (и още по-прословутите си връзки) в една от най-бързо разрастващите се и най-уважавани частни охранителни фирми в Америка. И именно по този повод го бях изнамерил и наел преди две години — да организира и поддържа една първокласна охранителна служба в „Стратън Оукмънт“.

Неведнъж бях му се обаждал да прогони някой бандюга средна ръка, наумил си да се облажи от операциите на „Стратън“. Точно какво им е говорил Бо на такива, нямам представа. Знам само, че щом му звъннех, той накарваше човека „да си седне на гъза“ и оттам нататък повече не ми се вясваше. (Макар че веднъж получих един доста пищен букет цветя.)

Независимо от Бо, на горните етажи на мафията бяха стигнали до негласния извод, че вместо да се мъчат да получават процент от дейността на „Стратън“, по-изгодно за шефовете ще е да пращат младежите си на работа при нас, та да получат подходяща подготовка. Така че след година-две младите мафиотчета си тръгваха кротко — почти по джентълменски, ако трябва да сме точни, — без да пречат на дейността на „Стратън“. После, по заповед на господарите си, отваряха поддържани от мафията брокерски фирми.

През последните две години Бо бе навлязъл във всички аспекти на сигурността в „Стратън“, та дори разследваше компаниите, на които организирахме първично публично предлагане, че да не ни измами някой мошеник. И за разлика от повечето свои конкуренти, „Бо Дитъл енд Асошиейтс“ не ни пробутваше сведения, каквито всеки компютърно грамотен можеше да дръпне от сайта на „ЛексисНексис“^[3]. Напротив, хората на Бо наистина събираха кал под ноктите си, но разкриваха неща, които не си предполагал, че могат да излязат наяве. Вярно, че и услугите му не бяха от най-евтините, но пък напълно си заслужаваше парите.

Най-просто казано: Бо Дитъл беше най-добрият в своята област.

Още зяпах през витрината, когато Бо рече:

— Какво те мъчи, Бо? Зяпнал си през шибаната витрина, сякаш отговорите на въпросите ти минават по улицата.

За миг се запитах дали да не му кажа, че мисълта да подслушвам ФБР ми бе хрумнала след адски успешното подслушване на СЕК, на което той неволно ме бе навел, когато ме запозна с ония бивши кадри на ЦРУ, които ми продадоха оборудването зад гърба му. Един от микрофоните имаше вид на щепсел и стърчеше повече от година от един контакт в заседателната зала, откъдето черпеше и енергия, така че нямаше опасност да му свършат батериите. Прекрасна джаджа!

Реших обаче, че още не е назрял моментът да споделя малката си тайна с Бо, затова рекох:

— Просто съм се зарекъл да се преборя тоя път с тях. Ни най-малко не възнамерявам да се тръшна по гръб и да се престоря на умрял, само защото някакъв агент на ФБР бил тръгнал да разпитва за мен. Като имам предвид какъв е залогът и колко хора са замесени, не мога да си позволя да се оттегля. Така че, след като се успокои, можеш да ми кажеш и какво си установил, окей?

Бо кимна, но преди да ми отговори вдигна голямата си чаша с шотландско уиски и гаврътна равностойността на три-четири шота, сякаш бяха вода. После сви устни.

— Бр-р-р! Чиста работа! — И едва след това подхвана: — Като начало, разследването е все още в един съвсем начален етап и всичко се движи от един на име Коулмън — специален агент Грегъри Коулмън. Никой друг в службата му не се интересува; всички го смятат за умряла работа. Федералната прокуратура също не проявява никакъв интерес. Федералният прокурор, комуто е възложено делото, се казва Шон О’Шей и доколкото разбирам, бил доста свестен, не някакъв мухльо. Имам един добър приятел-адвокат, Грег О’Конъл, който навремето работел с Шон О’Шей. По моя молба се обадил на О’Шей и смята, че на Шон изобщо не му пукало за твоя случай. Ти беше прав, когато каза, че там не се занимават много с ценни книжа. Повече ги вълнуват мафиотските дела, понеже и Бруклин е в района им. Така че в това отношение имаш късмет. Но за Коулмън разправят, че бил много упорит. Говорел за теб така, сякаш си някаква звезда. Имал много високо мнение за теб, но не по начин, който би ти се харесал. По-скоро се е повманиачил по твой адрес.

— Е, това вече е наистина чудесна новина! — поклатих тъжно глава. — Вманиачен агент на ФБР! Откъде цъфна пък този? Защо точно сега? Сигурно има нещо общо със споразумението със СЕК. Тия копелета от Комисията ми играят двойна игра.

— Успокой се, Бо. Нещата не са толкова зле, колкото ти се струва. Това няма нищо общо с Комисията. Просто образът ти е заинтригувал Коулмън. Вероятно най-вече заради писанията по вестниците за прословутия Вълк от Уолстрийт. — И пак заклати глава. — Всичките там истории с наркотици, курви и харчене на корем. На един млад агент на ФБР, получаващ четирийсет хиляди в годината, от такива описания може свят да му се завие. А тоя Коулмън е млад, малко над трийсет, мисля; не много по-стар от теб. Така че представи си жестоката действителност: тоя тип гледа данъчната ти декларация и установява, че ти за час печелиш повече, отколкото той за година. После пуска телевизора и съзира как жена ти си развява задника. — Бо сви рамене. — Та исках да ти препоръчам известно време да се поприведеш. Вземи някакъв по-дълъг отпуск или нещо от този род, което би било напълно в духа на споразумението ти със СЕК. Те кога ще го обявят, между другото?

— Не съм сто на сто сигурен — отвърнах. — Вероятно до седмица-две.

Бо кимна.

— Та добрата новина е, че Коулмън се слави като доста свестен човек. Не като агента, с когото ще се запознаеш тази вечер — истински дивак. Щото ако Джим Барсини ти тръгнеше по следата — спукана ти е работата. Вече е изпозастрелял двама-трима; единия от тях с мощна карабина, и то след като онзи бил вдигнал ръце. Един от ония случаи, дето викат „Полиция! ТРЯС! Стой, не мърдай! Горе ръцете!“ Нали ме разбираш, Бо?

Исусе Христе! — рекох си. Възможно ли е единственото ми спасение в цялата тая история да е някаква откачалка-агент на ФБР с нервен пръст върху спусъка?

Бо обаче не млъкваше:

— Така че не всичко е лошо, Бо. Коулмън не е от онези, дето ще ти създадат фалшиви улики, или ще тръгнат да заплашват стратънци с доживотни присъди; нито пък ще седне да тероризира жена ти. Но…

— Какво искаш да кажеш — да тероризира жена ми? — прекъснах го разтревожено. — Как така ще намесва Надин в цялата история? Тя нищо никога не е направила, освен дето е похарчила куп пари. — Самата мисъл, че могат да намесят и Надин, окончателно скапа духа ми.

А Бо възприе тон, с какъвто психиатър говори на пациент, застанал на ръба на покрива на десететажна сграда:

— Добре, добре, успокой се, Бо. Точно Коулмън не е от тоя тип хора. Просто исках да кажа, че са известни случаи, в които агент е подюрвал съпругата, само за да упражни натиск върху мъжа й. Това обаче не се отнася за теб, тъй като Надин не участва в бизнеса ти, нали така?

— Естествено, че не участва! — отговорих съвсем убедено, но после прерових паметта си да се уверя, че казаното току-що от мен е било истината. Стигнах до тъжния извод, че не е. — Е, направил съм навремето две-три сделки от нейно име, но нищо лошо. Бих казал, че отговорността й е горе-долу нулева. Но никога не бих допуснал нещата да стигнат дотам, Бо. Предпочитам да се призная за виновен и да ме опандизят за двайсет години, отколкото да привлекат под отговорност жена ми.

Бо кимна бавно и отговори:

— Както би сторил всеки мъж на място. Но мисълта ми е, че това и те го знаят и могат да го приемат като твоя слабост. Но пак изпреварваме събитията. Разследването е все още в начален стадий, засега по-скоро замятане на въдиците, отколкото каквото и да било друго. Ако имаш късмет, Коулмън ще налети на нещо друго… на съвсем друго дело… и ще загуби интереса си към теб. Просто бъди внимателен, Бо, и всичко може да ти се размине.

— Обещавам ти да внимавам — кимнах.

— Добре. Барсини всеки момент ще дойде, така че дай да ти припомня правилата. Първо, не отваряй дума за твоя случай. Днешната среща не е с такава цел. Просто сме стари приятели, събрали се да си похортуват. Никакви приказки за разследвания и тем подобни. Започни с разработването на случайно приятелство с него. Не забравяй: нашата цел не е този човек да ти предава сведения, каквито не би трябвало да ти предава. — И поклати глава, за да наблегне на думите си. — Истината е, че ако Коулмън го е ухапала щръклицата да те разследва, Барсини не може да стори кой знае колко за теб. Но ако Коулмън няма нито една улика против теб, а просто се прави на пич, единствено тогава Барсини ще може да му каже: „Слушай, аз тоя тип го познавам и никак не е лош, що не го оставиш на мира?“ Запомни, Бо: последното нещо, в което ти трябва да те обвинят, е, че си се опитвал да корумпираш агент на ФБР. За такова нещо ще те тикнат зад решетките за сума ти време. — После Бо вдигна вежди и добави: — От обратната страна на медала обаче съществува определен вид информация, която можем да получим от Барсини. Защото на Коулмън може да му потрябва ти да научиш някои работи и ще може да ти ги предаде чрез Барсини. Откъде да знам? Пък може и наистина да се сприятелиш с Барсини. Той никак не е лош човек. Вярно, че е лудо копеле, ама кой от нас не е луд, нали така?

Кимнах в знак на съгласие.

— Не обичам да съдя хората, Бо. Мразя хора, които съдят останалите. За мен те са най-калпавите, не мислиш ли?

— Правилно. Така и очаквах да разсъждаваш — подсмихна се доволно Бо. — Но и ти ми вярвай, когато ти разправям, че Барсини не ти е типичен представител на ФБР. Навремето е бил „тюлен“^[4] — или войскови разузнавач към морската пехота, не си спомням точно кое. Но има едно нещо за него, което трябва да знаеш — и той адски си пада по гмуркането, така че поне това ви свързва. Що не го поканиш някой път на яхтата си, особено ако цялата тая история с Коулмън се окаже някаква дреболия? Никога не е зле човек да си има човек във ФБР.

Усмихнах се на Бо, но се въздържах от импулса си да скоча през масата и да го млясна по устата. Бо беше истински боец — направо безценен актив. И колко му плащах аз — чрез „Стратън“ и от личния си джоб? Повече от половин милион годишно, че и отгоре. Но си заслужаваше всеки цент.

— А тоя човек какво знае за мен? Известно ли му е, че срещу мен върви разследване?

— Абсолютно не — поклати глава Бо. — Много малко съм му разказал за теб. Само, че си ми добър клиент и добър приятел. Което си е вярно. Именно затова съм тук тази вечер, Бо — заради приятелството ни.

Влязъл в крачка, аз му отвърнах:

— И не си мисли, че не оценявам жеста ти, Бо. Няма да забравя…

— Ето го — прекъсна ме Бо. Посочи към витрината и към четирийсетгодишния мъж, влизащ в ресторанта — метър и осемдесет и три, сто килограма, ниска канадска ливадка, остри хубави черти, пронизващи кафяви очи и невероятно квадратна челюст — общо взето, сякаш беше слязъл от плакат за набиране на доброволци към някоя полувоенна групировка на крайната десница.

— Големия Бо — възкликна най-нямащият вид на агент на ФБР човек в света. — Мо-о-о-й човек! Какво правиш, бе, пич, и как успя да намериш тоя шибан ресторант? Ей, Богу, Бо, в махала като тая направо мога да потренирам стрелба по бягащи мишени! — Килна глава настрани и вдигна вежди, сякаш за да подчертае логиката на изказването си. — Ама, чакай, защо трябва да ме е еня? На мен ми е разрешено да стрелям само по банкови обирджии, нали? — Тая, последната луда забележка бе прицелена в мен заедно с топла усмивка, към която специален агент Барсини впоследствие добави: — Значи ти си Джордан, така ли? Приятно ми е да се запознаем, приятелю! Бо ми разправяше, че имаш страхотна лодка — кораб било по-скоро, рече — и че си обичал да се гмуркаш. Дай лапа! — И ми протегна ръка.

Бързо я поех и с изненада установих, че е близо два пъти по-голяма от моята. След като едва не ми я извади от рамото, най-после я пусна, та можахме да седнем.

Щях да продължа по темата гмуркане, обаче не ми беше дадена възможност. Специален агент Ненормалов пое по негова си тангента.

— Слушай какво ще ти кажа — рече ядно. — Тая махала е истинска шибана помийна яма. — Поклати отвратено глава, облегна се назад и кръстоса крака, при което лъсна окаченият на кръста му огромен револвер.

— Ами в това отношение нямаме разногласия, Бо — рече Бо на Барсини. — Знаеш ли колко души съм задържал едно време, докато работех тук? Няма да ми повярваш, ако ти кажа. И половината бяха все едни и същи шибани копелета! Спомням си, имаше един, голям колкото една шибана горила. Промъкна ми се изотзад с капак от кофа за боклук и ме изтресе отгоре по главата, та почти ми спря тока. После скочи на ортака ми и направо го просна в несвяст.

— И какво стана? — вдигнах вежди. — Хвана ли го?

— Ха, че как няма да го хвана — отвърна Бо едва ли не обидено. — Той мен не ме нокаутира, а само ме позамая. Още докато нападаше партньора ми, аз вече бях дошъл на себе си, отнех му капака и го помлатих по главата в продължение на няколко минути. Той обаче имаше свръхдебела чутура, като шибан кокосов орех. — Бо сви рамене, после постави точка на разказа си: — Оцеля.

— Ебаси и срамът — рече федералният агент. — Прекалено мекушав си, Бо. Аз да бях, щях да му откъсна трахеята на копелето и да му я набутам в устата. Знаеш ли, че има начин да направиш това, без капка кръв да ти падне по ръцете? Цялата техника опира до чупката в китката. И се получава един звук като от тапа — при което федералният агент прилепи език към небцето си, сви бузи, а после ги отпусна — ПЛЬОК!

Точно в този момент до масата дойде, за да се запознае с агент Барсини, собственикът на ресторанта Франк Пелегрино, известен и с прякора „Франки Няма“, понеже все така отговаряше на желаещите да бъдат настанени на маса. Така се беше изтупал, с такъв финес, току-що изгладен, че можех да се обзаложа, че в момента излиза от химическо чистене. Носеше тъмносин костюм с жилетка на тънки сиви райета. От лявото горно джобче надничаше перфектна, безгрешна, брилянтна бяла кърпичка, по начин постижим единствено за мъж от рода на Франки. Имаше вид на заможен шейсетгодишен мъж, втален красавец, притежаващ уникалната дарба да накара всеки един посетител в „Рао“ да се чувства, сякаш му гостува в собствения му дом.

— Значи ти си Джим Барсини — рече с топлота Франк Пелегрино и протегна ръка. — Бо много пъти ми е разправял за теб. Добре дошъл в „Рао“, Джим.

В този миг Барсини рипна от стола и започна да вади ръката на Франк от рамото му. Наблюдавах в захлас как идеално вчесаната сива коса на Франк стоеше неподвижна, докато останалата част от тялото му се тресеше като парцалена кукла.

— За Бога, Бо — рече Франк на истинския Бо, — тоя твой приятел се ръкува като мечка-гризли! Напомня ми на… — и Франк Пелегрино подхвана един от многото си разкази за хора с много къси вратове.

Мигновено изключих; усмихвах се от време на време, но мислех съсредоточено върху основната си задача за момента, а именно: какво мога да направя, кажа или — ако се наложи — дам на специален агент Барсини, че да го прилъжа да каже на специален агент Коулмън да ме остави на мира? Най-лесно, естествено, щеше да е да подкупя Барсини. Като го гледах, нямаше вид на някой с кой знае какви морални устои. Макар че, изживявайки се като войник-наемник, можеше да се окаже и неподкупен; вземането на пари от алчност да противоречи на воинското му чувство за чест. Колко ли получава един агент на ФБР? — запитах се. Петдесет хиляди годишно? Колко пъти можеш да се гмурнеш с акваланг за тия пари? Доста малко. При това има гмуркания и гмуркания. А пък аз съм готов извънредно добре да си платя, но да си имам ангел-пазител във ФБР, нали?

И докато сме на въпроса, колко всъщност бих платил на агент Коулмън да ми загуби номера завинаги? Милион? По всяко време. Два милиона? Че колко му е! Два милиона са дребна пара пред опасността от федерално съдебно дело и вероятността да те постигне финансова разруха!

Ама аз на кого ги разправях тия? Всички тези мисли са врели-некипели. Всъщност заведения от рода на „Рао“ ти припомнят единствено, че не можеш да имаш дългосрочно доверие на нито едно правителство. Та нали мафиотите само преди три-четири десетилетия са вършели каквото си поискат: подкупвали са полицията; подкупвали са политиците; подкупвали са съдиите; ей Богу, дори учителките са подкупвали! После обаче се появява кланът Кенеди — самите те от ирландската мафия, — която възприема италианската за конкурентна. Така че се отмятат от всички уговорки — от всичкото онова „танто за танто“ — и… останалото е история.

— … та така уреди той въпроса навремето — приключи най-сетне лакърдията си Франки Няма. — Но той всъщност не отвлече майстор-готвача, а само го държа известно време за заложник.

При тези думи всички, включително и аз, избухнахме в истеричен смях — нищо, че бях изтървал деветдесет на сто от разказа. Но в „Рао“ и това можеше да си го позволиш. Нали щеше пак да слушаш шепата истории за не знам кой си път.