Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (2)

Глава 1.
Вълк в овча кожа

Шест години по-рано

 

Безумието се разрази тъй бързо, че през зимата на 1993 година вече имах странното усещане, че съм спечелил главната роля в някои от онези риалити шоута по телевизията, още преди да бяха дошли на мода. Моето шоу се наричаше Животът на богатите и дисфункционалните^[1] и с всеки нов ден сякаш ставах по-дисфункционален от предишния.

Основаната от мен „Стратън Оукмънт“ се бе превърнала в една от най-големите и най-развихрени брокерски фирми в историята на Уолстрийт. А на самата Уолстрийт се носеше мълвата, че имам ненадминато смъртно желание и че със сигурност ще скоча в гроба, преди да съм чукнал трийсетте. Но съзнавах колко невъзможно е това, тъй като току-що бях станал на трийсет и една и си бях съвсем здрав и читав.

Та сега, в сряда сутрин в средата на декември, седях пред контролното табло на двумоторния си хеликоптер „Бел Джет“ на път от хелипорта на Тридесета улица в центъра на Манхатън към имението ми в Олд Бруквил на Лонг Айлънд, с достатъчно дрога в кръвоносната ми система, че да надруса Гватемала.

Току-що бе превалило три след полунощ и се носехме с двеста и двайсет километра в час някъде над западния бряг на залива Литъл Нек на Лонг Айлънд. Сам се впечатлих от способността си да летя по права линия, макар че всичко ми се виждаше двойно. Изведнъж обаче ми се зави свят. Хеликоптерът внезапно се устреми надолу и черните води на залива се втурнаха насреща ми. Усещах сякаш в просъница ужасяващите вибрации на главния ротор и чувах в наушниците паникьосания, обезумял глас на втория пилот:

— Боже Господи, шефе! Дърпай! Дърпай! Ще се разбием! Мамка му!

После отново се издигнахме.

Моят верен и доверен втори пилот, капитан Марк Елиът, беше в бяла униформа и седеше пред собствения си пулт за управление. Но му беше изрично забранено да го докосва, освен когато губех големи суми пари или бях в непосредствена опасност да се разбия в земята. Сега той пилотираше, което вероятно бе най-удачният вариант.

Капитан Марк бе един от онези капитани с квадратни челюсти, които ти вдъхват увереност със самото си присъствие. А квадратни бяха не само челюстите му, а комай и цялото му тяло, което имаше вид на съставено от квадратни части, монтирани една върху друга. Дори черният му мустак представляваше съвършен правоъгълник, прикачен прецизно като подова четка над нетрепващата му горна устна.

Бяхме поели от Манхатън десетина минути преди това, след дълга вторнична вечер, която постепенно излезе извън контрол. Започна се съвсем невинно в „Канастълс“ — моден ресторант на Парк Авеню, където вечерях с неколцина от младите ми борсови агенти. Незнайно как обаче се озовахме в президентския апартамент на хотел „Хелмсли Палас“, където някаква адски скъпа курва на име Венис с чувствени устни и изваяни хълбоци се опита — безуспешно — да ми го вдигне с помощта на свещ. Та ето защо се бях юрнал да наваксам закъснението си (около пет часа и половина, ако трябва да съм точен), което ще рече, че пак бях загазил здравата с преданата ми и обична втора съпруга Надин — добродетелно-амбициозна мъжеукротителка.

Може и да сте виждали Надин по телевизията — онази секси блондинка в рекламите на „Милър Лайт“ по време на срещите по американски футбол в понеделник вечер, дето върви през парка с фризби и куче. Нямаше кой знае какви реплики в рекламата, но от това на никой не му пукаше — бяха я наели заради краката й; а и заради задника й — по-объл от този на пуерториканка и толкова стегнат, че монета от четвърт долар отскачаше от него. Така или иначе, съвсем скоро ми предстоеше да изпитам справедливия й гняв.

Поех дълбоко въздух и направих опит да се свестя. И понеже се усетих леко освежен, сграбчих щурвала и подадох на капитан Марк сигнал, че съм готов да поема управлението. Стори ми се леко изнервен, та му пратих топла дружеска усмивка и пуснах няколко мили насърчителни думи по задействащия се от гласа ми микрофон:

— Майштряа тъплашъм дпълнитлно зъвреентруда? — рекох, имайки предвид: „Май ще трябва да ти плащам допълнително за вреден труд, а?“

— Прекрасна идея — отвърна капитан Марк и ми преотстъпи контрола. — Напомни ми да си прибера парсата, ако изобщо стигнем живи — поклати той квадратната си глава с примирение и удивление. — И не забравяй да затвориш лявото си око, преди да започнеш да се спускаш. Помага при двойното виждане.

На това се вика проницателен и професионално подготвен капитан! Да не говорим, че и той бе сериозен купонджия. И освен дето беше единственият правоспособен пилот в кабината, по стечение на обстоятелствата бе капитан и на петдесетметровата ми моторна яхта „Надин“, кръстена на гореупоменатата ми съпруга.

Вдигнах палец в знак на „окей“ и се вторачих през стъклото да определя местоположението ни. Право напред виждах раираните в бяло и червено комини, които се издигаха от богатото еврейско предградие „Розлин“. Комините винаги ми загатваха, че съм на път да навляза в сърцето на Голд Коуст на Лонг Айлънд, където се намираше Олд Бруквил. Голд Коуст е страхотно място за живеене, особено ако си падате по бели протестанти със синя кръв от англосаксонски произход, така наречените „баспи“^[2], и по ненужно скъпи коне. Лично аз мразя и двете, но неочаквано се оказах собственик на дузина адски скъпи коне и започнах да контактувам с куп синьокръвни баспи, които ме възприемаха като млада еврейска циркова атракция.

Погледнах висотомера: бяхме на деветдесет метра и се снишавахме спиралообразно. Разкърших врат като излизащ на ринга боксьор и поех ъгъл на снишение трийсет градуса над зеленото игрище за голф на „Бруквил Кънтри Клъб“, после наклоних щурвала надясно и се понесох над тучните корони на дърветата от двете страни на Хеджмънс Лейн, откъдето започнах захода към тренировъчната поляна за голф в дъното на имението ми.

С помощта на педалите задържах хеликоптера на шест метра над земята и се опитах да кацна. Лек натиск с левия крак, лек — с десния, леко отнемаш газта на ръчката за общия ход, леко връщаш щурвала напред — и в този миг хеликоптерът се тресна в земята, после пак пое нагоре.

— Мамкти! — ругаех, докато се издигах. В паниката си блъснах ръчката за общия ход напред, машината започна да потъва като камък и — БААМ! — се сгромоляса с чудовищен тътен.

Ама че приключение! Е, не беше като по учебник, но на кой му пука? Обърнах се към моя любим капитан и запитах с нескрита гордост:

— Квошкаиш, пич? Нсъмли страотен?!

Капитан Марк килна квадратната си глава настрани, а правоъгълните му вежди се извисиха на квадратното чело, сякаш питаха: „Съвсем ли откачи, ненормалнико?“, но накрая кимна бавно и на лицето му се появи иронична усмивка:

— Добър си, човече. Честна дума. Държеше ли лявото око затворено?

Кимнах с глава.

— Действъбъз грешка — смотолевих аз. — Амтиси най-дбрия!

— Добре. Радвам се, че така мислиш — пусна той едва забележима усмивка. — Аз все пак трябва да се омета оттук, преди да сме се вкарали в беля. Да пратя ли някой от караулката да те прибере?

— Нямнужда, пич. Добресм. Пвярвай ми. — Разкопчах предпазния колан, изкозирувах му превзето, отворих вратата на кабината и слязох. После се обърнах, затворих вратата и ударих два пъти с длан по стъклото, да му покажа какво силно чувство за отговорност съм проявил; а това ме изпълни със страхотно удовлетворение, че в състоянието, в което бях, можах да извърша една толкова трезва дейност. Сетне се обърнах кръгом и се насочих към главната сграда — право в окото на урагана Надин.

Навън беше великолепна нощ. Безброй звезди блещукаха като бисери по небето. Беше необичайно топло за декември. Нямаше и помен от вятър, което придаваше на въздуха онзи привкус на пръст и гора, който те връща в детството. Сетих се за летните нощи на палатка извън града. Сетих се и за по-големия си брат Робърт, с когото напоследък загубих връзка, понеже жена му заплаши да съди една от компаниите ми за сексуален тормоз, по който повод аз го изведох на вечеря, натрясках се яко и за капак нарекох жена му „нещастница“. И все пак това бяха мили спомени, спомени от едни далеч по-скромни времена.

До къщата имаше около двеста метра. Поех дълбоко въздух и се насладих на аромата на имота си. И то какъв аромат! Бермудската трева! Острият боров аромат! И толкова много успокояващи звуци! Безспирното цвърчене на щурците! Мистичното бухане на бухали! Стичащата се вода от онова там тъпо езерце с поредицата от водопади!

Купих имота от председателя на Нюйоркската стокова борса Дик Грасо, който силно ми напомняше на Франк Пърдю Пилчаря^[3]. После налях няколко милиона за редица подобрения — повечето потънаха в тъпото езерце и системата от каскади, а останалите — в модерната охранителна система и караулката. Караулката се обслужваше двайсет и четири часа в денонощието от двама въоръжени бодигарда, и двамата на име Роко. Вътре имаше контролна зала, пълна с телевизионни монитори, които получаваха образи от двайсет и две охранителни камери, поставени навсякъде из имота. Всяка камера беше свързана с улавящ движението сензор и прожектор и така се създаваше непристъпен безопасен кръг.

Почувствах силна струя въздух и проточих врат да проследя издигането на хеликоптера в тъмнината. Усетих, че ситня на заден ход, после стъпките станаха по-големи и… Мамка му! Загазих! Май падам! Извъртях се и направих две огромни крачки напред с разперени като криле ръце, залитайки насам-натам като кънкьор, който търси центъра на тежестта си. И изведнъж… заслепяваща светлина!

— Мамка ти мръсна! — закрих очи от заслепяващите до болка прожектори. Бях задействал един от сензорите за движение и се превърнах в жертва на собствената си охранителна система. Болката беше нечовешка. Очите ми се бяха оцъклили от всичката погълната дрога, зениците ми бяха станали на чинийки.

И като връх на излагацията, спънах се в собствените си луксозни крокодилски чепици, полетях назад и се пльоснах по гръб. След няколко секунди прожекторът угасна и аз бавно опипах около себе си. Опрях длани о меката трева. Прекрасно място за приземяване си бях избрал! Пък и знаех как да падна, че да не се нараня — отпускаш се, не се съпротивляваш, така го правят и холивудските каскадьори. И най-важното, любимите ми хапчета, куалуд^[4], имаха удивителното свойство да превръщат тялото ми в каучук, а това допълнително ме защитаваше от нараняване.

Успях да потисна мисълта, че именно куалудите ме бяха повалили. В края на краищата плюсовете от вземането им бяха толкова големи, че направо се радвах, че съм се пристрастил към тях. Така де, има ли друга дрога, която да те кара да се чувстваш тъй прекрасно, и то без капка махмурлук на другия ден? А и може ли човек с моето положение, носещ такива сериозни отговорности, да си позволи да страда от махмурлук!

А пък жена ми… не че не й се полага да ми направи сцена в случая, но все пак… бива ли чак пък толкова да се ядосва? Нали като се женехме знаеше какво я очаква, а? Та не ми ли беше преди това любовница, за Бога! Това ако не я е подготвило, здраве му кажи! И какво толкова пък съм направил тая нощ? Нищо чак толкова ужасно, или поне нищо, което можеше да ми докаже!

Та такива шантави мисли се въртяха из главата ми — осмислях, оправдавах се, после отричах всичко и пак осмислях отначало, — докато се напомпах яко с праведно възмущение. Явно проблемите между богатите мъже и съпругите им съществуват още от праисторически времена, разсъждавах аз, или поне откакто съществуват родове като Вандербилт и Астор. Има волности, така да ги наречем, определени волности, които са привилегия на силните мъже, които силните мъже са си извоювали! Разбира се, нямаше как да се изтъпаня пред Надин и да й кажа подобно нещо. Тя имаше склонност към физическо насилие и беше по-голяма от мен или поне колкото мен — още една причина да я мразя в момента.

В този миг чух жуженето на електрическата количка за голф. Идваше Нощния Роко, или пък Дневния Роко, в зависимост в колко часа се сменяха — във всеки случай пристигаше някакъв Роко да ме прибере. Нима не беше изумително как всичко винаги си идваше на мястото? Паднех ли, винаги се навърташе някой, който да ме вдигне; хванеха ли ме да карам фиркан, винаги се намираше някой продажен съдия или корумпиран полицай, готов да окаже услуга; а припаднех ли на масата и почнех ли да се давя в soup de jour^[5], я жена ми, я някоя милосърдна курва бе на линия да ми направи изкуствено дишане уста в уста.

Имах чувството, че бях непробиваем. Колко пъти вече мамех смъртта? Май им бях изгубил бройката. Но наистина ли исках да умра? Нима вината и угризенията ме ръфаха чак толкова стръвно, че да съм готов сам да си отнема живота? Наистина, като се замислех, направо не можех да повярвам. Бях се озовавал в смъртна опасност поне хиляда пъти, а по мен нямаше и драскотина. Бях шофирал пиян, бях пилотирал друсан, бях се хлъзнал от ръба на една сграда, бях изпадал в безсъзнание докато се гмурках с акваланг, профукал бях милиони долари по казината из цял свят, но продължавах да изглеждам сякаш съм на двайсет и една и нито ден повече.

Какво ли не ме наричаха — Гордън Геко, Дон Корлеоне, Кайзер Соузе, та дори и Краля, но любимият ми прякор беше Вълка от Уолстрийт, защото най-точно ми пасваше. Бях вълк в овча кожа от игла до конец — изглеждах като момче, държах се като момче, но не бях момче. Навършил бях трийсет и една, но вече карах шейсетата, ако ги смятаме по кучешки — седем за една. Но бях богат и притежавах власт, имах великолепна съпруга и четиримесечна дъщеричка — върхът на съвършенството.

Както се казва, всичко беше страхотно и си беше на място. Още малко и, незнайно как, щях да се озова под копринената завивка за дванайсет хиляди долара и щях да заспя в кралската си спалня, драпирана с такова количество бяла китайска коприна, че да стигне за батальон въздушни десантници. А жена ми… е, тя щеше да ми прости. В края на краищата винаги го е правила.

При тази мисъл изгубих съзнание.