Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (22)

Глава 21
Форма пред съдържание

Януари 1994 г.

 

В седмиците след провала на паркинга се изясни, че охранителните камери на шопинг-центъра не са уловили ясно номера на колата на Дани. Но според Тод от полицията му предлагали сделка, стига да им кажел кой е шофирал ролс-ройса. Тод, разбира се, им казал да ядат лайна и да се задавят, но имах слабото подозрение, че леко преувеличава — че полага основите за парично изнудване. Както и да е, аз му обещах да се погрижа за всичко, а той се съгласи в замяна на това да остави Дани жив.

Та остатъкът от 1993 година мина безпрепятствено — в смисъл, че представлението „Животът на богатите и дисфункционалните“ продължи с пълна пара и завърши триумфално с публичното предлагане на акциите на „Стив Мадън Шуз“. Цената им се закрепи леко над осем долара, което означава, че покрай мишите ми дупки, временно преотстъпените единици и комисионните върху акциите, продадени по собствената ни фирмена сметка, бях трупнал малко над двайсет милиона долара.

За Коледа и Нова година направихме двуседмична ваканция из Карибско море на борда на яхтата „Надин“. С Графинята щуряхме като някакви рокзвезди и успях да заспя в почти всички петзвездни ресторанти между Сейнт Бартолъмю и Сейнт Мартин. Освен това успях да се наръгам с харпуна си, докато се гмурках нафрашкан с куалуди, но раната се оказа повърхностна, та с изключение на това, пътуването ми мина почти без произшествия.

Но ваканцията свърши и дойде време пак да се захвана с работа. Беше вторник през първата седмица на януари и се намирах в кабинета на Айра Лий Соркин — белокосия перчемлия, изпълняващ ролята на главен външен юрисконсулт на „Стратън Оукмънт“. Както всички други видни юристи с бели якички, и Айк бе направил навремето известен трудов стаж, работейки за лошите — или за добрите, в зависимост от гледната точка, — което ще рече, че бе работил за агенция, регулираща фондовите борси. В конкретния случай беше бивш началник-отдел в нюйоркската регионална служба на Комисията за ценни книжа и борси, СЕК.

В момента той се беше изтегнал на прословутия си тапициран в черна кожа трон, обърнал бе длани към тавана и казваше:

— Точно сега трябва да скачаш от радост, Джордан! Преди две години СЕК заведе срещу теб иск за двайсет и два милиона долара и искаше да ти закрие фирмата; сега вече са готови да се споразумеят да им платиш само три милиона и да плеснат леко фирмата през ръчичката. Пълна победа. Само това мога да кажа.

Отвърнах на моя печен юрист със служебна усмивка, макар вътрешно да изпитвах противоречиво чувство. Новината беше прекалено голяма за първи работен ден след коледна ваканция. В смисъл, от какъв зор трябва да бързам да се споразумявам, след като СЕК не бяха намерили и една сериозна улика срещу мен? Бяха завели иска преди повече от две години, като ме обвиняваха в манипулиране на цени на акциите и прилагане на силови тактики при продажбата им. Но не намериха почти нищо в потвърждение на тези свои твърдения, особено що се отнасяше до манипулирането на акциите — по-сериозното от двете обвинения.

Комисията призова четиринайсет стратънци, дванайсет от които бяха положили дясната си ръка върху куп библии и после бяха изсипали куп лъжи. Само двама стратънци се бяха паникьосали и бяха казали самата истина — тоест, че са използвали силови тактики и прочее. А за благодарност, че са били честни и откровени, Комисията ги бе изхвърлила от борсовия занаят. (Нали всъщност си бяха признали под клетва, че са нарушили закона.) А каква бе ужасната съдба на дванайсетимата излъгали? О, каква поетична справедливост! Всеки един от тях се измъкна без нито една драскотина и досега си работеха в „Стратън Оукмънт“ — звъняха усмихнати по телефоните и вадеха очите на клиентите си.

Но въпреки чудната поредица мои успехи при отбиването на тъпаците, Айра Лий Соркин — самият той бивш тъпак — и сега ми препоръчваше да постигна споразумение и да оставя цялата работа зад гърба си. Аз обаче не успявах да се помиря с логиката му, тъй като „да оставя всичко зад гърба си“ не означаваше просто да си платя глобата от три милиона долара и да обещая в бъдеще да не нарушавам правилата на борсата, а означаваше освен това да бъда отстранен за цял живот от борсовата индустрия и да напусна завинаги „Стратън Оукмънт“ — плюс, сигурен бях, куп допълнителни условия в смисъл, че ако по някакъв начин се гътна, а после съумея пак да възкръсна, забраната ще продължи да е в сила.

Тъкмо се канех да му кажа какво точно мисля, когато Великият Соркин не устоя на мълчанието:

— Казано на прост език, Джордан, ние двамата с теб се оказахме прекрасен екип и успяхме да победим СЕК на играта, която те самите са измислили. — И кимна в потвърждение на собствената си мъдрост. — Направо ги изтощихме, копелетата. Ти трите милиона ще си ги спечелиш отново за по-малко от три месеца, а ще можеш и от данъците си да ги отчислиш. Така че време е да се завърнеш към живота. Време е да се запътиш към залеза и да се радваш на жена си и дъщеря си. — На това място Великият Соркин се ухили широко и кимна още няколко пъти.

Усмихнах му се необвързващо.

— Адвокатите на Дани и Кени в течение ли са?

А той ми хвърли заговорническа усмивка:

— Всичко това ти го казвам под секрет, Джордан; никой от останалите адвокати и хабер си няма. От правна гледна точка аз, разбира се, представлявам „Стратън“ и оставам верен на фирмата. Но точно в този момент ти си фирмата, така че съм ти верен на теб. Пък и като имах предвид обстоятелствата около предложението, реших, че може да поискаш да го обмислиш известно време. Но имаме само няколко дни за тази цел, приятелю — най-много една седмица.

Когато първоначално заведоха иска, всеки от нас си ангажира отделен адвокат, за да избегнем евентуален конфликт на интересите ни. Навремето ми се стори, че само харчим куп излишни пари, но сега се зарадвах, че бяхме постъпили именно така. Свих рамене и казах:

— Сигурен съм, че офертата им няма скоро да изгуби валидност, Айк. Както ти сам каза, ние ги изтощихме. Мен ако ме питаш, надали е останал и един човек в Комисията, който да е запознат с моя случай. — Прищя ми се и да му обясня откъде съм толкова сигурен (микрофончето за подслушване в заседателната зала), но реших да се въздържа.

Айк Мозъка вдигна ръце и забели очи:

— На подарен кон зъбите се не гледат, не знаеш ли? През последните шест месеца текучеството в нюйоркската служба на СЕК е голямо и духът им е страшно паднал. Но това е просто някакво съвпадение и няма да трае вечно. Това, което ще ти кажа, Джордан, ти го казвам като твой приятел, а не като твой адвокат. По-добре се споразумей по това дело веднъж завинаги, преди да се е явил нов екип от следователи, които да се заемат наново с него. Рано или късно някой все ще открие нещо и тогава не се знае докъде ще стигнат нещата.

Кимнах и му рекох:

— Много мъдро си решил това засега да си остане между нас. Ако нещо се дочуе преди да съм държал реч пред войската, може да се паникьосат. Но честно ти говоря, Айк, мисълта за доживотна забрана никак не ми се харесва. Разбираш ли какво значи — да не мога повече да пристъпя в борсовата зала! Нямам думи дори да ти опиша какво означава това. Че на мен борсовата зала ми е кръвната система, така да се каже. Моята нормалност, но и моята лудост. Нещо като доброто, лошото и грозното, събрано накуп. Но не аз съм истинският проблем, а Кени. Как да го убедя да приеме една доживотна забрана, когато Дани остава? Кени ме слуша поначало, но не съм сигурен как ще реагира, ако му кажа да се оттегли, докато Дани остава. Кени печели по десет милиона годишно; може да не е най-острият инструмент в бараката, но е достатъчно умен, за да разбере, че повече никога през живота си няма да изкарва толкова пари.

— Ами тогава остави Кени и накарай Дани да поеме забраната. На Комисията надали й пука кой точно остава и кой се маха, стига единият от двамата да си ти. Ще са на върха на щастието, ако могат да разпратят до медиите едно тлъсто готино съобщение, че Вълка от Уолстрийт вече го няма, и ще се успокоят. По-лесно ли ще ти е да накараш Дани да напусне?

— Това изобщо не съществува като вариант, Айк. Кени е един шибан глупак. Не ме разбирай погрешно. Аз си го обичам и прочее, но това не променя факта, че той не е способен да управлява фирмата. Та кажи ми какво ще стане по-нататък, ако решим да отидем на споразумение.

Айк помълча, докато събра мислите си, после рече:

— Приемаме, че ще успееш да убедиш Кени, след това и двамата продавате дяловете си на Дани и подписвате съдебни решения, с които ви се забранява окончателно да се занимавате с брокерска дейност. Парите за глобите ви ще дойдат директно от фирмата и няма изобщо да ви се наложи да се бръкнете в джоба. Ще поискат във фирмата да дойде външен одитор да прегледа състоянието й и да направи препоръки. Но това не е никакъв проблем, мога се справя и сам с помощта на твоя отдел „Нормативно съответствие“. И това е всичко, приятелю. Просто и ясно.

След което Айк добави:

— Мисля обаче, че гласуваш прекалено голямо доверие на Дани. Той наистина е далеч по-умен от Кени, но половината време е надрусан. Знам, че и ти обичаш да купонясваш, но в работно време винаги си във форма. Пък дали за добро, или за лошо, на света има само един Джордан Белфърт. И това е известно и на Комисията — най-вече на Марти Капърбърг, който в момента ръководи нюйоркската й служба. И точно затова иска да те премахне. Може да ненавижда всичко онова, което олицетворяваш, но това не му пречи да уважава онова, което си постигнал. Слушай да ти разкажа една смешна история. Преди два-три месеца отивам на една конференция на хора от СЕК във Флорида и слушам как Ричард Уокър — човекът номер две в Комисията във Вашингтон в момента — разправя, че за да се справят с някой от рода на Джордан Белфърт, им трябвали съвсем нови закони за ценни книжа. Публиката доста се посмя, а той изобщо не го каза в някакъв обиден смисъл, нали ме разбираш?

— Да, бе, Айк — забелих очи, — направо се гордея с това, честна дума! Що не вземеш да се обадиш на майка ми и да й кажеш какво е рекъл Ричард Уокър? Сигурен съм, че ще изпадне във възторг, като научи какъв респект внушава синът й на полицая номер едно по ценните книжа в държавата. Колкото и да не ти се вярва, Айк, едно време, не много отдавна, и аз бях добро еврейско момченце от добро еврейско семейство. Най-сериозно ти говоря — аз бях детето, което почистваше снега пред къщите на хората, за да изкара някой долар. Трудно ми е да си представя, че само допреди по-малко от пет години можех да вляза в някой ресторант, без хората да ме оглеждат любопитно. — И заклатих невярващо глава: — Исусе Христе! Кажи ми как цялата тая шибана работа стана тъй неуправляема? Нима това имах предвид, когато създадох „Стратън“! Кълна се в Бога, Айк!

— И с тези думи станах от стола и се втренчих през стъклената стена в Емпайър Стейт Билдинг. Та толкова ли отдавна беше денят, в който пристигнах като стажант-брокер на Уолстрийт? Бях дошъл с експресен автобус — експресен автобус! — и в джоба ми бяха останали само седем долара. Седем шибани долара! И още помнех как гледах всичките онези хора и се чудех дали и на тях им е така крив светът, защото им се е наложило да дойдат с автобус в Ню Йорк да изкарват прехраната си. И си спомних как ми домъчня за по-възрастните — че им се налага да седят на онези твърди пластмасови седалки и да дишат пушека от дизеловия двигател. Спомних си, че се заклех в никакъв случай да не свършвам като тях, а да намеря начин да забогатея, та да мога сам да определям условията, при които живея.

Спомних си как слязох от автобуса и зяпнах всичките му там небостъргачи и изпитах ужас от самата мощ на града, макар да бях израснал само на няколко километра от Манхатън.

Извърнах се към Айк и с пълен с носталгия глас му рекох:

— Знаеш ли, Айк, никога не съм искал нещата да свършат по този начин. Честна дума ти давам: основах „Стратън“ с най-добри намерения. Знам, че това вече е без всякакво значение, но все пак… преди пет години си беше точно така. — Пак поклатих глава и казах: — Май пътят до ада наистина е постлан с добри намерения, както разправят. Ще ти кажа нещо смешно обаче: помниш ли първата ми жена Дениз?

Айк кимна:

— И тя, като Надин, беше мила и красива дама.

— Да. Беше мила и красива и все още е. В началото, когато почнах да създавам „Стратън“, тя си имаше един лаф: „Джордан, не можеш ли да си намериш нормална работа, за която да ти плащат един милион долара годишно?“ Навремето ме разсмиваше, но сега почвам да разбирам какво е имала предвид. „Стратън“ е като някакъв култ, Айк; там е истинската власт. Всички ония младежи разчитат и за най-малкото нещо на мен. И точно това влудяваше Дениз. Че едва ли не ме превръщаха в свое божество и в нещо, което аз не съм. Сега го осъзнавам, но тогава никак не ми беше ясно. Властта ме опияняваше. Нямах сили да се откажа от нея. Както и да е, открай време съм се зарекъл, че ако настъпи такъв момент, ще се самонанижа на меча си и ще се пожертвам в името на войската си. — Свих рамене и пуснах неуверена усмивка. — Разбира се, винаги съм си давал и сметката, че в тая идея има нещо прекалено романтично, но това не променя факта, че винаги така съм си представял нещата. Така че, ако сега хвърля кърпата, взема си парите и побягна, това значи да ги прецакам всичките до един, да оставя брокерите си безпомощни. Защото онова, което говориш — да се съглася на доживотна забрана и да се отдалеча по посока на залеза с жена си и детето си, — много лесно ще го направя. Бог знае, че имам достатъчно пари десет живота да изкарам. Но ще прееба всички ония млади хора. А съм се заклел пред всеки един от тях, че ще се боря до последен дъх. Та как си представяш, че сега ще подвия опашка и ще изчезна от града, само защото Комисията ми е предложила изход? Аз съм капитанът на кораба, Айк, а капитанът последен го напуска, нали така?

— Изобщо не е така — наблегна Айк и поклати глава. — Искът на СЕК изобщо не може да се сравни с морска авантюра. По най-простата причина, че приемайки забраната, ти гарантираш оцеляването на „Стратън“. Колкото и ефективно да сме пречили на разследванията на Комисията досега, не можем вечно да отлагаме. Делото е насрочено за гледане след по-малко от шест месеца и силно се съмнявам, че ще намериш жури от равни на теб хора, които да симпатизират на каузата ти. Залагаш на карта хиляди работни места, а по този начин — и бъдещето на безброй семейства, чието финансово съществуване зависи от „Стратън“. А ако приемеш забраната, осигуряваш бъдещето както на всички тях, така и на себе си.

Спрях за миг да преценя мъдрото изказване на Айк, което обаче беше само отчасти вярно. Офертата на СЕК всъщност почти никак не ме изненада. Още Ал Ейбръмс я беше предрекъл на една от безбройните ни закуски в „Севил Дайнър“, когато ми каза: „Ако правилно си изиграеш ръката, ще изтощиш Комисията до един момент, в който никой от служителите й няма да си има и хабер от делото срещу теб. Текучеството на кадри там е главозамайващо, особено ако се захванат с разследване, което не върви. Но не забравяй — добави, — че дори и да се споразумееш с тях, това не означава, че всичко е приключило. Нищо не им пречи още на следващия ден след споразумението да ти натресат нов иск. Така че трябва да се сдобиеш с документ от тях, в който да е казано, че исковете им са изчерпани. Но дори и това не изключва неприятности от други източници, като например, Националната асоциация на търговците с ценни книжа НАСД… отделните щатски власти… да не говорим — Боже опази — за федералната прокуратура и ФБР… макар че най-вероятно, ако ги е интересувало нещо около теб, те вече ще са се включили в гонитбата.“

Та въоръжен с тази придобита от Ал Ейбръмс мъдрост, сега запитах Айк:

— Кое ни гарантира, че СЕК няма незабавно да ни натресе нов иск?

— Споразумението ще съдържа необходимата клауза — отвърна Айк. — То ще се отнася до всички твои действия до момента. Но не забравяй, ако Дани прекрачи някой ден границата, нищо няма да ги спре да заведат ново дело.

Кимнах бавно, но все още не бях убеден:

— А какво ще правим с НАСД… отделните щатски власти… да не говорим — Боже опази — за федералната прокуратура и ФБР?

Великият Соркин се облегна на трона си, пак кръстоса ръце и рече:

— По отношение на всички тях няма никакви гаранции. Не ща да те заблуждавам. Нямаше да е лошо и в това отношение да получиш нещо писмено, но тия работи не стават така. Но мен ако ме питаш обаче, шансовете друга регулираща агенция да се заеме със случая са минимални. Не забравяй, че никой регулатор не иска да се заема с обречени дела. Подобни дела са кариероубийци. Нали видя какво стана с всички юристи, които СЕК натовари с иска срещу „Стратън“: до един напуснаха с наведени глави и съм сигурен, че нито един от тях не е получил щедро предложение за работа от частния сектор. Повечето юристи постъпват в Комисията, единствено за да наберат опит и да си подплатят автобиографията. А щом си завоюват име, прехвърлят се в частния сектор, където наистина могат да печелят добри пари. Казаното дотук обаче не важи за федералната прокуратура. За разлика от СЕК, те ще успеят да напреднат доста повече в едно разследване срещу „Стратън“. Започнат ли да летят призовки по криминални дела, започват да се случват странни работи. Всички онези брокери, които СЕК призова и които тъй достойно те защитаваха… сигурно щяха да избягат от кораба, ако призовките им бяха от голямо жури^[1]. Но, от друга страна, не смятам, че федералната прокуратура се интересува от твоя случай. Седалището на „Стратън“ е на Лонг Айлънд, който се пада в Източния район, а там не се занимават особено много с дела с ценни книжа, за разлика от Южния район, в който попада и Манхатън. Така че имам пълното основание да смятам, приятелю, че ако съвсем наскоро постигнеш споразумение и се махнеш, те очаква безоблачен и дълъг живот.

Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно.

— Тъй да бъде — рекох. — Време е да сключим тържествен мир. А какво ще стане, ако се приближа до борсовата зала? Ще цъфне ли ФБР на прага ми да ме арестува за нарушаване на съдебна заповед?

— Не, не — размаха длан Айк. — Струва ми се, че обръщаш прекалено много внимание на тази страна на нещата. Чисто теоретично погледнато, ти можеш да имаш свой кабинет на същия етаж, в същата сграда, в която се помещава „Стратън“. Дори можеш да киснеш по цял ден в коридора с Дани и да изказваш мнение и за най-дребния му ход. Ни най-малко не те насърчавам да го сториш, но няма да е закононарушение. Но не можеш да принудиш Дани да те слуша, нито да прекараш половината си работен ден в борсовата зала. Няма обаче нищо лошо в това от време на време да наминаваш да ги видиш.

Точно такъв отговор не бях очаквал. Ама наистина ли щеше да е толкова просто? Дори да приемех забраната от СЕК, пак ли щях да мога да участвам до такава степен в дейността на фирмата? Ами ако това е възможно и ако успея да го доведа някак си до знанието на всички Стратънци, тогава те няма да останат с чувството, че ги изоставям! Усетил близостта на дневна светлина, попитах:

— И за колко ще мога да продам на Дани своя дял?

— За колкото си поискаш — отвърна Айк Мозъка, явно без да си дава сметка за мисълта, която се зараждаше в пъкления ми мозък. — Въпрос на уговорка между теб и Дани. Комисията това никак не я вълнува.

Хм-м-м! Изключително интересно, рекох си, докато в ума ми набъбваше праведното число двеста милиона.

— Е, смятам, че няма да ми е трудно да се спазаря с Дани. Винаги проявява здрав разум, когато става дума за пари. Виж, от кабинет на етажа на „Стратън“ май ще се откажа. Но мога да се нанеса през няколко сгради. К’во шъ кайш, Айк?

— Звучи ми добре — отвърна Айк Мозъка.

Усмихнах се на прекрасния ми юрисконсулт и реших да се пробвам докрай:

— Имам само още един въпрос, макар да ми се струва, че предварително знам отговора му. След като ме изгонят от бизнеса с ценни книжа, аз теоретично се превръщам в най-обикновен инвеститор. Имам предвид, че не съществува забрана да инвестирам за своя собствена сметка, нито пък да придобивам от публични предлагания акции в акционерни дружества, нали така?

— Точно така! — ухили се Айк. — Можеш да купуваш акции, да продаваш акции, да притежаваш дялове в акционерни дружества, каквото ти душа поиска. Единствено не можеш да управляваш брокерска фирма.

— А това ще рече, че ще мога и да закупувам и нови емисии от „Стратън“, нали така? Имам предвид, че след като вече не съм регистриран брокер, това ограничение отпада, не съм ли прав? — И отправих негласна молитва към Всевишния.

— Колкото и да не ти се вярва, отговорът е „да“ — отвърна Айк Мозъка. — Можеш да купиш всички акции от нови емисии на „Стратън“, които ти предложи Дани. Просто и ясно.

Хм-м-м! От тая работа май може да излезе нещо! На практика ще стана своя собствена миша дупка не само по отношение на „Стратън“, но и по отношение на „Билтмор“ и „Монро Паркър“!

— Добре, Айк. Смятам, че ще успея да убедя Кени да приеме една доживотна забрана. Той от сума ти време ме врънка да вкарам приятеля му Виктор в брокерския бизнес, така че ако кандисам, въпросът ще е уреден. От теб искам единствено да си траеш още няколко дни. Излезе ли и думичка по въпроса, всичко, което сме се договорили, отпада.

Великият Соркин отново сви яките си рамене, обърна длани към тавана и ми намигна. Всякакви думи бяха излишни.

 

 

Фактът, че израснах в Куинс, ми беше осигурил несъмненото удоволствие да мина поне двайсет хиляди пъти по магистралата „Лонг Айлънд“, а по някаква необяснима причина проклетото шосе все беше в строеж. А отсечката, по която минаваше лимузината ми в момента — там, където източната част на Куинс среща западната част на Лонг Айлънд, — си беше в строеж, откакто бях станал на пет години, и по нищо не личеше, че някога ще я завършат. Някоя фирма си беше уредила някакъв вечен договор за строеж и хората й или бяха най-некомпетентните пътищари (точно така си се наричат завършилите ПГС помежду си) в историята на вселената, или най-хитрите бизнесмени, раждани някога на майката-Земя.

Какъвто и да беше случаят, това, че се намирах на по-малко от три морски мили разстояние от „Стратън Оукмънт“, нямаше никакво значение за часа на пристигането ми. Затова се облегнах удобно на задната седалка и се заех с обичайното си занимание: съсредоточих се върху чудодейното плешиво теме на Джордж и се оставих да ме успокои. Какво ли ще прави Джордж, ако остане без работа? Но Джордж ще е само един от многото пострадали, ако осера нещата. Наложи ли ми се да огранича разходите си поради слабо ръководство на „Стратън“ от страна на Дани, това ще се отрази на цялата менажерия.

А какво ще стане със стратънци? Боже мой, ще им се наложи да ограничат начина си на живот по най-драматичен начин, ако не искат да ги застигне моментален финансов крах. Ще им се наложи да заживеят като останалия свят, където парите всъщност имат някакво значение и не можеш просто така да отидеш и да си купиш каквото то скимне, само защото ти е скимнало. Тази мисъл вече беше непоносима!

От моя лична гледна точка най-разумното ще е да се махна от всичко това — на чисто. Точно така: един разумен човек не би продал фирмата на Дани на някаква прекомерна цена… нито пък би наел офис на отсрещната страна на улицата… нито би ръководил делата й иззад кулисите. Защото в такъв случай Вълка от Уолстрийт ще постъпи като Мечо Пух, дето най-сетне си изпаща от постоянното завиране на главата си в делвата с меда. Виж какво стана с Дениз и Надин: изневерих десетки пъти на Дениз, докато… Да му еба майката! Що се мъча с такива мисли?

Както и да е, ако се махна, няма да съществува рискът да загубя онова, което имам в момента. Няма и да съм длъжен да давам съвети или напътствия, нито пък да се приближавам до борсовата зала, за да насърчавам войската. Няма да провеждам тайни срещи с Дани, нито със собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркър“. Просто ще изчезна заедно с Надин и Чандлър по посока на залеза така, както ме съветва Айк.

Но как ще вървя из Лонг Айлънд, след като съм дезертирал от кораба и съм оставил всички на произвола на съдбата? Да не говорим, че според уговорката ми с Кени трябва аз да осигуря на Виктор Уонг първоначалното финансиране при отварянето на „Дюк Сикюритийз“. А щом Виктор осъзнае, че аз не съм вече зад „Стратън“, ще се извърне светкавично против Дани.

Така че единственият начин да предотвратя всичко това налага да дам на всички да разберат, че аз все още играя определена роля в „Стратън“ и че всяка атака срещу Дани е равносилна на атака срещу самия мен. По този начин всички ще останат лоялни — освен Виктор, естествено, с когото ще се справя както и когато аз намеря за добре, но далеч преди той да има готовност да води война. Докато „Билтмор“ и „Монро Паркър“ са лоялни, а Дани държи главата на раменете си и не разперва криле преди да му е дошло времето, няма да има проблем с овладяването на Покварения китаец.

Дани да разпери криле — и това е променлива, която не трябва да се изпуска изпод внимание. Защото той неминуемо ще пожелае да ръководи нещата според собствените си инстинкти. Ще се обиди, ако държа юздите по-дълго, отколкото трябва. Може би няма да е лошо да се договорим устно за някакъв преходен срок — шест до девет месеца например, — през който да следва безпрекословно разпорежданията ми. После полека-лека ще му преотстъпя ръководната роля.

Същото се отнася и до „Билтмор“ и „Монро Паркър“. И те ще са на мое разпореждане, но само за кратък период от време; после ще ги пусна на свобода. Тяхната лоялност всъщност е тъй силна, че сигурно ще продължат да ми носят куп пари, без дори да си мръдна пръста. Поне с Алън съм сигурен, че ще стане така; лоялността му е несъмнена — плод на отколешно приятелство. А съдружникът му Брайън държи само четирийсет и девет процента в „Монро Паркър“ — предварително условие, което поставих, когато им осигурих първоначалното финансиране. Така че там Алън командва положението. А в „Билтмор“ ключовият процент се държи от Елиът, който макар да не ми е толкова верен, колкото Алън, си остава достатъчно лоялен.

Да не говорим, че „Стратън“ всъщност представлява само един аспект от множеството ми финансови владения. Към него следва да добавим „Стив Мадън Шуз“; „Роланд Франкс“ и „Сорел“; както и десетина други компании, в които притежавам дялове и на които предстои да направят първично публично предлагане. Е, от друга страна, положението в „Долар Тайм“ продължава да е катастрофално, но най-лошото мина.

И след като стигнах до необходимите ми решения, казах на Джордж:

— Що не слезеш от магистралата и не хванеш някоя местна улица. Трябва да се добера до офиса.

Немият кимна два пъти. Явно мразеше и червата ми.

Направих се, че не забелязвам дързостта му и рекох:

— А след като ме оставиш, не ходи никъде. Днес смятам да обядвам в „Тенджин“. Окей?

Немият пак кимна, без да промълви и една дума.

На ти сега! Шибаният идиот и една дума не ще да ми каже, а аз съм седнал да се притеснявам как ще живее без „Стратън“. Възможно ли е напълно да се заблуждавам? Ами ако се окаже, че нищичко не дължа на хилядите хора, чието съществуване зависи от „Стратън“? Ами ако всички се обърнат за една нюйоркска секунда и ми скочат… и ми кажат да вървя да си го начукам… след като осъзнаят, че вече не съм им полезен? Въпроси… Въпроси… Въпроси…

Но най-смешното е, че при всички тези вътрешни терзания бях пропуснал нещо много важно. След като нямаше да ми се налага да внимавам да не ходя надрусан в борсовата зала, значи щях да мога да си гълтам куалуди на воля — от сутрин до вечер. Без да го съзнавам, подготвях сцената за ужасно мрачни времена в най-близко бъдеще. Защото отсега нататък единственото, което щеше да ме задържа, щеше да е здравият ми разум, а той много често ми изневеряваше… особено когато ставаше въпрос за блондинки и за дрога.