Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (18)

Глава 17.
Майстор-фалшификаторът

Точно след трийсет и шест часа чартърният ни лиърджет се вдигна от Хийтроу с писък и рев на изтребител и се заизкачва в сутрешното петъчно небе. Леля Патриша седеше до мен с изписан по лицето й пълен ужас. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели от стискане на страничните облегалки. През трийсетте секунди, през които я наблюдавах, премигна само веднъж. Изпитвах определено чувство за вина, че я подлагам на подобни изживявания, но имах ли друг избор? Просто повечето хора не намират за никак забавно да се напъхаш в петметров кух патрон и да те изстрелят във въздуха със скорост осемстотин километра в час.

Дани седеше срещу мен, с гръб към пилотската кабина. Така щеше да стигне до Швейцария, с гръб към посоката на движението — нещо, което аз лично не можех да си представя. Но на Дани явно не му пукаше, както и от повечето неща в живота. Въпреки всичкия шум и вибрации, той вече спеше в обичайната си поза, с широко отворена уста, отметната назад глава и с блестящи огромни предни зъби.

Няма да крия, че тази му способност да заспива мигновено направо ме влудяваше. Как спираше мислите да не вият из главата му? Адски нелогично ми се струваше! Хубаво де, както и да е. Беше си негова дарба, а за мен — проклятие.

С безкрайно отчаяние наклоних глава към овалното прозорче и треснах глава в него с глух удар. После прилепих нос в стъклото и загледах как Лондон се смалява под нас. По това време, в седем сутринта, мъглата все още се стелеше над града като влажно одеяло, та единственото, което видях, бе кулата с Биг Бен, щръкнала в мъглата като огромна ерекция, която само едно сутрешно чукане можеше да озапти. Но след последните трийсет и шест часа измъчените ми нерви не издържаха дори на самата мисъл за ерекция и чукане, та направо свят ми се зави.

И изведнъж усетих колко ми е домъчняло за жена ми. Надин! Разкошната Графиня! Къде е тя сега, когато най-много ми трябва? Колко щеше да ми е гот да положа морна глава върху топлата й мека гръд и да почерпя нови сили от нея! Но нямаше начин. Точно в този момент тя бе на цял океан разстояние от мен — вероятно хранеше мрачни предчувствия за последните ми прегрешения и набелязваше своето отмъщение.

Зяпах през прозорчето и се мъчех да проумея събитията от последните трийсет и шест часа. Обичта към жена ми си беше съвсем истинска. Тогава от какъв зор върших всички ония ужасни неща? Дрогата ли ме тласна да ги сторя? Или пък самите действия ме караха да поемам дрога, че да не страдам от толкова голямо чувство за вина? Извечен въпрос, като онзи за кокошката и яйцето. Въпроси, от които можеш да откачиш.

В този миг пилотът предприе остър ляв вираж и слънчевите лъчи избухнаха по ръба на дясното крило, нахлуха в салона и насмалко да ме изхвърлят от креслото ми. Отместих поглед от ослепителната светлина и хвърлих око на леля Патриша. Горкичката! Още си беше вкаменена като статуя, стиснала облегалките, в състояние на причинена от лиърджета кататония. Можех поне малко да се опитам да я поуспокоя, та викнах над рева на двигателите:

— Как ти се струва, лельо Патриша? Малко по-различно е от това да летиш с някоя авиолиния, нали? Тук завоите наистина ги усещаш, а?

Хвърлих поглед и към Дани — мръсното копеле още спеше! Невероятно!

Прехвърлих наум графика за започващия ден и целите, които си бях поставил. С Патриша не очаквах да има какъвто и да било проблем. Просто трябваше да я вкарам и изкарам от банката с максимална бързина. Да се усмихне на дежурните камери, да сложи два-три подписа, да им даде копие от паспорта си и толкоз. Щеше да се е прибрала в Лондон преди четири следобед. Само след седмица щеше да получи кредитната си карта и да започне да жъне плодовете на това, че е мое подставено лице. Напълно заслужено!

Щом свършехме с Патриша, щях да проведа кратка среща със Сорел, да уточним някой и друг нерешен въпрос и да начертаем някакъв предварителен график за тайното прехвърляне на „сухото“. Смятах да започна с пет милиона, най-много с шест, и постепенно да увеличавам. Имах си наум неколцина души в Щатите, които щяха да осъществят самото тайно пренасяне на парите, но с тия работи щях да се занимавам чак след като се приберях.

Ако е рекъл Господ, щях да приключа с всичко още днес и да хвана ранен полет от Швейцария за Щатите на другата сутрин. Прекрасна мисъл! Обичах жена си! А и щях да гушна най-после и Чандлър. Какво друго да ви кажа? Чандлър нямаше грешка! Нищо, че само спеше, акаше и пиеше затоплена изкуствена кърма. Отсега й личеше, че от нея ще излезе някой гений! Да не ви разправям пък каква красавица беше! С всеки изминат ден все повече заприличваше на Надин. Идеална работа, точно както я бях намислил.

Засега обаче трябваше да си мисля единствено за предстоящите задачи, най-вече за срещата ми с Роланд Франкс. Доста разсъждавах върху казаното от Сорел и стигнах до извода, че човек от рода на Роланд Франкс направо може да е Божи дар. Надали нещо можеше да ми се опре, докато имах в ъгъла си спец по създаването на документи в подкрепа на идеята за достоверно опровержение. Първата и най-явна изгода бе, че ще мога да използвам офшорните си сметки за сделките, разрешени от Правило S, тоест да не изчаквам двете години, изисквани от Правило 144. Стига Роланд да ми създадеше компании-черупки със свещения дъх на легитимни офшорки, щях да използвам Правило S, за да финансирам някои от собствените ми компании, най-важна сред които бе „Долар Тайм“. Точно това възнамерявах да обсъдя най-подробно, заедно с други работи.

Нима не беше странен фактът, че именно силно презираният от мен Камински ме бе завел до Жан Жак Сорел? Човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заекът.

При тази мисъл затворих очи и се престорих, че спя. След много малко щях пак да съм в Швейцария.

 

 

Офисите на Роланд Франкс се помещаваха на първия етаж на една триетажна тухлена сграда на тиха павирана уличка. И по двата тротоара имаше фамилни магазинчета, отворени в очакване на клиенти, макар че точно по това време, посред следобеда, бизнесът нещо никак не им вървеше. Прецених, че най-добре ще е да се срещна с Роланд Франкс на четири очи, предвид факта, че щяхме да обсъждаме неща, за каквито не ми мърдаха две-три хиляди години зад решетките.

Нямах намерение обаче подобни мрачни съображения да хвърлят сянка върху първата ми среща с моя бъдещ майстор-фалшификатор. Точно така — моят майстор-фалшификатор. По някаква неясна причина двете думи не ми излизаха от главата: Майстор-фалшификатор! Майстор-фалшификатор! Перспективите пред мен бяха направо… необятни! Такива пъклени стратегии ми идваха наум! Толкова много закони можеха да се заобиколят зад непрогледния воал на достоверното опровержение!

И с леля Патриша всичко мина без грешка. По-добро предзнаменование от това — здраве му кажи! Тя вече пътуваше обратно за Лондон и се надявах да се чувства в лиърджета малко по-удобно, отколкото на идване, благодарение на петте ирландски уискита, дето ги дрънна по време на обяда. А пък за Дани… какво да ви разправям? За последно го видях в кабинета на Сорел, заслушан в беседа, посветена на палавия характер на швейцарското женско същество.

Както и да е, коридорът към офиса на майстор-фалшификатора бе мрачен и плесенясал — строга обстановка, която донякъде ме натъжи. Роланд, естествено, нямаше официално звание от рода на майстор-фалшификатор или нещо от този сорт. Даже бас държа, че надали друг преди мен се е сетил да използва това словосъчетание, за да опише швейцарско доверено лице.

А и самото понятие „доверено лице“ звучеше напълно безвредно, без каквито и да било отрицателни отсенки. От юридическа гледна точка „доверено лице“ е просто едно превзето название за лице, поело правното задължение да се грижи за делата на друго лице, сиреч лице, на което е оказано доверие. В Щатите с тия работи се занимават заможните баспове, които посредством доверени лица управляват наследства или тръстове, създадени за идиотчетата им отрочета. И повечето доверени лица действат в рамките на строги правила, установени от таткото-басп относно сумите, които могат да се харчат и кога да става това. При идеално стечение на обстоятелствата, идиотчетата се докопват до основната част от наследството едва след като пораснат достатъчно, за да могат да схванат факта, че наистина са си идиоти. А това значи, че все пак им остават достатъчно пари, за да изживеят оставащия им баспски живот в типичния за баспите стил.

Роланд Франкс обаче не беше от тоя тип доверени лица. Правилата щях да наложа аз, и то така, че аз да имам полза от тях. Той щеше да отговаря единствено за документната страна на нещата и за внасянето на всички формуляри, които чуждите правителства могат да ми поискат. Задачата му щеше да е да изготви официални на вид документи, обосноваващи необходимостта от прехвърлянето на пари, а така също и от капиталовложения във фирми, които аз щях тайно да контролирам. След което разпределя парите според инструкциите ми в посочените от мен страни.

Отворих вратата на кабинета му и най-сетне го съзрях — моя бъдещ майстор-фалшификатор. Нямаше приемна, направо се влизаше в стилно обзаведения кабинет с ламперия от махагон и дебел виненочервен мокет. Стоеше опрян на ръба на голямото си дъбово бюро, покрито с безброй книжа… и представляваше истинска швейцарска каца със сланина! На ръст беше не по-висок от мен, но имаше огромно шкембе и палава усмивка, която сякаш обявяваше: „По цял ден се чудя как да измамя разни правителства по цял свят.“

Непосредствено зад гърба му имаше орехова етажерка от пода до самия таван, някъде около четири метра. Пълна беше със стотици подвързани в кожа томове — еднакви по размер, дебелина и цвят — тъмнокафяв. Но всеки том имаше свое си заглавие, изписано отстрани със златни букви. Бях виждал подобни томове и в САЩ — официалната фирмена регистрация, която ти се връчва, когато създадеш нова корпорация. Всеки такъв том съдържа фирмения устав, непопълнени свидетелства за издадени акции, фирмения печат и прочее. Опряна на етажерката бе старовремска библиотечна стълба на колелца.

Роланд Франкс се втурна към мен и сграбчи ръката ми преди даже да съм успял да я повдигна. Започна да се ръкува енергично. Засмя се до уши и рече:

— А, Джордан, Джордан — с теб трябва незабавно да се сприятелим! Жан Жак толкова много ми разправя за теб. Какви прекрасни авантюри си имал в миналото си и какви били плановете ти за бъдещето. Толкова много неща имаме за обсъждане, а времето ни е съвсем ограничено, нали?

Кимнах щастливо, макар и леко съкрушен от топлотата и обема му, понеже моментално ми допадна. В него имаше нещо много честно, много откровено. Имаше вид на човек, комуто можеш да се довериш.

Роланд ме отведе до тапицирания в черна кожа диван, направи ми знак да седна, после седна на съответния фотьойл. Извади от сребърна табакера една цигара без филтър, почука я от едната страна, за да се слегне тютюнът, извади от джоба на панталона си сребърната запалка, която явно бе комплект с табакерата, щракна я и наклони леко глава да не го опърли петнайсетсантиметровият газов пламък. После дръпна яко от цигарата.

Гледах го, без да кажа нищо. След като минаха поне десет секунди, той изпусна въздух, но почти без никакъв дим. Невероятно! Къде го скри?

И тъкмо щях да го попитам, но той ме изпревари:

— Разкажи ми за пътуването си от Щатите дотук. За него направо вече се носят легенди. — Намигна ми, изви нагоре длани и сви рамене, в смисъл: „Какво да си говорим, аз съм обикновен човечец и за мен на този свят има само една жена — моята прекрасна съпруга!“ После забели очи. — Пък и много неща научих за брокерската ти фирма и за компаниите, които притежаваш. Страхотно постижение за млад човек като теб! Бих казал, че ти си си още момче, а пък…

Майстор-фалшификаторът заби на темата колко млад и чудесен съм бил, но нещо не можах да проследя мисълта му. По-интересно ми беше да наблюдавам огромните му, провиснали като на булдог бузи, които се люлееха, сякаш бяха платноходка върху бурен океан. Роланд имаше интелигентни кафяви очи, ниско чело и дебел нос. Кожата му беше изключително бяла, а главата му направо израстваше от гръдния кош, без всякакъв врат. Косата му бе тъмнокестенява, почти черна, сресана право назад върху овалния му череп. Първоначалното ми впечатление се потвърди: този човек излъчваше определена вътрешна топлота, жизнеността на човек, който се чувства удобно в собствената си кожа, която, между другото, щеше да стигне за тапицирането на цяла Швейцария.

— … та това е всичко, казано накратко, приятелю. Нали именно на формата се дължи разликата в нещата. Или, както се изразявате вие в Америка, номерът е да не забравяме точката над i-то и чертичката през t-то, не е ли така? — попита с усмивка майстор-фалшификаторът.

Долових само края на изказването му, но и той ми стигаше: всичко се свежда до хартиената следа. И с по-вдървен тон, отколкото обикновено ползвам, му отговорих:

— Напълно съм съгласен с теб, Роланд. Винаги съм се гордял с това, че съм внимателен и че гледам реалистично на света, в който действам. Хора като нас просто не могат да си позволят да грешат. Подобен лукс е разрешен единствено на жените и децата. — От мен направо се лееше мъдрост, но вътрешно се молех да не е гледал „Кръстникът“. Неловко ми беше донякъде да се правя на Дон Корлеоне, но веднъж почнал, спиране нямаше. Във филма има такъв страхотен диалог, че плагиатството ми идваше някак си естествено. Пък нали и моят живот не беше кой знае колко по-различен от този на Дон Корлеоне? Никога не обсъждах бизнес по телефона; доверявах се само на изключително тесен кръг от стари, доказани приятели; плащах данъка си на политици и полицаи; и на мен „Билтмор“ и „Монро Паркър“ ми снасяха месечни контрибуции…; и още куп други подробности. За разлика от мен обаче, Дон Корлеоне не беше обладан от безмилостна пристрастеност към дрогата, нито се оставяше толкова лесно, колкото аз, да бъде манипулиран от някоя страхотна блондинка. Е, това си бяха моите лични ахилесови пети, ама кой пък е идеален?

Явно не доловил плагиатството, той отвърна:

— За млад човек като теб прозрението ти е изключително точно. И аз съм абсолютно съгласен с думите ти. Сериозният мъж наистина не бива да допуска грешки. И точно на тази тема ще се съсредоточим с теб днес. Както виждаш, приятелю, мога да съм ти изключително полезен и да изпълнявам много роли за теб. Предполагам, че отсега си наясно с по-ежедневните дейности, които имам предвид, от рода на следенето на документацията и попълването ма фирмените формуляри. Така че с тях няма защо да си губим времето. Въпросът е: откъде да започнем? Какво точно си намислил, млади ми приятелю? Кажи ми, че да знам как да ти помогна.

Усмихнах се и рекох:

— Жан Жак ми каза, че мога да ти имам пълно доверие и че си най-големият майстор в своята област. Така че дай да не се занимаваме с общи приказки, а да приемем от самото начало, че двамата ще си сътрудничим в продължение на много години.

Спрях за миг да дам възможност на Роланд да отвърне със задължителното кимване и усмивка на покровителственото ми изказване. Никога не съм си падал по подобни изказвания… но понеже за пръв път се изправях лице в лице пред истински майстор-фалшификатор… просто реших, че сега моментът е напълно подходящ.

Както и очаквах, Роланд изви леко нагоре крайчетата на устните си и почтително кимна. После пак дръпна яко от цигарата и започна да пуска идеални кръгчета. Красота! Безупречни кръгчета от светлосив дим, около пет сантиметра в диаметър, които плаваха из въздуха без никакво усилие.

Усмихнах се и казах:

— Чудесни кръгчета правиш, Роланд. А можеш ли да ми обясниш защо швейцарците толкова обичат да пушат? Нищо лошо не искам да кажа — пуши си, щом ти харесва. Собственият ми баща с един от най-великите пушачи на всички времена, така че уважавам пушачите. Швейцарците обаче имат някакво по-специално, по-възвишено отношение към пушенето. На какво се дължи то?

Роланд сви рамене и отговори:

— Преди трийсет години и в Америка беше същото. Но вашето правителство се смята за длъжно да си завира гагата там, където не й е мястото, включително в правото на индивида да изпитва едно просто мъжко удоволствие. Започна се една пропагандна война против пушенето, която — слава Богу! — още не е прекосила Атлантика. Не е ли крайно неуместно едно правителство да решава кой какво може да вкарва в собственото си тяло? Ами че те утре ще започнат да ни казват и какво да ядем! — Засмя се и доволно потупа огромния си корем. — А дойде ли този ден, приятелю, пъхвам дулото на пистолета в устата си и опъвам спусъка!

Позасмях се и аз, поклатих глава и махнах с ръка, един вид: „Хайде де, не си пък чак толкова дебел!“ После рекох:

— Добре. Ти отговори на въпроса ми и в думите ти има много резон. Правителството на Съединените щати наистина се меси прекалено много във всички области на живота и именно по тази причина сега седя насреща ти. Но все още ме притесняват ред аспекти на правенето на бизнес в Швейцария, най-вече поради непознаването на вашия свят — светът на офшорното банкиране имам предвид — и това страшно ме изнервя. Заклет привърженик съм на мисълта, че знанието прави силата, Роланд, а в ситуацията, в която се намирам, при тези невероятно високи залози, недостатъчното знание направо те осъжда на провал. Така че първо трябва да науча куп неща. А всеки човек понякога се нуждае от наставник и ти си призван да изпълниш именно тази роля. Нямам и най-малката представа как да действам в рамките на националното ви законодателство. Кои неща се смятат за табу например? Къде минава границата на разумната преценка? Кое се смята за безразсъдство и кое — за благоразумие? За мен е много важно да знам всичко това, Роланд, за да не се навра между шамарите. Трябва да познавам банковото ви законодателство до последната буква. Ако е възможно, ще ми се да прочета минали присъди, да видя за какво са били осъждани хората преди мен, къде са сбъркали, та да не повтарям и аз същите грешки. Почитател съм на историята, Роланд, и твърдо вярвам, че ако не познаваш грешките на миналото, си осъден да ги повториш. — Точно това направих навремето — изучих старите съдебни протоколи, — когато създавах „Стратън“, и ползата се оказа незаменима.

— Още едно прекрасно прозрение, млади ми приятелю — похвали ме Роланд. — С най-голямо удоволствие ще ти събера необходимата информация. Но мисля, че още отсега мога да осветля някои от тези неща. Виж какво, почти всички проблеми, които американците си имат с швейцарската банкова система, всъщност не произтичат от тази страна на океана. Веднъж стигнали дотук, парите ти ще потънат в цяла дузина най-различни корпорации извън полезрението на вашето правителство и без да вдигат някакви червени семафори. Доколкото разбрах от Жан Жак, ти тази сутрин си се явил в банката заедно с госпожа Мелър, така ли е?

— Да — кимнах. — И тя в момента вече е на път за Англия. Имам обаче копие от паспорта й, ако ти е необходимо. — Потупах с ръка левия джоб на сакото си, за да му покажа, че е при мен.

— Чудесно — рече Роланд. — Прекрасно. И ако бъдеш така любезен да ми го предоставиш, ще го включа в преписката на всяка нова корпорация, която образуваме. Между другото, моля те да разбереш, че Жан Жак споделя сведения с мен единствено в рамките на правомощията, които лично ти си му дал. В противен случай нямаше и дума да спомене за присъствието на госпожа Мелър в банката. Освен това желая да знаеш, че моите отношения с Жан Жак са еднопосочни. Нищо няма да научи за съвместните ни дела с теб, освен онова, което изрично си ми разрешил. Казвам го в смисъл, че силно бих ти препоръчал да не слагаш всичките си яйца в една кошница. Не ме разбирай погрешно: „Юнион Банкер“ е стабилна институция и ти препоръчвам да държиш основната част от парите си в нея. Но има банки и в други държави — в Люксембург и Лихтенщайн например, — които също могат да са ни полезни. Разслояването на сделките ти в голям брой страни ще създаде една тъй объркана плетеница, че надали ще е по силите на което и да било правителство да я разплете самостоятелно. Всяка държава има свои собствени закони. Така че нещо, което е наказуемо в Швейцария, може да е абсолютно законно в Лихтенщайн. В зависимост от трансакциите, които възнамеряваш да извършиш, можем да създадем отделно юридическо лице за всяка отделна част от трансакцията, така че във всяка една държава да вършим единствено онова, което е законно там. Това обаче са най-общи щрихи и далеч не очертават реалните възможности пред нас.

Невероятно! — рекох си. На това му викат истински майстор-фалшификатор! След няколко мига мълчание казах:

— Вероятно ще можеш да ми проведеш кратък курс по същността на нещата. Нямаш си представа колко по-сигурен ще се чувствам след това. Това, че има явни предимства от действане чрез юридическо лице, ми е ясно, независимо дали става дума за Съединените щати, или за Швейцария. Мен обаче повече ме вълнуват не толкова явните предимства. — Усмихнах му се, облегнах се по-удобно на стола и кръстосах крака — стойка в смисъл: „Разполагаш с колкото време ти е необходимо; заникъде не бързам.“

— Сега, разбира се, приятелю мой, започваме да навлизаме в сърцевината на нещата. Всяка от корпорациите ни ще е корпорация на приносител, което ще рече, че никъде няма да е записано черно на бяло кой именно е собственикът й. На теория за законен собственик се смята лицето, което лично държи удостоверенията за дялово участие — въпросният приносител. И има два начина да гарантираш собствеността си върху подобна корпорация. Първият е да държиш лично удостоверенията за дялово участие — да си физическият им приносител. В този случай на теб се пада отговорността да ги съхраняваш на безопасно място — например в касета в някой банков трезор в САЩ или нещо от този род. Вторият начин е да си откриеш кодирана касета в швейцарски трезор и там да държиш удостоверенията. Ти ще си единственият човек с достъп до касетата. И за разлика от швейцарската банкова сметка, собствеността върху касетата наистина е кодирана — необвързана с ничие име. Решиш ли да се спреш на този вариант, препоръчвам ти да наемеш касетата за срок от петдесет години и да платиш целия наем от самото начало. При подобни обстоятелства нито едно правителство няма да може да получи достъп до касетата ти. За съществуването й ще знаеш единствено ти — и евентуално жена ти, ако смяташ, че е нужно. Мен лично ако ме питаш за съвет, ще ти препоръчам и на жена си да не казваш. Вместо това, разпореди на мен по кой начин да се свържа с нея, ако, не дай Боже, с теб се случи нещо лошо. Давам ти абсолютно честната си дума, че незабавно ще я уведомя. В никакъв случай не приемай думите ми като съмнение в доверието, което можеш да имаш на жена си, приятелю мой. Убеден съм, че тя е една чудесна млада жена, а доколкото съм дочул, била и невероятно красива. Просто няма да е за пръв път някоя недоволна съпруга да отведе някой амбициозен данъчен агент там, където не бива да го водят.

Замислих се за миг върху думите му и изведнъж с ужас се сетих за призраците на шестте милиона унищожени евреи, скитащи се по улиците на Цюрих и Женева с надеждата да открият швейцарските си банкери. Вярно, Роланд вдъхваше определено доверие като човек, който държи на думата си. Но какви бяха гаранциите в крайна сметка? Та нима аз, Вълка в овча кожа, не бях съвсем наясно, че външният вид лъже? Няма ли да е по-добре да споделя с баща ми? Или най-добре да му връча запечатан плик с изричното указание да го отвори само ако неочаквано умра — което, при склонността ми да летя надрусан и да се гмуркам докато ми е причерняло пред очите, никак не бе изключено.

Реших засега да не споделям тези си случайни мисли.

— Предпочитам втория вариант, по ред причини. И макар че досега не съм получил нито една призовка от Министерството на правосъдието, струва ми се наистина разумно да държа документацията си извън тяхната юрисдикция. Както вероятно си разбрал, проблемите ми са от гражданско, а не от криминално естество, както и следва да бъде. Аз съм легитимен бизнесмен, Роланд — държа да го знаеш. Първата ми и основна цел е всичко да е направено така, както трябва. Но колкото и да се старая, налице е фактът, че много от американските закони, засягащи ценните книжа, засега са безкрайно двусмислени и не посочват нито кое е абсолютно законно, нито кое е абсолютно незаконно. Честно ти казвам, Роланд: в много от случаите — в повечето случаи всъщност — дали съществува закононарушение, е най-вече въпрос на мнение. — Ебаси глупостите! Ама поне звучеше адски убедително. — Така че понякога нещо, което съм смятал за напълно законосъобразно, се извръща и ме захапва за задника. Може и несправедливо да е, но това не променя нещата. Така че според мен повечето ми проблеми произтичат пряко от недомислените закони за ценните книжа — закони, създадени с цел избирателното преследване на отделни лица, които правителството желае да тормози.

Роланд буйно се изсмя:

— О, приятелю, направо ще ме умориш! Каква прекрасна гледна точка имаш само! Никога не съм чувал някой да излага тъй убедително мирогледа си. Страхотно изпълнение — направо фантастично!

И аз се захилих и му отвърнах:

— От човек като теб приемам тези думи за комплимент. Не отричам, че като всички останали бизнесмени, и аз от време на време прекрачвам границата и поемам някой и друг риск. Но рискът винаги е пресметнат — подробно пресметнат, бих казал. И всеки поет от мен риск е подкрепен от непропусклива хартиена следа, подкрепяща идеята за достоверно опровержение. Предполагам, че си запознат с нея.

Роланд кимна бавно, явно омаян от способността ми да оправдая нарушаването на всеки един познат на човечеството закон за ценните книжа. Онова, което не знаеше обаче, бе, че Комисията за ценни книжа и борси и в момента се напъваше да измисли нови закони, с които да ме озапти.

А аз най-смело продължих:

— Така и предполагах. Както и да е, когато преди пет години откривах брокерската си фирма, един много умен човек ми даде следния умен акъл: „Ако искаш да оцелееш в тоя наш побъркан бизнес, рече, трябва да приемеш за даденост, че всяка твоя трансакция някой ден ще се разследва от някое ведомство с трибуквено съкращение. И когато този ден настъпи, жална ти майка, ако нямаш обяснение защо именно трансакцията ти не нарушава нито един закон за ценните книжа, а още по-добре — нито един закон изобщо.“ Та въз основа на казаното, Роланд, имай предвид, че деветдесет и девет на сто от действията ми са напълно законни. Лошото е, че онова, което всеки път те довършва, е останалият един процент. И вероятно най-разумното ще е да се отдалеча колкото се може повече от този един процент. Предполагам, че лично ти ще си довереното ми лице за всяка една от корпорациите. Прав ли съм?

— Да, приятелю мой. В съответствие със законите на Швейцария, ще съм упълномощен да подписвам всякакви документи от името на корпорацията и да сключвам всички договори, които по мое мнение отговарят напълно на интересите на корпорацията и на нейните бенефициенти. А единствените трансакции, които аз ще сметна за подходящи, ще са, естествено, онези, които ти си ми препоръчал. Например достатъчно ще е да ми кажеш, че според теб не би било лошо да вложа парите си в дадена нова емисия акции или в даден имот — или в каквото и да било, в крайна сметка — и аз ще се смятам задължен да последвам съвета ти. И точно тук ще ти бъда най-полезен с услугите си. Защото за всяка направена от нас инвестиция ще съм съставил досие, фрашкано с документирани проучвания и кореспонденция — от различни анализатори на борсови сделки, специалисти по недвижимо имущество или каквито там трябват, — така че ще разполагам с независимо от теб основание да направя въпросната инвестиция. От време на време ще наемам външен одитор с цел той да ми внесе доклад, че инвестицията е солидна. Одиторът, естествено, винаги ще стига до това заключение, но то ще е предшествано от разкрасения му доклад с всичките му там графики и шарении. Защото в края на краищата именно такива неща поддържат идеята за достоверното опровержение. И реши ли някой да се заинтересува защо именно съм направил определена инвестиция, аз само ще му посоча дебелата пет сантиметра папка и ще свия рамене. Но и тук, приятелю, все още дращим по самата повърхност. Ще споделя с теб куп стратегии, които ще ти позволят да въртиш бизнеса си зад плащ, който ще те прави невидим. Освен това мога да ти бъда полезен и в още една област: когато в даден момент решиш, че трябва да репатрираш някакви пари — да ги върнеш в Съединените щати, без да оставяш никаква следа.

Интересно, рекох си. Точно с тия въпроси досега не бях успял да се преборя. Примъкнах се до ръба на дивана, съкращавайки разстоянието помежду ни до по-малко от метър. После снижих глас и рекох:

— Точно това силно ме интересува, Роланд. И да ти кажа честно, не бях особено впечатлен от сценариите, които ми изложи Жан Жак; представи ми два различни варианта, които, по мое виждане, са най-малкото аматьорски, а в най-лошия случай — самоубийствени.

— Това ни най-малко не ме изненадва — сви рамене Роланд.

— Жан Жак си е банкер и специалността му е да събира авоари, а не да жонглира с тях. Като банкер е чудесен, бих добавил, и ще ръководи парите ти добре, при пълна дискретност. Но не е специалист по създаването на документи, които да позволят движението на парите през държавни граници, без то да усъмни никого. Точно в това се заключава ролята на довереното лице — на майстор-фалшификатора, поправих го наум, — каквото съм аз. Ти всъщност ще установиш в един момент, че „Юнион Банкер“ ни най-малко няма да насърчава изваждането на пари от сметката ти. Ти, разбира се, винаги ще имаш свободата да правиш каквото си искаш с парите си; те няма дори да се опитат да те спрат. Но не се изненадвай, ако Жан Жак започне да те разкандърдисва да не теглиш от сметката, като дори може да ти изтъкне и опасността, че подобно действие може да вдигне някой червен семафор. Но не бива да се сърдиш на Жан Жак за такива работи. Всички швейцарски банкери постъпват по същия начин, и то, защото имат сметка от това, казано най-откровено. Голата истина, приятелю, е, че всеки ден из банковата система на Швейцария се придвижват към три трилиона долара. Бая пари ще трябва да изтеглиш, за да се вдигне червен семафор. Така че за умен човек като теб не е никак трудно да прозре реалните подбуди на банката да държи колкото се може повече пари по салдата си. Между другото, любопитно ми е какво точно ти предложи Жан Жак? Ще ми се да чуя най-новата риторика на банката в тази насока. — Роланд се облегна назад и сключи пръсти върху шкембето си.

Отдръпнах се назад от ръба на дивана и заех огледална на неговата поза, след което казах:

— Първото, което предложи, бе да използвам дебитна карта. Шибана идиотщина — пардон за шибания френски израз! Та нали като хукна из града с дебитна карта, обвързана с офшорна сметка, ще оставя хартиена следа, широка най-малко километър! — Поклатих глава и забелих очи да поясня мисълта си. — И второто му предложение бъкаше от тъпота: да съм ипотекирал дома си в Съединените щати срещу собствените ми пари. Надявам се да не повториш думите ми пред Сорел, но, честно казано, тази част от разговора ми с него беше крайно разочароваща. Все пак, кажи ми, Роланд: да не би да съм недоразбрал нещо?

Роланд се усмихна самоуверено:

— Има куп начини да се направи такова нещо, без да остане и най-малката хартиена следа. Или, по-точно казано, като се остави една много широка хартиена следа, но точно от онзи вид, който на теб ти трябва — следа, която да поддържа становището ти за пълна невинност и която ще издържи и на най-подробното разследване и от двете страни на Атлантика. Знаеш ли какво значи „трансферно ценообразуване“?

Трансферно ценообразуване ли? А бе, че го знаех — знаех го, ама как… И в този момент в мозъка ми проблеснаха хиляда пъклени стратегии. Възможностите бяха… безгранични! Ухилих се на майстор-фалшификатора и рекох:

— Знам, майст… пардон, Роланд, и идеята ти е великолепна.

Той май се изненада, че разбирам от това малко известно изкуство, представляващо фасада за сделка, при която плащаш или прекалено малко, или прекалено много за даден продукт, в зависимост от това в коя посока искаш да текат парите. Целият номер е, че ти си този, който се намира и на двата края на сделката, сиреч ти продаваш и ти купуваш. Трансферното ценообразуване се използва най-вече от огромните многонационални корпорации като стратегия за избягване на данъчно облагане: променят вътрешното си ценообразуване така, че с продажба от един свой филиал на друг всъщност осъществяват трансфер на печалба от държава с висок процент на облагане на корпоративните доходи в държава, която изобщо не ги облага. Бях чел някаква статия по въпроса в едно почти неизвестно икономическо списание, в която ставаше дума как „Хонда Мотърс“ продавала автомобилните си части прескъпо на собствените си американски заводи, с което силно намалявала печалбата си в САЩ. Не е необходимо да ви разправям какъв вой нададоха американските данъчни органи.

— Изненадан съм, че си чул за трансферното ценообразуване. Като практика не се среща особено често, най-малко пък в САЩ.

— Представям си най-малко хиляда начина, по които да го използваме — свих аз рамене. — Да прехвърляме пари насам-натам, без да правим някому впечатление. Просто създаваме корпорация на приносител и я поставяме като междинно звено в определена трансакция с една от американските ми компании. На първо време се сещам за „Долар Тайм“ например. Квакнали са върху остаряла конфекция за два-три милиона долара, която и за долар не мога да продам, както си личи и от името на фирмата. Но онова, което можем да сторим с теб, е да създадем корпорация на приносител, да я кръстим с нещо, което навежда на мисълта за готово облекло, например „Дрехи на едро“. После „Долар Тайм“ сключва сделка с офшорката ми, която изкупува конфекцията и праща парите ми за нея от Швейцария в Съединените щати. И какво остава като хартиена следа? Само една поръчка и една фактура.

— Точно така, приятелю — кимна Роланд. — А аз съм в състояние да отпечатам всички видове фактури, документи за продажба и всичко друго, което може да ти потрябва. Мога даже да ти отпечатам потвърждения за брокерска сделка със задна дата до една година. По-просто казано, вземаме вестник от миналата година, избираме компания, чиито акции страхотно са се вдигнали, след което създаваме документация за извършена определена сделка. Но аз май избързвам. Сума ти месеци ще ми трябват, че на всичко да те науча. В съвсем друг ред на мисли, мога да уредя и да имаш подръка големи парични суми в няколко различни държави, за което е достатъчно да създам корпорации на приносител и съответната документация за покупко-продажби на несъществуващи стоки. В крайна сметка печалбата ще се окаже в избраната от теб държава, откъдето ще можеш да си вземеш парите. А зад теб ще остане безупречна хартиена следа, доказваща законността на сделката. Даже вече съм създал две фирми от твое име. Ела да ти покажа, момчето ми. — И майстор-фалшификаторът вдигна туловището си от черния фотьойл, заведе ме до стената с фирмените дела и извади две. — Ето — каза — първата. Нарича се „Юнайтед Овърсийз Инвестмънтс“, а втората е „Фар Ийст Венчърс“. И двете са регистрирани на британските Девичи острови, където данъци не се плащат и законите не са кой знае какви. Щом се сдобия с копието от паспорта на Патриша, останалото знам как да го уредя.

— Няма проблем — усмихнах се, бръкнах в джоба на сакото си и подадох на чудодейния майстор-фалшификатор копието от паспорта на Патриша. Щях всичко да науча от този човек. Щях да опозная и най-малките подробности за света на швейцарските банки. Щях да науча как да крия всичките си сделки в една непроницаема мрежа от офшорни корпорации на приносител. А ако нещата се запечаха, спасението ми щеше да дойде от създадената лично от мен хартиена следа.

Сега вече всичко си дойде на мястото. Колкото и различни да бяха един от друг Жан Жак Сорел и Роланд Франкс, и двамата бяха мъже с власт и мъже, на които можех да се доверя. На всичко отгоре, намирахме се в Швейцария — славната земя на тайната, където нито един от двамата няма да има повод да ме предаде.

Уви, тепърва щях да разбера, че съм се излъгал за единия от тях.